Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (47)

XLVI

Ревът отекна по каменната настилка на еврейския квартал дълго преди яркият лъч светлина да освети малката улица и моторът да се появи, страховит като еднорог. Това беше дълъг, лъскавочерен, изключително мощен японски мотор с хромирани ауспуси, които приличаха на цеви на артилерийско оръдие. Мъжът, който го караше, също беше облечен в черно — призрачен силует, яхнал стоманената машина.

Моторът намали скоростта и мина бавно по тъмната улица — като мъркаща пантера, която продължава да е нащрек за опасностите, спотаени в мрака; самата тя заплаха в очакване на най-малкия повод за нападение. Но нападение нямаше. Вместо това машината спря на един ъгъл, водачът изключи мотора и слезе. Спокойствието се завърна в уличката, потънала в дълбок нощен сън.

Новодошлият отвори раницата, която носеше на гърба си, и извади от нея дълга вехта наметка от груб плат на дупки, като зебло. Мотористът се загърна в наметката и дегизиран като монах, с лице, скрито в качулката, извървя десет метра, отдалечавайки се от мотора, който сега приличаше на спящ звяр.

Тайнственият силует избра стара къща в един тъмен ъгъл, до който не стигаше светлината на уличните лампи, и провери дали оттам има ясен изглед към сградата на отсрещната страна на улицата. На сградата беше окачена позлатена табела с името на организацията, която се помещаваше вътре.

Фондация „Аркан“.

Мястото му се стори идеално. Мъжът в туниката отстъпи две крачки назад и седна върху едно стъпало пред портата на старата къща, точно срещу фондацията; присъствието му беше скрито в плътния воал на нощта. Непознатият огледа улицата в двете посоки, като се спираше дори на най-незначителните подробности. Искаше да е сигурен, че не пропуска нищо. Детайлите бяха най-важното, знаеше го. Някои казваха, че бог е в тях, макар че непознатият смяташе, че това е по-скоро Велзевул. Но улицата беше спокойна, къщите спяха, тротоарите бяха пусти.

След няколко минути внимателно изучаване мъжът за пръв път се отпусна. Бръкна в раницата и извади старо копие на Свещеното писание. Може би разполагаше с още много време. По-добре да го посвети на бог. Отвори книгата и внимателно я разлисти, докато намери Псалтира.

— Господи, чуй молитвата ми, и моите вопли да дойдат при Тебе!^[1] — прошепна едва чуто той. — Не скривай лицето Си от мене; в деня на скръбта ми приклони ухо към мене; в деня, (кога) въззова (към Тебе), бърже ме послушай; защото дните ми изчезнаха като дим, и костите ми са обгорени като главня.

Замълча и вдигна поглед, за да провери входа на фондацията. Всичко изглеждаше спокойно. Отново огледа улицата. Нищо не се случваше. Пое дълбоко дъх, запасявайки се с търпение. Божият воин трябваше да бъде подготвен за всичко, но часът още не беше настъпил. Сведе поглед към текста и с шепнещи устни пак зачете свещените стихове.

Сикариус знаеше, че трябва чака.

Но нямаше да е дълго.