Нора Робъртс
Горещ лед (14)

Глава 14

Тя си помисли да изкрещи. Страхът бълбукаше в гърлото й горещ и горчив. Той се връщаше в дъното на стомаха й твърд и студен. Но в очите на Ремо имаше изражение, едно хладно чакащо изражение, което я предупреди, че той би бил много щастлив да я накара да млъкне. Тя не изпищя.

В следващия момент тя си помисли да избяга — да направи едно бясно, героично втурване покрай него и навън през вратата. Винаги имаше някаква възможност да успее. А също така и вероятност да не успее.

Тя се облегна, а ръката й все още стоеше на горното копче на блузката й. В малкото помещение на банята бързото и неравно дишане отекна обратно до нея. Неговият звук накара Ремо да се усмихне. Виждайки това, Уитни започна да се бори за контрол, тя бе стигнала толкова далеч, работила така здраво, а сега бе поставена натясно. Пръстите й се сключиха върху порцелана на мивката. Тя няма да хленчи. Това си обещаваше. И не би се молила.

При едно движение зад Ремо Уитни отмести поглед и видя идиотските любезни очи на Барнс. Тя разбра, че страхът може да бъде примитивен, безразсъден като ужаса, който една мишка изпитва, когато котката започне игриво да я подхвърля със своите лапи. Инстинктът й подсказа, че у него имаше значително по-голяма опасност, отколкото у високия, тъмен мъж, който държеше насочен пистолет към нея. Мина периодът на героичното, периодът на страха и времето на хвърляне на зарове. Тя насили пръстите си да се отпуснат и се помоли в себе си.

— Ремо, предполагам. Вие работите бързо. — Така работеше и нейният ум, започвайки бързо да отхвърля различни възможности и пътища за бягство. Дъг го нямаше от не повече от двайсет минути. Тя бе съвсем сама.

Той се бе надявал, че тя ще изкрещи или ще се опита да бяга, за да има някаква причина да й нанесе няколко удара. Неговата суетност все още страдаше от белега на бузата му. Суетността настрана, Ремо се страхуваше прекалено много от Димитри, за да й остави някакъв белег без провокация от нейна страна. Той знаеше, че Димитри обича жените да му бъдат доставяни недокоснати, независимо в какво състояние бяха после, когато той се разправяше с тях. Сплашването все пак беше нещо по-различно. Той постави цевта на пистолета под брадичката й, така че с нея натисна меката, уязвима част на гърлото й. Когато потрепери, усмивката му се разшири.

— Лорд — каза той накратко. — Къде е той?

Тя сви рамене, защото никога не е била така уплашена през живата си. Когато тя заговори, гласът й бе определено равен, определено студен. Всяка капка влага в устата й бе пресъхнала.

— Аз го убих.

Тази лъжа излезе така леко, така обикновено, че почти я изненада. Тъй като вече се бе случило, а лесните лъжи бяха по-достоверни от истината, Уитни продължи с нея. Повдигайки ръката си, тя отмести с пръст цевта на пистолета от гърлото си.

Ремо гледаше в нея. Интелектът му рядко се потопяваше под повърхността в подробности, така че той видя високомерието в очите й, без да види страха зад тях. Сграбчвайки ръката й, той я измъкна в стаята и грубо я блъсна на един стол.

— Къде е Лорд?

Уитни се изпъна в стола, след това оправи вече станалия на парцал ръкав на блузата си. Тя не можеше да му позволи да забележи, че пръстите й трепереха. Това щеше да отнеме всеки елемент на измама, който тя имаше на разположение, за да се измъкне.

— Наистина, Ремо, очаквах малко по-добър маниер от теб, а не като на някакъв второкласен крадец.

Със завъртане на глава Ремо даде знак на Барнс. Все още захилен, той се приближи към нея с малък грозен револвер.

— Хубава — каза той и почти се олигави. — Мека и хубава.

— Той обича да прострелва хората на места, като капачките на коленете, например — каза й Ремо. — Сега къде е Лорд?

Уитни се насили да пренебрегне револвера, който Барнс насочи към лявото й коляно. Ако погледнеше към него, даже ако помислеше за него, щеше да се сгърчи в молеща се топка.

— Аз го убих — повтори тя. — Имаш ли цигара? Не съм пушила от дни.

Тонът й бе така делово официален, че Ремо посегна за цигарите, преди да си даде сметка. Разярен, той насочи пистолета си в точката между двете й очи. Уитни усети лекото бързо блъсване там и то се разпростря на кръгове из главата й.

— Аз само ще запитам още един-единствен път. Къде е Лорд?

Тя само изпусна къса и раздразнена въздишка.

— Току-що ти казах. Той е мъртъв. — Тя знаеше, че Барнс гледа към нея, леко тананикайки си. Стомахът й се преобърна още веднъж, преди да погледне критично към ноктите си. — Предполагам, че не знаеш къде мога да намеря добра маникюристка в това сметище?

— Как го уби?

Пулсът й се ускори. Щом той питаше как, почти беше й повярвал.

— Застрелях го, разбира се. — Тя се усмихна малко неопределено и кръстоса крака. Видя как Ремо дава знак с глава и Барнс сваля револвера си. Тя не си позволи дори и въздишка на облекчение. — Това изглеждаше най-сигурният начин.

— Защо?

— Защо? — Тя премига. — Защо какво?

— Защо го уби?

— Повече не се нуждаех от него — простичко каза тя.

Барнс пристъпи напред и прекара меката си ръка през косата й. В гърлото си той издаде звук, който можеше да мине за одобрение. Тя допусна грешка, като обърна глава и очите им се срещнаха. Това, което видя, накара кръвта й да се вледени. Оставайки външно спокойна, Уитни се пребори да не показва страха си, а само отвращението.

— Това ли е любимият ти гризач, Ремо? — меко каза тя. — Наистина, надявам се, че знаеш как да го контролираш.

— Махни се, Барнс.

Той поглади косата й чак до рамото.

— Аз само искам да пипна.

— Разкарай се!

Тя видя погледа на Барнс, когато той се обърна към Ремо. Любезността я нямаше. Идиотизмът в тях сега бе мрачен и отвратителен. Преглътна, несигурна дали той щеше да се подчини или просто щеше да застреля Ремо, така както бе застанал. Ако трябваше да се разправя с единия от тях, не би искала това да бъде Барнс.

— Джентълмени — каза тя със спокоен, ясен глас, който накара и двамата да погледнат към нея. — Ако смятаме да останем така дълго време, бих приела една цигара. Бе много уморителна утрин.

С лявата ръка Ремо бръкна в джоба си и й предложи цигара. Уитни я взе, после, държейки я между двата пръста, го погледна очакващо. Той би я застрелял в черепа веднага, без нито секунда колебание. Едва сега Ремо оцени старомодните маниери. Изваждайки запалката си, й поднесе огънче.

С поглед, вперен в очите му, Уитни се усмихна и издуха облак дим.

— Благодаря.

— Моля. Само че как очакваш да ти повярвам, че си очистила Лорд? Той не е глупак.

Уитни се облегна, поднасяйки цигарата към устните си отново.

— Тук имаме различия в мненията, Ремо. Лорд беше един първокласен глупак. За съжаление много лесно е да спечелиш преимущество пред един мъж, чийто мозък, нека да го кажем, виси от кръста надолу. — По гърба й тръгна струйка пот. Струваше й цяло усилие да не се разтресе в стола.

Ремо я изучаваше. Лицето й бе спокойно, ръцете стабилни. Или тя имаше повече хладнокръвие, отколкото бе очаквал, или казваше истината. Той би оценил някого, който свършва работата за него, но му се искаше сам да убие Дъг.

— Виж, бейби, ти си била с Лорд доброволно. Ти си му помагала да се придвижи.

— Естествено, той имаше нещо, което аз исках. — Тя пафкаше деликатно, благодарна, че още не се е задавила от дима. — Аз му помогнах да се измъкне от страната, дори го подпомогнах финансово. — Тя леко изтърси цигарата в пепелника до себе си. Забавянето бе невъзможно, установи тя. Ако Дъг се върнеше, докато те бяха все още тук, това щеше да бъде краят на всичко. И за двамата. — Трябва да призная, че за известно време това бе увлечение, въпреки че на Дъглас му липсват маниери. Той е от този тип мъже, от които една жена се уморява лесно, ако знаете какво имам предвид. — Тя се усмихна, оглеждайки Ремо от горе до долу през облак дим. — Във всеки случай не виждах никаква причина, защо трябва да бъда прилепена към него или защо трябва да деля съкровището с него.

— Затова ти го уби.

Тя забеляза, че той не го каза с някаква сянка на отвращение или погнуса. Това бе само едно разсъждение, което тя чу.

— Разбира се. Той стана много глупаво нахален, след като откраднахме джипа ви. Беше проста работа да го убедя да спре — да се отбие от пътя за малко. — Тя си поигра безстрастно с горното копче на блузката и видя как очите на Ремо се сведоха към него. — Имах документите и джипа, наистина не се нуждаех повече от него. Застрелях го, изхвърлих го в храстите и подкарах към града.

— Твърде небрежно от негова страна да те остави да го изненадаш.

— Той беше… — Тя размаха пръсти надолу. — Зает. — Той не беше тръгнал на пазар, мислеше си тя и трепна с рамене. — Може да загубите времето си, ако искате да го потърсите. Все пак сигурно знаете, че аз се записах сама в хотела. И доколкото очевидно познаваш Дъглас, ти трябва да оцениш факта, че съкровището е у мен. Наистина ли мислиш, че той може да ми се довери чак толкова?

Тя посочи с един елегантен жест към сандъчето. Ремо проследи пръста й, отиде до него и повдигна капака. Това, което видя, напълни устата му със слюнка.

— Впечатляващо, нали? — Уитни леко изтупа цигарата си. — Прекалено много впечатляващо, за да го деля с някого от калибъра на Лорд. Все пак… — тя изчака, докато погледът на Ремо се върне към нея, — един мъж с определена класа и възпитание би бил нещо съвсем различно.

Това бе изкушаващо. Очите й бяха тъмни и обещаващи. Той можеше почти да усети топлината, надигаща се от малкото ковчеже със съкровището под пръстите му. Но той си спомни Димитри.

— Сега ще се преместиш на друго място.

— Добре. — Сякаш това ни най-малко не я засягаше, Уитни се надигна. Тя трябваше да ги изкара навън, и то бързо. Да излезе с тях бе за предпочитане пред това да бъде простреляна в капачката на коляното или където и да било другаде.

Ремо вдигна сандъчето със съкровището. Димитри щеше да бъде доволен, помисли си той. Много, много доволен. Той отправи тънка усмивка към Уитни.

— Барнс ще те придружи навън до колата. Аз няма да предприемам нищо освен ако не искаш всичките кости на дясната ти ръка да бъдат натрошени.

Един поглед към хилещото се лице на Барнс я накара да свие рамене.

— Няма никаква нужда от грубост, Ремо.

 

 

На Дъг не му отне много време уреждането на два еднопосочни билета за Париж, но пазаруването го забави повече. Достави му голямо удоволствие да купи на Уитни прозрачно бельо, въпреки че върху касовата бележка бе изписан номера на нейната кредитна карта. Той изгуби почти час за голямо удоволствие на продавачката, избирайки копринена рокля в кралско синьо с драпиран корсаж и лъскави тесни поли.

Доволен, избра за себе си небрежно-елегантен костюм. Точно по този начин възнамеряваше да живее поне в началото. Небрежно-елегантно.

Когато се върна в хотела, бе натоварен с кутии и си свиркаше с уста. Движеха се по програма. На другата вечер щяха да пият шампанско в ресторант „Максим“ и да правят любов в някоя стая с изглед към Сена. Край на туристическите пакети за шест дни и крайпътните мотели за Дъг Лорд. Първа класа, бе казала Уитни. Той щеше да се научи да живее така.

Изненада се, когато видя, че вратата не е добре затворена. Нима Уитни не е разбрала досега, че на него не му трябва ключ за нещо така просто като хотелска брава?

— Хей, любов, готова ли си да празнуваме? — Стоварвайки кутиите на леглото, той измъкна бутилката вино, за която бе похарчил местна валута, равностойна на седемдесет и пет долара. Отивайки към банята, започна да измъква тапата на бутилката. — Водата още ли е гореща?

Водата бе студена, а помещението празно. За момент Дъглас застана в центъра на банята, гледайки към неподвижната, чиста вода. Тапата на бутилката гръмна тържествено. Той почти не забеляза шампанското, мокрещо пръстите му. Със сърце, свито в гърлото, се втурна обратно в спалнята.

Раницата й бе там, захвърлена на пода. Но нямаше никаква малка дървена кутия. С бързина и прецизност претърси стаята. Кутията и всичко в нея бе изчезнало. Същото се бе случило и с Уитни.

Първата му реакция беше на ярост. Да бъде измамен от една жена с очи с цвят на уиски и студена усмивка, бе по-лошо, сто пъти по-лошо, отколкото да бъдеш измамен от някое кривокрако джудже. Поне джуджето бе в бизнеса. Ругаейки, той тръшна бутилката на масичката.

Жени! Те бяха и си оставаха най-големият му проблем от пубертета. Кога ще се научи най-после? Те се усмихваха, напяваха тихо, пърхаха с мигли и ти измъкваха и последния долар.

Как можа да се окаже такава шушумига? Истински бе повярвал, че има чувства към него. Само как гледаше, когато правеха любов, как стоеше до него, как се бореше до него. Наистина бе хлътнал по нея като камък в студено, дълбоко езеро. Дори бе правил някакви груби планове за бъдещето, а тя се измъкна от него още при първата възможност.

Погледна към раницата на пода. Бе я носила на гърба си, преминавайки пеш много мили, смеейки се, държейки се като кучка, предизвиквайки го. А после… Без да мисли, Дъг посегна и вдигна раницата. Вътре бяха нейните вещи — дантеленото бельо, пудриерата, четката за коса. Той можеше да долови уханието й.

Не, съмнението го блъсна остро и рязко. С тази мисъл в главата си той хвърли раницата срещу стената. Тя не би избягала от него. Дори да грешеше за нейните чувства, тя бе от твърде висока класа, за да се откаже от една сделка.

Значи, ако не е избягала, тя е била взета.

Той стоеше там, държейки в ръка четката й, а страхът се просмукваше в него. Взета. Той си даде сметка, че почти бе повярвал на измамата. Бе предпочел да приеме, че тя се намира вече в някой самолет, тръгнал за Таити, и му се присмива.

Димитри. Четката се счупи точно на две от напрежението на ръцете му. Димитри държеше неговата жена. Дъг хвърли двете парчета през стаята. Той нямаше да я държи за дълго.

Напусна стаята бързо, този път, без да си подсвирква.

 

 

Къщата бе великолепна. Уитни предположи, че не би трябвало да очаква нещо по-лошо от мъж с репутацията на Димитри. Отвън тя бе елегантна, подходяща за жена, бяла и чиста, с балкони с декоративни железни парапети, от които се виждаше прекрасна гледка към залива. Земята бе подредена и добре гледана, богато засадена с претрупани тропически цветя от областта и сенчести палми. Тя изучаваше всичко това с тревожно, промъкващо се чувство на ужас.

Ремо спря колата в края на алеята от бяла трошена настилка. Смелостта й започна да я напуска, но Уитни се пребори за кураж отново. Мъж, който може да се сдобие с място като това, има ум. Умът е нещо, с което човек може да се справи.

Нея я тревожеше всъщност Барнс с неговите черни, лакоми очи и жадна усмивка.

— Добре, трябва да кажа, че това е за предпочитане пред хотела — с маниера на човек, отиващ на вечерно парти, Уитни слезе от колата. Тя откъсна един хибискус и закрачи към главния вход, въртейки цветето под носа си.

При почукването на Ремо вратата бе отворена от друг мъж в тъмен костюм. Димитри държеше на спретнатата бизнес външност на своите служители. Всеки един носеше вратовръзка редом с четирийсет и пет калибровия пистолет. Когато мъжът се усмихна, се показа нащърбен преден зъб. Уитни нямаше представа дали бе го ударил, когато колата мина през витрината на „Годива Шоколатерис“.

— Значи я хвана. — За разлика от Ремо, той гледаше на счупения зъб като на професионален риск. Не можеше да не се възхити на жена, която управлява колата с такова безумие, говорещо за здрави нерви. Но той не чувстваше подобна толерантност към Дъг. — Къде е Лорд?

Ремо дори не го погледна. Той даваше отговори само на един човек.

— Наглеждай я — заповяда той и отиде да докладва директно на Димитри. Тъй като носеше съкровището, той крачеше бързо с маниера на важен човек. Последния път, когато бе докладвал, почти лазеше.

— И така, каква е историята, Барнс? — Мъжът в тъмен костюм отправи продължителен поглед към Уитни. Хубава дама. Той предполагаше, че Димитри има интересни планове за нея. — Забравихте ли ушите на Лорд за боса?

Кикотенето на Барнс причини хладна тръпка по кожата на Уитни.

— Тя го е убила — каза той весело.

— О, наистина ли?

Тя улови заинтересувания поглед, после тръсна коса назад.

— Това е вярно. Има ли начин да се получи питие на това място?

Без да чака отговор, тръгна надолу към широкия бял хол и влезе в първата стая.

Очевидно това беше официален салон. Който и да го бе декорирал, бе прекалил с натруфеността. Уитни би избрала нещо далеч по-непретенциозно.

Прозорците, два пъти по-високи от нея, бяха окичени с брокатени драперии в ален цвят. Вървейки през помещението, тя се питаше дали е възможно да ги отвори и да избяга. Сега Дъг трябва да е в хотела, изчисли тя, прокарвайки пръст по една интересно резбована маса. Но тя не можеше да разчита на него за пристигане на помощ с кавалерията. Каквото и действие да предприемеше, тя трябваше да се оправя сама.

Знаейки, че двамата мъже наблюдават всяка нейна стъпка, тя отиде до една уотърфордска гарафа и сипа от съдържанието. Пръстите й бяха тромави и влажни. Малко помощ за кураж нямаше да навреди, реши тя. Особено след като не знаеше все още какво й предстоеше. Сякаш разполагаше с цялото време на света, тя седна в стол с висока облегалка от епохата на кралица Ана и започна да отпива някакъв много мек вермут.

Баща й винаги бе казвал, че можеш да преговаряш с човек, който поддържа добър бар. Уитни отпи отново и се надяваше той да е прав.

Минаха минути. Тя седеше в стола и пийваше, опитвайки се да не обръща внимание на ужаса, който се бе настанил у нея. В края на краищата, убеждаваше се тя, ако той просто бе решил да я убие, щеше да го стори досега. Дали? Не е ли по-вероятно той да я задържи за откуп? Нямаше да й бъде много добре да знае, че я заменят за неколкостотин хиляди долара, но това бе далеч по-завидна съдба, отколкото куршума.

Дъг бе говорил за мъченията като за хоби на Димитри. Чупене на палци и рецитиране на Чосър. Тя глътна повечко вермут, знаейки, че никога няма да запази чувството си за хумор, ако се размислеше прекалено дълбоко за човека, който държеше живота й в ръцете си.

Дъг бе в безопасност. Поне за момента. Уитни се концентрира върху тази мисъл.

Когато Рамо се върна, тя се напрегна цялата, мускул по мускул. С преднамерено внимание вдигна отново чашката към устните си.

— Ужасно грубо е да оставите една гостенка да чака повече от десет минути — каза тя небрежно.

Той докосна белега на бузата си. Тя не пропусна движението.

— Мистър Димитри ще се радва, ако вие се присъедините към него на обяд. Той смята, че първо бихте искали да се изкъпете и преоблечете.

Присъдата се отлагаше.

— Много мило — надигайки се, тя остави чашката встрани. — Все пак страхувам се, че вие ме изкарахте много бързо без моя багаж. Аз просто нямам какво да облека.

— Мистър Димитри се е погрижил за това. — Хващайки я за ръката над лакътя, малко прекалено силно, за да се чувства удобно, Ремо я върна през хола и я поведе нагоре по широката стълба към втория етаж. Не само холът миришеше на погребален салон, установи тя, а цялата къща. Той отвори вратата. — Имате един час. Бъдете готова, той не обича да чака.

Уитни пристъпи навътре и чу заключването на бравата зад себе си.

Покри лицето си с ръце за момент, тъй като не можеше да спре треперенето. Една минута, каза си тя, започвайки да диша дълбоко. Нуждаеше са само от една минута. Тя бе жива. Това бе въпросът, върху който трябва да се концентрира. Бавно отмести ръцете си и се огледа.

Димитри не беше стиснат, реши тя. Апартаментът, който й бе предоставил, бе така елегантен, както се очакваше от външността на къщата. Дневната бе широка и дълга, с порцеланови вази, в които в изобилие бяха поставени свежи цветя. Цветовете бяха нежни — розово и перленосиво на копринените тапети, отговарящи на тона на ориенталския килим на пода. Леглото, използвано за диван през деня, бе в по-тъмен пясъчен цвят, затрупано с ръчно изработени възглавници. В крайна сметка, прецени тя професионално, една добре изпипана, стилна работа. След това отиде до прозорците, отваряйки ги рязко.

Още първият поглед й показа, че е безнадеждно. Височината бе почти сто фута от натруфеното малко балконче. Нямаше да има пъргаво скачане надолу, както в крайбрежния хан. Затваряйки отново прозорците, Уитни започна да изучава апартамента за други възможности.

Спалнята бе изключително приятна с голямо полирано легло чипъндейл и деликатни китайски лампи. Инкрустираният дървен гардероб бе вече отворен, показвайки богат избор от дрехи, пред които нито една изискана жена не би се държала високомерно. Тя опипа фината коприна с цвят на слонова кост на един ръкав и се обърна. Очевидно Димитри очакваше тя да пребивава тук за известно време. Можеше да го приеме като добър знак или би могла да се разтревожи от това.

Поглеждайки встрани, Уитни се видя в едно овално огледало. Тя се приближи. Лицето й бе бледо, дрехите й намачкани и съдрани. Очите й, тя видя, бяха отново уплашени. С погнуса започна да сваля ризата си. Димитри нямаше да види на обяда някаква раздърпана, трепереща жена, решително си каза тя. Ако не можеше да направи нищо друго в момента, поне за това можеше да се погрижи. Уитни Макалистър знаеше как да се облече подходящо за всеки един повод.

Провери всяка врата, водеща към апартамента й, и установи, че всичките са здраво заключени отвън. Всеки прозорец, който отвори, доведе до убеждението, че бе хваната добре в истински капан. Засега.

Тъй като това беше следващата логична стъпка, Уитни се отпусна в разкоша на банята с дълбоката, мраморна вана, която тя щедро покри с маслата за баня, осигурени от Димитри. За суетата й бяха подготвени гримовете — от основните до грима за мигли. Всички от марката, цветовете и сенките, които тя предпочиташе.

Явно е, че той беше съвършен, помисли си Уитни, ползвайки ги. Перфектният домакин. Бутилка от аметистов кристал задържа обонянието й. Тя пръсна измитата си с шампоан коса, след това я среса назад с два седефени гребена. Още един подарък от нейния домакин.

Отивайки в дрешника, тя предостави на избора си на тоалет цялото внимание и решимост, която би отдал един рицар на своята ризница. В своето положение тя смяташе всяка подробност за важна. Избра една тревистозелена отворена рокля с дълги поли, без гръб, придавайки й малко блясък с копринен шарф, увит и вързан на кръста.

Този път, когато погледна в огледалото в цял ръст, тя кимна с одобрение. Бе готова на всичко.

Когато се почука на вратата на дневната, тя смело отговори. Отправи към Ремо студения поглед на ледена принцеса, от който Дъг се възхищаваше.

— Мистър Димитри чака.

Без да каже дума, се плъзна край него. Дланите й бяха влажни, но устоя на желанието да свие ръце в юмруци. Вместо това леко прокара пръсти по перилата, слизайки по стълбището. Щом отиваше към своята екзекуция, разсъждаваше тя, поне нека да върви към нея по подходящ начин. Стискайки устни за малко, последва Ремо през къщата до една широка, украсена с цветя тераса.

— Мис Макалистър, най-после.

Тя не бе сигурна какво бе очаквала. Определено, след всички страховити истории, които бе преживяла и чула, тя очакваше някой свиреп, жесток и по-внушителен човек. Мъжът, който се надигна зад плетената маса с плот от опушено стъкло, беше блед, малък и безличен. Той имаше кръгло, меко лице с оредяваща тъмна коса, сресана назад. Кожата му бе бяла, толкова бяла, сякаш никога не бе виждала слънце. Тя имаше бързото, шеметно усещане, че ако бодне с пръст кожата на лицето му, ще се деформира като меко тесто. Очите му бяха почти безцветни, светли, воднистосини под тъмни безобидни вежди. Тя не можеше да реши дали той бе на четирийсет или шейсет години, или някъде между тях.

Устата му бе тънка, носът малък, а кръглите му бузи, ако не бъркаше, бяха леко напудрени.

Бялото, доста елегантно сако, което носеше, не можеше съвсем да скрие неговия корем. Доста изкушаващо бе да го отминеш като някой глупав дребосък, но тя забеляза деветте грижливо излъскани нокти и светлорозовото чуканче на липсващия пръст.

На фона на топчестата лъскава външност деформацията беше в крещяща дисхармония. Той й протегна ръка с дланта нагоре за поздрав, така че тя можа да забележи мястото, където кожата бе израснала по-дебела и по-груба. Дланта бе гладка като на младо момиче.

Какъвто и да бе външният му вид, не биваше да се забравя, че Димитри бе опасен и жесток, като нещо хлъзгаво, което се измъква от блато. Размахът на неговата мощ, макар и да не бе видим на повърхността, си пролича в жеста, с който той освободи слабия строен Ремо с бегъл поглед.

— Аз съм така доволен от вашето присъствие, скъпа моя. Няма нищо толкова потискащо като самотния обяд. Имам малко прекрасно кампари. — Той повдигна още една гарафа от „Уотърфорд“. — Мога ли да ви убедя да опитате от него?

Тя отвори уста да отговори, но нищо не се получи. Проблясъкът на удоволствие в очите му я накара да пристъпи напред.

— С удоволствие бих приела. — Уитни седна до масата. Колкото по-близо идваше тя, толкова повече страхът нарастваше. Това бе нелогично. Той изглеждаше като някой дребен, надут чичко. Но страхът нарастваше. Очите му, установи тя, сякаш никога не мигваха. Той само гледаше и гледаше, и гледаше. Тя трябваше да се концентрира, за да запази стабилна ръката си, когато посегна за чашата. — Вашата къща, мистър Димитри, е доста забележителна.

— Приемам това като заслужен комплимент от човек с вашата професионална репутация. Бях късметлия, че я открих чрез обява. — Той отпи, после попи устата си деликатно с бяла ленена кърпа. — Собствениците бяха… достатъчно благосклонни да ми я предоставят за няколко седмици. Доста съм привлечен от градината. Една приятна отмора в тази лепкава жега. — С кавалерски жест той отиде зад нея, за да държи стола й. Уитни трябваше да потисне чувството на паника и отвращение. — Сигурен съм, че вие сте гладна след вашето пътуване.

Тя погледна през рамо и се насили да се усмихне.

— Всъщност аз вечерях доста добре снощи отново благодарение на вашето гостоприемство.

Леко любопитство премина по лицето му, докато се връщаше към своя стол.

— Наистина ли?

— В джипа, който Дъглас и аз взехме от вашите служители — при неговото кимане, тя продължи: — имаше една бутилка с прекрасно вино и много вкусна храна. На мен доста ми хареса консервата от белуга.

Тя видя хайвера, черен и лъскав, сложен върху ледени късчета до нея. Уитни го опита.

— Разбирам.

Не бе сигурна дали беше го раздразнила, или той се забавляваше. Отхапвайки парченце хляб, тя се усмихна.

— Още веднъж трябва да призная, че вашият килер е добре зареден.

— Надявам се, че вие ще продължите да намирате моето гостоприемство съобразено с вашия вкус. Трябва да опитате омара, скъпа моя. Нека ви обслужа — с благосклонност и пестеливи движения, каквито тя не бе очаквала, Димитри натопи един сребърен черпак в супника. — Ремо ме информира, че вие сте се освободили от нашия мистър Лорд.

— Благодаря. Мирише превъзходно. — Уитни използва времето, сръбвайки от супата. — Дъглас бе започнал малко да пречи. — Това бе игра, помисли си тя. А тя вече бе започнала да играе. Малката мидена черупка, която носеше, се разлюля леко на верижката си, когато се пресегна за чашата. Тя играеше, за да победи. — Сигурна съм, че разбирате.

— Наистина. — Димитри се хранеше бавно и деликатно. — Мистър Лорд представляваше пречка и за мен известно време.

— Открадвайки документите под носа ви. — Тя видя белите пръсти с маникюр как се стегнаха върху прибора. Нервен е, помисли си тя. Той няма да преживее учтиво да го правят на глупак. Тя потисна желанието си да преглътне и вместо това се засмя. — Дъглас бе умен посвоему — каза тя простичко. — Жалко, че бе така груб.

— Предполагам, че човек трябва да ограничава своята интелигентност в известен смисъл — съгласи се Димитри. — Въпреки че аз обвинявам моя собствен персонал в некадърност.

— Може би и двете нещо са верни.

Той призна това с много леко кимване.

— И все пак той ви привлече, Уитни. Мога да ви наричам Уитни, нали?

— Разбира се. Признавам, че аз наистина му помогнах. Придържам се към идеята да наблюдавам как падат картите на масата.

— Много умно.

— Имаше няколко пъти, когато… — Тя прекъсна, връщайки се към супата. — Не искам да говоря лошо за мъртвите, мистър Димитри, но Дъглас често беше прибързан и нелогичен в постъпките си. Все пак лесно се водеше.

Той я наблюдаваше как се храни, възхищавайки се на ръцете с фини кости, на блясъка на тази здрава млада кожа, контрастираща на зелената рокля. Щеше да бъде много жалко да я обезобрази. Вероятно той би могъл да намери нещо полезно за нея. Той си помисли да я въведе официално в къщата си в Кънектикът с нейния достоен и елегантен вид на масата, послушна и покорна в леглото.

— А също така млад и силно привлекателен, не бихте ли се съгласили?

— О, да. — Тя отправи нова усмивка. — Той бе едно интригуващо отклонение за няколко седмици. По дългия път аз предпочитам стилен мъж вместо тези физически качества. Малко хайвер, мистър Димитри?

— Да — приемайки чинийката от нея, той остави ръката си да докосне нейната и усети как тя се напряга от физическия допир до деформирания му крайник. Малката проява на слабост го възбуди. Той си спомни удоволствието, което му доставяше да наблюдава как богомолката хваща молец — начина, по който малкото интелигентно насекомо примамваше полудялата жертва, чакайки търпеливо, докато съпротивата постепенно отслабваше и накрая поглъщаше светлите чупливи крилца.

Рано или късно младите, слабите и деликатните винаги отстъпваха. Както богомолката, Димитри притежаваше търпението, подхода и жестокостта.

— Трябва да призна, че намирам доста трудно за вярване обстоятелството, че жена с вашата чувствителност би могла да застреля един мъж. Зеленчуците в тази салата са съвсем пресни. Сигурен съм, че ще ви харесат — говорейки, той започна да прехвърля марулята в голяма купа за сервиране.

— Отлични за жаркия следобед — съгласи се тя. — Чувствителността — продължи Уитни, изучавайки течността в чашата си — става второстепенна след необходимостта, не намирате ли, мистър Димитри? В края на краищата аз съм бизнесдама. И както казах, Дъглас бе започнал вече да пречи. Аз вярвам във възможностите. — Тя вдигна чашата си, усмихвайки се над ръба й. — Видях възможността да се отърва от един досадник и да взема документите. Просто ги взех. Той беше в крайна сметка само един крадец.

— Много точно. — Той започваше да й се възхищава. Макар че не бе напълно убеден, че нейната хладнокръвна постъпка бе факт, не можеше да се отрече възпитанието й. Роден като незаконен син на една религиозна фанатичка и един странстващ музикант, Димитри притежаваше дълбоко вроден респект и завист към доброто възпитание. През годините той трябваше да се оправя с възможно най-близкото нещо до това. Силата.

— И така, вие взехте документите и сама намерихте съкровището?

— Това бе достатъчно просто. В документите всичко бе ясно. Вие виждахте ли ги?

— Не — тя видя отново как пръстите се стягат, — само част от тях.

— О, да, всеки случай, те свършиха работа. — Уитни бодна в салатата си.

— Все още не съм виждал всичките документи — меко каза той с очи върху нейните.

Тя бързо си помисли, че документите бяха останали в джипа с Дъг.

— Страхувам се, че никога няма да ги видите — каза му тя, оставяйки удоволствието от истината да облекчи нервното й напрежение. — Аз ги унищожих, след като свърших работа. Не ме интересуват излишни неща.

— Умно. А какво планирате да правите със съкровището?

— Да правя? — Уитни погледна с изненада. — Ще му се радвам, разбира се.

— Точно така — съгласи се той доволен. — А сега то е у мен. И вие.

Тя изчака да мине ударът от директната среща с неговите очи. Салатата почти заседна на гърлото й.

— Когато човек играе, той трябва да приеме перспективата да загуби, колкото и неприятна да е.

— Добре казано.

— Сега аз завися от вашето гостоприемство.

— Вие виждате нещата много ясно, Уитни. Това ме радва. Също така ме радва да имам красотата на една ръка разстояние.

Храната се размърда неприятно в стомаха й. Тя задържа чашата си, изчаквайки, докато той я напълни.

— Надявам се, че няма да ме помислите за невъзпитана, ако запитам за колко време смятате да ми предоставите вашето гостоприемство?

Той напълни чашата си догоре и я вдигна, кимайки.

— Ни най-малко. Докато ми е приятно.

Знаейки, че ако сложи още нещо в стомаха си, то няма да остане там, тя прекара върха на пръста си по ръба на чашата.

— Дойде ми наум, че вие вероятно обсъждате идеята да поискате откуп от баща ми.

— Моля ви, скъпа. — Той й отправи лека усмивка с нюанс на неодобрение. — Аз не смятам, че такива неща са подходящи за обеден разговор.

— Просто си помислих.

— Трябва да ви помоля да не се тревожите за това. Повече бих предпочел просто да се отпуснете и да се наслаждавате на вашия престой. Вярвам, че стаите са подходящи?

— Прекрасни. — Тя установи, че сега й се иска да крещи много повече в сравнение с желанието, което изпита, когато се обърна с лице към Барнс. Неговите светли очи останаха немигащи и вперени също като рибешки. Или като на мъртвец. Тя премигна. — Не съм ви благодарила за гардероба, а както се оказа, много остро се нуждаех от него.

— Не мислете нищо за това. Може би ще предпочетете една разходка из градината. — Той стана и дойде отново да изтегли стола й. — Най-напред, сигурен съм, вие ще искате да си починете. Топлината тук в средата на следобеда е потискаща.

— Вие сте много разумен. — Тя го хвана под ръка, насилвайки пръстите си да не се сгърчат.

— Вие сте моя гостенка, скъпа. Много желана гостенка.

— Гостенка. — Усмивката й отново бе студена. Гласът й, въпреки че тя се удиви как го постигна, бе ироничен. — Нима имате навик да заключвате своите гости в стаите им, мистър Димитри?

— Имам такъв навик — каза той, повдигайки пръстите й към своите устни — да заключвам съкровищата. Да тръгваме ли?

Уитни отметна коси. Тя не намери начин да се измъкне. Усмихвайки му се, тя си обеща да намери начин да се измъкне. Ако не успееше — тя още усещаше студения допир на устните му до кожата си — щеше да бъде мъртва.

— Разбира се.