Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deception and Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Джанет Танър

Заглавие: Съблазън

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Главен редактор: Виктория Петрова

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-491-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8378

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Самолетът на Вътрешноевропейските въздушни линии приближаваше летището в Бристъл, снишавайки се над Съмърсет. Маги надникна през прозореца към приличащите на кръпки ниви, обсипани с къщи и ферми, тъмните горички, синята водна шир на езерата в долината Чу. Спомни си, че това са долини, изкуствено наводнени, за да съхраняват водата, необходима за града и околностите. Под едно от водохранилищата имаше цяло село с къщи, кръчма и църква. Хората, живели някога там, все още носеха горчивина и тъгуваха заради случилото се. По време на отливите, когато водата се отдръпваше, те се събираха на ръба на езерото и се разхождаха по разкаляните платформи, опитвайки се да намерят църковната кула. Сочеха и местата, където са били къщите им на всеки, който проявяваше някакъв интерес.

Днес обаче, освен диви патици и няколко рибари, покрай езерата нямаше никой, а водите им бяха тъмни и загадъчни.

— Изглежда, отново се завърнахме към английския климат — промърмори мъжът до Маги.

Той все още бе облечен с тениска, по-подходяща за пековете на Корфу, отколкото за този мрачен и влажен ден. Когато седна до Маги, тя нямаше как да не забележи, че ръцете му са почервенели от неразумни слънчеви бани.

Беше отпускар. С изключение на нея, всички на борда на самолета бяха такива, предполагаше тя, осъзнавайки какъв късмет е имала, че въобще си е намерила място.

Неразумна късметлийка, както бе предпочел да каже Ари.

— Не можеш да тръгнеш за Англия просто ей така! — изуми се той, когато предната вечер най-после се върна вкъщи и я видя, че си стяга багажа. — Това е лудост!

— Трябва да отида — каза спокойно тя, опитвайки се да го накара да я разбере. — Наистина се притеснявам за Роз и нищо не би могло да ме спре. Никой няма да забележи, че съм тръгнала.

— Майка ми ще забележи — рече той, правейки се, че не я е разбрал. — Следващата седмица е голямото семейно събиране, а ти знаеш, че тя обича всички да са там. Освен това не трябваше ли да й помогнеш да изпере килима?

Прането на килимите, които покриваха подовете на всекидневните, беше важно ежегодно събитие за местните хора. В страна, където никой не бе чувал за почистващи препарати, постелките се търкаха и после се разперваха на слънце да изсъхнат. За тази работа трябваха поне две жени.

Предложението да отложи пътуването за след прането опъна докрай и без това напрегнатите нерви на Маги.

— Мислех си, че откриването на сестра ми е малко по-важно от прането на килима! — отвърна тя сприхаво. — Може да се направи във всеки един ден до септември, а ако аз не съм тук, сестра ти може да се поразмърда и да помогне.

Ари сви устни.

— Постъпваш детински, като се нахвърляш върху сестра ми. На ръцете й са три малки деца. Както и да е, това не ми харесва — решаваш да си стегнеш багажа и да тръгнеш, без да се посъветваш с мен.

— Ако си беше вкъщи, щях да се посъветвам. Но ти не беше. Никога не си си вкъщи. Къде впрочем бе досега?

— Знаеш, че работя много, за да има какво да ядем и какво да обличаш.

В този момент нервите на Маги не издържаха. Сега, докато гледаше през прозореца на самолета към зеленината на английските долини, виждаше само наглото красиво лице на Ари, което се мръщеше ядосано, и чуваше вбесения му глас.

— Със сигурност не си работил до среднощ. За каква ме вземаш, Ари, за глупачка ли?

Той се взря в нея и тъмните му очи се присвиха:

— Какво искаш да кажеш с това?

— Точно каквото казвам. Не вярвам, че си бил в офиса през цялото това време. Бил си с нея, нали? Мелина Скриперо. Секретарката ти или каквато е там.

За миг си помисли, че Ари се готви да я удари. Чертите на лицето му бяха изкривени от гняв. Буреносното му изражение я накара да се присвие от страх. Но Ари не беше склонен към насилие. При целия си горещ средиземноморски нрав, никога не бе я пипнал и с пръст, не го направи и сега. След миг ядът се изпари от лицето му и видът му стана гузен, но нападателен.

— Е, и? Какво ако е така?

Маги, на свой ред, изпадна в шок:

— Няма ли поне да отречеш?

— Какъв смисъл има? — Той сви рамене и се обърна на другата страна. — Очевидно си ме шпионирала.

— Не, не съм! Просто събрах две и две. Не съм глупава. Забелязах как ме гледа тя, когато идвам в офиса ти. Подсмихва се като котка, която е докопала млякото. Забелязала съм и как гледа теб. И дрехите ти миришат на нейния парфюм. Такова нещо не може да се скрие. То витае около теб, Ари.

— Никога преди това не си казвала нищо!

— Не исках да го повярвам. Наистина не исках! Мислех си, че ако си трая, ще отмине… — Тя млъкна. Сълзите внезапно заплашиха да овлажнят очите й. О, да, от седмици знаеше за Мелина заради всички причини, които изброи, и още десетина други — всички онези малки улики, които съпругите събират почти несъзнателно, докато се слеят и очертаят цялата картина. И все пак беше шокирана, когато чу как той го потвърждава. И то така равнодушно, сякаш й признаваше, че е оставил мивката в банята мръсна.

— Как можа? — попита тя нещастно. — Как можа да го направиш, Ари? Какво се е случило с нас?

— Нищо не се е случило. — Той сви безразлично рамене. — Ти все още си моя съпруга, а аз съм тук, нали?

— Да, но не и заради мен. Ти си тук, защото това е твоят дом, твоят роден дом. Ето това има значение за теб, какво мислят те, твоят род.

Тя усети горчивината в гласа си и се ядоса на себе си. Нямаше намерение да въвлича и семейството му в скандала им, въпреки че понякога мислеше, че ги мрази, че мрази ориенталското им общество, а в същото време бе странно обидена, защото се чувстваше изолирана. Струваше й се, че я обвиват пипала на октопод, задушаваше се от традициите им — не й даваха да започне работа, трябваше да се примирява и да показва уважение в каквито и да било ситуации. И въпреки това пак гледаха на нея с малко недоверие. Английското момиче без зестра, покорило едно сърце, на което няма право.

Докато бяха по-щастливи, тя се опитваше да разговаря с Ари за това, но никога не успя да извърви пътя към него, не успя да му обясни какво чувства. Когато ставаше въпрос за семейството му, Ари целият настръхваше. Не можеше или не искаше да разбере. Той се възползва от критичния й намек и рязко обърна посоката на атаката.

— Защо винаги трябва да намесваш семейството ми?

— Защото единствено на тях държиш, не на мен. Ако майка ти поиска нещо, долиташ като куршум. Тя те командва, сякаш си още малко момче.

— Я стига! — каза гневно Ари. — Бедата ти е, че просто не разбираш местния начин на живот. Започвам да си мисля, че никога няма да го разбереш.

— И затова, предполагам, си започнал връзка е Мелина Скриперо.

— Кой ти каза, че имам връзка с нея? Излизаме да пийнем и да хапнем нещо след работа. Да, харесвам я, харесвам компанията й. Толкова ли е чудно? Тя поне разбира и не ми опява постоянно за майка ми, сестра ми или баща ми. Знае какво е уважение. Вероятно ако положиш съвсем малко усилие, на мен може и да ми стане по-приятно да си прибирам вечер вкъщи.

— Не е честно, Ари! — възпротиви се тя. — Положих усилия, и то немалко. Не можеш ли да разбереш колко различно е всичко тук от това, на което съм свикнала?

— Разбирам, че семейството е без всякакво значение в Англия. Затова имате проблеми с пияниците и футболните хулигани — те нямат никаква семейна чест, на която да държат. Майките и бащите им не се срамуват, когато те безчинстват. И защо? Защото и на тях не им пука за децата им. Ходят на работа и ги оставят да се прибират в празни къщи след училище, не ги спират да не безобразничат. Тук винаги има някой член от семейството, който да ги наглежда — да ги утеши, ако паднат и се ударят, да им издърпа ушите, ако не слушат.

— Само ако можеш да се чуеш колко си помпозен! — отбеляза тя. — И двуличен на всичкото отгоре. Не спираш да говориш за семейството, а всичко започна, защото се противопостави да си отида и да разбера какво се е случило със сестра ми. Когато казваш, че семейството е важно, имаш предвид твоето семейство. Моето може да върви по дяволите! — Тя видя как по лицето му за миг се появи несигурност и продължи: — И още по-двулично е да имаш връзка със секретарката си зад гърба на жена си!

— Казах ти — нямам връзка. Няма нищо такова, не ми ли вярваш?

— Не! Не ти вярвам!

Той разтвори ръце — типично средиземноморски жест.

— Значи ме разбираш още по-малко, отколкото си мислех. Маги… чуй ме. Жените ми харесват, така е. Харесва ми и Мелина. Но ти си моя съпруга. Един ден ние ще сме тези, които ще продължат традицията. Ние ще бъдем това семейство за нашите деца и за децата на нашите деца.

Промяната в тона му, внезапното осъзнаване, че наистина му вярва и най-вече споменаването на децата, които той все още се надяваше, че тя ще му дари, въпреки постепенно обземащото го отчаяние, внезапно размекнаха Маги. От очите й избликнаха сълзи и тя се извърна.

— Разстроих ли те? — каза той още по-нежно. — Толкова ли много мразиш самата идея за семейство?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се. Ари… ти честно ли нямаш връзка с Мелина?

— Казах ти. Колко пъти да го повтарям?

— Не знам… Аз наистина си мислех…

Той застана зад нея и я прегърна. Стори й се, че я лъхна парфюмът, който бе свикнала да свързва с Мелина — силен, секси, с мирис на мускус, — но се опита да не го забелязва.

Обичаше Ари. Искаше да му вярва, трябваше да му вярва. Особено когато заминаваше.

— Ела да си легнем — каза той в ухото й и сърцето й се присви. Винаги ставаше така, независимо колко беше объркана и отчаяна, въпреки скандалите, които избухваха и затихваха внезапно като лятна буря. Първичният му магнетизъм винаги й действаше, би отишла накрай света заради него. И го бе направила! Краката й омекнаха, тялото й, чиято чувствителност бе изострена от емоционалните сътресения, откликна жадно на докосването му. Нетърпеливостта й почти я издаде.

Обърна се към него и почувства памучната му риза върху голата си кожа, когато той отметна копринения халат от раменете й. Разтвори устните й със своите и така изви тялото й, че бедрата й се сляха с неговите. За известно време, докато се остави той да я заведе до спалнята, да свали банския й костюм и да я положи на голямото старо легло, тревогите и отчаянието на последните няколко часа станаха маловажни за нея. Тя се отдаде на любовта му още по-трескаво заради травмата от преживяното. Но когато всичко свърши, първото нещо, което се изпречи пред очите й, беше наполовина стегнатият куфар на старовремската резбована ракла до таблата на леглото. Роклите й висяха отвън на гардероба. Реалността започна да се просмуква обратно между тях.

— Ари, аз все още искам да замина за Англия — каза тя малко уплашено.

Почувства как той леко се стегна, но само каза:

— Да, да, предполагам, че доста отдавна не си си била вкъщи.

— Не е само това. Не бих тръгнала така внезапно, ако беше само заради едно гостуване. Знаеш го. Трябва да разбера какво се е случило с Роз, да се уверя, че всичко е наред.

— Май че това е работа на английската полиция?

— Но аз съм й сестра. Ние почти можем да си четем мислите. Моля те, опитай се да разбереш, Ари. — Той не отговори и тя продължи: — А когато се върна, нека да се опитаме да започнем отначало. Помниш ли колко хубаво ни беше? Това може пак да се върне, ако и двамата наистина положим усилия.

Заспаха в прегръдките си. Маги се събуди през нощта и се притисна в него. По тялото й се разливаше облекчение.

На сутринта той вече бе станал, когато тя изплува от дълбините на сладкия ободрителен сън. Отиде при него във вътрешния двор, където той ядеше обичайната си закуска от овесени ядки с плодове и гъсто пълномаслено кисело мляко. Веднага усети, че пак се е отчуждил от нея.

— Явно каквото и да кажа, няма да те спре да заминеш за Англия — каза той, надигайки чашата с гъсто ароматно черно кафе.

Можеше да й каже, че я обича и иска да е с него. Можеше да й обещае, че няма да стои до късни нощи с Мелина и да я увери, че кой каквото ще да мисли, тя е по-важна за него от майка му и останалото му семейство. Но Маги знаеше, че това би прозвучало детински. И само изрече на глас:

— Трябва да отида. Мисля, че ти обясних.

— Да. Е, щом така си решила, предполагам, че трябва да се съобразя. — Гласът му беше хладен. Близостта от предишната любовна нощ бе изчезнала напълно. — Колко време няма да те има?

— Не знам… зависи. Колкото трябва, за да открия Роз.

— Недей да бързаш да се връщаш заради мен. Следващите няколко седмици ще съм много зает. Огромна работа ми се струпа заради новия хотелски комплекс в Кавос. След като няма да си тук, може да остана в апартамента в Керкира. Това ще ми спести доста време за път.

И ще е много удобно за Мелина, помисли си тя, без да ще. Но не искаше пак да повдига въпроса точно когато тръгваше, не искаше той да разбере, че все още не е сигурна дали да повярва, че между него и секретарката му няма нищо повече от приятелство. Но продължаваше да мисли за това, когато го целуна за довиждане, и все още не бе престанала да се тревожи и сега, когато наближаваше летището в Бристъл.

Ако все още наистина нямаха сериозна връзка, тя им даде всички възможности да я направят такава, като отлетя за Англия и остави Ари сам. Ако си беше в Корфу и при положение че той знае за подозренията й, може би поне щеше да си помисли пак с какво се е заел, ако въобще държеше на нея и брака им. А сега за него щеше да е толкова лесно да се обърне към красивата Мелина с тъмните очи и смуглата кожа, умната девойка, която говореше перфектно английски, а се справяше доста добре и с немския, подходящата съпруга, чийто баща без съмнение щеше да дари на бъдещия й мъж маслинова гора за зестра и която прекрасно разбираше Ари, защото също беше родена в Корфу.

Самолетът се спусна доста рязко няколкостотин метра по-ниско и стомахът на Маги се присви.

Трябваше да дойда, помисли си тя. Трябваше да изпълня дълга си и да се уверя, че Роз е добре. И ако не мога да имам доверие на съпруга си за няколко седмици, тогава какъв изобщо е смисълът да сме заедно?

Колелетата докоснаха асфалта, двигателите спряха и самолетът започна да губи скорост по пистата.

Вкъщи съм, помисли си Маги. Дори не й хрумна, че това усещане е предателство към най-дълбоките й чувства, нито че след три години живот на Корфу би трябвало да мисли за него като за дом.

Майк Томпсън стоеше в чакалнята зад митническия пункт. Маги му бе телефонирала тази сутрин, за да го попита може ли да я посрещне на летището.

— Самолетът ми трябва да пристигне в 18,30 английско време — каза тя. — Знам, че не е много удобно да искам да ме посрещнеш, но си помислих, че бих могла да отседна в къщата на Роз, а предполагам, че ти имаш ключ.

— Да, разбира се — каза той. — Но виж какво, нямах предвид да те притеснявам чак толкова, че да долетиш веднага.

— Искам да дойда — каза тя. — Сигурно още нямаш новини от нея?

— Не, нищо. — Както винаги, връзката започна да се разпада. — Ще те чакам на летището — завърши той набързо.

— Сигурен ли си, че няма да ти създам затруднения?

— Ни най-малко. До скоро.

Ето го, гледаше излизащите пътници от самолета от Корфу. Повечето бяха явно отпускари — загорели, в спортни костюми и якета, бутаха пред себе си колички, натоварени с куфари и пластмасови торбички от безмитните магазини. „Дали щеше да я разпознае?“, чудеше се той. Бяха се срещали само веднъж, но ясно си я спомняше. По-младо и по-лирично копие на Роз.

Потокът от пристигащи пътници съвсем изтъня и Майк си помисли, че тя може би е решила да не идва. Или е отишла до летището в Керкира, но не е имало билети за самолета. Би трябвало да му се обади все пак, ако е станало така. Той се обърна и погледна спиращите и потеглящи коли пред сградата на летището. Когато се извърна отново, я видя да се появява. Високо момиче, с кестенява коса до раменете, в тъмносини панталони и скъпа тениска с емблема на дизайнерска къща под измачканото бяло ленено сако.

Тя го съзря точно в същия момент и се усмихна ведро и малко извинително, повдигайки ъгълчетата на издължената си уста. Забърза към него.

— Майк! Извинявай, че се забавих. Куфарът ми беше най-отзад на лентата. После пък митничарите решиха, че искат да ме проверяват. Сигурно не изглеждам като завръщащ се отпускар, но мисля, че не приличам и на наркотрафикант!

— Не приличаш. — Той й се усмихна в отговор. Помисли си, че отегчените от безкрайните процедури митничари са се зарадвали да прекарат десетина минути с една много привлекателна жена. — Но трябва да ти кажа, че почти се бях отказал да те чакам.

— Слава богу, че не си. Знаеш ли, наистина е много мило от твоя страна да ме посрещнеш. Сигурен ли си, че не съм ти причинила неприятности?

— Аз съм този, който те забърка в неприятности. И искрено се надявам идването ти да се окаже безпричинно.

— Ти май наистина мислиш, че нещо се е случило с Роз?

— Моля се на Бога да не е. Но едновременно съм и притеснен. Виж какво, ще отида да взема колата, тук не можем да говорим.

— Къде е тя?

— В дневния паркинг.

— Тогава и аз ще дойда с теб. Нищо няма да ми стане, ако се поразтъпча.

Той взе куфара й и се изненада, като усети колко е лек. Когато Роз заминаваше някъде, тя сякаш взимаше със себе си целия си гардероб. Излязоха през летящите врати. Днес не валеше, но въздухът беше все още влажен и студен за юли. Маги потрепери.

— След Корфу тук ми се струва като Антарктида! Трябваше да си донеса по-топли дрехи. Но мисля, че мога да взема назаем от Роз.

Те преминаха краткото разстояние до паркинга, където Майк отключи багажника на ситроена си и сложи вътре куфара на Маги. После й отвори предната врата, влезе и включи парното.

— Трябва скоро да се стопли. Но си права, времето е доста лошо за средата на лятото. — Той спря, за да плати таксата на паркинга и пое към изхода на летището. — Все още искаш да останеш в къщата на Роз, нали?

— Да. Струва ми се, че така е най-разумно.

— Искаш ли първо да хапнеш?

— Не, няма нужда, ядох в самолета.

— Може би трябва да спрем в някой магазин да си купиш хляб и мляко.

— Това е добра идея. — Те завиха по главното шосе. — Е? — каза Маги. Все още държеше ръцете си скръстени, опитвайки да се стопли. — За какво става въпрос, Майк?

— Знам ли? — Той плавно смени скоростта. — Честно казано, не мисля, че мога да ти съобщя нещо повече от това, за което говорихме по телефона. Когато тръгнах на едноседмичния училищен лагер, Роз беше тук. Всичко изглеждаше напълно нормално. Но щом се върнах, нея я нямаше. Никакво съобщение, никакво телефонно обаждане, нищо!

— И никой друг не знае нищо за нея?

— Обадил съм се на всички, за които се сетих, но без никакъв успех. Сигурно съм пропуснал някого. Тефтерчето й с адреси е в портфейла й, а тя го носи навсякъде със себе си. Така че няма как да проверя на кого не съм се обадил. Това е едно от нещата, за които се надявам да ми помогнеш.

— Ще се опитам — каза колебливо Маги. — Но не забравяй, че през последните три години съм била в Корфу. Познавах всичките й стари приятели, разбира се, но съм сигурна, че през това време се е сприятелила и с други. А и винаги е възможно някои да са създали семейства, да са се преместили. Но все пак си мисля, че ако дам някакви отправни точки, полицаите ще могат да продължат.

Майк подкара бясно колата по един завой в тясната, виеща се алея.

— Не може да се каже, че ченгетата са много отзивчиви. Те, изглежда, си мислят, че Роз просто е отишла да се поразходи.

— Искаш да кажеш, че няма да направят нищо?

— Обещаха, че ще проучат, но у мен остана ясното впечатление, че нито ги интересува, нито ще си дадат много зор. Полицаят, на когото докладвах за изчезването, ми бръщолевеше нещо, че не му било в района и май си помисли, че става дума за скъсване — че Роз е избягала от мен и не иска аз да знам къде е отишла.

— Но не е така, нали? — попита Маги.

Майк я погледна с присвити очи.

— Не ми се вярва. А на теб?

— Не, Роз не бяга така. Тя е от хората, които остават, за да си бранят териториите. И освен това… — Тя млъкна, защото не искаше да произнесе мисълта, която й хрумна — Майк не е от този тип мъже, от които момичетата бягат. С този профил, орлов нос и волева брадичка, с тези присвити пъстри очи и издължена чувствена уста, с тази едра и в същото време атлетична фигура и поразяваща усмивка Майк по-скоро би предизвикал възхищение, отколкото да накара някого да избяга. Може, разбира се, под този външен чар да се крие пълен негодник, но дори и така да беше, съдейки по своя опит, Маги реши, че едва ли щеше да има голяма разлика. По правило жените не бягаха от привлекателните негодници. Те напускаха обикновено свестни момчета, които им купуваха шоколадови бонбони и цветя, и правеха всичко, което беше по силите им, за да им угодят. Не беше честно, но беше вярно. И освен това Роз беше луда по Майк, при положение че със сърдечните й предпочитания не е настъпила фундаментална промяна. Той беше най-хубавото нещо, което й се е случвало от доста време насам. Така казваше тя. Маги не можеше да повярва, че го е разлюбила дотолкова, че да избяга от него, или пък че й е присъщо да постъпи така. Тя не избяга дори от Брендън — и бог знае защо не го направи, въпреки че имаше основание. Остана и търпя, въпреки ревността му и грубостите му. Колкото и да беше успокоително за Маги да приеме обяснението на полицая, това едва ли беше вероятно.

— Струва ми се, че не можем да ги виним — каза Майк. — Някога имах един приятел в полицията и той казваше, че много хора изчезвали след семейни скандали по различни причини — не само след караници между влюбени, разбира се, но и след проблеми между родители и деца, между съпрузи. Предполагам, че на затрупания от работа полицай му се е сторило, че е чувал това и друг път.

— Може би на мен ще ми обърнат повече внимание — каза Маги. — Ще говоря с тях утре и ще видя какво са направили.

— Вероятно нищо, иначе със сигурност щяха да ми се обадят.

— Ще видим — каза Маги. — О, това там сервиз ли е? Дали продават мляко?

— Много е вероятно. — Майк паркира до малкия магазин, който приютяваше и администрацията на сервиза, а Маги влезе вътре и погледна с изненада разнообразието от стоки — от хранителни продукти до цветя и дори някои домашни пластмасови съдове. Когато тя живееше в Англия, в сервизите продаваха само шоколади, цигари и почистващи течности за предното стъкло.

Тя си взе кутия прясно мляко, един хляб, бисквити и кафе, плати за тях и се върна при Майк. Почти сигурно беше, че в шкафа на Роз има кафе, помисли си тя, но не искаше да рискува.

Домът на Роз беше само на няколко километра по-нататък, в покрайнините на село Стоук-съб-Мендип. Когато Майк зави по алеята, водеща към къщата, Маги забеляза, че живият плет се е разлистил и раззеленил от скорошните дъждове, а до него се виждаха коренчета девесил. Игликата все още цъфтеше, надвесена на места над пътеката, а през вратата на двора се виждаха крави, пасящи безучастно по поляните, които се редуваха със засети с рапица ниви.

Съмърсетска идилия, помисли си Маги. Нищо чудно, че сестра й я обичаше и не искаше да се мести, въпреки че мястото беше отдалечено за сама жена.

Имаше само две къщи на алеята, втората беше на Роз. Една малка къщичка като на картинка, която някога е била жилище на ратаи. Беше квадратна, с ниски стрехи и имаше един достроен етаж, който й придаваше малко несиметричен вид. Стената бе покрита с бръшлян, червените ръбчета на листата й придаваха топъл оттенък. Покрай малката веранда растяха орлови нокти и закриваха пътната врата. Но когато Майк спря на покритата с чакъл площадка, Маги забеляза, че градината в предния двор изглеждаше занемарена. Розите се нуждаеха от подрязване, храстите се биеха за светлина и пространство на полянката, която бе обрасла с детелина и дори с глухарчета, които бяха рядко срещани тук.

Маги знаеше, че Роз няма много време за работа в градината, но си даваше вид, че й харесва да развъжда растения. Затова наемаше един човек от селото, който за няколко часа на седмица поддържаше двора в приличен вид. По всичко личеше, че той отдавна не е идвал и за известно време Маги се почуди защо. Но можеше просто да е болен или да е в отпуск, а по това време на годината градините бързо избуяваха.

Майк извади куфара й от багажника и го занесе до предната врата, после зарови из връзката си с ключове. Докато чакаше, Маги поемаше дълбоко аромата на орловите нокти, който се стелеше тежко във вечерния въздух. Но когато влязоха в миниатюрното коридорче, я лъхна задушната миризма на къща, затворена повече от седмица.

Миризмата й припомни, че, Роз не е тук. Толкова по-различно беше предишния път, когато й гостуваше. Роз беше великолепна готвачка, обичаше да доставя удоволствие, когато имаше време. Кухнята й бе изпълнена непрекъснато с мирис на пържен чесън, свежи подправки, кипящи винени сосове и току-що сварено кафе. — През зимата Роз имаше навика да пали ароматизирани свещи. През лятото ухание на фрезии и рози изпълваше, къщата. Сега всички намиращи се вътре цветя бяха мъртви, увехналите им листенца се спускаха тъжно и разбъркано покрай прашните вази.

Майк остави куфара на Маги в коридорчето и я последва към кухнята, където тя разтовари покупките върху безупречно чистия пластмасов кухненски плот на Роз.

Кухнята беше съвсем разтребена, ако не се смяташе една купа и една чаша, измити и обърнати върху сушилнята за чинии.

— Няма нищо подозрително, нали? — каза тя колебливо. — Имам предвид, че не изглежда, сякаш е тръгнала набързо.

— Не, но ти познаваш Роз. Тя обича да разтребва дори преди да тръгне на работа. А и аз малко поподредих. Изхвърлих разваленото мляко и някои загнили плодове. Отказах вестниците и прибрах пощата. Може би има нови писма в телената кошничка под пощенската кутия.

— Ще я прегледам по-късно. — Маги се пресегна да отвори прозореца, за да проветри, после изля чайника, изплакна го и го наля отново със студена вода.

— Да пием по едно кафе. Или ти трябва да тръгваш?

— Не бързам. — Майк обикновено играеше скуош в сряда вечер, но днес го бе отложил. — Най-важното нещо сега е да разберем какво, по дяволите, се е случило с Роз. — Млъкна и загледа как Маги сваля големи чаши от дървения рафт на Роз и слага в тях нескафе. — Нали не мислиш, че преувеличавам?

Тя прехапа устни. Момичешки жест, който влизаше в противоречие със сериозния й вид, и изведнъж я правеше да изглежда много беззащитна.

— Забелязах, че колата й я няма отпред, Майк. Където и да е отишла, трябва да е с нея. Ами дрехите й? Проверил ли си какво е взела със себе си?

— Не.

— Хайде да го направим тогава, докато чакаме чайника да заври. Трябва да ми помогнеш, отдавна не съм я виждала, за да мога да преценя какво липсва.

— Шлифера й го няма, той обикновено виси зад вратата. Но това нищо не означава. Напоследък толкова много валеше, че едва ли би отишла където и да е без него. Но не съм сигурен, че мога да установя какво друго липсва. Роз има ужасно много дрехи.

Маги леко се усмихна. Майк си беше типичен мъж, който не проявяваше и най-слаб интерес към дамската мода. Представи си своята елегантна и много чувствителна към дрехите сестра, която губи ужасно много време, за да се облече заради него, без нито за миг да си даде сметка, че той изобщо не забелязва какво има по нея, освен, разбира се, че изглежда великолепно. Но бе твърдо решена да го накара да си спомни.

Тя го поведе нагоре по стръмната тясна стълба. Спалнята на Роз беше вдясно на горната площадка. Леглото с правеното от дизайнер покривало в розово и бледомораво беше безупречно оправено. На малката осмоъгълна масичка до него имаше отворена книга с меки корици. Върху нея бяха очилата на Роз за четене. Сърцето на Маги се сви — знаеше, че сестра й не може да чете ситно напечатан текст без очила. Дали нарочно е тръгнала без тях? Възможно беше да има друг чифт, разбира се — един за четене в леглото и втори, който носеше в чантата си, за да е сигурна, че винаги са й подръка… Да, точно така би направила деловата, добре организирана Роз.

Маги се огледа из спалнята, чувствайки се като натрапник. На тоалетката, покрита с тънък слой прах, имаше малки порцеланови животни, които Маги помнеше от детството си. Те предизвикаха у нея остър пристъп на носталгия. До тях се намираше шишенце с любимия парфюм на Роз — „Коко Шанел“. Той беше още в картонената си кутия, която го пазеше от светлината. Маги пак се зачуди дали би тръгнала без парфюма си. Но може би има малко флаконче от него в чантата си, а и не се виждаха никакви бурканчета с крем или тубички фон дьо тен, струпани пред огледалото.

— Гримовете й май ги няма — каза тя с надежда.

— Мисля, че ги държи в банята — предположи Майк и Маги осъзна, че след като той беше мъжът в живота на сестра й, би трябвало да знае най-интимните подробности от навиците й, Най-вероятно често е спал с нея в това легло. — Ще видя дали не са там.

След миг се върна.

— Там са, на мястото си. Или поне на мен така ми се струва.

Маги отиде в банята да провери. Точно така си беше — бурканчета с хидратантни и нощни кремове, почистващи лосиони, фон дьо тен и кутия пудра за лице бяха подредени на полицата над мивката. Усети страх, но все още не бе безнадеждно — Роз може би има от всичко това в малка тоалетна чантичка. Беше от хората, които се подсигуряваха.

— Къде са дрехите й? — попита тя. В спалнята имаше съвсем малък гардероб, красиво резбован, но по-скоро декоративен, отколкото практичен.

— В отделно помещение. — Той я поведе покрай стаята, в която Маги отсядаше, към една врата в дъното на стълбищната площадка. — Тя го преправи в нещо като гардеробна преди няколко месеца. Както ти казах, има прекалено много дрехи.

Малката стаичка беше препълнена с вещи — няколко реда със закачалки, всички дрехи облечени в найлони срещу праха. В ъгъла имаше полици за обувките. Проверката можеше да им отнеме цялата нощ. Но поне Роз си подреждаше нещата. Летните й дрехи бяха до вратата, а палтата и зимните костюми бяха опаковани в най-отдалечения край.

— Какво носеше напоследък? — попита Маги.

— Ами рокли, като че ли. — Майк безпомощно сви рамене. — Понякога панталони. Носеше едни бели джинси — добави той, внезапно озарен от прозрение.

Маги въздъхна и зарови из дрехите. Два-три ленени костюма, пет-шест модерни, но елегантни рокли, свободен спортен костюм с панталони, сако и панталон от сурова коприна… Невъзможно беше да разбере дали Роз би предпочела да ги вземе със себе си, ако е решила да ходи на почивка. Имаше и няколко празни закачалки — това поне означаваше нещо. Нямаше и следа от белите джинси. Може би е била с тях, когато е заминала… закъдето и да е. Маги каза това на Майк и той кимна.

— Носеше нещо тъмнозелено с тях — подсказа й той.

— Нещо тъмнозелено?

— Риза… Но не я виждам тук. Ала това… — Той посочи костюма с панталоните. — В това съм я виждал често. Бих си помислил, че го е взела със себе си. А тази кремава туника също й е любима. Но не ми се иска да твърдя нищо със сигурност.

— Знам. Невъзможно е, нали така? — Изведнъж й хрумна нещо друго. — Куфар! Тук ли е куфарът й?

— Тя го държи на тавана.

Маги бе обзета от всепроникваща умора. Изведнъж си помисли, че не би искала да знае със сигурност дали куфарът на Роз липсва. Ако си беше там, на тавана, най-лошите им страхове щяха да се потвърдят, а тя не се чувстваше способна да понесе това точно сега.

— Нека първо да слезем да пийнем кафе — каза тя. — Чайникът трябва вече да е кипнал.

Бе започнало да се стъмнява, в кухнята здрачът усилваше усещането за изоставеност. Странно, помисли си Маги. И двамата бяха тук, но само защото Роз я нямаше, чувството за празнота оставаше. Тя разсеяно светна лампите, мислейки си, че поне в Англия човек няма защо да се притеснява, че светлината ще привлече комари.

— Нещо не ми харесва, Майк — въздъхна тя, докато сипваше гореща вода върху кафето и отваряше кутията с мляко.

Съвсем фамилиарно той си взе захарницата от шкафа и разбърка захарта в чашата, която тя му подаде през плота.

— Нали разбираш защо се притеснявах, Маги? — каза той тихо.

— Полицията трябва да направи нещо. Ако съставим списък на всички подозрителни неща…

Той удари с юмрук по плота и чашата се заклати, а част от кафето се разсипа по пластмасовата повърхност.

— По дяволите, не трябва да правим това! Защо не се вслушат в думите ни? Та ние я познаваме, за бога! Знаем, че не би тръгнала просто така, без да каже на никого. Аз пак ще поговоря с тях сутринта, ще се опитам да ги раздвижа. Само си представи, че нещо се е случило с нея. Представи си, че някой я държи против волята й. Знам, че звучи ужасно мелодраматично, но такива неща стават. Ако е това, колкото по-скоро полицията ни повярва, че не е избягала от мен, толкова по-добре.

— Прав си — съгласи се Маги. — Нашите възможности са ограничени. А и както казваш, времето е много важно, ако е била отвлечена…

Тя млъкна. Както беше притеснена, а фантазията й се бе развихрила, самото произнасяне на думата „отвлечена“ звучеше абсурдно и страшно, като история от някой таблоид. А що се отнася до нещо друго… Маги с болка осъзнаваше, че и тя, и Майк употребиха „отвлечена“ и „държана против волята й“, защото другата възможност беше прекалено ужасна, за да я признаят. Но все пак мисълта се спотайваше в умовете и на двамата — една нарастваща заплаха, която те не можеха да се накарат да произнесат. Ако Роз бе изчезнала, и то не доброволно, имаше само две обяснения — едното, което бяха казали на глас, и другото, което не смееха…

— Логично е, ако някой я е отвлякъл, да чуем нещо досега — каза Майк замислено. — Щяха да искат откуп или нещо подобно.

— Ако са я отвлекли заради пари.

— Че каква друга причина ще има? — Майк млъкна внезапно, докато наум си отговаряше на въпроса.

— Ще ти пречи ли, ако запаля? — Маги бе извадила пакета с цигарите.

Майк отпи от кафето.

— Не, но Роз мрази да й мирише на дим в къщата.

Маги запали и се почувства виновна за това, но имаше нужда да чувства приятното присъствие на цигарата между пръстите си и успокоителното въздействие на никотина. Непрекъснато възнамеряваше да се откаже от този навик, но не точно сега.

— Предполагам, че не си припалвал?

— Не, спортът и пушенето не вървят заедно.

Мислите на Маги пак се върнаха към изчезването на Роз.

— Знаеш ли дали се е виждала напоследък с Брендън? — попита тя.

— Бившият й съпруг ли? Не мисля, но аз съм я предупредил, че трябва да стои далеч от него. Така че може и да не ми каже, дори и да го е срещала. Защо? Да не мислиш, че е замесен?

— Честно казано, не знам. — Маги въздъхна. — Но не мисля, че бихме могли да го изключим. Роз май беше доста наплашена от него.

— Така ли? — Майк изглеждаше искрено изненадан.

— Да, беше. Не ти ли е признавала?

— Не, никога…

— Чудя се защо. Може би се е страхувала от това, което ти би направил, ако разбереш как се държеше с нея.

— И как се държеше с нея?

— Лошо. Беше прекомерно ревнив, с богато въображение. Напиваше се и я биеше.

Лицето на Майк потъмня.

— Ако знаех за това, със сигурност нямаше да се чувствам отговорен за действията си. Да не намекваш, че Брендън може да има нещо общо с изчезването на Роз?

— Знам само, че тя се страхуваше от него. — Маги се поколеба. Не й се искаше да добави какво и бе казала Роз. Брендън я бе заплашвал, че щом той не може да я има, няма да позволи на никой друг. — Струва ми се, че ако е искал да прави нещо, щеше да го стори, когато за първи път скъсаха — не след чак толкова време. Но с такъв непредвидим човек като Брендън никога не можеш да си сигурен — продължи тя. — Кариерата му вече е напълно провалена, нали?

— Казах ти, рядко говорехме за него. — Майк сви рамене. — Но със сигурност не съм го чувал по радиото скоро.

— Ще се опитам да се срещна с него утре и да го под — питам какво знае — каза Маги.

Майк изглеждаше разтревожен.

— Мислиш ли, че трябва? Ако е склонен към насилие, няма ли да е опасно?

— Няма да ми направи нищо.

— Но ако той е отвлякъл Роз…

— Ако той е отвлякъл Роз, значи е съсипан. Ако не е, мисля, че няма от какво да се страхувам. Във всеки случай мога да се погрижа за себе си.

— Говориш като Роз — вметна Майк мрачно. — Ако ме бяха питали кое момиче може да се грижи за себе си, със сигурност щях да кажа, че това е Роз. Но и с нея се е случило нещо. Не трябва да поемаш никакви рискове.

Маги потрепери.

— Не е много топло, не мислиш ли? — каза тя ни в клин, ни в ръкав. Но знаеше, че треперенето бе по-скоро заради мисълта какво би могло да се случи на Роз. — Не се тревожи, ще внимавам — продължи тя. — Трябва да проверим всяка възможност и ако има нещо подозрително, да го занесем на полицията. Тогава ще ни обърнат повече внимание.

— Утре съм на работа, но бих могъл да дойда с теб вечерта при него — каза Майк. Помълча за известно време, отпивайки от кафето си, после продължи да мисли на глас: — Мъчех се да си спомня дали Роз не е казвала нещо, което би могло да ни подсети. Единственото, което ми идва наум, е за „Вандина“…

— За работата й ли имаш предвид?

— Не точно. Тя каза: „Нещо странно става във «Вандина». Не мога да го разбера.“ После сменихме темата. Случи се нещо, което прекъсна разговора ни, и тя не спомена повече за това. Просто се чудя дали не е важно. Може би си струва да поговорим с хората там и да видим дали нямат някаква представа.

— Да, и аз смятах да направя същото — каза Маги. — Роз може и да е споделила пред някого плановете си. Има ли тя приятели в работата, на които би могла да се довери?

— Напоследък Роз май не се сприятеляваше много, прекалено е независима. Работи главно със самата Дина Маршал. Това по правило я изолира от останалите.

— Тогава ще се срещна с Дина Маршал.

— Това може и да не стане много лесно. Трудно е човек да се добере до нея, доколкото знам.

— С мен ще се срещне. — Гласът на Маги беше решителен. — Е, предполагам, че тази вечер няма какво повече да направим. Може би трябва да се опитам да поспя малко. В Корфу са с два часа напред, а и искам да съм със свеж ум утре.

Маги допи чашата си и стана, подавайки му непромокаемото яке, което бе метнал на облегалката на стола. Той го облече и сякаш изпълни кухнята. Беше едър и мъжествен, с малко раздърпан вид.

— Сигурна ли си, че ще се чувстваш добре тук сама?

— Добре съм. Бих искала да съм така сигурна, че и Роз е добре. О, Майк, къде е тя, по дяволите? И ако не й се е случило нищо лошо, тогава защо не се обажда? Не се обажда на мен, на теб, въобще не се свързва с когото и да било?

Майк поклати глава. Изглеждаше почти безпомощен.

— Не знам. Всичко, на което можем да се надяваме, е да й е дошло до гуша и да е избягала някъде на спокойствие.

— Да, и аз това си мисля. Както и да е, утре сутринта се заемам с проучванията. Ще се видим ли?

— Ще ти се обадя след училище. Може би ще дойдеш с мен на вечеря. Наоколо има добри кръчми, в които предлагат отлична храна.

— Добре. — Тя кимна. — Ще чакам да ми се обадиш.

Проследи го как слиза по пътеката и потегля на заден със ситроена си от мястото, на което беше паркирал. Когато изчезна от погледа й, тя се прибра. Сега къщата й изглеждаше ужасно празна и всичките й съмнения и страхове се стовариха върху нея и изведнъж я накараха да осъзнае колко е самотна. Каза на Майк, че е добре, но въпреки това й се искаше той да е тук, да изпълва кухнята с успокояващото си присъствие.

Роз беше голяма късметлийка, че имаше такъв човек до себе си. Тогава защо, освен ако нещо много лошо не се е случило, ще изчезва, без да му се обади.

Утре ще се срещна с Брендън и ще отида до „Вандина“, обеща си Маги.

Разбира се, за това й трябваше паспорт. Сутринта щеше да се обади на една от компаниите за коли под наем. Но тази вечер не можеше да направи нищо повече, освен да си легне и да се опита да се наспи.

Маги заключи, угаси светлините и се качи горе. Но когато видя куфара си на стълбищната площадка, си спомни: с Майк забравиха да проверят на тавана за куфара на Роз. Тя се поколеба, чудейки се дали да го остави за сутринта, но реши, че няма да може да мигне, докато не разбере.

Вратата към тавана беше над стълбищната площадка. Маги взе стола от спалнята и се качи на него, за да махне резето, после откачи подвижната стълба и я пусна надолу. Мансардата над нея беше абсолютно тъмна, тя напразно търси ключ за лампа.

Върна се на първия етаж, за да подири някаква светлина и намери едно електрическо фенерче на кухненския шкаф. После се изкачи пак по стълбата с отчаяната надежда, че няма да открие куфара на Роз. Ако го нямаше там, ако изобщо го нямаше в къщата, тогава имаше шанс където и да е отишла Роз, да го е направила според някакъв предварителен план. Каквито и да бяха причините за заминаването, щяха да ги поправят — лични тревоги, неприятности в работата, здравословни проблеми… нищо не можеше да е толкова ужасно, че да няма как да се разреши, колкото и време да отнемеше.

Но ако куфарът беше там… Маги преглътна, когато стигна до края на стълбата и освети тъмната мансарда с фенерчето.

Там, вляво от нея, точно на мястото си, стоеше куфарът на Роз. Маги насочи светлината право към него. Не искаше да повярва на очите си, но продължаваше да се взира.

Куфарът от гладка свинска кожа с инициалите на Роз сякаш също се взираше в нея.