Анджей Сапковски
Боен прах (2)

Стъклата на прозорците бяха излетели още преди това — сега, когато „Нашвил“ изстреля торпедата, излетяха и рамките, и касите. Естествено, „Нашвил“ не стреляше по нас — тази офис сграда със сигурност не би издържала. Торпедата удариха комплекса на електростанцията, все още защитаван от остатъците от ударната група на Новак. Колкото и невероятно да изглеждаше, хората все още отвръщаха на огъня — светлинните нишки на тежките лазери играеха огнения си танц върху корпуса на флагманския крайцер на компанията „Ифигения Тетис“. За съжаление волфрамовата броня на крайцера не страдаше особено от това.

Ямаширо каза всичко, което трябваше да каже, и тогава се оказа, че от целия офицерски корпус на нашата забележителна наемническа банда най-импулсивна и най-неспособна да се владее е Валери ван Хоутен. Затова изобщо не се учудихме от това, което направи.

Валери събори с ритник стола, посипвайки на пода купчина пълнители за карабини „Крафтсман“ MkIII, след което сочно се изплю върху блещукащия, прорязан с линиите на смущения екран на монитора.

— Ти, проклет кучи син! — развика се тя немелодично. — Ти…

Крещя така около половин минута и нито веднъж не се повтори. На всички нас ни се струваше, че стените на сградата се тресат не от взривовете на снарядите, ракетите и фотонните торпеда, а от нейните крясъци.

На екрана Ямаширо смръщи физиономия, сякаш виждаше течащата по кристала слюнка на Валери.

— Колко плоско — каза той. — Колко тривиално…

— И колко вярно — не издържах аз. — Ти наистина си проклет кучи син, Ямаширо-сан, и не само това. Съобщението ти още веднъж доказа какъв си. Самият ти прекрасно разбираш какъв кучи син си. Сега, когато превзехме целия комплекс, когато на практика контролираме целия град, ти, вместо да изпратиш тук охранителните кораби на Концерна, абсолютно нагло ни нареждаш да капитулираме, защото фирмата ти през това време се е договорила с „Ифигения Тетис“. И какво, излиза, че тази проклета война не е била нужна на никого? И ти ни го казваш сега? Сега, когато „Нашвил“ ни обстрелва с торпеда?

— Напомням — каза Ямаширо през мрежата от смущения, — че говорим за факти. За факти, върху които никой от нас не може да повлияе. Нито вие, още по-малко пък аз. Аз просто ви информирам за тези факти, така че обидите, с които ме заливате, нито са обосновани, нито са целесъобразни. Не могат и да променят ситуацията. Това, господа — и дами — е форсмажор, непреодолима сила. Предавам ви ултиматума на „Ифигения Тетис“. Ако не се предадете незабавно, „Нашвил“ и „Електра“ ще продължат да обстрелват комплекса. После ще изпратят десант. Оказалите съпротива ще бъдат разстреляни на място.

— Ямаширо — прекъснах го аз, опитвайки се да запазя спокойствие, — ти си подписал нашия договор от името на Концерна. Със същия този златен „Паркър“, който и сега стърчи от петлицата ти. А в този проклет договор има клауза, гарантираща ни опека и защита в случай, че операцията се провали. Знаеш защо тази клауза се появи в договора. „Ифигения Тетис“ не признава нито едно от традиционните права на наемниците. Ако се предадем, ще ни избият. Постъпи според договора, Ямаширо!

— Съжалявам, командор Льомоан, но договорът вече не съществува. Аз го подписах с пълномощията на Надзорния съвет на концерна „Шрьодер и Хайкацу“. Сега, по силата на същите пълномощия, анулирам договора. И точка по въпроса. Разбира се, съобразно член трети на Приложението към договора можете да поискате компенсация по съдебен ред…

Калчър Валчър^[1] отметна глава назад и зацвили с див, магарешки кикот. Смехът му беше толкова заразителен, че всички ние един след друг започнахме да се кикотим, държейки се за коремите и просълзени от смях. Първо Папа Цуксарт, после Мюйриън Тъли — тънко, пискливо, по момичешки. После Хайме Сантакана, при това мръщейки се, защото спазмите от веселието предизвикваха болка в прогорената му от лазера ръка. После се присъединих и аз, а най-накрая — и Валери.

Тази работа не развесели Ямаширо. Той се навъси и отвори уста, за да каже нещо. Но не успя. Мюриън Тъли извади от кобура старомодния си валтер и вкара в екрана три куршума, благодарение на което от портативния монитор останаха само димящи пръски по стените и тавана.

— End of transmission — каза тя спокойно. — No confirmation required^[2]. Какво правим, Тиери?

— Падаме на пода!

Паднахме, и точно навреме. „Нашвил“ и присъединилата се към него „Електра“ засипаха комплекса с лавинен огън. Аз изплюх мазилката и полиуретановите късчета от подовото покритие, след което включих предавателя:

— Новак! — закрещях аз, опитвайки се да надвикам грохота. — Докладвай какво става при теб, over^[3]!

Предавателят запращя. Новак говореше бързо, неразбираемо и също се опитваше да надвика изстрелите и експлозиите. Разпознавах едва всяка трета дума, но разбрах смисъла. След елиминирането на всички нецензурни думи от доклада на Новак, остана следното: „На булеварда положението е безнадеждно, огледалниците непрекъснато настъпват, амунициите свършват, няма да издържа, мамицата им, over“.

Калчър Валчър се извърна от компютъра, пред който беше застанал на четири крака.

— Имам връзка — каза той. — С „Нашвил“. Да ги повикам ли? Ще преговаряш ли?

— Викай ги — реших аз. — Ще преговарям. Какво да се прави. Концернът ни изпързаля, единственото, което можем да направим, е да спасяваме хората. Край, момчета. Вече няма за какво да се бием, нямаме договор, нямаме и пари. Добре поне, че авансът ни е в безопасност в „Кредит Бетелгейзе“. Хайме, дай заповеди на групите. Cease fire^[4], предаване на оръжията, изпращане на сигнал за капитулация на всички честоти. Валери, млъквай! Вместо да ругаеш, опитай да се свържеш с „Хермион“, а после отиди на личните честоти на Новак, Куйпърс и Райкинен. Предай им… S.Y.A. От този момент всеки сам за себе си.

— А ние?

— Ние също. Изпълнявай каквото ти казах.

— До централното командване на компанията „Ифигения Тетис“ — повтаряше в микрофона Калчър Валчър. — До централното командване на компанията „Ифигения Тетис“ на борда на крайцера „Нашвил“…

Изведнъж Сантакана избълва в предавателя поредица от живописни испански ругатни, ориентирани към замърсяването на майчиното мляко с различни течности, произвеждани от човешкия организъм. Досетих се, че някоя от най-войнствените ударни групи е протестирала против „Cease fire“. И наистина, канонадата не утихваше. Лазерите и четирицевните „Ерликони“ от булеварда продължаваха да пържат корпусите на висящите над комплекса крайцери.

— „Хермион“ получи торпедо. — Валери измъкна слушалката от ухото си. — Чуваш ли, Тиери? „Електра“ обстреля платформата. Райкинен отби атаката на огледалниците, но „Хермион“ вече не може да излети!

— Предаде ли на Ейнар S.Y.A.?

— Сега го правя. Райкинен, слушаш ли ме, оуег? Имаш S.Y.A. от Льомоан! S.Y.A., over! Как така не разбираш? Save your ass! Спасявай си задника! Откъде да знам по какъв начин? E.O.T., no confirmation^[5]! А сега какво, Тиери?

— Свържи се със „Стерет“!

— До централното командване… — повтаряше Калчър Валчър.

Откъм енергетичния комплекс стана по-тихо. Стреляха само „Нашвил“ и „Електра“, разоравайки земята и сградите с лъчите на лазерите и с мехурите на фотонните торпеда. Погледнах Сантакана, той ми кимна, след което набра на предавателя кода на следващата група. Калчър Валчър продължаваше да вика „Нашвил“. А Мюйриън Тъли и Папа Цуксарт, на които никога нямаше нужда нещо да им се обяснява, не губеха времето си напразно, а бързо зареждаха с амуниции наличния ни арсенал: шест „Крафтсмана“, ръчен лазер САКО „Мини Силвърлоуд“, два термитови гранатомета „Мицуоки“ АГС и нашата гордост — супермодерен флеймър „Столуорт“ на фирмата „Интердайнамик“.

— Мислиш да си пробием път ли? — Валери погледна с крайчеца на окото си военното ни снаряжение. — И докъде? „Стерет“ не отговаря, най-вероятно са го разпердушинили, както и „Хермион“. Нямаме до какво да си пробиваме път. Тиери е прав. Това вече е краят, Шивон.

— Валери. — Мюйриън Тъли вдигна глава и отметна от челото си червените, леко къдрави коси. „Шивон“ беше псевдонимът й, още от времето на ИРА. — Не знам за теб, но аз нямам намерение да се предавам.

— Нито пък аз — каза Папа Цуксарт, без да вдига глава. — Имам две смъртни присъди — в „Марубени Ито“ и във Федерацията. Дори и огледалниците да не ме застрелят на място, ще бъда екстрадиран…

— Имам връзка с „Нашвил“ — прекъсна го Калчър Валчър. — Тиери, изобщо няма да се сетиш…

— Сещам се — казах аз. — Превключи на високоговорителите. И влоши качеството на картината. Не искам да гледам кучия син и не искам той да ме гледа.

— Можеш да говориш.

— Командор Льомоан вика „Нашвил“ — изкашлях се аз, не особено доволен от звученето на гласа ми. — Командор Льомоан…

— Да не губим време в празни приказки — разнесе се от високоговорителите противният, студен и пращящ глас на Жабата. — Безусловна капитулация, Льомоан. Surrender U.C.^[6]. И никакви търгувания или преговори. Давам заповед за прекратяване на огъня, блокиране на главните компютри и комуникациите, изключване на насочващите лазери, предаване на оръжията и снаряжението. Confirm^[7].

— Единствените, които в този момент водят стрелба, Ръскин, са твоите крайцери.

— Иска ми се да вярвам, че това е истина. Добре, Льомоан. Давам заповед за прекратяване на огъня. Изпращам десант на територията на комплекса. Но предупреждавам, че всеки опит за съпротива или за унищожаване на собственост на Компанията ще бъдат наказани. На място и сурово. Съобщи ми координатите си, командор. Ще изпратя специален отряд за теб и за… следните офицери: Джон Цуксарт…

Папа направи подигравателна физиономия.

— Мейнрад Манеринг…

Калчър Валчър се изплю на мръсния под.

— Хайме Сантакана — продължи студено Жабата. — Мюйриън „Шивон“ Тъли, Лесли Новак, Ейнар Райкинен, Ян Вилем Куйпърс, Валери ван Хоутен…

Мюйриън се усмихна сладко на Валери, след което й връчи „Крафтсман“, торба със заряди и патрондаш с гранати. Валери ги пое.

— Confirm and re-comfirm^[8] — изписка Ръскин, след като приключи с изреждането на фамилиите на онези, които имаха издадени присъди. Адмирал Ръскин. Някога, когато беше наемник като нас и още не беше адмирал, го наричаха Жабата, поради специфичната му красота.

Калчър Валчър ми намигна, след което изтрака на клавиатурата координатите на платформата на Роджърс, от която ни деляха шест километра.

— Confirm, Ruskin^[9] — намигнах аз в отговор, поемайки от ръцете на Мюйриън зареден „Крафтсман“. — Surrender U.C. in force^[10]. Чакаме отряда ти на посочените координати. See you later, alligator^[11]. E.O.T.^[12], N.C.R.^[13]. Изключваш ли се, Валчър?

— Много ясно.

— Тогава… — взех карабината си в ръка. — Целуни ни задниците, Жабо.

 

 

Настигнаха ни на Трето равнище. Може би се бяха досетили, че знаем за дока, в който стои „Исоги Мару“. Или пък Жабата ни познаваше толкова добре, че предугаждаше ходовете ни. Възможно беше и просто да имаха късмет. Късметът, който на нас не ни достигаше. Пристигнаха с четири АТВ, снабдени с датчици и инфрачервени локатори, което значеше, че са регистрирали топлината ни още тогава, когато ни се струваше, че сме прикрити от дима и тъмнината. Веднага ни посипаха с всичко, каквото имаха: ракети, плазма, напалм, снаряди СЛАП. Същински overkill^[14].

Видяха сметката на половината момчета от охранителния взвод. За жалост уцелиха и Сантакана, който вървеше най-отпред. Хайме умря на място. Бързо. Извади късмет, негодникът. Недотам късметлиите, обгорени и ранени, крещяха така, че някои от нашите свалиха шлемовете си, за да не чуват онова, което звучеше в слушалките. Но се окопитихме бързо и им отговорихме с още по-голям оувъркил. Дадохме им от всичко, което имахме. Мюйриън Тъли разруши един АТВ с лазер САКО, Папа запрати в следващия термитен снаряд от Мицуоки. Никой не успя да излезе от двата транспортьора. От останалите, които, впрочем, също горяха, се посипаха рейнджъри от „Ифигения Тетис“, в своите черни кевларови защитни облекла и шлемове с огледални забрала, от които произлизаше жаргонното им наименование.

Те тръгнаха решително срещу нас. В дима, сред огъня и взривовете, сред викове, сред шума и съскането на леещата се от пръскачките вода. Най-вероятно огледалниците смятаха, че ще ни пометат моментално и ще ни изтласкат в коридорите, на Второ равнище. Само че ние нямахме друг изход — трябваше да вървим напред, към дока, в който беше „Исоги Мару“, товарният кораб, който беше единствената ни надежда.

Преди Валери и Папа Цуксарт да монтират триножника на „Столуорта“, ни попритиснаха — гранатите и снарядите от „Крафтсманите“ не бяха достатъчна преграда; те също имаха „Крафтсмани“, имаха и двуцевни „Дайхацу“, и умееха да ги използват. Така че започнахме да се топим. Те също се топяха, но бяха повече от нас.

След миг обаче думата взе „Столуортът“. „Lasciate ogni speranza“^[15] — каза той и цялото Трето равнище се превърна в дантевски ад. Валери, застанала на колене, притиснала буза към корпуса на мерника, крещеше като обезумяла, а флеймърът пъхтеше и плюеше огън, от който бетонът и желязната арматура се разтапяха. Мюйриън и Калчър Валчър сипеха в огъня граната след граната, а Папа поливаше всичко това с тънката червена нишка на САКО-то.

— Достатъчно! — извиках аз, когато видях, че наистина е достатъчно. — Стига, Валери. Прекрати огъня!

Тя вдигна глава от мерника. Очите й бяха напълно безумни, сълзите бяха начертали чудовищни шарки върху мръсното й лице. Вдигнах от земята „Мицуокито“. Беше заредено. Стрелях от височината на бедрата, без да се прицелвам. Термитът проби в стената на халето дупка, през която спокойно можеше да премине АТВ. Папа Цуксарт внимателно отдръпна Валери и вдигна „Столуорта“ заедно с триножника.

— Остави го! — извиках аз. — Направи всичко, каквото се искаше от него. Сега не можем да мъкнем със себе си тежко оборудване! Вземайте само карабините и САКО-то. Шивон, Валчър — в дупката, изчистете фронта! Тръгваме към дока! След малко комплексът ще е обкръжен! Валери, какво ти е? Ставай на крака, — мамка му!

Валери се задави и се разкашля, гледайки онова, което лежеше около нея — а там бяха кървавите късове, останали от охранителния взвод. Дръпнах я рязко, изправяйки я на крака. Тя ме погледна право в очите. Съвсем неочаквано изпитах тъга. Мъчно ми беше, че с Валери нищо не ни свързваше. Нищо, макар че имаше време, когато нещо би могло да ни свърже. Но аз още тогава разбирах, че това чудно време вече никога няма да се върне.

Побягнахме. Отдалеч, иззад дима, огъня и водата чувах рева на поредните транспортьори, измъкващи се от развалините върху огромните си гуми.

„Исоги Мару“!

Стоманени стъпала. Площадка с перила. Грохот и викове, черни силуети в огледалните шлемове. Отгоре и отдолу. А ние сме по средата. Желязото около нас искри от рикоширалите куршуми. „Исоги Мару“!

Чудесата се случват рядко. Не всеки ден. Не и в този ден. Когато, дишайки тежко, вече скачахме в спасителния коридор, снаряд от СЛАП удари Папа Цуксарт във врата. Главата му просто изчезна, заедно с шлема и мушнатия под ремъка му пакет „Кемъл“. Едната му ръка падна на желязната площадка. Другата още се крепеше, макар и да беше трудно да се каже върху какво. Ние приехме това без особени емоции — всеки си имаше собствени проблеми. Никой не беше цял. Кървяхме, препъвахме се, падахме и ставахме. „Исоги Мару“!

На другата площадка Мюйриън падна и вече не можеше да стане. Валери свали колана си, промуши го под колана на ирландката, щракна катарамата и започна да влачи ранената по стоманените плочи, а аз, застанал на колене, изстрелях по преследващите ни огледалници всичките комулативни ракети от „Мицуокито“. С последната разбих стълбището — термитът превърна половината площадка в живописна паяжина, разтичаща се в искри и сълзи от разтопен метал.

От коридора затракаха „Крафтсмани“, в слушалките завибрираха виковете на двете девойки. Затичах се след тях — по широката, блестяща ивица кръв, която Мюйриън оставяше върху плочките.

Обкръжиха ни, изрязвайки с лазерите си проход в стените на комплекса. Но проходът беше тесен и големият варел за вода ни даваше някаква защита. Лежахме, чувствайки горещината на собствените си тела, и правехме всичко възможно, за да оцелеем. Огледалниците стигнаха толкова близо до нас, че някои дори махнаха телескопическите щикове от дулата на своите „Дайхацу“. Но ние много силно желаехме да оцелеем. Последните си преследвачи убихме от разстояние няколко метра — аз със своя глок, а Мюйриън със старомодния си валтер.

А когато те отстъпиха, позволявайки ни да си отдъхнем, когато осъзнах, че Калчър Валчър е убит, когато обхванатата от конвулсии Мюйриън падна по очи върху стоманената плоча, когато Валери се допревърза с бинт от личната си аптечка, аз намерих изход. През вентилационната шахта, чийто люк разбих със снаряди от СЛАП-а.

— Валери! Шивон! Бързо!

Мюйриън вдигна глава.

— Не мога да стана — изрече тя студено. — Не мога да помръдна краката си. Гръбнакът. Оставете ме.

Сигурно няма да повярвате, но това изобщо не звучеше патетично.

Нашата професия си има свои принципи, свой неписан кодекс. Аз приклекнах и я целунах по мръсната, покрита с кървава кора буза. После й помогнах да седне, опирайки гърба й в резервоара с вода. Дадох й „Крафтсман“ и последния останал ми пълнител. Валери, без да казва нищо, остави до нея патрондаша с гранатите. Те бяха две. После, без да поглеждаме назад, аз и Валери се вмъкнахме в шахтата. Не можехме да направим нищо повече за Мюйриън. Наистина.

Не бяхме успели да изпълзим надалеч, когато я чухме да стреля с „Крафтсмана“. А след миг чухме вика й. Не, не вик. Пеене. Мюйриън Шивон Тъли, червенокосата Мюйриън Шивон Тъли от Дъблин, от живописната Фениън стрийт, пееше, изпразвайки последния си пълнител в огледалниците, които идваха към нея по стълбището с телескопически щикове на дулата на своите „Дайхацу“.

In Dublin’s fair city

Where the girls are so pretty…^[16]

„Крафтсманът“ се задави и млъкна, след което избухнаха в кратки интервали и двете гранати.

I first set my eyes on sweet Molly Malone…^[17]

Изстрели от старомодния валтер. Първи, втори, трети… И пеене, все по-диво, все по-отчаяно.

As she wheeled her wheelbarrow

Thru’ streets broad and narrow,

Crying…^[18]

Изстрел. И тишина.

Мюйриън Шивон Тъли от Фениън стрийт. Нищо не можехме да направим. Нищо. Когато измъквах от вентилационните тръби върху платформата Валери ван Хоутен, тя умря. Имаше разкъсана бедрена артерия Лошо направената превръзка не беше успяла да спре кръвта. Преди битката и по време на нея Валери беше взимала „Ейфорал“ и „Battle Dust“, а когато я раниха, започна да взима стимулатори и аналгетици. Не усещаше болката, така че не беше разбрала, че умира. Умря точно когато ни намериха момчетата на Ян Куйпърс. Същият Куйпърс, който, когато беше чул, че има S.Y.A., си бе спомнил за дока, в който беше забравеният от всички транспортен кораб „Исоги Мару“. И си беше спасил задника. Своя, както и на тримата младежи и девойки, които бяха с него. Спаси и моя задник. Макар че не беше длъжен да се притеснява за мен. Та нали когато му дадох заповедта S.Y.A., не му казах нищо за транспортния кораб — нито на него, нито на Новак, нито на Райкинен. Нашата професия си има свои закони и принципи. Куйпърс, Новак и Райкинен трябваше да отвличат вниманието, трябваше да примамят огледалниците подир себе си. А „Исоги Мару“ трябваше да откара от планетата мен, Папа Цуксарт, Сантакана, Калчър Валчър и Мюйриън Тъли. И Валери.

Но Валери умря.

Представете си, излетяхме без никакви проблеми. Не ни взривиха торпедата на „Нашвил“ и „Електра“, не ни хванаха с притеглящ лъч, не изпратиха изтребители подире ни. Чудеса не се случват всеки ден. Но този ден ние извадихме късмет.

Отлетяхме.

И тогава, на борда на „Исоги Мару“, който след изхвърлянето на трюма се оказа раздрънкана барака, дадох една много глупава, направо безумна клетва. Омотан с бинтове, надупчен от инжекции, аз обещах нещо на адмирал Ръскин, наричан Жабата; обещах друго нещо на адвоката Ямаширо от концерна „Шрьодер и Хайкацу“, както и на Каленберг, президента на Концерна; Разбира се, не забравих за компанията „Ифигения Тетис“, както и за въоръжените й сили, а също и за огледалниците от Междупланетните сили за сигурност. Никого не забравих. А и добавих — като резерва — всички онези, които биха могли да ми застанат на пътя, които биха могли да ми попречат.

Дадох обещание. И ще го изпълня. Дори и това да отнеме години, десетки години, аз няма да забравя на кого какво съм обещал. Чуваш ли, Шивон? Чувате ли ме, Хайме, Папа, Валчър, Новак, Ейнар?

Чуваш ли ме, Валери?

Само търпение. Няма да забравя.