Джанет Танър
Съблазън (4)

Трета глава

Дина Маршал посегна към купчината листове и документи, струпана на бюрото пред нея, и си помисли, че не мрази нищо повече от работата с книжа. Дългите многословни доклади я объркваха. Винаги се разсейваше още преди да свърши първите няколко параграфа — компютърните разпечатки на движението на акциите, поръчките и продажбите не бяха нищо друго, освен ужасяващо добре подредени брътвежи. Що се отнася до прогнозите, те бяха още по-зле. Комбинация от фактори, които, изглежда, нямаха никаква връзка, но бяха събрани заедно преди всичко с намерението да я накарат да се чувства отчайващо неадекватна. Един безсмислен черно-бял ад, от който не можеше да избяга.

Не че беше глупава, просто творческият й жив ум не работеше по тази схема. Дина виждаше нещата във въображението си, чувстваше ги и това предизвикваше прилив на емоции във всяка нейна пора. Километричните текстове и колони от цифри направо я караха да побегне.

Но не можеше. Беше затворник в ултрамодерното си ателие и Лиз Кристофър, секретарката й, беше надзирателят, седнал зад пишещата машина във външния офис. Тя очакваше Дина да се обади и да каже, че е прочела пощата и е готова да диктува отговорите си, да обсъжда работата за деня и да прегледа ангажиментите си.

Дина въздъхна и прокара пръсти през късо подстриганата си сребристоруса коса. Мразеше и офиса, мразеше нарочната изрядност на подредбата му и лъснатите до блясък дървени части от чам, мразеше гладката синя кожа, с която, бяха облицовани столовете, и дебелия син килим, избран заради луксозния си вид, без по него да остават следи от обувки. Дървото трябва да изглежда така, все едно диша, помисли си тя, а кожата — малко поизносена. Подът трябва да е с паркет и черги, не бездушна, простираща се от стена до стена постелка. Често, когато го гледаше, с цялото си сърце копнееше за прашното удобство на малкото си ателие в неугледната сграда, в която се помещаваха някога. Може и да беше непрактична, да беше студено през зимата, защото се отопляваха единствено с малка газова печка, а под вратата И старомодните паянтови прозорци ставаше течение, може и да нямаше блясъка, с който впечатляваха клиентите, но бе истински дом! Дина горещо вярваше, че е сътворила най-добрите си неща там! Но пък вероятно й влияеше атмосферата на миналото, с вълнуващото бъдеще, което се откриваше пред тях. Може би заобикалящият я материален свят нямаше нищо общо с това. А тя едва ли имаше основание да се оплаква… Специално построената фабрика и административната сграда се намираха в огромен красив провинциален парцел. Самият факт, че получиха разрешително за строеж, си беше истински успех. Изгледът от кабинета на Дина бе колкото успокоителен, толкова и живописен. Зелени поля с пасящи крави, тук-там живи плетове и малки горички.

А що се отнася до постройката — Ван бе наел най-добрите архитекти и вътрешни дизайнери с уговорката да направят сградата едновременно функционална и впечатлителна. „Вандина“ трябваше да пази международния си авторитет, за тях бе важно да представят елегантен и проспериращ образ. И вероятно е бил прав, кога инстинктите на Ван са го подвеждали? С впечатляващата нова централа „Вандина“ ставаше все по-силна, превръщаше се в приказка за успеха, истинска легенда в света на модните аксесоари. И Дина бе принудена да признае, че и този път амбицията и увереността на Ван водеха в правилната посока, въпреки че не съвпадаха със собствените й представи за нещата. С удоволствие му оставяше цялата организация, за да се концентрира върху това, което можеше най-добре — да наблюдава пазара, да планира колекциите за новия сезон и да се доверява на предчувствията си в създаването на нови течения и стилове.

Но Ван вече го нямаше, за да поеме ежедневните грижи около ръководенето на „Вандина“ и да измисля дългосрочните проекти. Повече от година изтече, откакто загина, когато самолетът му се разби в един хълм в Глочестършир, а тя все още скърбеше за него, все още й липсваше нетърпимо, сякаш всичко се бе случило вчера.

Когато стана катастрофата, Дина си помисли, че животът й е свършил. Почувства се, сякаш сърцето й е изтръгнато и в нея остава една огромна зееща дупка, която отказва да заздравее. В началото й се искаше да е била заедно с него, за да умре и тя в горящите останки на самолета. С Ван бяха неразделни от толкова дълго, че едва си спомняше времето, в което не го бе обичала. Мисълта за бъдеще без него бе истинска пустош, прекалено мрачна, за да има сили да я осъзнае.

За Дина загубата не бе само лична. Трябваше да се мисли и за бизнеса, който Ван бе контролирал и направлявал от самото му начало.

Как, по дяволите да продължи да живее? — се бе замислила Дина, след като вцепенението след смъртта му започна да се разсейва и тя бе отново способна да мисли. Как, по дяволите, „Вандина“ ще оцелее без него? Но тя имаше огромна нужда да работи — това бе единственото обезболяващо средство срещу всеобхватното чувство за загуба. И освен това знаеше, че трябва да продължи заради Ван.

„Вандина“ бе тяхната мечта, заедно я построиха. Сега щеше да стане, негов паметник.

Разбира се, имаше много съветници, към които Дина можеше да се обърне. „Вандина“ нямаше да израсне толкова, ако не бе събрала около себе си цяла армия счетоводители и юристи, силен среден мениджърски персонал и най-добрите търговски представители. Дина се бе вслушвала в съветите им, бе повишавала най-способните от тях и ги бе насърчавала да поемат повече отговорности в областите, които познаваха. Но не й се искаше да ги оставя да контролират, въпреки че понякога се чувстваше безнадеждно неадекватна. Вместо това бе наела нов амбициозен дизайнер — Джейн Питърс-Браун, да поеме част от работата, която Дина преди вършеше, а тя самата се опита да хване кормилото.

Борбата беше много тежка и Дина я мразеше. Но с помощта и съветите на екипа си успяваше да се справи — или поне така си мислеше. Ала през последните няколко дни не бе толкова сигурна. Роз Нюман, личната й асистентка, си взе неочаквано отпуск и тя се ровеше в купчините книжа, които сега пристигаха директно при нея. Дина започна да осъзнава със свито сърце колко жизненоважна роля имаше Роз в компанията.

Въздъхна и посегна към очилата си. Металната рамка се вряза неприятно в тесния й нос и тя я нагласи внимателно с красиво оформения си маникюр. Знаеше, че рамките на очилата нямаха много разумен дизайн. Бяха прекалено тежки задълго носене, но тя се харесваше с тях — изглеждаше елегантно и делово. Макар че повечето рамки я правеха да прилича, както тя казваше, на „лелка“, а това беше видът, който най-малко искаше да има.

Всъщност притесненията й нямаха никакво основание, въпреки че беше почти на петдесет. Косата й бе изсветлена, за да прикрие сивото, което се появяваше измежду естествено сребристорусите й коси. Късата й модна прическа бе едновременно елегантна и екстравагантна. Лицето й бе съвсем леко гримирано, почти без бръчки и с гладка кожа. Дина се бе подложила доброволно на лечение с хормони и блясъкът и жизнеността й без съмнение доказваха ефективността му. Фигурата, винаги стройна и оформена, се поддържаше от строга диета и посещения във фитнесклубове, упражнения в домашния физкултурен салон на Ван. Но откакто той загина, тя не можеше да се застави да влезе там.

Дина се обличаше перфектно, въпреки че стилът й учудващо не бе толкова експериментален. Често носеше черни дрехи, но след смъртта на Ван не слагаше нищо друго — малки черни рокли, раздвижени къси черни поли с плътни копринени черни чорапогащници, прави черни панталони, широки черни мъжки сака. Днес бе в костюм по поръчка, задължителната къса пола и късо сако, съчетани с идеално скроена копринена черна блуза. Имаше няколко важни срещи, затова бе почувствала нужда да изглежда малко по-официална. Но преди това трябваше да свърши някои неща — тази скучна до задушаване купчина книжа, която лежеше на бюрото и чакаше нея.

Тя прелистваше страниците и забелязваше с облекчение, че някои могат да се предадат и на други хора. Опитваше се да вникне в съдържанието, за да не се изложи, когато ги обсъжда със съответните шефове на отдели.

В купчината имаше доклад от отдела по дизайн на платовете с приложени компютърни графики на новите тъкани и направените от тях блузи, които тя имаше намерение да прибави в колекцията. Остави доклада настрани, за да се запознае по-добре с него по-късно, това поне щеше да е приятно за вършене.

В купчината следваше една вестникарска изрезка, подготвена за нея. Дина моментално разпозна женската страница на популярен национален ежедневник, в чиито статии тя често присъстваше.

Не и днес обаче. Материалът бе озаглавен „Бляскави чанти“ и беше за „Рубенс“ — една нова фирма в областта на модните аксесоари. Дина почувства, че настръхва. Докато четеше, раздразнението й прерасна в недоверие и накрая — в истински гняв. Свърши и пак я препрочете, трепереща от яд. Позвъни на Лиз и след миг облицованата в синя кожа врата се отвори и се появи секретарката й с молив, бележник и дневника с ангажиментите.

— Готова ли сте, госпожо Маршал?

— Видя ли това? — попита Дина, като заби розовия си маникюр в статията.

Лиз Кристофър кимна, тя беше отлична секретарка. Хубаво, макар и малко пълничко момиче, чието меко закръглено лице ставаше почти красиво, когато се усмихваше. Но сега не се усмихваше.

— Да, госпожо Маршал. Беше в сутрешните вестници. Помислих си, че трябва да знаете.

— Честно казано, не вярвам на очите си! — избухна Дина. — Ако може да се разчита на тази статия, „Рубенс“ са излезли с почти същата идея за колекция от чанти, каквато аз имах за новата линия през следващата пролет.

— Не е ли странно?

— Не е просто странно, това е катастрофа. Идеята трябваше да е ударът на „Вандина“. Абсолютно отговаряща на нашия имидж, но със съвсем различна комбинация от материи — естествени тъкани, дръжки от меко дърво, кантове от велур и кожа. И ето сега „Рубенс“ излизат с нещо много подобно и продават части от колекцията преди нас. Те направо ни закопаха.

— Доста е неприятно — съгласи се Лиз. — Но такива неща се случват.

Дина гневно изсумтя. Така беше — в постоянното търсене на новото не беше прецедент двама дизайнери, абсолютно независимо един от друг, да стигнат до една и съща идея. Твърдеше се, че се намесва и мистична сила, сякаш дизайнерите по едно и също време се „включваха“ на едни и същи „идейни вълни“. Или пък че е просто закон за неизбежното — понякога двама или дори повече души или фирми могат да се доберат до новаторска идея просто защото отчаяно са търсели нещо невиждано досега или най-малко нещо, което не е било в центъра на внимание от доста време. Хората казваха, че няма нищо ново под слънцето — има само начини да го направиш да изглежда ново.

Дина не бе сигурна, че подкрепя тази теория. Успехът й я бе направил малко надменна. И тъй като винаги беше родоначалник на нови течения, познаваше доста имитатори. Никой от тях не бе накърнил „Вандина“. Качеството на техните продукти ги поставяше доста нива над останалите на пазара И фактът, че винаги те се появяваха първи с оригинална идея, ги правеше неуязвими. Какво от това, че веригите от магазини ги следваха по стъпките и предлагаха евтини и крещящи техни копия? Те не се конкурираха за едни и същи клиенти. Но „Рубенс“… това беше нещо съвсем различно.

„Рубенс“ се бяха втурнали на пазара само преди няколко сезона и определено възнамеряваха да отнемат нишата на „Вандина“. В началото на пътя им Ван все още бе жив и прословутият му нюх за бизнес веднага бе предусетил опасността.

— Зад тези стоят много пари — бе предупредил той мрачно. — Все още не съм сигурен на кого са, но по някаква причина не се показват на открито. С времето ще се разкрият, разбира се, не могат вечно да останат анонимни. Винаги ще има някой, който да ти диша във врата. Но междувременно е по-добре да внимаваме, иначе можем да се окажем и губещи.

Тогава Дина пропусна всичко покрай ушите си. Не искаше да се обвързва много с деловата страна. Въображението й блокираше от тревоги за конкуренцията, за пазарните ниши и стотиците неща, свързани с управлението на една преуспяваща компания. Тя беше идейната половина от тяхното партньорство, Ван можеше да се занимава с администрирането. Той щеше да се погрижи „Рубенс“ да не се превръщат в заплаха, точно както жонглираше с бюджетите, инвестициите, разходите и дългосрочното планиране.

Изглежда, сега „Рубенс“ заплашваха „Вандина“ точно както бе предсказал Ван. Но него вече го нямаше и кой щеше да ги предпази от бедите?

Проклетите „Рубенс“ публикуваха толкова подобна на тяхната идея, че ги обезоръжиха. Сега трябваше основно да преосмисли пролетната линия. След като вече от „Рубенс“ започнаха кампанията си, щеше да изглежда, че тя просто ги копира, ако продължеше да работи според плановете си. Не можеше и да пропусне да представи колекция, трябваше да измисли нещо съвсем ново, а вече бе поръчала и някои материи, с които да започне производство. Или трябваше да откаже поръчките, или да даде идея как да ги използват по друг начин.

По дяволите! И всичко това да се случи, когато личната й асистентка Роз не беше тук. Имаше си достатъчно грижи и без провала с „Рубенс“. Обсъждане на схема за премиране с представител на браншовия съюз, етапна среща с директор на фирма, с която сключиха договор за изработка на ограничена колекция от бижута за костюми. И обяд с шефа на продажбите на един от най-важните клиенти на „Вандина“. Обядът, разбира се, не можеше да се отложи. Жизненоважно бе да направи упражнение по делови контакти и самата тя да покани закупчика, като се старае чашата й за шампанско да е винаги пълна. Роз щеше да се справи с бижутерската фирма и да се види и със синдикалиста.

Дори нещо повече, призна тя. Въпреки че той идваше да се срещне преди всичко с Дина, Роз щеше да проведе разговорите, като вещо я прекара през капаните, които поставят контактите с профсъюзните деятели, които в най-добрия случай са нагли и обезпокояващо непочтителни, а в най-лошия — открито агресивни. Дина мразеше сблъсъците. Тя не виждаше нищо вълнуващо в борбата с нокти и зъби за най-добрата възможна сделка, нито някакво удоволствие в увъртането и лавирането, за да бъдат и работниците донякъде доволни, и да се извлече максимум печалба за „Вандина“. Въпреки че за щастие Джордж Питман, пробивният сопнат синдикалист, все още като че ли не беше го осъзнал и всяко съприкосновение с него я разтреперваше от напрежение. Докато беше жив, Ван я предпазваше от подобни неприятности, а след неговата смърт тя все повече разчиташе на Роз.

Защо, по дяволите, избра точно този момент, за да си вземе непредвиден отпуск, чудеше се Дина. Никога, откакто работеше за фирмата, не бе постъпвала така необмислено. Дойде като стажантка преди шест години. Впечатляваше още от самото начало, учеше за допълнителна квалификация по икономика и бизнес, която прибави към образованието си на моден дизайнер. И не след дълго Ван забеляза потенциала й и я повиши на престижната длъжност личен асистент на Дина. През цялото това време тя не можеше да си спомни Роз да не е била на мястото си, когато е имало нужда от нея. И когато смъртта на Ван я връхлетя внезапно, Дина не знаеше какво би правила, ако не беше Роз. Тя беше спокойна и вършеше много работа. Дина не си спомняше да я е виждала някога объркана или разтревожена. Умееше да работи с хора, увереността й внушаваше респект и беше великолепна в потушаването на проблемите. Най-вече беше надеждна. За разлика от повечето хора от администрацията, Роз, изглежда, никога не боледуваше. Когато излизаше в почивка, тя винаги бе планирана отдалеч и времето й бе внимателно избрано, за да се избегнат натоварените периоди в календара на „Вандина“. Преди да излезе в отпуск, Роз винаги се погрижваше всичко да върви гладко в нейно отсъствие. Нямаше недовършени неща, само множество бележки за човека, който поемаше от нея работата.

Под нейно наблюдение администрацията работеше като по ноти и чак когато я нямаше, Дина разбра колко много работа всъщност вършеше. А през последната седмица без нея беше истински ад.

Дина въздъхна, леко сбърчвайки чело. Не можеше да разбере защо Роз си взе отпуск по този начин. Беше направо шокирана, когато преди седмица Лиз й каза, че Роз се е обадила и, предупредила, че има нужда от няколко свободни дни. Честно казано, и през ум не й мина да се учуди или да се притесни за повода на това напълно непривично поведение. Беше прекалено ядосана, че я изоставя изневиделица.

Сега, седмица по-късно, с целия хаос, който я засипваше като лавина, беше дори още по-разгневена. Как можа Роз да й причини това? Нямаше ли поне малко чувство за лоялност? Знаеше, че доставчиците трябва да бъдат преследвани, знаеше, че синдикалистът е дразнеща личност. Със сигурност не биваше да изчезне така изведнъж и за толкова дълго.

— Предполагам, че няма новини от Роз? — каза тя.

— Ни вест, ни кост — отвърна Лиз. — Не е типично за нея да потъне по този начин. Започвам доста да се тревожа.

— Да, така е. Аз пък в момента се тревожа как, по дяволите, ще се справя без нея днес. И на всичкото отгоре — това с „Рубенс“! Наистина е пълен ад!

В този миг Лиз едва не подскочи, когато един мъжки глас се чу откъм вратата зад нея. Сладка усмивка от чиста радост изтри намръщеното изражение на Дина.

— Стив! Не знаех, че ще идваш тази сутрин!

— Винаги можеш да бъдеш сигурна, че ще те изненадам. — Той се усмихна широко и около ъгълчетата на очите му се появиха загрижени бръчки. — Изглеждаш доста потисната. Да не би нещо да не е наред?

— Не питай, нищо не е наред.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — Въпреки че се обърна към Дина, успя да хвърли един кос поглед на Лиз и изглеждаше, че говори на нея. Лиз леко порозовя, както правеше винаги когато той я поглеждаше по този начин. „Толкова е сладък, направо няма да повярвате! — беше казала тя на приятелките си. — Фантастичен на външен вид и истински мъж — нали разбирате какво имам предвид! Бил е водолаз на нефтена платформа в Северно море. Трудно бихте намерили по-голям мъжкар от него!“

— Просто ела и поговори с мен пет минути, Стив — каза Дина. — Това страшно ще ми помогне.

— Да дойда по-късно? — попита Лиз.

— Да, би ли се погрижила да ни донесат кафе?

Лиз излезе и Дина хвърли на младия мъж поглед, пълен с удоволствие и гордост от вида му. Висок, добре изглеждащ светъл младеж, облечен в тъмно сако, риза на райета, светлобежови панталони, модни елегантни мокасини. Той е всичко, за което би могла да се надява, помисли си тя. Присъствието му оправяше сприхавото й настроение, самото му съществуване даваше смисъл на всичко.

В нея се надигна и се разля странна топлина, едно особено чувство, останало непомрачено от деня, в който той влезе в живота й.

Нейният син. Когато го остави като бебе, принудена от обстоятелствата, които не зависеха от нея, да го даде за осиновяване, изобщо не очакваше да го види пак. Често мислеше за него през годините, представяше си го как расте, чудеше се как ли изглежда и какво прави, страдаше от всепоглъщащия копнеж по него, понякога толкова силен, че усещаше физическа болка. Нищо не бе изтрило спомена от мига, в който за първи път го сложиха в ръцете й. Все още леко, но отчетливо усещаше мириса му в ноздрите си. Докосването на малкото му твърдо тяло до гърдите й я изпълваше с любов. Мекото му бебешко личице със стисната уста и немигащи сини очи бе отпечатано върху сърцето й. Нямаше Коледа, на която да не си мислеше какво ли би било, ако той е с нея. Представяше си вълнението му и плачеше без сълзи и без глас, че не може да го сподели. Всяка година на рождения му ден прекарваше известно време сама, като преживяваше отново и отново деня, в който е роден. И плачеше за онова докарано до отчаяние момиче, изправено пред невъзможно решение.

Но всичко бе скътала в себе си, знаеше, че Ван щеше да се ядоса, ако прочете мислите й.

— Само да бях сигурна, че е добре — това е всичко, което искам — каза тя веднъж и видя как лицето на Ван потъмня от раздразнение.

— Разбира се, че е добре! Но това не е всичко, което искаш — отговори той. — Ако получиш една новина, ще поискаш още. Няма да има край.

Дори тогава със сърцето си разбираше, че е прав. Това, което наистина искаше, беше Стив да е с нея, да го вижда, да чува гласа му, да го прегърне отново. Но всичко бе една отчаяна мечта. Нямаше никаква представа кой го е осиновил. Пълната дискретност беше част от договорката. А и нямаше никакви права. По всяка вероятност щеше до гроб да гадае какво е станало с него.

Беше го приела, беше се отказала от Стивън, а с това идваше и краят на всичко. Но искрицата надежда отказваше да загасне и тя продължаваше да таи увереност, че някой ден, бог знае кога, ще го намери.

Целият й копнеж, всички безмълвни молитви бяха чути!

Писмото на Стив пристигна малко след смъртта на Ван. Дина беше смазана от отчаяние, бе загубила мъжа, който означаваше за нея нещо много повече от съпруг и бизнес партньор. Мъката бе все още изгаряща, току-що бе започнал да се надига гневът към безмилостната съдба и дори към самия Ван, задето я напусна така изневиделица. Завинаги в паметта й се запечата онази сутрин, когато, без дори да осъзнава това, животът й щеше да се промени…

Спомняше си, че плачеше. Едни от онези ужасни ридания, които разтърсваха цялото й тяло и превръщаха хубавото й лице в зловеща маска. Между риданията крещеше и на Ван: Защо не отиде на лекар заради болките в гърдите? Защо се отнасяше към тях с такава лекота при цялото прекаляване със силна храна и хубави вина? И защо най-вече реши да лети със самолета си в онзи ден? Спокойно можеше да вземе фирмения „Лиърджет“ за срещата, на която трябваше да присъства, и да накара професионалния пилот, нает от него, да го управлява. Но той обичаше своята „Чесна“, Летеше с нея винаги когато можеше и понякога лиърджетът и пилотът изглеждаха като ненужни скъпи добавки към бюджета на „Вандина“.

Не трябваше да го прави, плачеше Дина. Всеки нормален човек би преценил, че здравето му не е наред и би позволил на някой друг да поеме част от стреса и напрежението вместо него. Но Ван не беше като останалите. Той бе изключителен, решимостта му да остане на пилотското място беше непоклатима. Бе довел себе си и нея до успеха благодарение на тази решимост и загина заради нея.

Накрая Дина преодоля пристъпа на мъка и слезе сред реалностите. Лицето й все още бе бледо под грима, а очите й — леко зачервени и подпухнали от плач. Пощата пристигна и тя я взе със себе си в приемната, заставяйки се да я прочете.

Както обикновено, имаше куп съболезнователни писма и всяко едно от тях отваряше нова рана в сърцето на Дина. Много мило, че хората й пишеха, някой ден добрите думи, които сипеха за Ван, щяха да й бъдат утеха. Но в момента четенето им беше болезнено.

Едно от писмата имаше марка от Абърдийн. Не познаваше почерка, но тогава идваха писма от много хора, за които изобщо не бе и чувала — бизнеспартньори на Ван, напълно непознати за нея, просто прочели за трагедията във вестниците и почувствали желание да пишат на вдовицата. Повечето бяха любезни — няколкото злобни писма тя бързо бе захвърлила в коша за боклук.

Неизвестно защо Дина се поколеба какво да направи с писмото с абърдийнската марка. Имаше някакво предчувствие, което витаеше в периферията на съзнанието й, преди пелената от мъка да се спусне още веднъж и да замъгли сетивата й. Тогава тя скъса плика и извади един лист. Сравнително евтина хартия, изписана с обикновен химикал. Хвърли поглед към адреса. Нефтена платформа „Епсилон“, Фортис Филд. Нефтена платформа? Какъв ли човек оттам бе познавал Ван?

Започна да чете и изведнъж се разтрепери, загубила контрол над ръцете си.

Писмото беше от млад мъж, който твърдеше, че е неин син. Винаги бил знаел, че е осиновен, пишеше той, а преди година подал молба да получи оригиналния си акт за раждане и открил, че тя е неговата майка. Не бил направил каквото и да било повече. Прекалено много се уплашил, че тя може да не иска да има нищо общо с него. Но сега прочел във вестника, че Ван е загинал и се чудел дали не можел да направи нещо, за да й помогне. Може би изглеждал нахален, но толкова много искал да се срещне с нея. Дали имало някаква вероятност и тя да иска същото?

Дали имало вероятност? Дина не си спомняше някога през живота си да е изпитвала такъв прилив на радост. Той я издигна и я понесе сред водовъртеж от емоции, които я оставиха без дъх. Беше едновременно зарадвана и уплашена — уплашена да се срещне със сина си, когото не бе виждала, откакто навърши две седмици, уплашена, че няма да се справи със ситуацията, че няма да отговори на изискванията му или пък той на нейните.

Всички тези страхове се оказаха безпочвени, мислеше си тя сега, докато гледаше как Стив й се усмихва от другата страна на отрупаното с книжа бюро. Той бе всичко, на което се бе надявала. И слава богу, остана при нея, а не си тръгна отново, както се страхуваше, че ще направи. Не би могла да понесе да го загуби повторно.

— Е, какво те тревожи, Дина? — попита той, докато седеше в един от облицованите със синя кожа столове, които тя откровено не харесваше, и докато изпъваше дългите си крака. — Да не би да имаш проблеми в работата?

— Нека поне засега да не говорим за това — каза Дина.

Той лениво повдигна вежди.

— Както искаш. Но помни, че ако има нещо, с което мога да ти помогна, трябва само да кажеш.

— Знам. — Дина кимна. — Може би не го осъзнаваш, но това е едно от най-важните неща за мен.

Той, изглежда, се колебаеше. Тя позна по поразително ясните му светлосини очи. Понякога се чудеше откъде ли бяха се взели у него.

— Наистина — увери го тя.

Отсъствието на Роз, тревогата преди срещите, насрочени за предстоящия ден, дори и случката с „Рубенс“ избледняваха до незначителност, сравнени с най-важния факт от нейния живот.

Стив беше тук. След почти трийсет години раздяла те пак бяха заедно. Сега нищо друго нямаше значение.