Джанет Танър
Съблазън (10)

Девета глава

Към обяд мигрената на Маги започна да затихва. Клепачите й тежаха, сякаш бе дрогирана или бе спала прекалено дълго, но поне ужасната остра болка изчезна. Когато се осмели да стане, разбра, че вече не трепери и не й се гади.

Живна и отиде да вземе роклята на Роз. В тежките случаи мразеше не само ужасната болка, от която направо й се искаше да умре, но и пилеенето на време. А сега, когато трябваше да продължи да търси Роз, я мразеше повече от обикновено.

Слезе долу, все още в очакване болката и световъртежът да се върнат, но движението не влошаваше положението й. Направи си силен чай. Не беше хубаво да пие кафе, когато имаше мигрена — знаеше го от опит. Изцеди пакетчето в чашата и добави малко мляко.

С чая изпи още две таблетки — нейните „спасители“, както ги наричаше — и загриза една препечена филийка. Дотук — добре. Докато ядеше, телефонът иззвъня. Звукът прониза мозъка й и тя вдигна слушалката колкото можа по-бързо.

— Маргарет, ти ли си? Или пак е онази проклета машина? Беше майка й. Сърцето на Маги се сви.

— Аз съм.

— Къде си? Чаках те за обяд.

— Мамо, не съм казала, че ще дойда днес. Щях да ти се обадя, но имам мигрена…

— О, така ли! — Тонът на Дулси беше укорителен и Маги си спомни колко малко се интересуваше майка й от такива неща като здравето на другите. Дори като деца Роз и Маги се бяха научили да не очакват много състрадание. Според Дулси шарката и заушките бяха само още една пакост, нарочно извършена, за да й създадат неприятности. Настинките и кашлицата бяха източник на изключително раздразнение. „Не можеш ли да не кашляш? — питаше тя. — Опитай се да спреш, иначе ще ме подлудиш!“ Винаги твърдеше, че главоболията на Маги са на нервна почва. „Тя не разбира — беше казала веднъж Роз. — Едва ли й се събира и един ден боледуване за целия й живот.“ Така беше — въпреки крехката си външност, Дулси се радваше на прекрасно здраве.

— Не знам откъде те прихващат такива неща! — каза тя сега с презрение. — Трябва да се посъветваш с лекар.

— Съжалявам. — Маги се чувстваше прекалено изтощена, за да спори.

— Е, поне ти не си изчезнала — каза Дулси, намеквайки, че изчезването на Роз, както и мигрените на Маги, са поредните преднамерено причинени неприятности. — Кога мога да очаквам да те видя?

— Не знам — отвърна Маги. Търпението й се изчерпваше. — В момента първата ми грижа е да разбера какво се е случило със сестра ми. Ще ти се обадя, обещавам. — Тресна слушалката и веднага се почувства виновна. Защо позволяваше на майка й да я дразни? Винаги ставаше така — неконтролируемо раздразнение, последвано от синовни угризения. Навярно другите хора нямаха такива полюсни отношения с родителите си. При Ари със сигурност не беше така. Той обожаваше майка си и й угаждаше, без да се срамува.

Докато беше в коридора, Маги провери пощенската кутия, но днес не бе пристигнало нищо. Допи чая си и си направи още една чаша. Главоболието определено отминаваше и тя живна от облекчение. Дори си помисли, че ще може да похапне нещо — малко супа от консерва или печен боб? Отвори вратата на малкия килер на Роз, за да види какво би намерила там, и веднага видя ключовете, които висяха на закачалка за чаша на нивото на погледа й.

Резервните ключове на Роз! Маги реши да пропусне супата и направо да отиде в Бристъл, за да провери колата. Взе си набързо една вана и топлата вода още повече я съживи. Когато излезе от къщата, като все още се движеше по-бавно от обикновено, от главоболието беше останало само едва забележимо пулсиране в черепа.

Докато караше към Бристъл, си мислеше за Майк и искрата на привличане, която припламна у нея. Струваше й се, че всичко е станало насън. Но когато влезе в натовареното движение към града, Маги, която от години не бе ходила в Бристъл, трябваше да се съсредоточи, за да си спомни по коя улица да стигне до гарата. Имаше ремонти до моста за Бат, които причиняваха задръстване и объркване, но тя най-накрая се пребори с тях, зави към площадката пред гарата и намери място за паркиране. После тръгна да търси колата на Роз и я откри, спряна недалеч от нейната.

Както и бе очаквала, автомобилът беше изрядно почистен и подреден. На задната седалка имаше сгъваем чадър и копринен шал — Роз обичаше много копринените си шалове. До задното стъкло лежаха кутия с хартиени салфетки, гюдерия, пътна карта и портфейл с документите на колата. Дотук — нищо съществено, помисли си Маги. Сетне се мушна на шофьорската седалка и мълчаливо се загледа в таблото, покрито вече с тънък слой прах. Опитваше се да се пребори с разочарованието си. Роз бе изхвърлила всеки боклук, а нейната кола би била изобилен извор на информация. Безполезна наистина, но говореше за всичко, което е правила дори през предишната седмица. Списък с покупки, празни цигарени кутии, обвивки от бонбони и използвани салфетки. Отвори пепелника, разбира се — нямаше фасове, Роз не пушеше. Само един талон от паркингов автомат с дата отпреди две седмици, от който ставаше ясно, че колата е била паркирана четири часа в близкия град Бат.

Маги се облегна назад, с ръце на волана.

Изведнъж изстина. Несъзнателно бе изпънала крака към педалите, но не ги почувства под краката си. Побиха я тръпки. Изправи се и пак протегна крака. С върха на пръстите достигна спирачката и амбреажа, но първото й инстинктивно подозрение се потвърди.

Не можеше да кара колата при такова положение на седалката. Със сигурност и Роз, която бе няколко сантиметра по-ниска от нея, не можеше да шофира така. От полицията казаха, че щом колата е паркирана на гарата, значи Роз трябва да е заминала нанякъде с влак, което означавало, че е тръгнала по своя воля. Но положението на шофьорската седалка доказваше без съмнение друго.

Не Роз е карала колата и не тя я е паркирала.

Маги погледна часовника си. Шокът от откритието бе предизвикал отново болка в главата й. В момента мислеше само, че иска да говори с Майк.

Стрелките на часовника показваха 3,24. Прекалено късно, за да се обади в канцеларията на училището, в което той преподаваше. Знаеше, че училищните канцеларии затварят с последния звънец. Дали Майк си бе тръгнал? Сигурно в момента няма часове, но може да се занимава с някаква допълнителна работа или да си почива в учителската стая на чаша чай?

Маги трескаво заключи колата и затича към своята. После потъна в следобедното движение. Задръстването до моста за Бат беше кошмарно — цареше истински хаос. Седеше напрегната, наведена към волана, надявайки се да се отвори някаква пролука, за да мине. Знаеше горе-долу къде е училището на Майк, но не и домашния му адрес. Ако си тръгне от училище, преди тя да стигне там, нямаше представа как да се свърже с него, а и заради вечерята у Дина Маршал нямаше да може да го види тази вечер.

След задръстването до моста за Бат движението беше сравнително спокойно. Маги натисна педала колкото й стигаше смелост, докато търсеше посоката към училището. Загуби се. Трябваше да признае, че всичките улици й изглеждат еднакви — редове от къщи, малка редица магазини, няколко високи блока. Никога нямаше да го намери, дори и да бе спокойна. Няколко жени бутаха детски колички по тротоара. Маги спря, свали стъклото и попита за посоката. Ръката й трепереше толкова много, че едва завъртя дръжката.

За голямо нейно облекчение жените знаеха училището, упътиха я зад ъгъла. Тя тръгна по техните обяснения и видя порта с огромен надпис, над която се простираха мръсни сиви сгради. И — не беше за вярване — игрище, на което играеха крикет.

Маги паркира на шосето и когато приближи, видя Майк. Увлечен в играта, той не я забеляза, докато тя не стигна до него.

— Маги, какво правиш тук?

— Майк, слава богу, че те намерих! Трябва да говоря с теб.

— Защо, какво се е случило?

Тя на един дъх му разказа, за колата.

— Роз не може да е била последният човек, който е карал автомобила, Майк. Няма как да стигне педалите. Роз не я е паркирала пред гарата.

— Сигурна ли си, че седалката не се е плъзнала назад, докато си ровела? — Лицето му беше замръзнало.

— Не, не мисля. Щях да забележа, сигурна съм, Майк. Трябва да кажем на полицията за това.

— Не си ли им съобщила още?

— Не, исках първо да ти го кажа, трябва да има значение, нали? Това е сигурна улика. Може би сега ще ни обърнат внимание. Искам да кажа, че в колата не намерих нищо друго, което да ми подскаже кой може да е карал, но хората от тяхната лаборатория могат да я прегледат. Дори това, че е изоставена на гарата, е подозрително.

— Как така подозрително?

— Някой е искал да си помислим, че Роз е заминала с влак по свое желание. Страх ме е, Майк.

— Успокой се. — Той сложи ръка на рамото й. Тя едва се удържа да не се хвърли в прегръдките му.

— Колкото повече неща научавам, толкова повече се уверявам, че нещо ужасно се е случило с Роз. Брендън…

— Мислиш, че Брендън може да стои зад това?

— Ами да, способен е на всичко. А знам, че Роз също се боеше от Брендън. Той е висок, седалката беше нагласена тъкмо като за него. И шалът й беше в апартамента му. Има и още нещо, за което не ти казах. Брендън ми довери, че е видял Роз преди няколко седмици в Клифтън с някакъв мъж.

По докосването му по рамото й тя усети как той леко се стегна.

— С някакъв мъж?

— Така твърди той, въпреки че не му вярвам много. Може да го е казал, за да отклони подозрението от себе си. Мисля, че пак трябва да идем в полицията, Майк, и да им представим новите улики. Мисля…

Рев от игрището накара и двамата да се обърнат.

— Виж какво, Маги, в момента не мога да говоря повече с теб — каза Майк. — Остави на мен, ще се обадя в участъка. Ако искаш, звънни ми, когато се върнеш от Дина Маршал.

— Всъщност аз нямам телефонния ти номер.

— Така ли? — Тя извади бележника и химикала си и той й написа номера. — Ще ми се обадиш, нали, Маги?

Стисна ръката й и тръгна, а тя внезапно изпита желание да го помоли за още няколко минути, сякаш само присъствието му можеше да прогони кошмара. Знаеше, че е глупаво, че Майк беше безпомощен като нея и нищо нямаше да спечелят, ако само говорят. Нищо — освен утешението да споделиш с някого страховете си. Или имаше и още нещо? Когато откри тревожната новина, не успяваше да мисли за друго, освен да я сподели с Майк. Можеше и сама да отиде в полицията, но не го направи, изтича право при него. И защо? Имаше ли нещо повече от нетърпението да му каже за откритието си? Дали просто не бе искала да види Майк?

Тази коварна мисъл я разлюля, изпълни я с ужас и вина. Маги преметна чантата си на рамо, обърна се и се върна при колата си.

Майк провери какъв е резултатът, поговори набързо с колегата си от гостуващия отбор и се върна да гледа мача. Но умът му вече не бе там. От опит знаеше, че Маги казва истината. Роз винаги държеше седалката доста напред. В редките случаи, когато той шофираше, трябваше да изтегля седалката назад, за да се намести удобно. Възможно беше, както той предположи, да се е дръпнала случайно, докато Маги е претърсвала за улики, но тя щеше да забележи.

Значи — ако Роз не е карала колата до паркинга на гарата, кой е бил? Маги подозираше Брендън, но на Майк не му се вярваше. Логичният му ум не можеше да допусне как изведнъж Брендън може да реши да й причини нещо лошо, след като са разделени толкова отдавна. Но Маги бе видяла шала на Роз в апартамента му… А той й бе казал, че я е видял в Клифтън с друг мъж!

Коремните мускули на Майк се стегнаха. Дали не бе излъгал още веднъж? Както отбеляза Маги, Брендън може да се е опитвал да ги прати за зелен хайвер. Но Майк не мислеше така. Въпреки че това едновременното ядосваше и натъжаваше, той беше почти склонен да повярва, че е истина. Нещо ставаше с Роз в седмиците, преди той да замине, и това беше събудило подозрения у него. Струваше му се, че леко се е отдръпнала, че премълчава нещо, може би имаше някакви тайни. Тогава не искаше да го повярва, и сега не искаше, но не можеше и да отхвърли с лека ръка възможността тя да се е срещала с някой друг.

Не бе мислил за тази възможност много-много, но сега съмнението се загнезди в главата му и засегна най-чувствителното му място — мъжката му гордост. Това отвори стари рани, които нямаха нищо общо с Роз. Те му бяха причинени от Джуди — бившата му съпруга, която го напусна заради друг.

Отново го заболя след всичките тези години. Обичаше Джуди с онази проста, искрена, всепоглъщаща любов, която може да изпитва един обикновен доверчив мъж. Вярваше й, никога не й бе изневерявал и през ум не му минаваше, че тя може да не му отвърне точно по този начин. Какъв слепец е бил!

Дали и Роз му бе изневерявала като Джуди? Дали и в момента не го правеше с някой друг? А може би горчивият му опит го правеше прекалено чувствителен? В края на краищата Роз никога не му бе давала и най-малък повод сериозно да повярва, че го лъже. Но уликите, които Маги толкова невинно му представи, възкресиха старата болка и все повече увеличаваха подозренията му.

Маги предположи, че положението на шофьорската седалка означава, че някой с по-дълги крака от Роз е закарал колата до гарата и я е оставил там, за да заблуди полицията. Колкото и да му бе неприятно да го признае, Майк се сещаше за много по-проста причина — че този, който е карал колата на Роз, е заминал заедно с нея. Брендън бе казал, че я е виждал с някакъв мъж в Клифтън. Този мъж и шофьорът, който е карал колата, може да са един и същи човек. Той видя възможната връзка веднага щом Маги му го каза. Затова я убеди да не ходи веднага в полицията с новата улика. Представяше си как и там ще направят същото предположение и ако са прави, накрая той ще изглежда още по-голям глупак. Ако го бе напуснала, не искаше никой, най-малко полицаите, да знаят колко много му липсва.

Майк изруга тихо и отново се съсредоточи върху мача по крикет.