Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Томаш Нороня (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
O Último Segredo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 36гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63(2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2020)

Издание:

Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш

Заглавие: Последната тайна

Преводач: Дарина Бойкова Миланова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: португалска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 978-954-26-1228-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5480

История

  1. —Добавяне

IX

Изследването на ръкопис на монитора беше трудна задача, която би могла да измъчи всеки, но да вършиш това призори, се оказа истинска лудост. Александър Шварц потърка уморените си, зачервени очи и изправи гръбнак, усещайки болка в ставите. Беше стоял в една и съща поза доста време, като раздвояваше вниманието си между монитора и бележника със записки.

— Стига толкова — прошепна той, усещайки клепачите си натежали. — Не мога повече.

Затвори файла с ръкописа и изключи компютъра. Огледа пустата зала, потънала в мрак; сенките се сгъстяваха на метри от работното място, осветявано от лампата над него. Александър хвърли поглед към рецепцията в дъното, където лампионът също светеше. Искаше да повика служителя на библиотеката, който остана с него през нощта, но не го видя. Навярно бе отишъл до тоалетната.

Прибра разхвърляните листи и бележника, глътна набързо останалото студено кафе в пластмасовата чашка и се изправи. Понечи да направи крачка и залитна, явно тялото му беше сковано от продължителното седене зад масичката. След няколко крачки походката му се нормализира, макар че продължаваше да усеща смътна болка в мускулите. Стигна до рецепцията и се огледа. От младежа нямаше и следа.

— Къде ли се е дянало това момче? — промърмори той.

Надникна в тоалетната, но не го видя. Реши, че е отишъл да си вземе нещо за пиене, и отиде до кафе машината, но не зърна жива душа.

— Хей — извика той. — Ало?

Никой не отговори. Chester Beatty Library се помещаваше в сграда с модерна архитектура. Нощем с тъмните зали и оскъдната светлина, която рисуваше странни сенки по пода и стени те, в библиотеката се възцаряваше неподозирано зловеща атмосфера. И най-лошото бе, че тази потискаща атмосфера въздействаше и на самия него.

— Ехо? Има ли някой?

Гласът му отекна из залата и замря. Служителят определено беше изчезнал. Александър реши да не чака повече и се измъкна в коридора. Проблемът беше, че останалата част от етажа тънеше в мрак, а той не знаеше къде се намира ключът за лампата. Тръгна бавно, опипвайки стените, като по-скоро си представяше, отколкото виждаше пътя. Мракът му въздействаше и скоро усети, че губи контрол. Тръпки на страх полазиха кожата му.

— Но това е нелепо… — каза си той в опит да се успокои. — Трябва само да намеря изхода, това е.

В мрака всичко беше невероятно трудно. Придвижи се внимателно и сви зад ъгъла. В същия миг забеляза един силует, обкръжен от мъждив ореол от светлина, и си даде сметка, че не беше сам в коридора.

— Кой е там? — уплашено попита той.

Дочу нечие дишане.

— Аз съм.

— Кой си ти?

Александър се опита да различи чертите на човека, който се приближаваше към него в тъмнината, но не успя. Трябваше му светлина. В този момент се чувстваше ужасяващо уязвим.

— Аз.

Силуетът изникна пред Александър, който загуби ума и дума. Чу се щракване и коридорът се изпълни със светлина. Пред него стоеше момче с рошава коса и сини очи, обкръжени от тъмни кръгове.

Служителят на библиотеката.

— А! — възкликна облекчено Александър. — Къде изчезнахте, по дяволите?

Момчето вдигна ръка и показа мобилния си телефон.

— Говорих с гаджето си — отвърна той. — Излязох от залата, за да не ви преча.

Служителят погледна към дъното на коридора.

— Свършихте ли си работата?

— Да, разбира се. Изключих компютъра и всичко друго. Много съм изморен. — Той отвори уста и се прозя, сякаш да подсили ефекта на думите си. — Как се излиза от тук?

Младежът посочи към другия край на коридора.

— Оттук, минавате покрай галериите и слизате по стълбите. По-нататък вече знаете, нали?

Александър се сбогува и тръгна в указаната посока. Мина покрай една галерия и хвърли съзерцателен поглед към съкровищата, които се намираха в нея — старинните ръкописи. Тук бяха оригиналите на ръкописа, чието компютърно копие беше проучвал, но имаше и други ценни документи като част от ръкописите от Мъртво море, прекрасни илюстрирани копия на Корана и стари будистки и индуистки текстове. Беше ги наблюдавал хиляди пъти, но винаги когато минаваше покрай тази галерия, усещаше особено вълнение. Как е възможно толкова редки документи да попаднат в частна колекция?

В следващата галерия бяха изложени други богатства, като китайски плочки от жад[1], японски инро[2], красиви монголски картини и великолепни персийски миниатюри. Неща, които радваха окото, но според Александър не бяха толкова ценни и интересни, колкото находките, пазени в галерията на ръкописите.

Той слезе по стълбите и се озова в модерното фоайе. Стъпките му събудиха дремещия нощен пазач, който излезе иззад плота на рецепцията и отиде да отключи вратата.

— Лека нощ, сър! — сбогува се почтително той.

Александър отвърна на пожеланието и се гмурна в студения въздух на улицата. Беше изморен, но доволен от свършената работа. Разследването напредваше бързо. Трябваше му само още един ден проучвания в библиотеката, за да изпълни задачата, която го бе довела в Дъблин. Той вървеше към хотела, но беше изключително въодушевен и мотивиран и знаеше, че няма да издържи дълго далеч от ръкописите, които го омагьосваха. След като се събуди и закуси, щеше незабавно да се върне в Chester Beatty Library. Трябваше само да…

В този миг почувства нечие присъствие зад гърба си.

Бележки

[1] Общо наименование за два отделни камъка със сходни характеристики — жадеит и нефрит. — Б.пр.

[2] Малка кутия за предмети, носена на кръста посредством връв, пришита на дрехата. Произходът й най-вероятно е китайски, но през XVI в. става част от традиционния мъжки японски костюм. Кутийката най-често се използвала за съхранение на печати, лекарства или тютюн. — Б.пр.