Джанет Танър
Съблазън (19)

Осемнадесета глава

Маги беше нервна, но не можеше да разбере защо. Изтичаше времето, което Лиз Кристофър поиска, за да приготви вещите на Роз. Когато пристигна във „Вандина“, момичето в приемната веднага я позна.

— Идвате за вещите на Роз. Лиз ми каза, че Джейн ги приготвя и ще ми ги остави, но още не го е направила.

— Джейн? Тя тук ли е?

— Не, отиде на обяд. Почакайте, ще проверя.

След няколко минути момичето се върна с кафяв плик, розова картонена кутия и един шал. Роз много обичаше шаловете си!

— Джейн сигурно е забравила да ми ги донесе. Но мисля, че вече можете да ги вземете.

Тя ги подаде на Маги, която погледна мижавото количество с разочарование.

— Благодаря. И моля ви, благодарете на Лиз и Джейн от мое име.

Занесе вещите в колата. Паркингът беше пуст — явно всички бяха на обяд. Върна се в къщата, разхвърли съдържанието на плика и кутията на кухненската маса и започна да чете.

Стив изскочи от вратата на Джейн, по всичко личеше, че от обичайния му самоконтрол не бе останало много. Докато отиваше през двора към колата си, все още закопчаваше ризата си, а вратовръзката му висеше разхлабена. Потегли с грохот, но не към ресторанта, където го чакаше Дина, а обратно към „Вандина“.

Как можа всичко така да се обърка точно когато изглеждаше толкова добре? Преди час си мислеше, че само Джейн знае истината за него и бедата все още му се струваше поправима. Без никакви скрупули щеше да я убие, за да й запуши устата, и въпреки че играта би загрубяла, не се съмняваше, че ще му се размине. Кой би го заподозрял, ако намерят Джейн удушена? Ще каже, че е бил на обяд с Дина, тя ще го потвърди, освен това не очакваше да правят много прецизна съпоставка на интервалите от време. Първоначално му се искаше да прикрие следите си по-добре, да се отърве от тялото. После реши при тези обстоятелства да я убие колкото може по-бързо. Джейн бе имала и други любовници, в които полицията щеше да се усъмни. Самият Дрю със своето буйно минало и употребата на наркотици също щеше да бъде между заподозрените. Но не стана така, както го искаше.

Посегна към шала, с който възнамеряваше да я удуши — там, в спалнята й, но тя го видя. Отговорът му вече я бе озадачил и в мозъка й светна предупредителна лампичка: „Това, мила моя, никога няма да научиш.“

— Какво си мислиш, че правиш?

— Съжалявам за това, скъпа — каза той между другото. — Но се боя, че не мога да те оставя да разпространяваш гадни слухове за мен.

— Дори и ако случайно са верни?

— Особено ако са верни.

— Ти си се побъркал! — Тя присви очи. — Или това е някаква нова любовна игра?

Той почти се изсмя на глас. Тя наистина беше ненаситна! И разбира се, че точно така трябваше да го направи. Джейн не беше дребна, можеше да се окаже доста силна. Ако успее да сложи шала на врата й, без тя да разбере защо, щеше да е много по-лесно. Иначе трябваше да се бори здраво.

— Точно така, малка игричка — каза той невъзмутимо, въпреки че сърцето му биеше силно. — Ти обичаш игрите, нали?

Тя се изчерви, очите й заискриха.

— Знаеш, че обичам, но не и връзване. Ако нещо се случи, няма да е добре и за двамата.

Нещо в тона й го накара да застане нащрек.

— Какво искаш Да кажеш?

— Само че ако нещо се случи с мен, всички ще научат малката ти тайна.

— Защо? — Шалът ставаше все по-хлъзгав в мокрите му пръсти.

— Защото в кабинета ми има доказателства, че не си синът на Дина.

— Доказателства ли? Какви доказателства?

Тя се засмя. Обичаше, когато везните на превъзходството сменяха посоката си. А точно в този момент те се бяха наклонили към нея.

— Такива, които доказват, какви други?

— И къде по-точно в кабинета ти са тези… доказателства?

Тя поклати глава, гледайки към шала, който той държеше над нея.

— Ти наистина ли мислиш, че ще ти кажа? За да можеш да увиеш този шал около шията ми, да го стегнеш и после да отидеш и да се отървеш от доказателствата? О, не съм толкова глупава! Сега просто ще трябва да ми се довериш, скъпи. И не нарушавай малкото ни споразумение.

— Какво споразумение?

— Не вярвам да си забравил толкова бързо. Аз пазя твоята тайна, а ти — моята. Няма да изплюя камъчето, Стив.

По лицето му се стичаше пот.

— Как да съм сигурен, че имаш доказателства? — попита той.

Джейн лениво се протегна и взе нощницата си.

— Обличай се, скъпи. Ще отидем да ти ги покажа.

— Хайде, но побързай — каза той притеснено. — Дина ме чака за обяд.

Когато стигнаха до кабинета й, Джейн погледна полупразното си бюро и в очите й се появи тревога. Не можеше да повярва на това, което вижда или по-точно на това, което не вижда.

— Е? — каза той рязко. — Къде са доказателствата ти?

— О, боже! — каза тихо Джейн. Посегна към вътрешния телефон и се обади в приемната. Момичето отговори почти веднага.

— Случайно да знаеш къде са папките от бюрото ми? — попита тя сопнато.

Стив не чуваше какво отговори момичето. Джейн остави обратно слушалката и се обърна към него.

— Май сме загазили, Стив — каза тя. В гласа й имаше паника. — Доказателствата ми вече не са тук. Някой ги е взел.

— Кой?

— Сестрата на Роз, Маги.

— Маги? Но защо?

— Вече няма значение. — Гласът на Джейн бе изпълнен с напрежение. — Ако не искаш никой да разбере това, което аз знам, препоръчвам ти веднага да вземеш тези папки. Те са като динамит, Стив. И са в ръцете на Маги Веритос.

 

 

Маги седеше на кухненската маса, книжата бяха разпръснати пред нея, но тя се взираше в пространството. Не можеше да повярва на това, което бе прочела. Сега вече парчетата на мозайката започваха да се наместват.

Значи това е тревожело Роз в последните дни, преди да изчезне, а не шпионинът във „Вандина“.

Стив — натрапник! Никога не би могло да й мине през ума. А Роз някак си се бе досетила. Но защо не бе казала на никого? И къде, по дяволите, беше сега? Дали Стив нямаше нещо общо? Дали не бе разбрал, че Роз го е разобличила и не се бе погрижил да й затвори устата?

Маги запали цигара и пое дълбоко дима, но това никак не я успокои. Дали да се обади първо в полицията, или да позвъни във „Вандина“? Искаше й се Майк да е тук. Той щеше да знае какво трябва да се направи. Но чак след няколко часа щеше да получи подкрепата му. Набра телефона му и гласът от телефонния секретар малко я успокои. Остави съобщение, просто го молеше да й се обади, когато се върне, ако дотогава още не е пристигнала в апартамента му. Отиде в кухнята и събра книжата в розовата папка. Реши да ги отнесе в полицията. Съжаляваше, че Дина щеше да го научи от служебно лице, а не от близък човек, но не позволи това да сломи решимостта й. Чу една кола да спира, но не й обърна внимание.

На вратата се позвъни. Дали не идват ченгета, помисли си тя. Отвори, насреща й стоеше Стив.

— Маги. — Гласът му беше плътен, както винаги, но й се стори, че долавя напрежение под спокойния му тон. — Мога ли да вляза? Искам да ми върнеш това, което взе от „Вандина“.

— Съжалявам, но не мога, Стив. То принадлежи на Роз.

— Принадлежи на компанията. — Той мина покрай нея и влезе в кухнята. Видя папката на масата и посегна към нея. — Мисля, че точно това ми трябва.

Маги се спусна към него, сграбчи папката и я притисна към гърдите си.

— Моля те, Стив, върви си.

— Боя се, че не мога да го направя. Не и без папката.

— Късно е, Стив. Няма да ти помогне, ако я вземеш. Аз я прочетох.

Погледът му бе леденостуден, очите — присвити.

— Така ли? А каза ли вече на някого какво си научила?

— Не, аз самата току-що го научих.

В момента, в който думите излязоха от устата й, тя разбра, че не трябваше в никакъв случай да ги произнася. Устата му се изкриви в лека доволна усмивка, но очите му останаха леденостудени.

— В такъв случай, Маги, не ми оставяш никакъв избор.

— Какво искаш да кажеш?

Но знаеше отговора. Колкото и невероятно да беше, под приятния външен вид на обикновеното американско момче, под елегантността и небрежния чар се криеше опасен човек. Той бе използвал, манипулирал, лъгал и мамил тези, които заставаха на пътя на неговите амбиции. Според нея беше и убивал. Сега тя застрашаваше положението му. Прибърза в отговора си и сбърка. А беше съвсем сама. Майк можеше да й се обади, като се върне, но тогава щеше да е твърде късно.

Почти хипнотизирана, тя видя как той изважда един копринен шал от джоба на сакото си и го увива около ръцете си.

— Наистина съжалявам за това, Маги — каза той. В напълно спокойния му глас се прокрадна едва доловимо напрежение.

— Ти си полудял!

— Не е точно така. Но много, много твърдо съм решил. Е, как ще го направим — по лесния или по трудния начин?

— Ти си луд! — Маги трескаво мислеше какво да направи. Не можеше да го остави да я убие, без да се бори. Но как? В кухненския шкаф имаше ножове, но не би могла да се справи с него дори и въоръжена с нож. Можеше да се защити само по един начин — с думи. Но какви? Ужасът помогна на инстинктите й да намерят вдъхновение. Не му хареса да го нарича луд, значи може би суетата бе неговата ахилесова пета?

— Много умно си го измислил — каза тя. — Как успя?

Той се усмихна самодоволно и тя с облекчение разбра, че е била права.

— Не бих казал, че беше лесно.

— Разкажи ми.

Той пак се усмихна самодоволно и изведнъж му се прииска да й разкаже. Джейн бе попитала, но той отказа, защото ако я беше убил, времето щеше да е много важно — тогава бързаше да се добере до Дина и алибито си. Но сега това нямаше значение. Джейн щеше да му осигури алиби, независимо колко ще се забави.

Джейн — радваше се, че не я уби. Тя беше точно като него, двамата бяха добър екип. Засега. Докато му бе изгодно. После щеше да се отърве и от нея.

Малко самохвалко Стив започна да й разказва. Докато говореше, умът на Маги продължаваше да работи трескаво. Изведнъж се сети. Мисълта й бе отвратителна, но в нея имаше надежда.

— Наистина ти се възхищавам — каза тя нежно, когато той свърши. После с крайно усилие на волята се застави да се приближи към него и да го целуне. По красивото му лице се появи лека изненада, но после бавно се усмихна и тя разбра, че е налучкала — суетата бе неговата слабост. Оставаше й само да се надява, че ще успее да го изиграе. — Хитри и безмилостни хора като теб понякога са много привлекателни — продължи тя. Протегна внимателно ръка и я сложи на рамото му. За миг мускулите отдолу се стегнаха, но после пак се отпуснаха.

— Така ли мислиш? Радвам се, защото и ти си много чаровна жена, Маги.

— Така ли? — Пръстите й се плъзнаха по рамото към врата му, после го погалиха по тила. Събра целия си кураж и отново го целуна.

За миг той не реагира, но след това изведнъж се нахвърли върху нея. Сега той беше агресорът — целуваше я, притискаше се в нея, ръката му пълзеше под блузата й. Тя се стараеше да показва очаквания от него ентусиазъм, въпреки отвращението си.

— Маги — прошепна той, нежно като любовник. — О, Маги, Маги…

Тогава на вратата се позвъни.

Усети как той застина и инстинктивно разбра какво трябва да направи. Когато ръката му се стрелна нагоре, за да запуши устата й, тя се извъртя и го ритна в слабините с цялата си сила. Видя го как се преви и отново го блъсна, после побягна с разтреперани колене към вратата. Ръцете й се заплетоха в ключа, измина цяла вечност, докато отвори, но най-накрая успя.

На прага стояха двама души — мъж и жена. Маги дори не забеляза, че жената беше репортерката на „Уестърн Дейли Прес“ и че мъжът имаше фотоапарат и фотографска чанта на рамото. Не им проговори, дори не ги погледна. Мислеше само как да избяга.

Те й направиха път, крайно учудени, и се обърнаха след нея все още озадачени, докато тя бягаше надолу по пътеката. Маги зави по алеята и продължи да тича презглава.

Майк се прибра малко след четири часа. Учуди се, но не се притесни особено, че колата на Маги не е отпред.

Влезе, хвърли чантата си и натисна копчето на телефонния секретар, който лъщеше насреща му от малката масичка в коридора.

Първо чу как Маги го моли да й се обади в къщата на Роз. Странно, помисли си той. Последва обаждането на Брайън Прайс, с когото понякога играеше скуош. Предлагаше му да се срещнат за един-два гейма. Майк свали ципа на якето си, докато слушаше секретаря, после пак го изключи и се обади в къщата на Роз. Никой не вдигна. Маги сигурно току-що е тръгнала, реши той, навярно щеше да пристигне всеки момент. Направи си чай и докато го пиеше, започна да си гледа часовника и да се чуди защо Маги закъснява.

Боже, ами ако и тя изчезне като Роз? По челото му изби пот. Как я обичам само! Рядко използваше тези думи, но сега бе сигурен, че става въпрос за любов. Някога си мислеше, че обича и Роз, но вече осъзнаваше, че чувствата му към нея бледнееха пред това, което изпитваше към Маги.

Изведнъж телефонът иззвъня и го изтръгна от мечтанията му. Гласът от другата страна на линията беше рязък и официален:

— Полицай Дъгдейл. Бихте ли дошли в участъка?

— Защо? Какво се е случило?

— Ще ви обясним, когато пристигнете, господин Томпсън. При нас е госпожа Маги Веритос. Много е разстроена и поиска да ви се обадим.

— Да не се е случило нещо?

— Ще е най-добре да дойдете колкото можете по-бързо.

Майк изтръпна. Значи прав беше да се тревожи.

— Веднага идвам — каза той.

— Не мога да повярвам — каза Маги. — Истински кошмар.

Тя седеше в най-голямото кресло в апартамента на Майк, увита в одеяло, и пиеше уиски, като държеше чашата с две ръце, защото цяла трепереше. Майк виждаше, че тя е в шок, но и той бе потресен от разказа на полицая още в участъка.

— Копеле! — ядно изрече той. — Само да го пипна! Ще съжалява, че се е родил!

— Чудя се къде ли е сега? — Маги беше вцепенена от това, което й причини Стив, и от предположението, че може би е убил сестра й. — Той е луд.

— Разбира се, че е луд, но това не е причина да се измъкне безнаказано. Само като си помисля какво се е канел да направи с теб…

— И какво може би вече е направил на Роз… — Замълча за малко, защото отново я обзе ужас. — Не мога да спра да мисля, че сигурно той стои зад изчезването й. Как не се досетихме?

— Щом Дина не е могла да разбере, как ние бихме могли? — попита Майк.

— Горката Дина, чудя се как ли ще го понесе?

— Според мен — много тежко.

— Трябваше да се сетя! Знаех, че според Роз нещо странно се случва във „Вандина“, но се вкопчих в този индустриален шпионаж. Подозирах кого ли не, дори горкия Брендън, но не и Стив. А сега Брендън е мъртъв, може би и Роз…

Тя простена почти без глас, тялото й се затресе. Той я прегърна, докато премине пристъпът, после изтри сълзите от лицето й.

— Ще ти донеса още едно питие.

Тя сграбчи чашата.

— Не, не ме оставяй, Майк. Само ме прегърни!

— Всичко е наред. Успокой се…

Риданията й полека-лека стихнаха.

— По-добре ли си?

— Да, малко. Няма да му се размине, нали, Майк?

— Сигурен съм, че ще го спипат. А сега, скъпа, трябва да се опиташ малко да поспиш.

— Не съм си взела нещата, още са в къщата.

— Няма да имаш нужда от тях. Ще ти дам една тениска за нощница.

— Не е достатъчно, Майк. Там е бельото ми, четката за зъби, всичко.

— Искаш ли да отида да ги взема?

— Да, куфарът ми е приготвен, но и аз ще дойда с теб.

— Сигурна ли си, че няма да ти е по-добре тук?

— Щом съм с теб, няма страшно. Не мога да понеса да остана сама.

Той спря колата пред къщата, угаси мотора и разкопча колана си.

— Чакай ме в колата.

— Не, ще дойда с теб.

— Маги, няма нужда. По-добре недей.

— Искам да се изправя лице в лице със случилото се.

— Защо? Няма нужда да го правиш. Дори не трябва да влизаш в къщата.

— Не, това беше къщата на сестра ми. — Гласът й потрепери. — Не искам разни непознати да се ровят в нещата й, Майк. Аз трябва да го направя. Ако не ми стигне куражът, ще ми помогнеш.

Той отключи, вътре ги посрещна тишина. Като влязоха, Маги пусна ръката на Майк и тръгна из стаите като насън.

След малко се върна, прегърна го и облегна глава на гърдите му.

— Добре ли си? — прошепна той.

— Да. Ще тръгваме ли?

От коридора се чу звук. И двамата застинаха и се спогледаха.

— Какво, по дяволите, става? — попита Майк.

— Сякаш беше вратата. Като че ли някой влезе…

— Има ли някой тук? — попита един глас от коридора.

Маги и Майк пак се спогледаха невярващи.

— Боже…

Вратата откъм коридора се отвори. Влезе млада жена в елегантни маркови джинси и копринена риза. Изражението й беше толкова учудено, колкото и тяхното.

Маги пристъпи напред, по лицето й не бе останала капка кръв. За миг си помисли, че ще припадне, а когато проговори, гласът й беше тих, почти шепнеше:

— Роз!