Метаданни
Данни
- Серия
- Предградията на рая (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- bdimov(2020 г.)
Издание:
Автор: Кънчо Кънчев
Заглавие: Мадоната от кафе „Фиалка“
Издание: първо
Издател: ИК „Домино“
Град на издателя: Стара Загора
Година на издаване: 2005
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ИК „Жельо Учков“ — Ямбол
Художник: Георги Динев
Коректор: Мария Димитрова
ISBN: 954-651-134-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12006
История
- —Добавяне
Глава VIII
За живота, който руснаците наричат „жизнь“
Може би преди двайсет години не трябваше да чета онази книга. Вместо това трябваше да прегледам сценария, по който бях живял дотогава. Защо не го направих ли? Само да имаше кой да ми каже.
Животът е това, което се случва, докато правим планове за него.
За Наташа трите дни до заминаването на Божидар изтекоха като сън. Никога не си беше и помисляла, че може да й се случи нещо такова. Не се смяташе за най-голямата красавица. Не че не харесваше отражението, което я гледаше от огледалото. Само че непрекъснато намираше някакви недостатъци. Ту носът й изглеждаше не точно така, ту леко зеленият оттенък на очите й малко я дразнеше, ту пък това, че устните й бяха естествено червени, й създаваше проблем с грима. Струваше й се, че не блести с таланти или образование. Никой не й беше споменавал за някакъв особен произход. Майка й и нейните родители отдавна не бяха между живите, а от семейната им история не беше останало нищо, дори една снимка. Всичко беше изгорено през дългата зима на 43-та. За баща си знаеше само, че е сирак и е отраснал в някакъв детски приют в Нижни Новгород. Той не разказваше какво е било там, но беше ясно и така, че не е било като в пионерски лагер. Никак даже. Когато беше малка, фамилията им Галицини й се струваше доста странна — „галица“ означаваше ръкавица с един пръст без подплата. С един пръст — както и да е. Но без подплата… Бедни ли са били, какво? Беше питала доста, но все безуспешно, докато накрая учителката й по история каза, че такива ръкавици в древността са били неотменна част от воинското снаряжение. „Може би прадедите ми са били воини“ — беше казала тогава Наташа с неясна надежда. Учителката я беше изгледала странно. „Глупости — беше казала, — не си мисли такива работи. Родителите ти са били обикновени съветски хора.“ Нещо не се връзваше, защото баща й, поне от данните от приюта, би следвало да е роден през осемнайста. А тогава е имало само бели и червени. И жестока, кървава Гражданска война. Веднъж я беше прихванало нещо и потърси в енциклопедията. Там намери доста Галицини. Първият[2] беше генерал-фелдмаршал, който, въпреки че бил назначен за губернатор на Петербург при царизма, изглежда, не се беше проявявал реакционно. Вторият[3] обаче беше един от поборниците на политическото мракобесие при Александър I и разбира се, лицемер и мистик. Третият Галицин[4] беше някакъв развратен дядка, на всичко отгоре и изпечен интригант, за което бил заслужено отстранен от народа. Четвъртият[5] поред и всъщност първи хронологично, беше отново реакционен княз — обскурант и безпринципен кариерист, който беше правил неудачни опити да стане цар. „Виж ти…“ — беше си помислила Наташа. Всички останали Галицини, с едно-две незначителни изключения, бяха все доказано реакционни князе и фелдмаршали, а имаше и един генерал-адмирал[6], който вместо да се справя с флотските задачи, беше посветил живота си на облицовката с камъни на петербургските канали, подготвяйки несъмнено по този идиотски начин поражението след век и половина на руския флот през Руско-японската война. Всички тия Галицини бяха защитавали устоите на царизма в Русия, за което царе и царици ги бяха пращали с благодарност в Шлиселбургската тъмница, в Архангелския край и на бунището на историята. А последният Галицин[7], за срам и позор, беше и последният председател на Съвета на министрите в последното царско правителство. От всичко това Наташа така се разстрои, че в един момент мислеше дали да не си смени фамилията. „Не, това не може да са моите прадеди“ — каза си после тя и се успокои[8]. Но, изглежда, самата фамилия Галицини предполагаше премеждия, преследвания и стресиращи обрати. Как й потръгна само… Омъжи се още докато следваше, и се разведе, когато Юлка беше на две години. Само тя си знаеше как завърши. После й отказаха работата в Ленинград и трябваше да търси баща си за помощ. Той й издейства работа в Атомната в Нововоронеж, преди да се пропие окончателно и да го пенсионират предсрочно от някакъв воронежки дивизион. Още в първите дни след назначаването си тя започна и практикума на млада разведена рускиня. Отначало със заместник-директора, после с началник-цеха и така, докато накрая списъкът можеше да запълни лексикон или по-тънка ученическа тетрадка. Фактически за пръв път й се случи в седми клас.
Тогава още живееха в Ленинград в старинна триетажна къща близо до кинотеатър „Маяковски“. Сградата изглеждаше така, сякаш беше строена при Екатерина Велика и край нея вероятно бяха минавали Столипин[9], Распутин, Керенски[10], а може би и самият Владимир Илич, но едва ли. Иначе щеше да има поне паметна плоча. След като не можеше да бъде обявена за архитектурен паметник, тя беше оставена на доизживяване — да се тресе и проскърцва при преминаването на всяко превозно средство от пикап нагоре. Някакви подобни скърцания и приглушени стонове се чуваха и през онзи юнски следобед, когато Наташа се прибра по-рано от училище. Тя и преди беше слушала през белите нощи такива звуци и се досещаше за причините, но сега баща й беше в командировка в далечния или по-близък Изток и всичко й се стори доста странно. Затова тя се запромъква на пръсти към спалнята. Онази година в Ленинград имаше незапомнени горещини, но Наташа подсъзнателно си мислеше за… да, за една друга причина за спуснатите пердетата и разхвърляно бельо пред отворената междинна врата. Затова надникна крадешком в спалнята и видя в полумрака високо вдигнатите бели крака на мащехата си, а между тях голия задник на… Тя в първия момент даже не успя да осъзнае, че това не е задникът на подполковник Галицин, но беше така. Пред очите й чужд и сравнително млад мъж обладаваше мащехата й с типична за съветския човек страст. Лариса Николаевна простенваше „Ох, Васенька“ и „Хайде, Вася“, а Вася мучеше в отговор, докато не заохка, като че ли му биеха инжекции в задника: „Ох, ох, ще свърша. Дай да се обърнем… в оная поза.“ Наташа уплашено се дръпна зад вратата, чу как оттатък се размърдаха, някой събори нещо на пода, после мащехата й простена продължително и блажено, и когато се осмели отново да надникне, видя „оная поза“.
Лариса Николаевна стоеше полулегнала на колене върху старинното легло, с лице към стената, като децата, когато ги боли коремчето, а любовникът й я държеше здраво с две ръце за голия задник и Наташа виждаше как мощно потъва и излиза членът му. В съзнанието й изплува някакво смътно подозрение, че щом тази поза е позната за двамата, тя има история и значи изневярата на мащехата й… После в нея продължи да нахлува някаква странна смес от срам, унижение и неудържима възбуда и тя не намери сили да избяга. Само продължи да гледа като омагьосана. Без да разбере кога, беше пъхнала ръка между бедрата си. Вася беше започнал отново да „свършва“. Видя как двамата започнаха да се извиват сладострастно, мащехата й застена, Вася също заохка — този път като че ли му вадеха кътник, а после извади члена си и изпръска гърба и задника на Лариса Николаевна с някаква бяла течност. Почти в същия момент непозната, разтърсваща тръпка мина и през нейното тяло и тя едва не извика като мащехата си. Успя навреме да се дръпне зад вратата и залитайки, се измъкна навън. Тя не видя как малко след нея от къщата им излезе русоляв млад мъж със спортна фигура. Беше с дънки super rifle и синя риза с непозната марка. Той се огледа професионално и забърза в неизвестна посока.
* * *
Василий Иванович Прохоренко се прибра вкъщи, събу обувките си, уморено си изми ръцете, избърса ги в чисто новата арабска кърпа, която си беше купил предния ден от „Берьозката“ и се огледа. По съветски обичай в апартаментчето му нямаше особено много мебели, но пък повечето бяха стилни и веднага си личеше, че не са обикновените, направени с пожарникарска брадва и двуръчен руски трион боклуци за редовите граждани (на селяните мебели въобще не се полагаха). Василий Иванович си ги беше доставил с връзките, които имаше баща му, и обичаше да ги разглежда, когато се връщаше от задание. Най-любим му беше бюфетът с витраж, в който имаше дванайсет кристални чаши за вино, шест чаши за чай със сребърни подстаканници, порцеланов сервиз за хранене, празна бутилка от водка със син етикет на чужд език и разни безделушки. И сега се поспря и заразглежда съкровищата си. Не се връщаше точно от някоя трудна задача, но все пак. Настоящата мисия изпълняваше от няколко месеца. Не беше от най-приятните, но я биваше. Но пък беше доста рискована. Работата беше в това, че тоя път трябваше да „оправя“ жената на един подполковник. Василий Иванович работеше в ГПУ. Беше красавец, знаеше говоримо и почти писмено три езика и изпълняваше ролята на съблазнител на чужди жени, най-често неприятелски, с различни разузнавачески цели. В повечето случаи етюдите се филмираха със специална техника и после се използваха като компромати в жестоката борба с американските империалисти и техните врагове. Текущото му задание обаче беше относително миролюбиво: той просто трябваше да докара нещата до развод на подполковника и неговата невярна половинка. Това трябваше да стане без потърпевшият да го хване на място по време на прелюбодеяние и да го застреля в изблик на класически гняв на измамен съпруг. В тая напрегната ситуация не му се полагаше даже бойна слава, защото заданието беше лична услуга на неговия шеф, която той изглежда дължеше на… заместник командира на частта, която командваше подполковника. Това Вася, нека го кажем открито, го беше разбрал скоро от секретарката на шефа си, която пък беше съблазнил преди две години, докато шефът му беше в командировка в Москва. Работата беше ясна: заместникът беше нацелил длъжността на подполковника и искаше да го принуди да напусне и да освободи командирския стол. Интригата беше гадничка, но Вася се беше нагледал на далеч по-нелицеприятни изпълнения. Мисията беше към края си. Вече бяха заснели кадри в един от ведомствените хотели (те кажи-речи всички бяха такива). Щяха да ги покажат на подполковника и да му обяснят, че красавецът, чийто гръб и неинтелигентното му продължение вижда между краката на Лариса Николаевна, е вражи агент. Международната реакция се е надявала чрез него да изтръгне важни военни тайни от невярната съпруга или поне да съчини компромат за съветските сухопътни сили. Разбира се, родните тайни служби са разкрили коварния план на империалистите, агентът е заловен, случаят е приключен, но органите са сметнали за необходимо да известят заслужилия командир орденоносец (и рогоносец, то се подразбира). Всичко се разви по план и уж трябваше вече да е приключило, но тия бюрократи в управлението се туткаха, докато оформят необходимите бумаги. Това, честно казано, беше добре дошло, защото на него не му се искаше да прекъсва връзката със знойната офицерша. Нещата се проточиха, а през продължението на сагата тая ненаситница направо го изцеждаше. Ако така продължаваше, можеше да се наложи да вземе отпуска преди следващото задание. Вася се помота из къщи, колкото да провери дали контролните белези, които оставяше, са си на място, после стопли вода в самовара, направи запарка, взе си от витрината чаша със сребърен подстаканчик и седна до малката финландска масичка пред диванчето. Сръбна чай и се замисли, но от умора му се зазатваряха очите, а това, както е известно на всеки разузнавач, прекъсва мисловния поток. Изтощила го беше, тая змеица. „Още, Вася, давай, Вася — изимитира я той.“ „Това да не е… — затърси Вася дума, но беше толкова скапан, че тя не се появи. — Ама и аз съм един…“ — отново запецна той и се премести на любимия си единствен, но пък вери луксозен фотьойл, сложен с разузнаваческа цел пред прозореца с изглед към парка. Вече се канеше да подремне, когато телефонът иззвъня. Василий Иванович стана с нежелание, вдигна слушалката, каза „слушам“ и после „да, разбрано“, прекъсна връзката и тръгна към гардероба. Изтупа се с класически сив свалячески костюм, изпраска червена италианска вратовръзка на точици и си обу не по-малко италиански чепици, произведени от някаква унгарска фабрика. Предстоеше рутинна свалка на вражеска англоговоряща съпруга и агентка на международния империализъм. Беше малко уморен, но трябваше да намери сили в себе си и да повали по гръб врага.
От вратата погледна със съжаление ергенската си бърлога, направи някакво движение, което изглеждаше като сбогуване, захлопна вратата и потъна в слънчевия ленинградски следобед.
* * *
На другия ден след описаните събития, докато оправяше спалнята, Наташа намери под леглото една от любимите си книги. Беше томчето с приказките на Андерсен, което на вечния черен „ринок“ струваше ако не половин царство, то някъде там. В библиотеката им имаше около двеста книги, но баща й държеше тази отделно от другите и само на нощното си шкафче. Книгата беше много стара и на места текстът почти се беше изтрил. Тя обичаше най-много приказката за малката русалка. Баща й често й я четеше, преди да започне да пие и да се прибира късно през нощта. Наташа вдигна разстроено книгата и я остави на мястото й.
Месец преди да навърши петнайсет, тя за пръв път спа с мъж. Докато завърши гимназия, направи само три бройки — по една за всяка година. Нейният Вавилон започна, след като се разведе. Но защо това недоразумение Вавилон? Той може да се слави като една от столиците на разврата, но на практика мащабите му са доста посредствени. Когато е бил най-многочислен — по времето на владетеля с идиотското име Набукудурриуцур II[14] или нещо подобно, царувал от 605(4) до 562 г. пр. Хр., във Вавилон са живеели близо един милион вавилонци. А той е бил „пъпът на света“, най-големият от мегаполисите на древността. Ами то само в европейската част на Съюза имаше трийсетина града от този порядък, от които най-малко десет бяха по-големи. С две думи, в един нормален милионен руски град по онова време сигурно имаше толкова практикантки на най-старата професия, колкото е било населението на Содом и Гомор, взети заедно. Не, не е така. В действителност това не бяха традиционните градски фльорци, а средностатистически съветски гражданки, които бяха готови да легнат с първия срещнат чужденец по същите причини, поради които са го правили и техните древни посестрими — да прекарат живота си като уважавани хетери, или по руски „как люди“, да видят задморски страни, да изпълнят обет към важен бог или поне да се отърват от факултативно изучаване на „Малая земля“[15]. Ако слушаме Божо и някои негови злоезични приятели — заради болните амбиции на болшевиките и лично на другаря Сталин да завладеят света, за последния половин век във великия Съюз били избити трийсет-четиресет милиона мъжете. Което неминуемо води до търсене от женска страна на алтернативни варианти. Разбира се, ще излъжем, ако не споменем, че съветските гражданки го правеха и за пари. Само че не някакви си тетрадрахми или сестерции, които на всичко отгоре за някакви си там няколко века съвсем бяха девалвирали и направо обезценили[16], а за единствените истински пари на тоя свят — то се знае, зелените, приятни за окото и за пипане американски долари. Е да, можеше и за рубли, но проклетата западна валута се радваше на определено по-големи симпатии. Връстничките им от Чехия, България или Полша бяха привърженички на същата философска кеш школа. Само че в тези государства социализмът не беше победил съвсем окончателно, мъже все още се намираха сравнително често и заради това имаше всевъзможни предразсъдъци — за расата, обществения статус или народността на съпруга, който трябваше да извърши превоза към мечтаните западни брегове. Гражданките на съветската страна, като най-напреднала и далеч изпреварила останалите страни и народи, вече отдавна не подбираха, а държаха най-вече на размера, каквото и да означава това.
Излиза, че за Наташината епопея е по-правилно да се използват руски изрази. Нещо като… (цензурирано), блядь.
* * *
Движението за промяна на битието[25] срещу временно ползване на известни женски прелести имаше здрави традиции сред нововоронежкото население. Основната идея[26] и тук, като навсякъде, беше проста — ако имат късмет, да избягат с наетия за целта любовник където и да е, само да е по-далеч от проклетата им държава. Но такъв късмет, уви, се случваше рядко. Затова се налагаше да се примирят с някои простички придобивки от чуждестранните групи. След откриването на Учебния център тия желани номади идваха и заминаваха по строг график. Това даваше възможност на местните активистки на движението да изградят стройна организация. Осигуряването на терени, нощни детски градини или тоалет за една вечер не бяха проблем. Наташа можеше да оставя Юлка при сестра си, при някоя приятелка в мензис или просто при съседите. Колективният договор беше прост — на приятелките услугата се връщаше, а на съседите се плащаше в натура с някаква модерна за момента стока — джинсы (дънки), кольготки (чорапогащи) или кроссовки (маратонки), с които пък се отблагодаряваха за прекараните страстни нощи чуждите граждани. Но всички руски женщины най-често се стремяха да запазят тия драгоценни придобивки и затова ползваха основното платежно средство на великата страна — бутилката водка[27].
Само Наташа не плащаше на сестра си така, а по рядко срещан и практически напълно безплатен начин: просто трябваше да спазва обещанието си да не се чука със съпруга й Саша. Алексей Степанович беше първият мъж, който я облада през една от известните по цял свят бели нощи, но сестра й не го знаеше.
Може да се добави от гледна точка на еволюционната теория и практика, че мъжките екземпляри в Нововоронеж — като събратята си по света — изпитваха неудържим стремеж да предават ценните си качества на колкото се може повече женски. Например зам.-директорът имаше изключително ценното качество само с един поглед да определи възнаграждението за труда. Погледне например той някой и каже: „Тоя кво да го гледаме? Без премии.“ Или „Е, виж, това е друга работа. Като начало й дай сто и двайсет рубли.“ Колко хора го могат това? Друго такова качество беше, че както си стоеше, ей така, на стола, можеше да влияе върху всевъзможни списъци — да речем на онези, които ще отдъхват в базата в Сочи[35], на списъка за очакващите повишение или пък на нуждаещите се, които ще получат гарсониери. При това без да изпада в загадъчен хипнотичен сън или да използва кристални сфери. Разбира се, както всички и той извършваше тия удивителни въздействия в замяна на нещо скромно и от първа необходимост. Животът, както е известно, не е лек и всеки има нужда от разни такива необходимости. Още когато той за пръв път видя Наташа, каза тихичко на профсъюзния: „Ох, гледай я бе, гледай я. Как да не му дадеш ключ от апартамент на това момиче? Ще й подам аз и оня ключ — с двата голеееми катинара.“ Затова когато Наташа отиде при него с молба да не я бутат в комуналка, а да й дадат нещо мъничко, но самостоятелно, той й пошепна нещо на ухото в смисъл че това ще стане, но най-напред, съгласно неписаните руски закони и обичайната съветска практика, е задължително тя да получи „оня ключ“. Той и профсъюзният поиска да й го подаде, нищо, че зам.-директорът първи заплю.
Началник-цехът също имаше ценни качества. Той например можеше да изпие половин литър водка. Друго ценно качество беше, че можеше да изпие и цял литър водка. Да не говорим, че всичко посочено можеше да омеша с портвайн и бира, при това без сутрешен главобол. Той заобиколи Наташа с грижи с намерение да й предаде ценните си качества. Като й се налагаше да закъснее или да отсъства — той се грижеше. Като трябваше да я освободи от някое мероприятие — отчетно-изборно събрание, бригада в помощ на селското хазяйство или митинг срещу апартейда — пак се погрижваше. И ей така, от грижа на грижа, докато й предаде ценните си качества колкото пъти трябва и даже отгоре.
По-нататък ли? Ми то във всеки човек има нещо ценно.
Ето че вече всичко се изясни.
* * *
В последния ден българската група пристигна за прощалното тържество във „Фиалка“ с очаквано едночасово закъснение — Желязко и Жорето Мръсника бяха ходили до Воронеж да търсят надуваема лодка и часовници с кукувичка. Докато обиколят магазините и купят едно друго, бяха изпуснали автобуса, но после навили някакъв „друг“ да направи обиколен маршрут от интернационални чувства и за една бутилка „Слънчев бряг“ бонус.
Руснаците бяха изчакали малко от приличие, но не бяха издържали на миризмата на водка, която се носеше из кафето. Бяха ударили вече по две-три рюмочки и почти не обърнаха внимание на виновниците за тържеството. Само другарят Потапов погледна укорително Божидар и подкани свитата му в смисъл „хайде, бе, таваришчи, само вас чакаме“. Той прецени, че времето за пространен встъпителен тост за братските взаимоотношения, за взаимното доверие, общите цели и предаността към делото е минало, но все пак призова колектива да пие просто „за дружбу“ и всички обърнаха по стакан „Столочная“. Скоро българо-съветската компания се разпадна на отделни групички, които заобсъждаха международното положение (не много оживено) и прекия търговски обмен между двата народа — него с много участие и стоково-паричен плам. По някое време Валентин Павлович се огледа и пошушна на Божидар:
— Ако искаш, да отидем до вкъщи — да се почерпим и да си поговорим на спокойствие. Тук тържеството вече може да продължи и без нас.
Божо каза „О кей“, даде указания на Желязко „да не правят сакатлъци“ и двамата ръководители, бихме казали, дружно напуснаха вечерта на дружбата.
Апартаментът на Валентин Павлович беше близо до кафето. И той изглеждаше скръбно като другите, но имаше и опити за революционни промени. Например на стената в хола, вместо обичайния килим, висеше в луксозна рамка репродукция на Шишкин[36]. Божидар се изненада, но когато погледна през отворената врата на съседната стая, видя на стената традиционен модел на килимарската индустрия в червена директорска разцветка и се успокои.
— Сядай, разполагай се — подкани го домакинът, — жената отиде за месец в Краснодар да гледа майка си. Тя доста боледува напоследък, но се държи — каза той, сякаш със съжаление за неочакваната издръжливост на тъщата, и допълни. — Двамата ми синове пък следват в Москва и сега съм сам.
Валентин Павлович се справяше доста добре за сламен вдовец. Той бързо наслага на масата сельодка, колбаси, салатки, задължителните агурчики[38], а накрая тропна и запотена бутилка „Пшеничная“. Божидар чак се зачуди на вниманието — той не беше от ранга на домакина си и такова гостоприемство беше даже малко подозрително. Но след тоста „за запознанството“ и още един от общ характер разговорът потръгна и първоначалното напрежение скоро изчезна. Божидар се поотпусна и заразказва на Валентин Павлович всичко, което му се беше насъбрало на душата от козлодуйските изпълнения. Домакинът му слушаше с разбиране и явен интерес, коментираше от време на време „Вот как“ и „Ёлки-палки“[39], а на по-вълнуващите моменти гаврътваше по една рюмочка и по стар руски обичай си хрупваше и мъничко от един агурчик.
— Добре, какво очакваш да направя аз? — попита той накрая.
— Не може ли да им обърнете внимание на тия наши специалисти — в централата, в министерството, а защо не и в някой комитет, ако другарите там се интересуват. Въобще, където трябва. Така не бива да продължава. Иначе в най-скоро време може да гръмнем. Вярно, загубите може да се окажат по-малки от средно тежка битка през Втората световна, но после няма да можете да продадете атомна централа и на ескимосите. Дори ако са наквасени яко с огнена вода.
— Ти засягаш една тема, която е много… трудна. Първо искам да ти кажа, че такива обсъждания при нас не са безопасни. Аз рискувам достатъчно дори и с това, че съм те поканил у нас. В такива случаи почти винаги се налага после да се пишат маса обяснения пред… — домакинът му направи описателен жест с ръка, като за по-голяма изразителност участваше и тялото — пред някои труднопроизносими инстанции. Знаеш как е. Освен това не бива да си такъв черногледец за бъдещето на вашата централа. Нали тук вече работи тренажорът? Нещата постепенно ще се променят. Ти си умно момче и разбираш, че не можем да влияем на вашата система за експлоатация в тая степен, в която ти се иска. Знаеш ли, когато дойдох в Нововоронеж, и на мен не ми харесваха доста работи — разкри малка част от душата си Валентин Павлович. — И аз се палех така и исках промени. Даже писах няколко докладни — посочи той колко далеч е стигнало недоволството му. — Но постепенно разбрах, че нямаме друг изход, ако искаме да победим в това… мирно съперничество с американците — довърши Валентин Павлович, сякаш недоволен, че характерът на съперничеството е прекалено миролюбив. А може пък и да му беше дотегнало, но това по̀ не беше за вярване.
— Добре, може да се паля напразно — продължи безсмислено, сякаш се пазареше Божидар, — но защо поне не ни направите един тренажор в Козлодуй? От тези командировки за десетина дена няма особена полза, не мислите ли? Не, не съм прав. Нали като дойдем тук, си обменяме доста дънки, книги, грамофонни плочи и други атомни работи.
— Разбрах, че имаш траен интерес към руската литература — усмихна се Валентин Павлович и интелигентно смени темата на разговор.
— Да — каза изненадано Божидар и си помисли: „Ей, майка му стара, кога успяха, бе?“
— Ела да ти покажа нещо оттатък.
— Охо — каза Божо като се изправи с антикварен устрем пред книгите, — за пръв път виждам такова нещо.
Библиотеката заемаше цялата стена и беше изцяло на военна тематика. Имаше и екземпляри от един вид литература, която не беше положено да е по тези рафтове.
— Събирал съм ги двайсет години.
— „Спомени и размисли“[40], „Генералният щаб през войната“[41] и „Войнишки дълг“[42] ги имам на български.
— Изглежда, и теб те вълнува тази тема.
— Да. Но виждам, че ви липсват „Спомени на войника“ на Гудериан[44] и „Изгубени победи“ на Манщайн[45] — подсмихна се Божо.
— Откъде пък ти дойде наум за тях?
— Важно е да знаем какво мисли врагът. Така ще имаме по-големи шансове да го победим — каза Божо йезуитски.
Валентин Павлович го погледна укорително. Такива имена и заглавия не беше прието да се споменават, щом присъства поне едно лице, да не говорим вече за две като в случая.
— Ти можеш ли да намериш в България някои по-редки книги? — започна той, като се разсея опасната тема.
— Мога да намеря всяка книга, която я има у нас, но те повечето са на български.
— Нищо, аз мога да чета на былгарски — каза с типичен акцент Валентин Павлович.
— Тогава само кажете какво искате.
— Интересува ме всичко за Отечествената. Знаеш колко жертви сме дали. Особено в началото, заради грешките на Сталин.
— Знам. Но не мога да повярвам, че той не е бил готов за войната.
— Жуков, Щеменко и останалите твърдят друго.
— Не искам да споря с вас — заинати се Божо заради изпитата водка, — но здравият разум подсказва, че не можеш да спечелиш една война, щом не си готов за нея. Не е подготвен за войната този, който я губи. А нали Сталин спечели войната, не фюрерът?
— Съветският народ спечели войната.
— Валентин Павлович, нека да е повашему, но мислите ли, че един народ може сам да спечели война? Нали някой трябва да го подготви, да го организира и да го ръководи по-добре от противника. Защо германският народ не спечели войната? Каква промишленост и наука са имали само. Круп, Цайс, Сименс, Мерцедес, АЕГ и още цял куп и досега са нарицателни за върха на качеството в бранша си. А тогава във фатерланда[46] са живеели и маса евреи — все Нобелови лауреати по физика, химия, медицина, литература… По онова време германците са се подигравали на англичаните, че могат да правят прилично само бръснарски ножчета. Представяте ли си? И въпреки тая умопомрачителна мощ е спечелил съветският народ. Как? Само с един гол героизъм ли? — попита риторично Божо и направи пауза за допълнителен ефект, но Валентин Павлович само го погледна с любезно изражение на немска овчарка, ориентираща се безпогрешно в хранителните вериги на съветската действителност. — Нали ще се съгласите — продължи разпаленият оратор, — че не е така. Вие имахте оръжие и военна техника, които превъзхождат немските, а те не се правят само с въодушевление. Нужни са ресурси, организация, далновидност… Вие ги имахте и следователно просто сте били по-добре подготвени. А под чие ръководство? На другаря Сталин. Quod erat demonstrandum…[47] Според мен, фюрерът успя да го изненада единствено с датата на нападението си. Но това не значи, че Йосиф Висарионович не е бил подготвен за войната. Струва ми се, че обратната теза не е убедителна. Огромна част от хората са знаели, че война ще има, обаче Сталин успял да ги заблуди, че няма да има и няма нужда да се готвят за нея. Това звучи даже някак си обидно, не мислите ли?
— Защо да е обидно? Историята познава примери, когато народите са били заблуждавани и за по-дълго време.
„И вашият случай е такъв, Валентин Павлович, само че не можете да го осъзнаете. И вие приемате плачевния си статут на здраво закрепостени и видиотени мужици с характерни щастливи усмивки. Изглежда ви харесва, щом ви водят с юларчето вече седемдесет[48] години.“ — помисли си Божо и каза:
— Не съм готов да споря, защото не разполагам с данни от извора. Но нещо още от ученик ми подсказва, че другарят Сталин е бил повече от готов за война. Само че нещо винаги ми е убягвало и чувствам, че не звуча много убедително. Да знаете само колко време съм си загубил като студент да доказвам тая теза на разни опоненти…
Домакинът му го погледна замислено и отново тактично смени темата.
Поговориха по-надълго за това как могат да се доставят книги, накрая малко за живота и после Божидар учтиво, но твърдо отклони опитите на домакина си да го задържи още малко. То, както всеки знае, поканата да останеш още малко често си е любезно изпъждане. И се повтаря точно с такава цел.
* * *
„Веднага е успял да научи за книгите — мислеше си Божо по пътя към Наташиния блок. — Руснаците много споделят помежду си. И пак тая Отечествена… Тя направо ги е съсипала. Непрекъснато я дълбаят и ровичкат. Сякаш търсят някаква съдбоносна тайна и все не могат да я открият. Толкова са изкривени и травмирани, че и след сто години пак ще я предъвкват. Но са си прави: тя наистина крие маса страховити тайни. Странно. От ученик съм сигурен, че оня проклетник е бил готов за нея, и не мога да го докажа. Ама как да го направя, като всичко така е засекретено, че даже самият Жуков не знае броя на танковете си. И най-верните му съратници не знаят. Абе, майната й на войната. За мен най-голямата загадка е как могат да издържат три месеца, без да ядат салам. И как оцеляват в комуналните квартири. То как въобще живеят в деревните си? Нали е доказано научно, че там не може да има живот. Нее, друго е по-загадъчно. Как са ги видиотили толкова, че да се кланят на мумията на един масов убиец? Той, верните му съратници и преданите им ученици са избили десетки милиони невинни хора, а нашичките окачат портретите на тея злодеи вместо икони. И ги изтипосват по плакати и по знамена. Странно, не съм си го помислял досега: уж сме православни, а за светци вместо правилните добри евреи си избрахме най-проклетите юди. Обща орисия, кво да се прави. Но руснаците, руснаците са си съвсем за съжаление, горките… Аз няма да издържа тук и седмица. Сякаш те напъхват в някакъв лабиринт от лош сън и ти си знаеш, че е без изход. Как пееше Висоцки? «Есть только вход и он не тот.» А тя, тя как издържа? Господи, това тяхното живот ли е? И другарят Сталин защо не ги е изтрепал всичките, да ги отърве от мъките? Той така е обичал хората. Що да не ги пожертва в името на тях самите. Ами, откъде да знам — отговори си Божо. — Да не би аз да съм измислил проклетата им държава? Трябва да питам оня обесник с чугунената кратуна, дето я е съчинил. Ако той не ми каже, ще питам Алексей Пешков[49] — той има панамена шапка, а може да играе и на шах. И освен това е велик хуманист. Даже щял да си подари панамата на гаврошите каналоармейци[50], но се отплеснал в човеколюбиви разсъждения и те междувременно измрели от хронично недояждане. Може да попитам и оня лижегъзник[51] с огнения поглед. Йерихонски задник на революцията. Не, Везувия, който изригва революционни простотии, два пъти Владимира на Съветския съюз, другаря Маяковски. Ако беше жив, щях да го попитам що не се е гръмнал[52] още. Още по-добре да отида при Шолохов казака. Той нали е от тези краища… Нобелов лауреат от завоя на Дон, дето е оная… курвенска кръчма «Фиалка». Човек, тръгнал да разсъждава за съдбата на човека, не може да не се запита кой е устроил тази съдба. Няма как да не се запиташ, щом знаеш за милионите избити и за неописуемите зверства. Само че на съветските писатели такива мисли не им минават. А ако случайно им минат, излизали на разходки с персоналните си машини да си проветрят главите. Така, като ги изпразнят от лошите и други случайни мисли, те успявали да се задържат на повърхността. Иначе другарят Джугашвили ги пращал на дъното. По Горкиевски, ама не баш. Абе, ясна е тя, че няма кой от тях да ми каже, ами да питам комсомолския й секретар. Или пионерския й «вожатый». В краен случай и кварталния милиционер. Тях ще питам. Те са орисвали живота й. Няма как да не знаят.
Господи, мили Боже, толкова ли безнадеждно е всичко.“
* * *
— Валентин Павлович, много ти е легнал тоя Божидар на сърцето. А той просто не е наш. Иначе щяхме да знаем. За какво тогава му обръщаме толкова внимание? — каза зам.-директорът на централата по научната част.
От четвърт час разговаряше с шефа на учебния център и вече открито се прозяваше. Темата го нервираше, а щом това се случеше, го хващаше задух и започваше да зяпа като шаран. Отначало главно му докладва резултатите на поредната българска група. Те ясно показваха, че операторите им не бяха на ниво и повтаряха отдавна известни грешки, някои от които можеха да завършат фатално в реална ситуация. Това звучеше като репетиция за надгробно слово за руските амбиции да строят атомни централи по света. Не стига това, ами беше започнал отдалеч, а после все по-открито да прави намеци за изграждането на някакъв си техен тренажьор. Уж беше предложение на тоя… Божидар, но май идеите му бяха завладели ума и на неговия подчинен. На два пъти се опита да прекрати разговора, но събеседникът му все се правеше, че не разбира. И ето че отново подхвана неприятната тема.
— Прав сте, Константин Иванич, прав сте, но може би в това, което той казва, има известна логика. Притеснявам се да не би нашите български приятели да прекрачват отвъд границата на разумния риск.
— За какъв риск говориш? Какво общо има тук рискът? — ядоса се вече неприкрито зам.-директорът. — Съоръженията ни са едни от най-надеждните в света. Експлоатацията е под наш контрол. Какъв риск може да има? Вярно, може да се случи някой вентил да излезе от строя — заради операторска грешка, или защото му е дошло времето. Но това не ни засяга. Централата си е тяхна. А и нашите производители на резервни части трябва да имат поминък, нали Валентин Павлович? Не стига, че ни плащат с небелени домати, ами…
— Константин Иванич, не става дума за оборудване или технология. Ясно е, че там всичко е наред. При тях текучеството е голямо. И кадрите им се учат на работещи реактори. Използват ги като учебни пособия… тъй да се каже. Затова ми се струва, че един тренажор в Козлодуй няма да е излишен.
— Това е държавна политика, Валентин Павлович. Не ние с теб решаваме къде какво да се строи — каза зам.-директорът и замълча, сякаш събеседникът му прекали и вече лично го обиди.
„Защо да не решаваме, Константин Иванич, нали пролетариатът управлява. Ние сме пролетариата и уж решаваме, а сега изведнъж — не ние решаваме“ — за малко щеше да каже Валентин Павлович в паузата, но интелигентно замълча. Интелигенцията има дълбоки корени в Русия. Даже самата дума е руска.
— Тренажор в Козлодуй… — продължи Константин Иванич и направи неопределено движение — нещо средно между „съвсем си изкукал“ и „моля да не се протоколира“. — Нали ще поискат и германците, и чехите. Какво ще правим тогава? Нали виждаш нашия с какъв зор успяваме да го поддържаме? Ами ако те си направят свои тренажори, нашия какво ще го правим? — зам.-директорът замълча за момент — тоя път, за да може събеседникът му да вникне в мисълта. — А и когато техните специалисти идват тук, ние контролираме нещата. И носим валута на държавата.
„Не валута, а домати, Константин Иванич, небелени домати. Ти сам каза“ — помисли директорът на учебния център, но от устата му излезе друго:
— Така е, шефе, прав си, както винаги.
Забележката на началството, че поддържат със зор тренажора, можеше веднага да се допълни: „А това е така, защото вие, Валентин Павлович, не си гледате добре работата.“
Ето как можеше да се завъртят нещата.
„Небелени домати. Аз какво, работа в колхоза ли искам да си търся?“ — помисли Валентин Павлович, след което за известно време престана да разсъждава, като отпъди неправилните мисли с добре оттренирано движение.
* * *
Константин Иванич се прибра вкъщи доста разстроен. Отдавна не му се беше случвало да води такъв напрегнат разговор. Но от тоя недопустим спор („беше си направо караница“ — помисли Иванич), много по-неприятни бяха някои натрапчиви предположения за възможните последствия. Тоя Божидар можеше да е разговарял и с други отговорни другари. Те, от своя страна, щяха да разговарят… ами да, с още по-отговорни. И така, докато се стигнеше до едни таваришчи, с които въобще на никого не му се разговаряше. Даа, щяха да последват и още как щяха да последват, тия последващи последствия… И за да ги изпревари, Константин Иванович извади бял лист хартия, написа „До Главния директор на АЕЦ Нововоронеж, др. Вадим Павлович Короленко“, после постави обръщението „Уважаеми др. Главен директор“, и аха да продължи, но вместо това въздъхна, хвърли химикалката на масата и се замисли. Не се самоизмъчва дълго. Вдигна телефона, набра един номер с интересна симетрия и поговори кратко. После се залови отново за стилото и започна да подрежда конспективно мислите си на друг лист.
* * *
След няколко дни един друг другар седнал пред бюро в оскъдно мебелирана стая и стандартен портрет зад гърба си, пишеше на машина с отривисти движения, сякаш стреля по буквите.
Другарю полковник,
Донасям, че в разговор с агент Воробей, получих следната информация:
1. На поредната специализация в учебния център към атомната централа е пристигнал като ръководител на българска група специалистът инж. Божидар Къбоков. Той е водил разговори с няколко от работещите в централата, в които е настоявал за подкрепа на техен проект за създаване на учебен център.
2. Имената на нашите работници, които са разговаряли с него още се уточняват.
3. Информацията на агент „Воробей“ е потвърдена и от агент „Соловей“.[60]
Според водещите специалисти от централата, намеренията на българската страна да направи собствен учебен център засягат недопустимо нашите интереси и затова е необходимо да се разработи насрещна операция за пресичането на техните планове.
Експертните мнения са приложени отделно.
За тази цел предлагам:
На това място пишещият се замисли за кратко и после продължи докладната в дори още по-отривист стил.
Накрая я подписа с енергичен замах „майор еди-кой си[61]“ и тръгна да я заведе в секретния отдел. Там й сложиха гриф „Строго секретно, две страници с три приложения, два екземпляра“, праснаха печат и входящ номер и поставиха всяко едно от получените образцови произведения в отделна папка.
* * *
Из доклада на сексот[62] Безименен (съкратен превод от руски):
„… Божидар Къбоков по убеждения е ясно определим и — струва ми се — доста яростен сталинист. Приятелят на източника счита, че в работата може да му се има доверие, но е рано да подкрепяме кандидатурата му за по-висши длъжности в козлодуйската АЕЦ.“
* * *
Наташа стоеше самотна в кухничката си и плачеше.
Когато в онази съдбовна вечер тръгна към „Фиалка“, за нея новопристигналата българска група беше поредният спасителен кораб. Можеше и да не се качи на палубата, но все щеше да намери някой намокрен моряк — за утеха и да плаща сметките в кафето. Можеше да се сдобие и с някакви парцалки. Животът я беше научил да се надява пестеливо и тя не очакваше нещо по-особено. Камо ли да се влюби. Но така се случи.
Беше последната вечер, преди да заминат за Москва, и Божидар нямаше да дойде преди края на прощалната вечеря. Наближаваше полунощ.
„Какво друго ми остава, освен да чакам — похлипваше си тихичко Наташа. — Допреди седмица си мислех, че животът ми е провален. За нищо не съжалявах. Не очаквах от никого помощ. На нищо не се надявах. И сякаш не ми беше толкова тежко. Само че допреди седмица бях свикнала. А сега? Сякаш всичко започва отново. Уж трябва да съм щастлива, а защо ми е толкова тежко? Той е толкова… И аз… Господи! Страх ме е да го кажа. През цялото време само него съм искала. И Юлка… Никога не съм… не ми е било… Сега ще стоя по цели нощи, за да чакам да ми се обади отнякъде. Луда ли съм да се надявам, че ще отида при него в България? И като се разведе, няма ли да ме намрази? Защо трябваше… Защо, защо не го срещнах преди десет години? Тогава нямаше да съм… нямаше да съм преживяла всичко това. И щяхме да се оженим веднага.“ Тя си представи как… И как вече са женени, и как имат деца, и си живеят… Но не, вместо това те (кои „те“?) няма да разрешат. От това, че ще й го отнемат, направо побесня и за малко да изкрещи. Но се сдържа и вместо това още по-силно заплака.
Такива се жените. Върви, че ги разбери.
На вратата тихо се почука. Сърцето й щеше да изхвръкне, докато отвори.
— Любими мой — каза тя старомодно и увисна на врата му. — Толкова те чаках.
* * *
Заспаха на разсъмване и Наташа засънува странен сън.
Вървяха мълчаливо с Божидар в някакъв парк по пътека, посипана с бял ситен чакъл. Пътеката се губеше сред дърветата, но Наташа знаеше, че тя води към едно от онези спокойни и красиви места, които се срещат само в сънищата и където — дори и като се събуди — на всеки му се иска да прекара остатъка от живота си.
Беше късна утрин, въздухът беше прохладен и чист, а листата на дърветата бяха оцветени с меките пастелни багри, с които рисува късната руската есен. Подухваше лек ветрец и носеше тръпчиви предчувствия, затаени надежди и мъничко непонятен страх.
Гората внезапно свърши и Наташа видя бяла и стилна къща. Тя знаеше, че в такива къщи живеят князе и княгини или по изключение прекалено богати графски семейства. Пътеката към нея лъкатушеше между цъфнали хризантеми, сякаш от една от любимите й приказки за малката Ида и нейните странни говорещи цветя.
Стана й хубаво, сякаш това беше техният дом и те се връщаха в него след пътешествия в далечни земи, които не им бяха много по сърце, но които вече бяха свършили, и сега ги очакваха само безметежни дни сред старите дървета в парка, вечери с приятели и безкрайни бели нощи, които е успял да опише единствено Фьодор Михайлович Достоевски.
Наташа вървеше към бялата къща, радостта изпълваше сърцето й и сега, докато сънуваше, дори и не подозираше колко много прилича сънят й на нещо, което се беше случило много, много отдавна, когато из по-известните руски градове бродеха свободно поети символисти, отдадени на възвишени и неясни мисли, а хусари в юнашки униформи пиеха на екс от запотени чаши водка в трактири с истински цигански песни, когато новоприети социалдемократи бързаха за конспиративни събрания, за да обсъждат яростно революционни въпроси, а по улиците, без да подозират нищо, сновяха граждани, селяни, търговци и просяци или преминаваха забързано впрягове на помешчици, управници и каляски с позлатени гербове на велики княгини.
* * *
Граф Галицин[63] вървеше по главната алея към дачата на леля си, великата княгиня[64] Анастасия Михайловна, в отвратително настроение, а от двете му страни го гледаха омразните му бледи хризантеми. Беше ранна октомврийска утрин, полъхваше лек ветрец и ронеше последните пожълтели листа от старите брези, а във въздуха витаеше романтичният и малко тъжен дух, който е вечен спътник на руската есен. Ако беше настроен по-поетично, графът можеше например да си помисли, че местният меланхоличен демон си играе на „обича ме — не ме обича“, къса листата и ги пуска разсеяно във въздуха. И те се реят безсмислено като спомени за отминалите дни, падат като тях едно по едно в миналото и потъват в небитието. Да, можеше, безспорно можеше, но точно в тоя момент Алексей Романович беше вкиснат и въобще не му беше до поезия. Днес трябваше да види леля си на всяка цена. Работата беше там, че спешно му трябваха пари.
От близо месец графът, който по стечение на обстоятелствата беше и поручик в армията на Н. В., дремуцаше в Москва и чакаше да се попълнят загубите на полка му, които възлизаха на малко повече от половината от личния състав. Междувременно лекуваше и многобройните контузии от един едрокалибрен снаряд, който германците щедро бяха изпратили в замяна на няколко изстрела напосоки с бомбомет от някакъв пийнал гренадир. Беше чудесна отпуска и по-предната вечер поручик Галицин — можем вече открито да кажем, се беше запил в една от любимите си кръчми — „Гълъбарника“. По-точно беше влязъл по обяд. Искаше само да му удари набързо една-две водчици, но келнерът се заумилква като в добрите стари времена: „Алексей Романович така, Алексей Романович иначе, днес имаме това и това, а рибката, да знаете, е съвсем пресничка“ — и той си поръча малко студена белуга, някаква солянка, а накрая и котлети ала жардениер, които графът, противно на добрия вкус, обичаше обилно полети с хрянов сос. Това далеч не беше единственото нещо, което известният в многобройни среди поручик правеше противно на добрия вкус. Тъмнорус красавец с пронизителни сиво-сини очи, на трийсет години той имаше слава на скандалджия, дуелист, развейпрах, волнодумец и непоправим женкар. Подчертаната му склонност към скандали дразнеше познатите и приятелите му, свободомислието му нервираше тайната полиция, недисциплинираността му изваждаше от релси командирите му, а това, че задиряше безразборно жените, вбесяваше пострадалите и дразнеше всички. Но странно, двете години война бяха позаличили тук лошите спомени и бяха оставили само добрите. Например келнерът помнеше, че графът има добро сърце и не може да отказва на умолителния тон на представителите от низшето съсловие. Затова той правилно го заврънка и Алексей Романович лекомислено се съгласи да обядва. А не трябваше. Защото, още преди да довърши котлетите, в „дворянската зала“ нахлуха трима развеселени юнаци от неговия полк и после… после след четири бутилки коняк от онези „жеравчета“[68] по сто рублички за бутилка, за които портиерът ходи до „Славянски базар“, откараха до вечерта. А точно тази вечер разбойниците от „Чугунените шапки“[69] бяха организирали бой с английски петли. И пияната компания се изсипа край арената. През цялата нощ крещяха озверено за любимците си, дърлеха се с подпийнали, а и съвсем насвяткани важни чиновници и най-разнообразна друга измет и залагаха празноглаво за победата на настървените пернати.
Когато след два дни поручик Галицин изтрезня, се оказа изненадващо, че беше губил здравата при повечето залози и според разписките, дължи малко повече от десет хиляди. Отвсякъде погледнато, това си бяха много пари. Не можеше да не се издължи — честта не му позволяваше. Сега се чудеше как ще ги връща и дали отново няма да въведат „ямата“[70]. Беше май по-добре да прекара весело в нея под грижите на кредитори и състрадателни тъмничари, отколкото да дремуца в дългите кални и студени окопи на фронта. „Какво пък, ако леля не ми даде заем, ще ипотекирам имението — помисли си Алексей Романович и тутакси се сети, че то вече е ипотекирано. — Остава да се надявам да ги изяде инфлацията…“ Точно с тези мисли той мина край статуята на Венера, тупна я мимоходом по задника, заобиколи фонтанчето, изправи се пред вратата на бялата дача и погледна през рамо, сякаш се боеше някой да не го види. Алеята беше пуста. Графът с нежелание, но решително дръпна коприненото шнурче на звънеца и се загледа в колоните на парадния вход.
Поручик Галицин харесваше лятната резиденция на великата княгиня. Постройката беше от близо век. Беше я проектирал прочутият Осип Иванович Бове, а и изпълнението си го биваше. Оттогава на два пъти я бяха реставрирали и префасонирали, но изящните линии на първоначалния проект се бяха запазили и през есента вилата и парка наоколо изглеждаха толкова… неясно какви точно, че на Алексей Романович от време на време му се приискваше да живее при леля си. Всъщност тя не му беше леля. Беше единствената приятелка на майка му до смъртта й. Понеже старият граф и полковник Галицин беше загинал нелепо в някакъв безидеен кавказки поход, тя някак естествено беше поела настойничеството над него. За момент поручикът се унесе в спомени.
— Анастасия Михайловна ми заръча да пусна младия пройдоха, който дреме пред вратата — стресна го гласът на вече попрестарелия майордом на леля му, и добави иронично: — Влезте, графе.
Винаги, когато влизаше в тая къща, Алексей незнайно защо се напрягаше. В антрето несъзнателно поправи униформата си и бегло се огледа в огромното венецианско огледало отдясно. Видяното го поуспокои — нямаше начин леля му да откаже някакви си десет-двайсет хиляди на такъв напет юнак.
Разположението на стаите, което бе проектирал старият Бове, беше учудващо съвременно. Нямаше я почти задължителната анфилада и от антрето се влизаше направо в огромен хол, където в съизмеримо с него виенско кресло, седнала гърбом към вратата, го очакваше великата княгиня.
— Влизай, млади безделнико — посрещна го гласът й още щом той прекрачи прага. — Ела целуни любимата си леля, защото предчувствам, че после ще говорим за пари, а това ще съсипе чувствата ми — каза тя и се изправи. Беше с брокатена рокля, косата й, както винаги, бе прибрана на старомоден кок, който тя си правеше сама всяка сутрин, сивите й очи гледаха благодушно-строго и целият й вид излъчваше достолепие, примесено с малко благороден яд, че вижда любимеца си отново в типичната му роля.
— Лельо, ти направо ме… Откъде…
— Prenuminae e premuniciae[71] — прекъсна го тя. — Вчера Марья Григориевна ми разказа как са ви обрали в оная дупка „Гълъбарника“. Целият град за това говори. Господи, да загубиш двайсет хиляди.
— Десет, лельо, само десет. Но си права, че ми трябват поне двайсет. Няма да е зле да добавиш към тях и още десетина. Трябва да имам някаква резерва, ако се заиграя пак.
— Ти си непоправим. Сякаш те е възпитавал оня разбойник. Леля му имаше предвид Распутин, но рядко произнасяше името му. — Такива като теб ще ни докарат революцията. Колко хора са петимни да имат на ден петдесет копейки, а той, хубостникът, прахосва на комар десет хиляди рубли.
— Какво да правя? Ти ми даваш добри примери, а пък Гришата — лоши. Но нали знаеш, че добрият пример може да те впечатли, докато лошият просто те завладява… Шегувам се, лельо, не бях на себе си.
— Знам, знам. Изпили сте цяла бъчва от „жеравчетата“. Само ти и Феликс[72] можете да го направите. Само че той, стига да поиска, може да купи половин Москва, и сигурно още някоя и друга уличка в добавка, а ти…
— Аз пък имам най-добрата леля на света — ухили се младият обесник. — Знаеш ли, като идвах насам, ме осени вдъхновението — излъга той безсрамно, защото това, което го беше уж така внезапно и благородно завладяло, в действителност се бе появило заедно с началните признаци на махмурлука след един запой преди седмица в „Арсентьича“. — Чуй само какви стихове съм съчинил.
Поручик Галицин застана като Пушкин на изпита пред Державин[74], отметна театрално ръка и задекламира:
Тая сутрин слушам аз
птичка пее във захлас.
— Чик-чирик, чик-чирик,
дай ми малко ечемик —
проси тя с престорен глас.
Отговорих й тозчас:
— Вместо да ми чикчирикаш,
почвай ти да ечемикаш![75]
— Ела в будоара да ти дам трийсет хиляди, докато не съм размислила — каза леля му и сложи ръка на челото си с красноречив жест.
— Ох, лельо, пак ме спасяваш. Довечера съм се наканил да ходя в Английския[76], а там се играе само с налични, нали знаеш… Няма да се излагам като Лев Николаевич[77], я. Но не се безпокой. Моят светъл пример е Модест Петрович[78]. Като се уволня от армията, ще гледам да стана чиновник като него — да си плащам честно поне пиенето.
— Боже мили, какво ми дойде до главата.
— От ума си теглиш, лельо — захили се Алексей, завъртя се ентусиазирано и бутна голямата китайска ваза от династията Мин[83], която винаги се оказваше зад него.
В дачата на великата княгиня имаше малко „изящни и скъпи боклуци“, както се изразяваше графът. Но и тя не беше минала без няколко неизползваеми порцеланови чайника от Северен Сун[84], традиционните гледжосани малки китайски барабани от династията Тан[85] и вазата, в която Алексей все се блъскаше като… птичка в пръчка от клетката си.
— Някой път няма да успея да я хвана — каза той, като я улови с движение на циркаджия.
— По-добре ти да я счупиш, отколкото тълпата от пияни матроси[86] и болшевики, която май скоро ще нахлуе тук непоканена.
— Тогава защо ги чакаме? Колко пъти ти казвах, че е време да сменим тапетите на апартамента ти край Лоара. И сега можем да му направим ein längerer Besuch[87]. Аз ще го организирам.
— Да те подсетя ли кой напуска първи потъващия кораб? Къде остана офицерският ти девиз — „Бог, цар, отечество“?
— Да, лельо, само се шегувам. Въпреки че в окопите го бях позабравил. Проклетите немци непрекъснато стрелят и не оставят човек да се съсредоточи върху важните неща — подхилкна се графът. — А и няма да съм първият, който напуска пробитото ни корито. Болшевиките подкокоросаха да напусне без бойна слава половината ни армия[88]. Както е тръгнало, скоро няма да има с кого да си пия шампанското. И знаеш ли, напоследък из главата ми все се мота един странен въпрос: защо въобще се бием с германците. Но ти не се притеснявай. Аз ще остана на бойното поле. Не знам защо, но имам чувството, че ще остана даже завинаги — допълни той, докато вървяха по дългия коридор към покоите на леля му.
Тя го погледна със зле прикрита тревога и не каза нищо.
И тук, както навсякъде във вилата, личеше странният й за една велика княгиня вкус. По стените висяха картини на Саврасов, Серов и Левитан[93], два портрета на леля му на млади години — единият на Суриков, а другият на Репин, по две картини на Реноар и на особено скандалния тогава Матис, а в дъното, със специално осветление, висеше ескиз на четвъртия Врубелев демон[94], който Михаил Александрович беше рисувал малко преди смъртта си. Всъщност ескизът си беше завършена картина — най-хубавата от всички, поне по мнението на малцината, които бяха имали късмета да я видят. Художникът бе реабилитирал низвергнатия демон от последното си платно и сега той хвърляше от стената по обитателите на къщата искрите на вечното непокорство. На графа все му се струваше, че тоя немирясващ бунтовник се мъчи да запали в него един не съвсем божествен огън.
— Като съм у вас имам чувство, че съм в някоя от залите на Третяковката. Не мога да ти се начудя — промърмори Алексей, — защо ги държиш по стените тия революционери, когато си върла монархистка.
— Les extrêmes se touchent[97] — отговори великата княгиня.
— Добре, че селяндурите не влизат в галерията ти. Тук си е училище за бунт и неподчинение.
— Би следвало да влизат. Нали съм ти казвала, че държавата се прави с умни и образовани хора. Вярно, те вечно са недоволни от някого и нещо, но пък не тръгват след свирката на първия идиот. От това, че селяните ни ще са образовани, може да спечелим и ние — те може да престанат да се подлъгват от глупостите на чифутите и болшевиките. И току-виж революцията ни се разминала.
— Ами тогава дай да окачим тук един портрет и на Григорий Ефимович. Той нали знае да чете и почти може да пише. А и те си го обичат. Няма как да не подтикне бъдещата ни селска интелигенция към ценни размисли. А може да окачим и някоя от разказвателните картини с него и нейно величество, дето германците ни ги подаряват на фронта. И те са много интересни и самообразователни.
Леля му намери сили да се засмее на глупостите му и после добави:
— Знаеш ли, теорията ти май излиза вярна. Тоя разбойник наистина вече клати държавата.
Графът беше завършил в Сорбоната и докато беше изучавал европейските математически науки в широкия обхват, необходим за руската артилерия, беше станал поклонник на Фурие, само че не на Шарл Фурие[98], с неговите — както обичаше да казва графът — гениални догадки за нещо имагинерно и още по-неосъществимо, а на живелия по същото време и определено далеч по-реален[99] Жан Батист Жозеф Фурие[100]. С несъмнени дарби в разбирането на обществените механизми, графът беше приложил теорията за собствените честоти и резонансите върху държавното устройство. В съответствие с нея, обществото също имаше „собствени честоти“ и се управляваше от личности, които успяват да влязат в резонанс тях. Така те можеха да „разклатят“ държавата, както взвод войници може да разлюлее мост, като марширува по него в крак. От гледна точка на основателите на Първия интернационал, с техните тъпи (според графа) исторически и диалектически материализми и бездарни икономически анализи, това беше една безспорно идеалистична и вредна буржоазна теория. Тъкмо за нея спомена леля му.
— Не се вижда спасение. Заради него императрицата прогони даже сестра си. Разбирам я, тя се грижи за царѐвича. Всички разправят как тоя мужик го е спасявал. Затова й е толкова мил. А той се е качил на главата й. Вре си носа навсякъде и вече реди дори кабинета. С тая негова мегаломания ще затрие държавата ни. Няма да е зле някой най-после да го утрепе — добави кръвожадно тя. — Само че — тя го погледна, — който е тръгвал по пътя на насилието, досега не е успявал да се върне назад.
Алексей се усмихна. За малко да й се похвали, че работи по въпроса, но се сдържа изненадващо и за самия себе си. Това за насилието въобще не стигна до „артелната с полезни предупреждения“, както се изразяваше баща му. Но то и без друго напоследък повечето рафтове там се бяха поизпразнили.
От доста време той разсъждаваше върху способите за приложение на своята теория. На практика усилията му се съсредоточаваха точно срещу фаталните честоти на Григорий Распутин. В приятелска компания графът често казваше, че по силата на обективни обстоятелства или недоглеждане на Създателя тоя селяндур е получил възможност да клати[101] с оная си работа цялото царство. При това в пълно съответствие с теоретичния модел на Gustave Le Bon, чиито най-важни книги[102] бяха до Les Miserables в раздела за френскоговорящи на огромната графска библиотека. Всичко беше толкова правдоподобно. Но дали беше вярно?
Докато леля му броеше парите, графът заразглежда джунджурийките по малката масичка до масивния скрин. Видя някаква странна картичка и я взе. Правилно беше видял: на нея як еврейски джигит държеше в едната ръка голям като сатър касапски нож, а в другата стискаше за краката бял жертвен петел. Това можеше да мине като поздравителна картичка за Йом Кипур, ако не беше една малка подробност — някой беше поставил определено целенасочено вместо нормалната петльова глава царствената такава на негово императорско величество Николай ІІ.
— Каква е тая гавра, лельо? — посочи Алексей картичката.
— А, това ли? — подсмихна се тъжно старата княгиня и спря да брои. — Даде ми я граф Орлов. Получил я по пощата за Коледа. Мисля, че знаеш за малкия спор между онова изчадие Натан[106] и Александър І на проклетата сбирка на чифутските подлоги[107].
— Да, лельо, зная. Аз даже сериозно се замислях навремето дали да не се запиша в черните сотни[112] — засмя се графът.
Известно му беше, че вбесен от проваления му от руския император план за световно правителство, тоя некоронован еврейски цар се беше заканил да унищожи императорския род, а като безплатна екстра — и самото руско царство. Странно, но оттогава руските цезари (графът твърдеше, че е правилно да се казват така) показваха едно доста стряскащо предразположение към преждевременно умиране.
— Изглежда са избрали вече датата за финала на еврейската си вендета. Това сигурно е вместо уведомително писмо.
— Не ми е съвсем ясно: защо изобщо причиняват цялото това нещастие? Да не би някой от тия злобни отрепки да се кандидатира за хайлашкия стол на господаря император?
— Не се напрягай да проумееш замислите на тия чифути. Едно е ясно — всичко правят от злоба и за пари. Те от сто години владеят банките и сигурно скоро ще владеят и света. И това не е изненадващо — прекалено умни са. Те измислиха проклетите пари, с които ни превърнаха в циркови маймуни.
— С твое позволение, парите са лидийски патент, лельо.
— Не, драги. Онези метални кръгчета са служили главно да им е по-леко на лидийските бирници и вместо хиляда овце да носят на царя торбичка с жълтици. Умници са били, няма съмнение. Ако нашичките бяха тръгнали да ги изобретяват, сигурно щяхме да носим чували с камъни. Но това далеч не са били истинските пари. Тях ги измислиха точно тия проклетници. Те навързаха тия противни борси, котировки, кредити, облигации, менителници и лихви в неразгадаем финансов възел. Те превърнаха лидийските търкалца в дяволски механизъм за управление на света. А сега заради проклетите им сребърници нашият Николаша[114] е готов да продаде закона и царската си дума. Не мога да го разбера. Последния път, когато го видях в Питер, бързаше да приеме някакъв арабин. Говорихме пет минути. За кой ли път му казах, да не проси пари от Натан, защото той не ни мисли доброто. И той какво ми отговори? „Какъвто и да е той, в него са парите, Анастасия Михайловна. А на нас Господ ще ни помогне да се спасим от злото.“ И се прекръсти. Ти как ще го изтълкуваш това?
— Човек се кръсти да прогони дявола, лельо. И аз ще помогна на господаря император в това свято дело.
— И как ще го направиш? За да можеш да им се противопоставиш дори временно, трябва да си богат поне колкото тях. А ти не си. Лошото е, че и никой в нашата нещастна страна не е. Императорът може да притежава половин Русия, но няма достатъчно от шарените хартийки, с които тия чифути ни разиграват вече повече от век. Затова не си прави труда — щом ги нямаш, и ти няма да успееш дори да разбереш следващите им ходове, камо ли да им попречиш. Ох, сега се обърках така, че забравих докъде съм стигнала. Дали да почвам да броя отначало или да ти добавя колкото ми се откъсне от сърцето?
— Добави ми колкото ти се откъсне от сърцето — каза с престорен глас Алексей.
— Няма смисъл да ми ги връщаш — каза великата княгиня, като му подаваше парите. — Те не ми трябват, а и не се знае дали скоро няма да са само безполезни хартийки. Опитай се с тях да управляваш[117] поне отчасти живота си, преди да ти се е изплъзнал окончателно. Искам да ти кажа и нещо друго — добави тя веднага, за да пресече благодарностите на питомеца си. — Ако женската ми интуиция или това, което е останало от нея, не ме лъже, в Русия съвсем скоро ще дойде нечувано досега зло.
— Ние сме виждали много такива злини, лельо. И по времето на татарите, и при Стенка Разин[118], и при Пугачов. И винаги сме ги изтърпявали. Е, нашият господар император няма да бие немските рицари при „Ледовое побоище“[119], но все някой ще ги бие.
— Този път ще е по-различно, Алек. Не виждаш ли — всички искат да свалят Николаша — и кайзерът, и японският император, и — което е най-лошо — евреите, чиито маши са болшевиките. И то не защото имат нещо против нашия меланхоличен цар. Той и бездруго напоследък не прави нищо, освен да губи войни и да проси пари точно от най-големия си враг. Друга е причината. На всички им пречи нашето царство. Велика Русия не позволява да се наложи в света Велика Германия. Микадо не можа да ни прости, че сме го изпреварили в Азия и оставяме малка надежда да я завоюва на Велика Япония. Евреите пък подучват нашите мужици да съборят самодържавието, за да построят на мястото на Русия новия си световен ред. Те отдавна мечтаят за него. Още от времето на Втория храм. Та така. По всичко личи, че потомците на оня злобар май ще успеят да изпълнят заканата му.
— Права си. Изглежда ще се наложи да се бием с болшевиките. И сигурно няма да е като с турците. Но няма страшно. Русия ще устои. Ние винаги сме устоявали.
— И на мен ми се иска да е така, Алек. Само че нашето уж могъщо царство е като библейския колос на глинени крака. Всяка истински велика държава стои здраво само върху Божиите основи. Затова ти напомних вашия девиз. Цялата ни цивилизация е построена върху религията ни. За наше нещастие православието ни отдавна не е оная опора за вярата ни, не е щит срещу безбожниците.
— И аз съм си го мислил. Щом между храма и двореца може да се намести всякаква измет, дори и тоя хлист[121], работите в царството ни май наистина отиват на зле.
— По-лошото е, че заради проклетията на Петър народът ни изгуби Христовия път. Без патриарх църквата е като свещена крава без глава — изрази се изненадващо картинно Анастасия Михайловна. — Затова сме заприличали на подивяло езичническо племе[122]. Тоя път азиатщината ни май ще спечели. Все по-малко стават онези неща, които ни карат да се чувстваме християни. Безбожието ни е завладяло, сякаш сме прокълнати. Сега какво да спре нашите подивели от немотия селяни да минат и през труповете ни, за да получат най-после парчето си земя? Няма как и проклетите еврейски измислици да не се заселят в руската душа. Божиите заповеди да не крадем и да не убиваме не стоят там на стража. Мордохай и неговите подгласници ги подмениха с внушенията на тъмните сили: Уж можем да го правим, стига да е в името на онеправданите. И тези императиви завладяха мужиците. Оттук нататък злото ще нахлуе в земите ни и те ще му станат лесна плячка. Това ни чака, Алек. Дизраели[123] гениално ни предупреди[124] още преди половин век за тиранията, дето ни я готвят равитата и тия еврейски измекяри — масоните. Още по-ясен беше нашият светъл гений Фьодор Михайлович[125]. Само че ние бяхме заети с имперските си амбиции и с пространни обсъждания на безкрайните си феодални дивотии. Така и не се вслушахме в гласа му. Може би защото ни попречи да превърнем Балканите в мечтаната задунайска губерния. Или заради прочутото ни славянско безхаберие. Все едно. Това беше фатална грешка. Сега се задава лоша буря и изглежда, няма да ни се размине. Ние с теб, миличък, може повече да не се видим. Затова искам сега да ти подаря още нещо.
Анастасия Михайловна бръкна в сребърното ковано ковчеже на шкафа пред огледалото, извади малка кутийка и я подаде на Алексей с изражение, което може да се постигне само след осемнадесет поколения в дворянската каста.
— Даде ми го някога майка ми — каза княгинята, когато Алексей извади старинния пръстен, — а тя пък го е получила от своята майка в деня на годежа си. Ако не ме лъже паметта, правил го е някой си майстор Яков Виталиев, а брилянтът е френски. Някога много го харесвах… Пазех го за сватбата ти, но ще избързам малко.
— Ще го нося винаги с мен, лельо — прошепна смутено графът.
— Дай го на бъдещата си съпруга, глупчо — засмя му се като на недосетливо дете великата княгиня.
Изненадващо и за себе си, Алексей я прегърна доста продължително и после махна от вратата за сбогом. Раздрънканият кабриолет, който нае на отиване чакаше и без да губи време, той пое към Москва.
Не се обърна повече и не видя сълзите й.
* * *
Малко след като графа напусна имението, от него в неизвестна посока отпътува и една доста поостаряла, но все още достолепна карета. Кочияшът изглеждаше досущ като майордома, който посрещна племенника на великата княгиня. Разликата беше само в сюртука. Ако някой можеше да надзърне зад пожълтелите перденца от брюкселска дантела, щеше да срещне малко разсеяния, угрижен поглед на възрастна жена, която бързаше за поредния си неуспешен опит да спаси нещастното си отечество.
След няколко минути по същия път отпраши един невзрачен тип, яхнал велосипед с пъргавина, на която можеше да завидят и участниците в първите колоездачни обиколки на Франция. Когато наближи покрайнините на града, той се отклони по едва видима пътека към една с нищо незабележима къща. Там почука на врата три пъти, а след това още два, сякаш не беше сигурен, че ще го чуят стопаните.
— Старата вещица пак яхна метлата — каза нашият колоездач на един господин в тъмен костюм, който се появи странично сякаш изпод земята и доближи оградата. — Излезе почти веднага след като си тръгна оня развейпрах, племенникът й. Предполагам, че той се домъкна да проси пари. Не мога да я следя с тоя велосипед, но сигурно отива пак да заговорничи при граф Орлов.
— Да — каза господинът в тъмен костюм и замислено завъртя една от къдричките си. — Сигурно натам е тръгнала. Ще влезеш ли?
— Не, благодаря, почитаеми. Бързам да се връщам, но ми се иска да кажа нещо.
— Слушам те.
— Разбирам, че следенето на нашите врагове е важно, само че в нашия случай взе да ми се струва безполезно занимание. Не е ли време вече да преустановим наблюдението? Цял месец не се е случило нищо съществено, освен визитата на графа.
— Така е. Може би нейно императорско височество вече е вън от играта. За всеки случай, когато му дойде времето, съвсем ще я елиминираме. Засега обаче ще я подебнем още малко. Тръгвай, че не е добре да ни виждат заедно.
Почитаемият много добре знаеше какво очаква такива аристократични издънки, когато дойде техният ред при новия строй. Те едва ли щяха да имат възможност да избягат някъде, а съвсем пък нямаше да имат място в държавното ограждение, предвидено за гоите след унищожаването на тая гнила империя. Дотогава трябваше да внимават и да изчислят всеки техен ход, който можеше да застраши плановете им. Същевременно трябваше да поощряват със сребърници всички, които бяха за предстоящата унищожителна война, както и онези, които пък бяха срещу самодържеца или рушаха по някакъв друг начин омразното царство. Трябваше да насъскват лагерите на противниците един срещу друг, да пращат работниците по стачки, които съсипват страната, да подбуждат селяните за унищожителни бунтове и да карат властта да стреля срещу едните и другите. А противниците на великия замисъл трябваше да замлъкнат. Най-добре — завинаги. Не ще и дума, имаше много проблеми, но вече бяха успели да разтресат тая някога могъща държава и се виждаше, че краят е близко. Изглежда княгинята действително не представляваше опасност за бъдещите господари.
Ама то човек никога не знае. Пътищата на Господ са неведоми.
* * *
В това време бричката на графа трополеше по пътя, той гледаше белите брези с оголели клони, които се плъзгаха бавно край него и изчезваха някъде назад, сякаш в миналото, и си мислеше за думите на великата княгиня. Ако не успееше да отстрани причината за това яко раздрусване на Русия, жестокият резонанс без съмнение можеше да срути целия му свят. Не можеше повече да прахосва подарените си от съдбата дни. Времето на славните запои, кръчмарски скандали и нощи, пропилени край „златните маси“[131], беше отминало. Трябваше да бърза с всички сили, ако искаше да успее да изпълни плана си. А той беше прост. На първо време трябваше да убие Григорий Распутин.
Тази идея го преследваше отдавна и сега, когато съзнанието му се освободи от обременяващи и прозаични грижи за заеми и разплащания с досадни кредитори, мислите за заговори, съзаклятия и преврати го завръхлитаха, както крепостни селяни тормозят безхарактерен помешчик.
„Той е прав, по дяволите — мислеше си Алексей. — За какво да измрат още хиляди нещастници като мен? И кой ни накара да се бием точно с немците? Тая война е не само безсмислена. Тя ще погуби държавата ни. Значи трябва незабавно да се спре… Само че той иска и друго. Тоя неграмотен селяндур иска тайно и задкулисно да управлява Русия. Да сменя правителства и министри като любовниците си. Ще го навре на всички ни, тоя побъркан хлист. Като нищо може да е германски агент. Може да е замислил да свали Николаша и да го замени с Алекс[132]. Тя ще играе по свирката му. Казват, че била доста голяма. По дяволите, какви гадости започнах да мисля. Тоя дръвник като нищо може да разруши света, в който живея. После ще дойде братът на оня злодей, дето се опита да убие Александър[133]. И тия песоглавци — болшевиките, ще почнат да строят идиотските си измислици върху развалините на нещастното ни царство. Не, трябва да убия тоя изрод.“
Така си мислеше Алексей, но както казваше командирът му, „високите мисли обикновено приспиват слушателите, а още по-често — авторите им“. Подчинен на тази извечна логика, поручикът неусетно задряма. Събуди се по навик, щом наближи шикарната си фамилна къща на „Большая Дмитровка“. Тоя навик винаги го спасяваше от безкрайни и разорителни разходки, когато се връщаше здравата наквасен с някой кочияш, който не знаеше къде живеят по-знаменитите московски пияници. И тук, близо до родната си къща, графът взе първото от поредицата решения, на които бе съдено да променят съдбата му.
— Изчакай ме тук и после ще ме закараш до Сухарьовка[134] — подвикна Алексей на кочияша.
— Слушам, ваш сия’с[136] — прие той с файтонджийски възторг новото задание.
Откакто се помнеше графът, Сухарьовка беше мястото, където можеш да купиш всичко — като се започне от селскостопански инвентар, с който са си служили пещерните хора или събратята им от Рязанска губерния и се стигне до палещи от пръв път немски запалки, здравата наточени ножове Solingen, шведски кавалерийски саби, истински белгийски пищови и други предмети, необходими за руския бит. Всичко можеше да се закупи, стига, разбира се, да не задаваш глупави и досадни въпроси за произхода на стоката. Разказваха, че тъкмо тук навремето намерили дори двойник на откраднатото медно оръдие от Кремъл. Както се оказало после, то пак било откраднато, само че от другия край на кремълската стена. Но въпросът не беше само в неограничените възможности, а и в свежия девиз „На грош пятаков“[137], с който беше прочута Сухарьовка. Тук можеше да се купи най-евтино, а това беше от решаващо значение за графа при ограничения финансов ресурс, който оставаше, след като плати дълга. С една незначителна част от авоарите на леля си той се надяваше да си намери два хубави браунинга от онези — от подобрения вариант от 1910-а. Останалите пари графът знаеше, че ще потънат в деликатните и пипкави въпроси по осигуряване на подходящи явки за разгръщане на съзаклятието — „Яр“[138], а за резерва — при „Тестов“, (на прасенце) — помисли той, както и за финансиране на други неотложни нужди.
Вкъщи Алексей се преоблече набързо със семпъл тренчкот от английско сукно, който му се стори подходяща маскировка за конспиративните му замисли.
Щом стигнаха заветния пазар графът плати, като остави бакшиш, от който файтонджията се разхълца, после слезе от раздрънканото си возило, огледа се съзаклятнически и изчезна в тълпата.
Камарите от всевъзможни екзотични стоки и чисти боклуци, продавачите на квас, сладолед и всякакви пирожки, шайките от апаши, които дебнеха да ошмулят наивни граждани, заблеели се по задморски диковинки, направени от вяземски майстори, по разиграно от търговец театро или по френска картичка със заголени жени, както и невъобразимия гмеж от всевъзможни типове и глъч от приканящи гласове, ругатни, свирки, дрънчене, цвилене, плач, скърцане, мучене и всички възможни звуци, които ви дойдат наум — всичко това привличаше неустоимо графа още от времето, когато беше момченце с буклички и кокетно костюмче, което се държи за ръката на нянята си и гледа ненаситно около себе си тая най-такава концентрация от прояви на онова, което се нарича руски живот.
След уморително дълго блъскане и безполезни разговори с мераклии да го прецакат, Алексей най-накрая попадна на нужния човек. Беше някакъв едноок тип, който продаваше фински ками и две испански саби, неясно защо с печат от майстор Козма Трофимов.
— Значи търсите две браунингчета, ваше високородие — подхилкна се едноокият. — Личи си знаячът. Отлично оръжийце. Нали с браунингче очистиха Пьотър Аркадиевич.
— А ти, драги, откъде знаеш?
— Зная, миличък — каза уверено търговецът и се огледа артистично, сякаш да не го чуе охранката[139], — аз лично продадох пистолетчето на заговорниците.
— Добре, добре — каза Алексей, — кажи сега имаш ли това, което търся аз.
— Ако ваше високородие даде пет стотачки и изчака…
— Две, драги, две. Сто сега и сто, като донесеш браунингите.
— Е, малко е малко… — опита да се попазари шмекерът[141], обаче графът размаха категорично пръст и той се предаде. — Но вие сте постоянен клиент.
— Ще те чакам отсреща, в кръчмата на Бакстов, нали я знаеш? — каза графът и малко гнусливо се намръщи, сякаш предусещайки бъдещето.
— Че кой не я знае, ваше високородие?
— И внимавай — излъжеш ли ме, ще те намеря и под земята.
— Чувствам, че ще е така, ваш сия’с — усети най-накрая едноокият, че клиентът му не е някой случаен франт, и направи жест на безусловно съгласие.
След малко графът вече влизаше в „Бакстов“. Кръчмата беше пълна с търсачи на силни усещания и хазартна тръпка. Тук се играеше на вързано на билярд и бикса[142], на фортунка[143] и на всякакъв вид карти и се правеха незаконни залагания за всичко, което може да ти дойде на ум. Алексей седна в една ниша до вратата и си поръча бира. „И кой ще гръмне тоя разбойник? — замисли се неусетно той. — Да го застрелям, без да е въоръжен… Че това си е чисто убийство… Аз няма да го убия, а приятелите ми още по-малко.“ И сега, докато гледаше как московските мошеници обираха сравнително почтените, но подпийнали и лекомислени граждани, графът взе второто си съдбоносно решение. А то беше отново гениално просто: трябваше сред долнопробните московски кръчми и свърталища на Хитровка, Грачовка и Цветния булевард да намери един родолюбив разбойник с характер и да го наеме да убие тоя позор за отечеството — лъжесветеца Григорий Распутин. А ако не можеше да намери?… „Ами, винаги мога да отпътувам за Франчия“ — помисли на италиански графът.
След половин час едноокият се появи и донесе два крадени браунинга, резервни пълнители и кутия патрони. Бяха модел 1903-та, но и той ставаше. „Тъкмо събират един патрон повече. А точно той може да е най-важен“ — помисли Алексей, провери пистолетите, плати остатъка и излезе от одимената кръчма. Вече се канеше да си тръгва, когато я видя.
Беше облечена със стилно дълго палто и самурена яка, каквато най-често слагат скромните красавици с изискан вкус. Носеше вълнуваща шапка, в която беше скрита високо вдигнатата й коса, а това още повече открояваше аристократичната й шия. На врата й, около яката на тъмно червен пуловер, проблясваше сребърна огърлица с гълъбов сапфир. Устните й бяха с цвят на кръв и контрастираха с тъжните й красиви очи, които отдалеч се сториха на графа зелени. Приличаше на фея от руска приказка, която се е облякла като атаманска дъщеря, за да не смущава московското простолюдие с омайващата си красота.
Тя вървеше към поручик Галицин и той вече усещаше опасната й омагьосваща близост, когато зад гърба й изникна някакъв гаврош, грабна чантичката й и хукна надолу по улицата.
Без да се замисля, Алексей се втурна след него. Хлапакът се опита да криволичи, но нямаше нозе на фехтовач, графът го настигна след петдесетина метра, въпреки болките от контузиите, и го спъна. Взе чантичката и се канеше да се връща, когато пред него изникнаха двама яки юнаци, които го обградиха доста професионално и съвсем целенасочено. Може би нямаше да нападнат безразсъдно военен, но за беда Алексей беше облечен така, че изглеждаше като изнежено конте, излязло на следобедна разходка.
— Дай чантичката и може би ще те пуснем — каза единият.
— Готово — каза графът, пусна я на земята и с артистична ловкост извади двата браунинга. — Изчезвайте тихо и бързо и може би няма да ви гръмна.
Хватката на висококласен дуелист явно впечатли юнаците и те си плюха на петите без да чакат втора покана.
Алексей прибра пистолетите и погледна назад. Красивата атаманска дъщеря стоеше на същото място и гледаше към него. Беше видяла всичко и графът усети симпатията й, може да се каже, както гепард долавя мирис на антилопа.
— Заповядайте, госпожице — подаде й той чантичката, като се приближи.
— Благодаря, господине. Постъпихте много смело.
— А — усмихна се графът, — лесно е, когато имаш два пищова. Докато ни нападнат отново, позволете да ви се представя: Галицин, Алексей Романович, беден граф и поручик от остатъците от армията на негово величество.
— Казвам се Наталия Гончарова — сякаш плахо трепна като чу името му, а после се усмихна феята от руските приказки.
— Опасно е красавица като вас да броди сама из тези бордеи.
— Аз живея наблизо — каза Наталия и се изчерви.
— Нека тогава да ви придружа за всеки случай — каза графът и елегантно й предложи подкрепа.
„Господи, какво правя“ — помисли си Наталия, но вече след като го беше хванала под ръка, сякаш това беше съпругът й, най-малко.
Да, наистина какво правеше? Беше с млад и определено красив мъж, залутани в някакъв отрязък от времето, без да знае още дали ще бъдат стандартно щастливи или нещастни посвоему, както навярно би се изразил Лев Николаевич. Вървяха по московските улици, тя се прибираше у дома си, той кавалерски я изпращаше, вечерта обещаваше да е тиха и романтична и между тях се появяваше нещо, което мнозина отдавна познават и за което много други също толкова отдавна мечтаят. Какво трябваше да направи? Точно това — да върви под ръка с Алексей, да си говорят за нещо — за смешна случка от детството, за стих на Гумильов[144], за някоя също толкова поетична картина или за странен сън, в който има хубаво, но малко плашещо предчувствие. А от време на време да хвърля поглед към тъмнеещото небе, да търси пътеводната си звезда и да чака кога ще се появи като от далечна мълния в нощта проблясъкът, че вече е влюбена.
— Искате ли утре да отидем на кино? — стресна я гласът му.
Тя го погледна и каза без да мисли:
— Да.
* * *
През нощта графът сънува странен, а както по-късно се разбра и прекогнитивен сън. Бяха в края на някаква гора и Алексей видя ясно, като през трофеен немски бинокъл млад офицер, който говореше нещо на струпани на куп войници. В следващата картина тези войници вече бяха разхвърляни като насечени дърва по заблатената земя. По клоните бяха накацали безброй охранени врани, но те, вместо да гледат появилата се храна, се бяха вторачили в него. Не го нападаха, но той усещаше скритата заплаха в тъмните им очи и здравите клюнове. Внезапно ятото се вдигна и полетя към него. Графът започна да стреля по тях с някаква тулска двуцевка[145], но изведнъж се оказа, че няма патрони. Враните вече връхлитаха върху му и той се беше приготвил за безславния край, когато се появи ослепителна светлина, а от нея излезе млад мъж. Алексей вече го беше виждал и знаеше кой е. Младият мъж му се усмихна, направи странно движение с ръка, враните изчезнаха и графът се оказа в безкрайна равнина, през която към него, под голям син чадър вървеше Наталия. „Мама ме наричаше често Натали“ — каза с усмивка тя и Алексей се събуди.
На другия ден валеше студен ситен дъжд. Беше късен следобед, а графът и красавицата вървяха под ръка под един чадър с точно такъв изненадващо син цвят. Връщаха се от кино — не беше трудно да изберат филм, защото навсякъде даваха „Жизнь за жизнь“ с Вера Халодная[146]. Наталия вече го беше гледала два пъти, но каза, че и да го гледа още двайсет, пак няма да й омръзне.
Филмът беше поетичен, трагичен и от наша изкривена гледна точка, мелодраматичен. Но в онези далечни години зрителите нямаха за еталон американските образци за бързо хранене в разни духовни макдоналдси и висяха с дни на опашка — да погледат любимката си, а и да направят тренировка за идващия нов обществен строй.
— Не зная какво има във Вера Халодная, но ми харесва повече и от Дузе[151], и от Нилсен[152]. И Лидия Кореневая[153] не може да се сравнява с нея — каза Наталия.
— Може би защото те играят роли, а тя живее на екрана.
— Да, тя не се преструва. Това ми допада много. Не мога да понасям лъжата. Ако разбера, че някой ме лъже, всичко между нас свършва — каза тя и го погледна.
— Повечето от хората, които ме познават, също едва ли биха се осмелили да ме излъжат. Но не е само искреността. В играта й има още някаква много важна съставка. Струва ми се, че тя ни дава нещо, което много скоро ще ни липсва… за дълго време.
— И кое е то?
— Усещането, че сме хора.
— Интересна мисъл.
— На леля ми е, не е моя — призна си неочаквано графът и добави несвързано: — А вие заета ли сте тази вечер?
— Да. Не, не знам — каза Наталия и се изчерви. — Мислех да почета, но мога да го отложа. Не съм заета неотложно.
— Тогава ви каня у дома. Ще се съберем с приятели — весели и безгрижни обесници като мен — излъга Алексей. — Повечето от тях са женени, тъй че няма да скучаете.
— Не зная… Може би няма да е удобно.
— Не. На всички ще им бъде приятно да ви видят. И аз ще мога да се похваля каква красавица съм спасил от злодеите — засмя се графът. — Елате, моля ви.
— Добре — с усмивка, изненадващо за самата себе си малко леконравно и сякаш подчинявайки се на тайнствена сила се съгласи отново Наталия.
Вечерта Алексей изпрати да я вземе най-шикарния впряг на пиацата. Гостите изненадващо не дойдоха и те останаха сами. Но не скучаха. Графът посвири виртуозно на китара, после пяха заедно, пиха шампанско, пускаха патефона и танцуваха, а след това пиха коняк край камината и гледаха мълчаливо пламъците.
Сутринта в спалнята на Алексей Галицин се събуди неговата нова любовница Наталия Гончарова.
* * *
Митя Квасцов пристигна в Москва към девет сутринта. На перона го очакваше мъж на средна възраст с каскет и сивкав костюм, произведен сякаш от фабрика — носител на преходното знаме за бездарна конфекция. Той го поздрави без излишни прояви на сърдечност и двамата се качиха в светлосиня волга — модел от края на петдесетте, паркирана последна на пиацата за таксита.
— За какво идваш? — попита мъжът с каскета, щом колата тръгна.
— Трябва ми помощта ти, батька[156] — обърна се с тая старинна дума към него Митя и се смръщи от болка и унижение.
— Кой те подреди така?
— Един българин от тяхната Атомна. „Ще му прекърша врата на това копеле“ — използва в мислите си Митя един любим на великия Маяковски глагол.
— За жена ли се бихте?
— Да — отговори той без желание. Не искаше да разказва отново за поражението си, но и посрещачът му не прояви повече любопитство.
Мълчаливо стигнаха до тиха улица близо до мястото, където по плановете на другаря Сталин трябваше да се издига Дворецът на Съветите[157]. Там, в приличен блок, строен може би за тези, които трябваше да обитават най-великата сграда на земята, на третия етаж, в просторен петстаен апартамент живееше Владимир Николаевич Квасцов, чичо на Митя и по съвместителство дон на една от най-мощните „бригади“ на московската мафия. По-точно, апартаментът навремето беше на другия му чичо — Афанасий, тогава секретар на райкома, който през петдесет и първа беше изпратен за вредителска дейност да копае злато в Колима. Бяха го застреляли уж при опит за бягство, но после го бяха реабилитирали, а за това, както е известно, жадуват всички разстреляни[158]. Владимир Николаевич се размина с вездесъщия параграф ЧС[159] заради някаква бюрократична бъркотия в Апарата. Честно казано, плати на… когото трябваше рушвет, с който можеха да се купят две волги, а нормален московски гражданин в разцвета на силите си можеше с толкова пари да живее като съветски набаб до края на дните си. После Благодетелят се спомина и в суматохата на подозрителния отвсякъде ВНК (по същество РВН) не се сетиха да му лепнат поне ВВПШ. След реабилитацията на брат си той започна да използва старите му връзки за нови прагматични цели. Работата му спореше и Николаич беше успял да превърне дома Квасцови в миниатюрно подобие на френски дворец, с тая добавка, че по стените се мъдреха нехарактерните за френската, но близки на руската душевност шарени килими от новите по-дебели модели.
— Влизай — подкани го чичо му, когато Митя застана нерешително на вратата.
Коридорът с дъбова ламперия изглеждаше много стилно, а по стените му, сякаш да посрещат гостите, висяха на фотографиите си членове на семейството: дядо му — в цял ръст, с юначна будьоновка и сабя, с която беше клал руските международни реакционери, баба му в експроприирана романтична буржоазна рокля, баща му с победоносна усмивка след парашутен скок, майка му с одухотворено изражение на начална учителка, преподала сякаш току-що урока за мъничкия герой Митя, чичо му Афанасий с чекистка тужурка и пронизителен поглед на районен секретар и леля му в красива униформа на напета капитанка. Липсваше само тьотя Раиса — жената на Владимир Николаевич, но тя беше все още жива, а и може би нямаше подходяща героична фотография. Роднините му сякаш го посрещаха и добре, че не задаваха въпроси, защото Митя беше кривнал доста встрани от водещия в светлото бъдеще път и нямаше да може да докладва за успешно изпълнен синовен дълг.
— Какво ги гледаш? Сигурно си мислиш „Добре, че не могат да говорят“ — стресна го гласът на дон чичо му.
Митя замълча със страхопочитание. Нямаше откъде да знае, че Владимир Николаевич си беше мислил същото безброй пъти, когато минаваше през коридора на семейната памет. Отначало той изпитваше едва ли не угризения от дейността си, но един ден неговият Кръстник го светна, че ако при капитализма не може без мафия, то при социализма пък съвсем не може. Постепенно откри, че тя е също толкова здравословна среда, колкото партийния каймак, а и върши същото като него, само че с други средства. „Хъ, защо пък с други?“, проблесна на дон Николаевич в един прекрасен летен ден, когато бяха бетонирали на далечен строеж вражи агент, промъкнал се вероломно, но и наивно в тяхната сплотена организация.
— Да чуем сега какъв ти е проблемът — подкани го чичо му, когато седнаха на тежкарските кресла в хола, и Митя му разказа.
— Какво искаш от мен?
— Искам да го пратя там, където и той мен — да се въргаля в прахта. Иначе трябва да се махна от Нововоронеж.
Можеше да го разбере, момчето. Като те бият, обикновено боли. Но по-лошото беше, че напердашеният губеше доста от авторитета си пред онези, които са се страхували от него. А страхът беше фундамент на тяхната организация. И ако донът искаше да използва племенника си за целите й, а той го искаше, трябваше да покаже, че не могат така своеволно и безнаказано да бият неговите хора.
— Това може да се уреди. Обаче ще трябва да го заслужиш.
— Кажи само как.
— Искам да престанеш да бъдеш черната овца в рода. Идват нови времена и ти трябва да станеш опора на бизнеса ни в цялата Воронежка област.
— Ще го направя, чичо — каза ентусиазирано Митя и си представи как приятелите му са се наредили на опашка да му целуват ръка. — Само че така няма ли да вляза в конфликт с Валери Краснов?
— Ще влезеш. Но не като се биеш с юмруци. Крайно време е да покажеш, че имаш в главата си мозък, а не разреден квас.
Митя преглътна обидата.
— Добре, с Краснов ще се спогодим някак си, а с ченгетата? С тях как ще се оправям?
— Ти замислял ли си се на какво се крепи нашата организация?
— На парите и на това, че тези, които се опитват да ни прецакват, ги чака дървена жилетка. На какво друго?
— Това, което казваш, е вярно, но има едно съществено допълнение: ние внасяме ред в това могъщо государство и затова в работата си се облягаме на третия кит — милицията и нашите големи приятели от ЧК.
— Това е майтап, нали?
— Не се шегувам. Мислиш ли, че ако те наистина решат да ни преследват, няма да ни смачкат като кулаците, анархистите, троцкистите, толстоистите или — Владимир Николаевич направи неопределен жест — абстракционистите[163]. И това, че не ни преследват с истинската си мощ, си е равностойно на подкрепа. Ние, Митя, се опираме главно на тях — не на цялата милиция, разбира се, а само на най-прогресивната й част — подсмихна се Владимир Николаевич и продължи поучително. — На първо място, това са онези корумпирани ченгета и управници от високите етажи, на които редовно плащаме. Те размахват театрално пролетарските си мечове, но ние имаме един непробиваем щит: корупцията. Тя, драги, е основен държавен механизъм още от времето на Петър Велики. Има и друго, което ни сближава: това, че нашата организация си прилича с тяхната като две капки вода. И накрая, те отдавна са разбрали, че без нас в тая държава не може да има ред.
— Ти си ме учил, че няма неподкупен служител. Има само неправилен подкуп. И за организацията мога да се съглася. Само че как така без нас не може да има ред? Нали ние сме точно против тъпия им болшевишки ред?
— На пръв поглед е така, Митя, но само на пръв поглед. Помисли си, откъде хората купуват онова, което непрекъснато търсят? Това може да са италиански обувки, шпеков салам, черен хайвер, финландски мебели или водка за празниците. Откъде ги намират, след като нашите магазини не са направени с такива сантиментални цели?
— От черната борса, то е ясно откъде.
— Правилно. Сега си помисли, че точно по този начин се доставят повечето от стоките, необходими на съветския гражданин. Как мислиш се управлява цялата тая гигантска търговия, когато няма Министерство на черния пазар? Задавал ли си въпроса кой в действителност ръководи всичко?
— Не, чичо — каза чистосърдечно Митя.
— Ние. Ние създаваме и контролираме реда. Ние казваме кой участва и докъде са неговите права. За масите властта се кове от указите и решенията на вожда, от сивите кардинали от политбюро и секретарите на разни обкоми. Понеже тя отдавна не се нрави на никого, за да се задейства, трябва смазващата сила на легионите с червени служебни карти и пищови на кръста. Ние също имаме структура, йерархия и съвещания като техните пленуми и конгреси.
— Да, чичо. Знам, че шиеш костюмите си на Кутузовския[167].
— Не ме прекъсвай. Освен структура, ние имаме свой съд и огромна армия от зекове. Само че ние не можем да размахваме като тях червени книжки, а за употреба на оръжие могат да ни изправят до стената. В замяна притежаваме друга власт: властта на парите. Тя е толкова по-могъща, колкото по-голямо е тяхното количество. На някого може да му се струва, че тези, които властват в Русия с указите и решенията, могат да издухат тия хартийки като опадали листа. Обаче на, не могат. Вече повече от половин век все не успяват и не успяват. Пробвали са и те самите да се възползват от тяхната власт. И Владимир Илич, и другарят Косигин[168] се опитаха да направят някакъв социализъм с частна инициатива. И двата пъти, щом позволяваха да се развихрят новите капиталисти, дефицитните стоки бързо изчезваха. Изглеждаше, че ще останем на сухо. Но това не се случи. Знаеш ли защо?
— Не чичо — призна чистосърдечно Митя.
— За наш късмет при тия половинчати мерки държавните предприятия си оставаха и там плъзваха такива нелегални производства и кражби на суровини и техника, че нашите вождове и двата пъти се уплашиха и бързо върнаха системата в познатото й уж безпарично русло. Обаче парите, Митя, се оказват страшна сила. Тяхната власт прониква през всички дупки на системата и я запълва, както водата запълва каютите и трюмовете на потъващ кораб. И това не може да е другояче — ти сам знаеш, че нашата огромна държава се крепи на черния пазар[171]. Там командваме ние по стария изпитан способ — с любимите ни съветски банкноти. От търговията с дефицитни стоки се трупат много пари, които нашите апаратчици наричат нетрудови доходи. С тях пък вървят ръка за ръка рекета, обирите, измамите, грабежите, валутната търговия и нелегалните производства. През последните години нашите нелегални заводи са се удесеторили. Както е тръгнало, скоро от произведените в тях стоки ще печелим повече отколкото печели държавата от своите калпави предприятия. Независимо дали им се иска на днешните властници, всичко това съществува и се нуждае от як контрол. И понеже могъщата ни икономика в сянка не съществува в официалните отчети на КПСС[172], командването на парада сме поели ние. Представяш ли си какво ще стане без нас? Какво ще стане с цялата тая огромна подмолна структура на вездесъщата черна борса, чрез която се преразпределя всичко във великата Рус? Всеки ще влачи, ще дърпа, ще ръга, ще удря… Ще тръгнат бунтове и сблъсъци, пред които протестните стачки на запад ще са като празнични манифестации. У нас ще настъпи абсолютен хаос. Това, синко, ще е краят на социализма. А ние не искаме той да си отива. Свикнали сме с нашия прогресивен строй. Затова сме и в съюз с чекистите — интересите ни са общи и те ни помагат, като не забравят да приберат своя дял.
— Какво излиза тогава? Трябва да се обаждам на кварталния, като правим някое ударче, така ли?
— Не. Не ме разбираш правилно — възрази кротко донът. — Дребните риби[184] изобщо не си дават сметка каква на практика е нашата роля. Но това не е важно и те не ни интересуват. Важно е нашата роля да я разбират големите шефове. Те не само са нашите най-големи и важни клиенти. Те — запомни това — са изключително умни хора и отдавна са разбрали каква е реалността и как могат да ни използват, като същевременно дават вид пред простолюдието, че се борят самоотвержено с нас. Това не значи, че с нас не се борят доста от тях. Напротив. И ти ги знаеш — това са принципните. От тях няма спасение, освен едно — сицилианската вратовръзка.
— Аз знам как се връзва — захили се Митя.
„Теб май сега само за това те бива. Дано мога да го науча на нещо това теле — помисли загрижено Владимир Николаевич. — Нямам особен избор, това е. По-добре е на него да се доверя, нали е своя кръв. Само трябва да внимавам повече.“
Той въобще не си направи труда да обяснява на племенника си, че през талазите на студения северен тайфун, който вече шейсет години жулеше огромната държава, чувствителните носове на големите донове долавяха поривите на един нов, сгряващ сърцето капиталистически ветрец, който обещаваше да издуха вонята на съветската „жизнь“ и да донесе желания от всички здравословен мирис на западния life. Вместо това само повдигна отегчено вежди като учител, който разпознава тройкаджията пред себе си, въздъхна, помълча малко и после внезапно попита:
— Къде е сега твоят човек?
— Ще дойде всеки момент тук, в Москва.
— Дълго ли ще стои?
— Не зная. Чувал съм, че групите остават няколко дни, докато изпият парите.
— Добре. Ще ти дам трима от моите хора. Те са достатъчно опитни. Ще имаш на разположение и две коли. Ще го прихванете на гарата. Няма как да го изпуснете, освен ако не се напиеш. Ще следите тоя юнак, докато се открие възможност да изпълниш мераците си. Позволявам ти веднъж и по изключение лична вендета. Само че — без сакатлъци. Разрешена ти е „средна телесна повреда“. Нали така пише в твоето медицинско? — попита донът, но на Митя дори не му мина и през ум откъде той знае тая дълбаеща самочувствието му диагноза. — Не искам да те вадя после от дранголника — продължи чичо му. Не си и помисляй да злепоставиш нашата организация. Тогава ще забравя, че съм ти чичо, нали се сещаш. Искам всичко да мине бързо и, пак ти повтарям, без сакатлъци. После ще се върнеш в Нововоронеж и ще започнеш най-после истинската, сериозна работа.
— Добре, батька — каза почтително Митя, все едно целуна ръка на Владимир Николаевич.
* * *
Българската група отпътува за Воронеж на другия ден следобед.
Изпращането беше скромно, но в градчето се беше разчуло за любовния роман на Божидар и Наташа и в отношението на изпращачите личеше топлота. Даже Наина Церберовна се стараеше да не гледа инж. Къбоков толкова подозрително, а малко повече.
По пътя българската група пееше патриотични песни, шофьорът спира на два-три пъти да вземе закъсали руски граждани — най-вече селяни, те съвестно оставяха по някоя копейка „на чай“ в специална картонена кутийка, а Егор Алексеевич час по час поглеждаше часовника си, за да стане ясно, че и той не е кой да е. Божидар гледаше през прозореца като руски декабрист, който отива на заточение, но от погледа му не личеше дали е изперкал дотолкова, че да мисли на вече родния му език нещо от рода на „Везде передо мной подвижные картины“…[185]
Когато Божидар слезе от автобуса на Централна гара във Воронеж, най-напред видя Наташа.
Всички подробности по пътуването на групата за Москва бяха предварително уредени и той си мислеше, че трите часа до тръгването на влака ще имат протоколен характер. Имаше само един дребен проблем — купуването на билет за Наташа. Затова той смело тръгна из огромната зала на руския вокзал, за да открие гишетата, където се продават билети.
Такива обаче нямаше. Тоест, не че нямаше. Имаше, само че на прозорчетата им висяха различни табели. На първата от тях пишеше „За инвалиди и герои от Отечествената война“, на съседното гише имаше табела със странен надпис „За пътуващи по телеграми“, а на останалите гишета бяха окачени обикновени табелки с надпис „Билети няма“.
Божидар беше, както казват руснаците, „человек бывалый“[186]. Справял се беше с почти невъзможни за простосмъртните ситуации. Например ходеше с джапанки на работа, когато това беше абсолютно забранено. Можеше да намери маса в ресторант на морето, където винаги всичко е заето „за чуждестранни групи“. Успяваше да купи хляб в неделя от кръчми, в които строго се спазва обичая да не се продава тоя продукт без специалните протекции на поне двама водещи пияници. Можеше дори да се снабди с „Кръстникът“ — тая най-търсена за всички времена и народи книга, без да е барман, склададжия или поне продавач в магазин за преоценени тапети. Веднъж накара и оня проклет влахундер — салджията — да го превози на острова само срещу едно голо обещание да помогне когато има нужда в неопределеното бъдеще. А беше на Първи май преди манифестацията, и онзи после му призна, че не е срещал изнудвач като него.
Такъв човек беше. Но тук май работата се закучи.
— Ето, за това ти говорех — чу той гласа на Наташа, докато разглеждаше наум варианти за изход от кризата. — Да се купи билет в петък за където и да е, и особено за Москва, е просто невъзможно.
— Почакай, за нас, съветските хора — Божидар се ухили, — няма невъзможни неща. — Какво означава това „за пътуващи по телеграми“?
— Това значи, че имаш телеграма за смъртта на някой роднина или нещо друго неотложно. Понякога дават билет и ако някой много близък се жени.
— Излиза, че няма да ни огрее.
— Невъзможно е, нали ти казвам.
Нямаше как да мине за герой от Отечествената. На инвалид можеше да се направи, ако трябваше да се качи от първата врата на автобуса. Беше го правил веднъж в София. Шофьорът го изчака, като видя в огледалото как се криви и куца с достойнство и сдържана мъка — явно талантлив младеж, засегнат от незаслужено нещастие. Може би докато е откривал свръхнова[187], докато е ваел скулптура, съчинявал е кантата или е доказвал по нов начин теоремата на Питагор. Когато влезе в автобуса, двама по-възрастни мъже и едно сладко маце скочиха веднага да му отстъпят местата си, горките. Да, номерът можеше и да мине. Стига, разбира се…
— Инвалидите тук имат ли удостоверения? — попита Божидар.
— Имат.
— Значи и това отпада.
Наташа замълча.
— Почакай ме тук.
Божидар се пазари поне десетина минути с касиерката. Отначало тя слушаше лъжите му благосклонно, но той прекали, като й предложи десет рубли. Тя или наистина нямаше билети, или се усъмни, че това е номер на ЧК, и трясна прозорчето под носа му.
Оставаше само една възможност и Божидар любезно се информира от една железопътна фуражка къде е началник-гарата.
— Защо ви е? — осведоми се фуражката.
— Аз съм от българска група. Възникна проблем и само той може да го реши.
— Ето го — посочи фуражката униформен, гладко избръснат мъж на средна възраст, който разговаряше с важен вид насред залата с друг, очевидно не толкова важен другар.
Инж. Къбоков се представи и стегнато изложи същината на проблема: Той е водач на група български специалисти, атомни енергетици. Трябва да пътуват за Москва, но един от тях е загубил билета си, а на касите няма. Затова търси съдействието на такъв отговорен началник — специалистът трябва да пътува с групата. Ако остане, какво ще прави цяла нощ, като научи наизуст указанията от листовките по стените на чакалнята — пошегува се инж. Къбоков.
— Имате ли съпроводително писмо от вашето посолство? — запита началникът без капка чувство за хумор.
— Не — призна инж. Къбоков, — но…
— Тогава вашите домакини от Атомната в Нововоронеж трябва да дойдат при мен — прекъсна го началникът.
— Но те си тръгнаха — излъга отчаяно Божидар.
— Тогда, дорогой, разговор с Вами не получится[188] — сложи край на преговорите началникът и тръгна да разговаря с други нуждаещи се граждани.
Инж. Къбоков усети как силно намразва втората си родина. Нямаше какво повече да направи, освен да се опита да подкупи кондуктора.
Излязоха посърнали пред входа с Наташа и изобщо не забелязаха невзрачната женица с бяла забрадка на сини цветчета, която се доближи до тях.
— Успяхте ли да намерите билет? — попита тя.
— Не — каза Наташа.
— Наблюдавах как твоичкият обикаля гишетата. Мога да ви дам телеграма за погребение. Искате ли?
— Да — казаха и двамата.
Жената извади от чантата си телеграфна бланка. На нея личеше печатът на някаква селска пощенска станция и краткият изразителен текст: „Приезжай, дядя скончился.“ Беше подписана от техния неизвестен близък, някой си Жора.
— Колко струва? — попита Божидар с щастлива усмивка.
— Три рублички — каза женицата.
На Божидар му стана много смешно. Крепостта, която бяха изградили руските апаратчици, струваше милиарди рубли и се охраняваше от цели армии с най-различни фуражки, пагони и ордени. Но страховитите й кули бяха безпомощни пред една женица, усетила простия пазарен механизъм на погребалните телеграми. Ето колко струваше цялата могъща съветска система — три рубли. Или понародному — „трояк“. Блядь.
Наташа се нареди на опашката пред гишето за пътуващи с телеграми и след минути държеше заветния билет за следващия бърз влак за Москва. Нямаше да пътуват заедно, но това беше дребна грижа.