Нора Робъртс
Горещ лед (12)

Глава 12

Те бяха избегнали Ремо, но знаеха, че той бе директно по петите им и затова не спряха. Вървяха в сумрака, а гората постепенно променяше вида си в тонове, които само художници и поети можеха изцяло да разберат. Те вървяха смълчани в здрача и въздухът ставаше сив и мъглив с падането на росата. Небето потъмняваше, стана черно преди изгрева на луната — една магическа топка, бяла като слонова кост. Звездите светеха като скъпоценни камъни от друга епоха.

Лунната светлина превърна гората в една приказка. Сенките се снишаваха и местеха. Цветята затваряха своите чашки и заспиваха, а само нощните животни се движеха. Имаше пляскане на крила, местене на листа, а в храстите нещо пискаше. Те вървяха.

Когато Уитни искаше да се строполи на топка от безумно изтощение, тя си мислеше за Жак. Стискайки зъби, продължаваше да върви.

— Разкажи ми за Димитри.

Дъг се спираше само за да извади компаса от джоба си и да провери посоката на движение. Той виждаше как тя докосва с пръсти черупката, както бе правила през цялото време, откакто ходеха, но на него вече не му достигаха успокояващите думи.

— Вече ти разказах.

— Недостатъчно. Разкажи ми още.

Той разпозна тона на гласа й. Тя искаше отмъщение. А отмъщението, знаеше Дъг, бе една опасна амбиция. То може да те заслепи и да объркаш приоритетите — например да останеш здрав.

— Просто повярвай на думите ми, не ти трябва лично запознанство.

— Но ти грешиш — макар и останала без дух, гласът й бе мек и сигурен. Тя обърса потта от челото си с опакото на ръката си. — Разкажи ми за нашия мистър Димитри.

Той бе загубил сметка за милите, които бяха извървели, дори за часовете. Той бе сигурен само за две неща: бяха оставили голяма дистанция между себе си и Ремо и се нуждаеха от почивка.

— Тук ще направим лагер. Ще се заровим дълбоко в купата със сено.

— Купа сено. — Тя седна благодарно на меката, пружинираща земя. Ако бе възможно, краката й щяха да плачат от облекчение.

— Ние сме иглата, а това е купата със сено. Има ли нещо тук, което можем да ползваме?

От раницата Уитни извади грим, дантелено бельо, дрехи, които вече бяха скъсани, мръсни или съсипани, както и остатъци от съдържанието на чантата с плодове, които бе купила в Антананариво.

— Два плода манго и един презрял банан.

— Мисли си за тях като плодова салата, пренесена от хотел „Уолдорф“ — посъветва я Дъг, докато изваждаше едното манго.

— Добре. — Уитни изпълни молбата му и протегна ръка. — Димитри, Дъглас — разкажи ми.

Щеше му се тя да е променила мислите си в друга посока. Не я познаваше достатъчно добре.

— „Джаба-слона“ в италиански костюм — каза той, отхапвайки от плода. — Димитри може да накара Ремо да изглежда като момче от училищен хор. Той обича поезия и порнофилми.

— Еклектичен вкус.

— Да. Събира антики, специализирал е в инструменти за инквизиция. Нали знаеш, дето чупят пръстите.

Уитни почувства да се ускорява пулсът в десния й палец.

— Впечатляващо.

— Разбира се, Димитри има истински талант. Той има вкус към деликатни и хубави неща. И двете му жени бяха разкошни. — Той й отправи дълъг, безизразен поглед. — Ти ще му харесаш.

Тя се опита да не потрепне.

— Значи той е женен?

— Женен два пъти — обясни Дъг. — И трагично овдовял два пъти, ако схващаш тенденцията.

Тя разбираше смисъла и замислено отхапа от плода.

— Какво го прави така… преуспял. — Тя избра този термин като най-подходящ.

— Ум и леденостудена жестокост. Чувал съм, че може да цитира стихове от Чосър, докато забива игли между пръстите на краката.

Тя изгуби апетит.

— Това ли е маниерът му? Поезия и инквизиция.

— Той не убива просто, той екзекутира, и то церемониално. Има първокласно филмово студио, където записва на видеокасети жертвите си преди, по време и след церемонията.

— О, господи. — Тя изучаваше лицето на Дъг, искайки да повярва, че той си измисля. — Това не е твоя измислица, нали?

— Аз нямам чак такова въображение. Майка му е била учителка, доколкото знам, нещо превъртяла. — По брадичката му потече сок и той го избърса разсеяно. — Разказва се някаква история, че когато той не могъл да изрецитира едно стихотворение на Байрон, или някой друг, тя му отразяла пръста.

— Тя… — Уитни се задави, след това се насили да преглътне. — Майка му му отрязала пръста, защото не е могъл да рецитира?

— Така се говори на улицата. Изглежда, тя е била религиозна и нещо е смесвала поезията и теологията. Смятала е, че щом детето не може да рецитира Байрон, то е извършило светотатство.

За момент тя забрави ужаса и смъртта, за които Димитри бе отговорен. Тя си помисли за едно младо момче.

— Това е ужасно. Тя е трябвало да бъде отстранена.

Той искаше да я отклони от мисълта за отмъщение, но не желаеше то да се заменя със съжаление. Едното бе толкова опасно, колкото и другото.

— Димитри се погрижил и за това. Когато напуснал дома си, за да започне свой собствен… бизнес, той тръгнал с блясък от пожар. Запалил целия проклет блок, в който живеела майка му.

— Той е убил собствената си майка?

— Той ликвидира нея и двайсет или трийсет други нещастници. Той нямал нищо против тях, разбираш ли. Те просто се случиха там по това време.

Отмъщение, забавление или изгода, мърмореше тя, припомняйки си своите предишни мисли за убийство.

— Това почти обяснява всичко. Ако има такова нещо като душа, Уитни, сигурно душата на Димитри е черна и бълваща.

— Ако има такова нещо като душа — повтори тя, — ще помогнем на неговата да отиде в ада.

Той не се засмя. Тя бе го казала твърде тихо. Той изучаваше лицето й, бледо и уморено на ярката лунна светлина. Тя имаше предвид точно това, което каза. Косвено той бе вече отговорен за смъртта на двама невинни. В този момент той пое отговорността за Уитни. Още нещо, което се случваше за първи път на Дъг Лорд.

— Скъпа — той се премести така, че да седне близо до нея, — първото нещо, което трябва да направим, е, да останем живи. Второто е да се доберем до съкровището. Това е всичко, което трябва да направим, за да накараме Димитри да си плати.

— Това не е достатъчно.

— Ти си нова в тази работа. Слушай, когато можеш, ти правиш нещо, след това се оттегляш. Такъв е начинът да останеш в бизнеса. — Тя не слушаше. Чувствайки се неудобно, Дъг взе решение. — Може би е време да надникнеш в документите. — Не трябваше да гледа в лицето й, за да разбере, че е изненадана. Можеше да го почувства от начина, по който тя мръдна рамо към него.

— Добре, добре — меко каза тя. — Отворихме тапата на шампанското.

— Бъди умна, за да не променя решението си. — Облекчен от нейната усмивка, той бръкна в джоба си. Кавалерски й подаде плика. — Това е ключът — каза той. — Дяволският ключ. А аз го използвам, за да проникна през ключалката, която никога не съм могъл да отворя. — Изваждайки документите един по един, Дъг ги изглади с ръка.

— По-голямата част са на френски, като писмото — заговори той. — Но някой вече е превел доста. — Той се поколеба за секунди, а след това й подаде пожълтял лист, затворен в прозрачна пластмасова обвивка. — Виж подписа.

Уитни взе листа, прочитайки текста.

— Боже мой.

— Да. „Ще ядем пасти.“ Изглежда, тя е изпратила това съобщение няколко дни преди да я арестуват. Преводът е тук.

Но Уитни вече четеше оригинала, написан със собствената ръка на кралицата в критичен момент.

— „Леополд ме провали“ — прочете тя.

— Леополд II, Светият Римски император и брат на Мария.

Тя вдигна поглед към Дъг.

— Ти си направил домашното си.

— Искам да знам всички факти за всяка моя работа. Зарових се във Френската революция. Мария си е играла с политика и се е борела да укрепи своята позиция. Не е успяла. По времето, когато е писала това, вече е знаела, че е почти свършена.

Само с едно кимване, Уитни продължи да чете:

— „Той е повече император, отколкото брат. Без неговата помощ имам малко хора, към които мога да се обърна. Не мога да ти опиша, мой скъпи служителю, унижението на принудителното ни връщане от Варен. Моят съпруг, Кралят, преоблечен като обикновен слуга, а аз… Това е твърде срамно. Да бъдем арестувани и върнати в Париж като криминални престъпници, охранявани от въоръжени войници. Мълчанието бе като смърт. Въпреки че още дишахме, това бе една погребална процесия. Събранието бе казало, че Кралят е бил отвлечен и те вече бяха променили Конституцията. Този номер беше началото на края.

Кралят вярваше, че Леополд и Пруският крал ще се намесят. Той споделяше със своя агент Льо Тонели, че нещата ще се оправят. Една война отвън, Жералд, трябваше да изгаси пламъците на този граждански метеж. Буржоата жирондисти доказаха, че са неспособни, а те се страхуваха от хората, които следваха Робеспиер-дявола. Ти разбираш, че въпреки обявяването на войната срещу Австрия, нашите очаквания не се осъществиха. Военните загуби от миналата пролет демонстрираха, че командирите жирондисти не знаят как се водят военни действия.

Сега се говори за процес… Твоят крал пред съда, а аз се страхувам за живота му. Страхувам се, верни ми Жералд, за живота на всички ни.

Сега аз трябва да те помоля за помощ според твоята лоялност и приятелство. Не ми е възможно да избягам, затова трябва да чакам и да вярвам. Моля те, Жералд, да приемеш това, което моят пратеник ти носи. Пази го. На твоята обич и вярност аз трябва да разчитам сега, когато всичко около мен се разпада. Бях предадена отново и отново, но понякога е възможно предателството да се превърне в преимущество.

Тази малка част от моята собственост като кралица я доверявам на теб. Тя може би ще бъде необходима да се плати за живота на моите деца. Дори ако буржоазията успее, тя също ще падне. Вземи това, което е мое, Жералд Лебрун, и го запази за моите деца и за техните. Ще дойде време, когато ние отново ще заемем подобаващото ни място. Ти трябва да го дочакаш.“

Уитни гледаше надолу към думите, написани от една упорита жена, която бе кроила интриги и бе маневрирала до собствената си смърт. Но все пак тя бе жена, майка, кралица.

— Оставали са й само няколко месеца живот — заговори Уитни. — Питам се дали е знаела. — Хрумна й, че самото писмо би принадлежало най-добре на Смитсъновия музей, поставено за безопасност под стъкло в някой ъгъл на музея. Сигурно по този начин е чувствала нещата и лейди Смит-Райт. Това е била причината да прояви такава глупост, че да го даде заедно с останалите документи на Уитъкър. Сега те двамата бяха мъртви. — Дъг, имаш ли някаква представа само колко ценно е това?

— Точно това ще открием, скъпа — измърмори той.

— Спри да мислиш в доларови знаци. Имам предвид в културен, исторически смисъл.

— Да, ще си купя пълна лодка с култура.

— Противно на популярното схващане, човек не може да си купи култура. Дъг, това принадлежи на някой музей.

— След като вземем съкровището, ще подаря всеки лист. Ще се нуждая от някои данъчни облекчения.

Уитни поклати глава и сви рамене. Всяко нещо по реда си, реши тя.

— Какво друго има там?

— Листът от дневника май че е бил писан от дъщерята на този Жералд. — Той бе чел преведените части, а те бяха мрачни. Без да каже дума повече, той подаде една страница на Уитни. Тя бе датирана — 17 октомври 1793 г., а в неукрепналия почерк и простите думи имаше черен страх и объркване, които нямаха възраст. Пишещата бе видяла екзекуцията на своята кралица.

Тя се появи бледа и обикновена, и така остаряла. Караха я в една каруца по улицата, като проститутка. Тя не показа никакъв страх, когато се качваше по стълбите. Мама каза, че тя е била кралица до края. Хората се тълпяха наоколо, а търговците продаваха стоки като на панаир. Миришеше на животни и мухите идваха на облаци. Видях други хора, докарани в каруци по улиците като овце. Сред тях бе и мадмоазел Фонтенбло. Миналата зима тя яде пасти с мама в салона.

Когато ножът отдели главата на кралицата, хората ликуваха. Папа плачеше. Никога преди не го бях виждала да плаче и аз можех само да стоя и да държа ръката му. Виждайки сълзите му, аз бях уплашена много повече, отколкото от каруците или когато гледах кралицата. Щом папа плаче, какво ще стане с нас? Същата тази нощ ние напуснахме Париж. Мисля, че сигурно няма да го видя отново или моята красива стая, която гледа към градината. Продадохме изящната огърлица на мама от злато и сапфир. Папа казва, че ни предстои дълго пътуване и трябва да бъдем смели.

Уитни взе друг лист, датиран три месеца по-късно.

Болна съм до смърт. Корабът се люшка и подскача, а от нещастниците под палубата се носи отвратителна миризма. Папа също е болен. Известно време ние се страхувахме, че той може да умре и че ще останем сами. Мама се моли, а понякога, когато той има треска, аз оставам при него и държа ръката му. Изглежда, толкова много време мина, откакто бяхме щастливи. С всеки изминал ден мама става по-слаба, а красивата коса на татко посивява.

Когато той бе на легло, ме накара да му донеса малко дървено сандъче. Отвън то е много обикновено, като сандъчетата, в които селските момичета крият украшенията си. Той ни каза, че кралицата му го е пратила, обличайки го с доверие. Един ден ние ще се върнем във Франция и ще предадем съдържанието на новия крал от нейно име. Аз бях уморена и болна, исках да си легна, но папа накара двете, мама и мен, да се закълнем, че ще изпълним неговата дума. Когато ние се заклехме, той отвори кутията. Виждала съм кралицата да носи такива неща, с коса прибрана високо, а лицето й — светещо от радост. В простата кутия огърлицата, която бях виждала веднъж на гърдите й, изглежда, улавяше светлината на свещите и я хвърляше върху останалите скъпоценности. Имаше един рубинен пръстен с диаманти като рой звезди и една гривна от есмералди в комплект с огърлицата. Имаше и други скъпоценни камъни.

Но докато гледах, очите ми се замъглиха. Аз виждах само диамантената огърлица, много по-красива от останалите скъпоценности. Тя бе навита на кръгове, но всеки камък — а имаше някои по-големи от всички, които съм виждала — изглеждаше жив сам за себе си. Спомням си, когато мама говореше за скандала с кардинал Де Рош и огърлицата от диаманти. Папа ми бе казал, че кардиналът е бил измамен, кралицата е била използвана и огърлицата е изчезнала. Сега аз се чудех, гледайки в кутията, дали кралицата е успяла да я намери.

Уитни остави хартията, но ръцете й не бяха стабилни.

— Предполагаше се, че диамантената огърлица е била разкъсана и продадена.

— Предполагаше се — повтори Дъг. — Но кардиналът бе изпратен на заточение, а контеса Де ла Мот бе заловена и осъдена. Тя е избягала в Англия, но аз никога не прочетох нещо, което да доказва, че огърлицата е била у нея.

— Не. — Уитни огледа страницата от дневника. Самият документ бе достатъчен, за да осигури хляба на уредника на някой музей. — А що се отнася до скъпоценностите, тази огърлица бе един от катализаторите на революцията.

— Тогава е струвало множко. — Дъг й подаде друга страница. — Интересно ми е да установя каква е нейната стойност днес.

Безценна е, помисли си Уитни, но знаеше, че той няма да я разбере. Листът, който той й подаде, представляваше подробен списък на онова, което кралицата бе поверила на Жералд. Скъпоценните камъни бяха описани и оценени. Както с рисунките в справочника, Уитни не ги намери за вълнуващи. Все пак едно нещо блестеше сред останалите. Една диамантена огърлица, оценена на повече от един милион ливри. Дъг би разбрал това, размишляваше Уитни, след това сложи листа настрана и се захвана с дневника.

Минали са още месеци, а Жералд и неговото семейство се установяват да живеят на североизточния бряг на Мадагаскар. Младото момиче пишеше за продължителни, сурови дни.

— „Копнея за Франция, за Париж, за моята стая и за градините. Мама казва, че не трябва да се оплакваме и понякога се разхожда с мен по брега. Това са най-хубавите дни с летящите птици и с мидените черупки, които намираме. Мама изглежда щастлива тогава, но понякога тя се заглежда в морето и аз знам, че тя също тъгува за Париж.

От морето духат ветрове и пристигат кораби. Новините от къщи са за смърт. Терорът властва. Търговците казват, че има хиляди затворници и много са стигнали до гилотината. Други са били обесени, дори изгорени. Говорят за Комитет за обществена безопасност. Папа казва, че Париж е несигурен точно заради него. Ако някой спомене името на Робеспиер, ще спре да говори. Ето защо, докато тъгувам за Франция, започвам да разбирам, че домът, който познавах, си е отишъл завинаги.

Татко работи здраво. Той отвори магазин и търгува с другите заселници. Мама и аз имаме градина, но отглеждаме само зеленчуци. Тормозят ни мухи. Нямаме никакви прислужници и трябва да се грижим сами за себе си. Аз гледам на това като на приключение, но мама се уморява лесно сега, когато носи детето. Очаквам идването на бебето и се питам кога самата аз ще си имам свое. През нощта плетем, въпреки че имаме няколко монети за допълнителни свещи. Папа прави люлка. Ние не говорим за малката кутия, скрита под пода на кухнята.“

Уитни остави страницата.

— Питам се колко годишна е била тя?

— На петнайсет. — Той докосна друг лист, запечатан в найлонова опаковка. — Тук е актът за раждане, документите от брачната церемония на родителите й. — Той подаде това на Уитни. — И удостоверенията за смъртта. Тя е починала, когато е била на шестнайсет години. — Той вдигна последната страница. — Това ни дава останалата картина.

— „На моя син“ — започна Уитни и погледна към Дъг. — „Ти спиш в люлката, която ти направих, носейки малката синя нощничка, която майка ти и сестра ти ушиха. Те си отидоха сега, майка ти ни напусна, когато ти даваше живот, а сестра ти от треска, дошла така бързо, че не можахме да извикаме лекаря. Намерих дневника на сестра ти, прочетох го и плаках над него. Един ден, когато станеш голям, той също ще бъде твой. Аз направих това, което смята, че трябва да се направи за моята страна, моята кралица, моето семейство. Аз ги спасих от терора само за да ги загубя на това странно, чуждо място.

Нямам воля да продължа. Сестрите монахини ще се грижат за тебе така, както аз няма да мога. Аз мога да ти дам само тези частици от твоето семейство, думите на твоята сестра, любовта на твоята майка. Заедно с тях аз добавям отговорността, която поех за нашата кралица. На сестрите ще бъде оставено едно писмо с инструкции да ти предадат този пакет, когато станеш голям. Ти наследяваш моята отговорност и моята клетва пред кралицата. Въпреки че всичко ще бъде заровено с мен, ти отново ще го вземеш и ще се бориш за каузата. В подходящо време ела там, където аз почивам, и намери Мария. Моля се да не се провалиш, както сторих това аз.“

— Той се е самоубил. — Уитни остави писмото с въздишка. — Той е загубил дома си, семейството си и сърцето си. — Тя можеше да ги види — френски аристократи, изместени от политиката и общественото безпокойство, объркани, в една чужда държава, борещи се да се пригодят към един нов живот. И Жералд живял и умрял за своето обещание към една кралица. — Какво се е случило след това?

— Доколкото разбрах, бебето е било занесено в манастир. — Той прехвърли още листове. — Момчето е било осиновено и емигрирало със семейството си в Англия. Изглежда, документите са били оставени в някой архив и просто забравени, докато лейди Смит-Райт ги е открила.

— А кутията на кралицата?

— Закопана — каза Дъг с мечтателен поглед в очите. — В едни гробища в Диего-Суарес. Ние само трябва да я намерим.

— А после?

— После ще се шляем из света на охолството.

Уитни погледна надолу към листовете в скута си. Там бе разпръснат животът на различни хора, мечти, надежди и вярност.

— Това ли е всичко?

— Това не е ли достатъчно?

— Този мъж е дал обещание на кралицата си.

— А тя е мъртва — подчерта Дъг. — Франция е демократична. Не мисля, че някой ще ни подкрепи, ако решим да използваме богатството за реставрация на короната.

Тя започна да говори, след това разбра, че е твърде уморена да спори. Нуждаеше се от време, за да възприеме всичко, да го оцени със собствените си стандарти. Във всеки случай те все пак трябваше да го намерят. Дъг бе казал, че въпросът е в победата. След като той победи, тя ще разговаря с него по въпроса за етиката.

— Значи ти мислиш, че можеш да намериш едно гробище, да се разходиш из него и да изровиш скъпоценностите на една кралица.

— Дяволски вярно. — Той й отправи една бърза, широка усмивка, която я накара да му повярва.

— А може вече да е намерено.

— Ох, ох. — Той поклати глава и се обърна. — Едно от нещата, които момичето описа, е рубиненият пръстен. В книгата от библиотеката е посветена цяла глава на него. Този пръстен е предаван по наследство в кралското семейство стотици години, преди да бъде изгубен по времето на Френската революция. Ако той или някоя друга скъпоценност бяха се появили в престъпния свят или по друг начин, аз щях да чуя за това. Всичко е там, Уитни, и ни чака.

— Правдоподобно е.

— По дяволите, правдоподобността. Аз държа документите.

— Ние държим документите — уточни Уитни, облягайки се на едно дърво. — Сега всичко, което трябва да направим, е да открием едно гробище, съществувало от два века. — Тя затвори очи и моментално заспа.

Събуди я гладът, дълбок и остър, какъвто тя никога не бе изживявала. С ръмжене тя се претърколи и се озова лице в лице с Дъг.

— Добро утро.

Тя прекара език по зъбите си.

— Бих убила за един кроасан.

— Един мексикански омлет. — Той затвори очи и си го представи. — Приготвен до златисто и наръсен с пипер и лук.

Уитни остави тази картина на въображението си, но тя не напълни стомаха й.

— Имаме един кафяв банан.

— Тук около нас всичко е на самообслужване — потърквайки лицето си с ръце, Дъг седна. Бе минало доста време след изгрева. Слънцето вече прежуряше. Гората бе жива, със звуци, движения и уханието на утринта. Той погледна към върховете на дърветата, където птиците се криха и пееха. — Мястото е претъпкано с плодове. Не знам какъв е вкусът на месото на лемура, но…

— Не.

Той се ухили и се надигна.

— Просто си помислих. Какво ще кажеш за едно леко хапване? Прясна плодова салата.

— Звучи вкусно. — Когато тя се протегна, ламбата се смъкна от рамото й. Пипайки я, Уитни си даде сметка, че Дъг я бе покрил с нея през нощта. След всичко, което се случи, всичко, което видяха, той все още можеше да я изненадва. Сякаш това бе най-елегантна коприна, Уитни я сгъна и сложи в багажа.

— Ти вземи плодовете, аз ще взема кокосовите орехи.

Уитни посегна нагоре към клоните.

— Тези приличат на развалени банани.

— Папая.

Уитни откъсна три и ги изгледа с гримаса.

— Какво не бих дала за една обикновена ябълка, просто за разнообразие.

— Водиш я на закуска, а тя се оплаква.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми купиш един коктейл „Блъди Мери“ — започна тя, след това се обърна и видя, че се е изкачил до половината на едно палмово дърво. — Дъглас — каза тя, приближавайки се предпазливо, — знаеш ли какво правиш?

— Изкачвам се по едно проклето дърво — успя да каже той, докато лазеше нагоре.

— Надявам се, че не планираш падане и счупване на врата си. Мразя да пътувам сама.

— С цялото си сърце — каза тихо той под носа си. — Не е по-различно от изкачване до прозорец на третия етаж.

— Едно хубаво, тухлено здание сигурно няма да вкара клечки по чувствителните ти места.

Стигайки горе, той откъсна един кокосов орех.

— Отдръпни са назад, скъпа, можеш да ме изкушиш да го хвърля по теб.

С усмивка тя се отдръпна. В краката й се приземиха един, после два, после три кокосови ореха. Вземайки един, тя го удари в ствола на едно дърво, докато го счупи.

— Добре го направи — каза тя на Дъг, когато той се спусна на земята. — Надявам се, че ще имам шанс да те гледам как работиш.

Той прие предложения кокосов орех и сядайки на земята, извади джобното си ножче да издълбае ядката. Това й напомни за Жак. Уитни докосна мидената черупка, която все още носеше, след това отхвърли скръбта.

— Знаеш ли, повечето хора в твоето положение не биха били толкова… толерантни — реши той, — по отношение на някого, който се занимава с дейност, подобна на моята.

— Аз твърдо вярвам в свободната човешка дейност и начинание. — Уитни седна до него. — Това също е въпрос на проверка и баланси — продължи тя с пълна уста.

— Проверка и баланси?

— Да кажем, че ти си откраднал моите есмералдови обици.

— Ще го имам предвид.

— Нека да го предположим хипотетично. — Тя отметна коса от лицето си и реши, че трябва да намери четката си. Но първо храната. — Добре, застрахователната компания ще ми плати в брой. От години им плащам страхотни суми, а никога не нося есмералди, защото за мен те са твърде натрапчиви. Ти залагаш есмералдите, купува ги някой друг, който смята, че са привлекателни, а аз давам парите, за да си купя нещо, което смятам, че е напълно подходящо за мен. В цялата тази история всички са доволни. Това почти може да бъде като обществена услуга.

Той откъсна едно парче от кокосовия орех и задъвка.

— Изглежда, никога не съм мислил по този начин за това.

— Разбира се, застрахователната компания няма да бъде доволна — добави тя. — А някои хора може би няма да оценят положително изгубването на някоя част от скъпоценностите или например семейното сребро дори ако то е прекалено натруфено. Ти никога няма да спечелиш много, ако влезеш в техните къщи, трябва да го знаеш.

— Сигурно е така.

— А предполагам, че аз ценя повече директното, честното извършване на кражба, отколкото компютърните престъпления и далаверите на мошениците с бели якички, подобни на брокерите на борсата — продължи тя, хапвайки от кокосовия орех. — Пропилявайки възложеното им портфолио от спестяванията на някоя дребна, възрастна дама, докато приберат печалбите, а тя остане без нищо. Това не е същото ниво като кражбата от джоба на някого или свиването на диаманта „Сидней“.

— Не искам да говоря за „Сидней“ — възрази той.

— В известен смисъл това поддържа кръговрата, а след това отново… — Тя спря, за да вземе още плод. — Не мисля, че грабежът има много добър потенциал на заетост. Интересно хоби, определено, но като кариера има своите ограничения.

— Да, замислял съм се за оттегляне, когато мога да го направя по подходящия начин.

— Когато се върнеш обратно в Щатите, какво е първото нещо, което ще направиш?

— Ще си купя една копринена риза и ще поръчам моите инициали да бъдат изписани на маншетите. Ще си купя един италиански костюм за ризата и едно бързо, малко ламборгини да подхожда на всичко това. — Той сряза едно манго на две, избърса ножа в джинсите си и й предложи едното парче. — А ти?

— Аз ще се натъпча с ядене — каза му Уитни с пълна уста. — Ще направя кариера от яденето. Мисля да започна с един хамбургер със сирене и лук, да премина към омари, леко запържени и потопени в разтопено масло.

— За човек, така прекалено зает с хранене, не виждам защо си толкова кльощава.

Тя погълна част от мангото.

— Липсата на едни занимания води до прекалени занимания с друго — каза му тя. — А аз съм елегантна, не кльощава. Миг Джагър е кльощав.

Захилен, той сложи още едно парче в устата си.

— Забравяш, скъпа, че съм имал привилегията да те видя гола. Не е точно като пясъчен часовник твоята фигура.

С повдигнати вежди, тя изсмука сока от пръстите си.

— Аз имам много деликатна конструкция — каза тя, а когато той продължи да се хили, тя го огледа от горе до долу. — И ти запомни също, че аз изпитах очарованието да те видя съблечен. Няма да ти навреди, ако налееш малко желязо в тялото си, Дъглас.

— Видимите мускули сега са на мода, но бих предпочел да съм по-фин.

— Ти наистина си такъв.

Той й отправи бърз поглед, докато хвърляше встрани черупката на един кокосов орех.

— Ти обичаш бицепси и трицепси, подаващи се от тенис фланелка без ръкави?

— Мъжествеността — каза тя леко — е много възбуждаща. Един самоуверен мъж не намира за необходимо да гледа с копнеж към някоя повлекана, която е предпочела да носи подплънки, за да скрие факта, че има много малко мозък.

— Мисля си, че ти не обичаш да бъдеш гледана с копнеж.

— Разбира се, че не. Предпочитам стила пред прилепчивостта.

— Това е добре.

— Не е нужно да ме обиждаш.

— Просто се съгласявам. — Той си спомни много добре начина, по който тя бе плакала в ръцете му предния ден и колко безпомощен се чувстваше. Сега разбра, че иска да я докосне отново, да гледа усмивката й, да усеща мекотата. — Все пак — каза той, опитвайки се да заглади положението, — ти може да си кльощава, но аз харесвам лицето ти.

Устните й се извиха в онази студена, резервирана усмивка, която той намираше за влудяващо пленителна.

— Наистина ли? Какво по-точно за лицето ми?

— Твоята кожа — оставяйки се на импулса, той прокара кокалчетата на пръстите си по линията на скулите й. — Веднъж попаднах на такава алабастрова камея. Беше велико. — Той си припомни, проследявайки с пръст чертите на лицето й. — Може би не струваше повече от няколко стотарки, но беше най-елитното нещо, което някога бях свивал. — Той се засмя, а пръстите му се заиграха с косата й. — Докато видях теб.

Тя не се отмести, но задържа очите си върху неговите, докато дъхът му меко я галеше по кожата.

— Това ли направи ти, Дъглас? Ти ме сви?

— Можеш да погледнеш на това по този начин, нали? — Той знаеше, че прави грешка. Дори когато устните му срещнаха нейните, той знаеше, че прави много голяма грешка. Беше правил и преди. — Откакто те свих — промърмори той, — не знам какво точно да правя с теб.

— Аз не съм алабастрова камея — каза тихо тя, докато ръцете й обвиха врата му — или диамантът „Сидней“, или куп злато.

— Аз не съм член на местния клуб и нямам вила на остров Мартиника.

— Изглежда, сякаш… — тя проследи линията на устните му с езика си — имаме много малко общо помежду си.

— Нямаме нищо общо — уточни той, а ръцете му се плъзнаха нагоре по гърба й. — Хора като теб и мен не могат да си дадат нищо друго освен неприятности.

— Да. — Тя се усмихна, а очите й под дългите, изящни мигли бяха тъмни и развеселени. — Кога започваме?

— Вече започнахме.

Когато устните им се срещнаха, те вече не бяха дама и крадец. Страстта бе един голям балансьор. Заедно се търкулнаха по меката горска почва.

Тя не бе предвидила това да стане, но не съжаляваше за нищо. Привличането, което усещаше от момента, в който той бе махнал слънчевите си очила в асансьора и бе погледнал към нея с ясните си прями очи, бе водило към нещо по-дълбоко, по-широко, по-неустановено. Той бе започнал да докосва нещо у нея, а сега със страст разкри много повече.

Устата й бе така гореща и жадна като неговата. Това й се бе случвало и преди. Пулсът й се ускори — нищо ново. Тялото й се стегна и огъна при допира на мъжките ръце. Тя бе усещала подобни чувства и преди. Но този път, този първи и единствен път, тя остави ума си да си отиде и изживя правенето на любов така, както бе писано да бъде. Безумно, освобождаващо удоволствие.

Въпреки че победата над най-добрата й защита, нейния ум, бе пълна, тя не бе пасивна. Желанието й бе голямо като неговото, така първично, така всеобхватно и инстинктивно. Когато се съблякоха един друг с трескави движения, ръцете й бяха пъргави, колкото и неговите.

Плът до плът, гореща, твърда, хлъзгава. Уста в уста, отворена, гореща, жадна. Те се търкаляха на меката земя без задръжки, като деца, но със страст на възрастни, зрели хора.

Тя не можеше да му се насити и опитваше, и докосваше, сякаш никога не бе познавала мъж преди. В този момент тя не можеше да си спомни за никого другиго. Той я изпълваше — сърцето, ума й, заплашвайки да остане така, че вече никога да няма място за друг. Тя разбра и след първия страх го прие.

Той бе искал жени и преди, отчаяно. Или така си мислеше. Досега не бе знаел пълните измерения на отчаянието. Досега не бе знаел какво е да искаш. Тя проникваше в него пора след пора. На жените бе позволено да се забавляват и да бъдат забавлявани, но на тях не им бе позволена интимността. Интимността означаваше усложнения, които един бягащ човек не можеше да допусне. Но спрямо нея подобно ограничение бе невъзможно.

Ръцете му можеха да се движат по кожата й, гъвкави, сръчни и силни, но всъщност тя водеше. Той знаеше, че един мъж е най-беззащитен, когато се намира в женски ръце — на майката, на съпругата или любовницата — все пак той забрави всичко останало, освен необходимостта да бъде там. Тя се разтапяше в него, опасно топла, опасно мека, но той я приемаше, проклинайки последиците. Гола, гъвкава, изключителна, тя се движеше под него, увиваше се около него. С лице, заровено в косата й, Дъг чу вратата да се заключва зад него. Той чу как резето тихо се премества на мястото си. Въобще не му пукаше.

Възползвайки се от своето време, той обсипваше с целувки лицето й — челото, носа, устата, брадичката. Той усети, че нейната усмивка е отговор на неговата. Нейните елегантни, разглезени пръсти се плъзнаха надолу към слабините му. И двамата останаха с отворени очи, когато той проникна в нея.

Той я изпълни и изохка при невероятната топлина и мекота, която го обгърна. Лицето й бе изпъстрено със слънце и сянка, очите й — полуотворени, докато тя му отговаряше тласък след тласък, пулс след пулс.

Ритъмът се ускори, от напиращия екстаз им се зави свят, когато мисълта му започна да потъва и да се губи, последното разумно нещо, което му дойде наум, бе това, че той може би вече е намерил края на дъгата.

 

 

Те лежаха в мълчание. Нито бяха деца, нито бяха хора без опит. И двамата знаеха, че никога не бяха правили любов преди това. И двамата се питаха какво, по дяволите, ще правят сега.

Тя нежно прекара ръка надолу и нагоре по гърба му. Той вдъхна уханието на косата й.

— Предполагам, знаехме, че това ще се случи — каза тя след малко.

— И аз предполагам.

Тя погледна нагоре към дърветата и чистото синьо в тях.

— А сега какво?

Не бе практично да се мисли по-напред от настоящето. Ако нейният въпрос се занимаваше с бъдещето, Дъг си помисли, че е най-добре да се преструва, сякаш става дума за друго. Той я целуна по рамото.

— Отиваме до най-близкия град, измолваме, заемаме или открадваме транспорт и тръгваме за Диего-Суарес.

Уитни затвори очи за кратко, след това ги отвори отново. В крайна сметка тя бе стигнала дотук с отворени очи. Ще продължи да ги държи така.

— Съкровището.

— Ние ще го вземем, Уитни. Сега това е само въпрос на дни.

— А после?

Бъдещето отново. Подпирайки се на лакти, той погледна надолу към нея.

— Каквото поискаш. — Той го каза, защото не можеше да мисли за нищо друго, освен колко хубава бе тя. — Мартиника, Атина, Занзибар. Ще си купим ферма в Ирландия и ще отглеждаме овце.

Тя се засмя, защото всичко изглеждаше толкова просто сега.

— Бихме могли да отглеждаме жито в Небраска с почти същия успех.

— Правилно. Това, което трябва да направим, е да открием един американски ресторант точно тук, в Мадагаскар. Аз ще готвя, а ти ще водиш книжата.

Рязко той седна, държейки я в себе си. По някакъв начин той бе престанал да се чувства самотен и до този момент не беше го осъзнал напълно. Да престанеш да се чувстваш сам, когато самотата винаги е изглеждала най-добрата позиция. Той искаше да разделя, да принадлежи, да има някого до себе си. Не беше много умно, но бе точно така.

— Ние ще вземем това съкровище, Уитни. След това нищо не може да ни спре. Каквото поискаме, когато поискаме. Мога да вплета диаманти в косата ти. — Той прекара ръка през нея, забравяйки за момент, че тя можеше сама да си набави диаманти, ако пожелаеше.

Тя почувства тласъка на съжалението и на нещо като тъга. Той не можеше да види по-далеч от своя куп злато. Нито сега, а сигурно и по-нататък. Усмихвайки се, тя прекара ръка по лицето му. Всъщност тя бе знаела това през цялото време.

— Ще го намерим.

— Ще го намерим — съгласи се той, привличайки я към себе си. — А когато го намерим, ще го имаме цялото.

 

 

Те вървяха целия следващ ден до смрачаване, докато стомахът на Уитни започна да курка, а краката й омекнаха. Като Дъг тя насочи ума си към целта — Диего-Суарес. Това й помагаше да движи краката си и да избегне въпросите на ума си. Сега те бяха тръгнали за съкровището. Каквото и да се бе случвало преди, след или междувременно, те щяха да го открият. Времето за мислене за въпроси и анализи щеше да настъпи след това.

Тя поклати глава на плода, който Дъг й предложи.

— Храносмилателната ми система ще ме накаже, ако й изпратя още манго долу — за да подчертае това, тя постави ръка на стомаха си. — Мислех, че „Макдоналдс“ е открил заведения по целия свят. Даваш ли си сметка колко много извървяхме, без да видим неговата емблема — златната арка?

— Забрави бързата закуска. Когато приключим с това, аз ще ти направя такава вечеря от пет блюда, която ще те накара да мислиш, че си отишла в рая.

— Сега съм съгласна и на един хотдог.

— За жена, която мисли като дукеса, ти имаш стомаха на селянка.

— Дори и крепостните хора понякога получават овнешка плешка.

— Виж, ние ще… — изведнъж той я грабна и дръпна в храстите.

— Какво става?

— Светлина там отпред. Виждаш ли я?

Предпазливо, тя погледна над рамото му и кимна с глава. През плътната зеленина и тъмнина се виждаше светлина — слаба и бяла. Инстинктивно тя започна да шепне:

— Ремо?

— Не знам. Може би. — Той вървеше тихо, докато обмисляше една по една половин дузина идеи. — Ще се приближим бавно.

Отне им петнайсет минути да стигнат малко селище. Дотогава тъмнината бе пълна. Те можеха да видят светлината през прозореца на някаква сграда, която приличаше на малък склад или търговски кантон. Паяжина с големината на нейната длан бе залепнала на прозореца. Отвън имаше един джип.

— Поискай и ще ти се даде — каза Дъг под носа си. — Хайде да погледнем — клякайки, той стигна до прозореца. Това, което видя вътре, го накара да се захили.

Ремо с ризата си, шита по поръчка, но цялата на лекета, седеше до една маса, мръщейки се на чаша с бира. Срещу него бе седнал Барнс, плешив, подобен на къртица, захилен безпричинно.

— Добре, добре — шепнешком каза Дъг. — Изглежда е нашият щастлив ден.

— Какво правят там.

— Тичат в кръг. Ремо изглежда като човек, който се нуждае от бръснене и някоя здрава норвежка масажистка. — Дъг преброи още трима в бара, всичките бяха оставили на американците широко място. Той видя също две купички с димяща супа, един сандвич и нещо, което приличаше на пликче с картофен чипс. Устата му се изпълни със слюнка.

— Срамно е, че не можем да си поръчаме нещо.

Уитни също бе видяла храната. Тя се насили да не залепва носа си на прозореца.

— Не може ли да почакаме, докато те си заминат и след това да влезем и да похапнем?

— Те си заминават, заминава си и джипът. Окей, скъпа, ти ще бъдеш отново пазач. Този път гледай да свършиш по-добра работа.

— Казах ти, че не можах да свирна миналия път, защото бях много заета с това да оживея.

— Ние и двама ще останем живи и ще се повозим на колела. Хайде!

Придвижвайки се бързо, той заобиколи постройката. С шепот и знаци с ръка той разположи Уитни близо до предния прозорец, а в същото време се промъкна до джипа и се захвана за работа.

Тя гледаше, разширявайки очи, когато Ремо стана и започна да крачи. Разтревожена, погледна назад към джипа. Проснат на пода, Дъг не се виждаше. Тя стисна зъби и притисна гръб към стената, когато Ремо мина край прозореца.

— Действай бързо — изсъска тя към Дъг. — Той става неспокоен.

— Не ми давай зор. — Той измърмори, докато освобождаваше жиците. — Тези неща искат деликатен подход.

Тя погледна вътре навреме, за да види как Ремо бута Барнс да стане.

— Най-добре е да ускориш деликатния си подход, Дъглас. Те идват.

Ругаейки, той избърса потта от пръстите си. Една минутка. Той се нуждаеше само от една минутка.

— Качвай се, скъпа, ние скоро ще тръгнем — когато тя не отговори, той погледна нагоре и видя, че малкия портал пред сградата е празен. — Копеле — борейки се с жиците, той започна да я търси с поглед. — Уитни! По дяволите, нямаме време за разходка.

Продължавайки да ругае, докато пръстите му работеха, той оглеждаше селището. Нищо.

Той подскочи при звука на писъците, лаенето и объркването, които се чуха, когато моторът заработи. Той тръгна да слиза от джипа с вдигнат пистолет и в това време Уитни дотича от едната страна на сградата и скочи вътре.

— Натисни газта, скъпи — каза тя задъхано. — Или ще имаме компания.

Думите още излизаха от устата й, когато той потегли рязко с джипа надолу по тесния, мръсен път. Един увиснал клон се удари в предното стъкло и се счупи с трясък като изстрел. Хвърляйки поглед през рамо, той видя Ремо да тича зад сградата. Той бутна лицето на Уитни към седалката и натисна педала на газта до дупка, преди да чуе звъна на първия от трите изстрела.

— Къде беше отишла? — запита Дъг, когато оставиха зад себе си светлините на селището. — Дяволски добър пазач си, почти щях да те застрелям, докато те търсех.

— Това е то благодарността — сядайки, тя разтърси коса. — Ако не бях направила нещо, което да отклони вниманието им, ти никога нямаше да можеш да запалиш джипа навреме.

Той намали малко само за да се увери, че няма да удари джипа в едно дърво.

— За какво говориш?

— Когато видях, че Ремо излиза, реших, че се нуждаеш от отклоняване на вниманието му — диверсия, както във филмите.

— Страхотно. — Той направи рязък завой, удари леко джипа в един камък и продължи да кара.

— Затова отидох на другия край на сградата и пуснах кучето в кочината.

Уитни махна косата от очите си и се усмихна самодоволно.

— Бе много забавно, но нямах възможност да остана да гледам. Все пак това свърши работа чудесно.

— Имаш късмет, че не са те застреляли — изръмжа той.

— Продължавам да те предпазвам от застрелване, а ти не го признаваш — отвърна му тя. — Типично мъжко его. Не знам защо… — Тя се огледа и помириса въздуха.

— Каква е тази миризма?

— Каква миризма?

— Тази миризма. — Това не бе миризма на трева, на влага или на животни, нещо, с което те бяха свикнали. Тя помириса отново, след това се обърна и коленичи на седалката.

— Мирише на… — тя се наведе така, че когато Дъг се обърна към нея, видя само нейния деликатен, добре оформен задник. — Пиле — триумфално Уитни се надигна отново, държейки пилешка кълка. Това е пиле — каза тя отново, отхапвайки огромно парче. — Тук отзад имат цяло изстудено пиле и купища буркани — буркани, пълни с храна. Маслини — обяви тя, ровейки отзад отново. — Големи, тлъсти гръцки маслини. Къде е отварачката?

Докато тя продължаваше да рови, Дъг измъкна пилешката кълка от ръката й.

— Димитри вярва в добрата храна — каза той, отхапвайки здраво. Можеше да се закълне, че усеща как пилето се плъзга по целия път надолу. — Ремо е достатъчно умен да изпразни килера за храна, когато се готви да пътува.

— И аз бих казала така — със светлина в очите тя се намести на седалката. — Белуга. — Тя държеше малката тенекиена кутийка между пръстите си. — Има и една бутилка вино „Поли-Фюс“ от 1979 година.

— Малко сол?

— Разбира се.

Смеейки се, той й подаде полуизядената пилешка кълка.

— Изглежда, ще пътуваме изискано до Диего-Суарес, скъпа.

Уитни взе бутилката с вино и извади тапата.

— Скъпи — провлечено каза тя. — Аз никога не пътувам по друг начин.