Анджей Сапковски
Нещо приключва, нещо започва (14)

XIII

Сватбата протече блестящо. Дамите и девойките си поплакаха заедно. Церемонията се ръководеше от Хервиг, макар и бивш, но все пак крал. Весемир от Каер Морхен и Ненеке играеха ролята на родители на младоженците, а Трис Мериголд и Ескел бяха кумове. Галахад водеше Цири, която се беше изчервила като божур.

Всички, които имаха мечове, образуваха шпалир. Колегите на Лютичето дрънкаха на лютни и гусли и пееха песен, създадена специално за случая, при това при изпълнението на рефрена им помагаха червенокосите дъщери на Фрейксенет и русалката Шееназ, широко известна с прекрасния си глас.

Лютичето произнесе реч, в която пожела на младоженците щастие, успехи и най-вече благополучна първа брачна нощ, заради което получи ритник по глезена от Йенефер.

После всички отидоха в тронната зала и наобиколиха масата. Гералт и Йенефер седнаха на централното място, откъдето се усмихваха в отговор на тостовете и пожеланията.

Гостите, които в по-голямата си част се бяха напразнували и налудували предишната нощ, се държаха сдържано и благовъзпитано и учудващо дълго време никой не се напи. Неочаквано изключение се оказа едноръкият Яре, който прекрачи границата на благоприличието, неспособен да понесе вида на Цири, постоянно изчервяваща се при умилителните погледи на Галахад. Никой не изчезна, ако не се брои Кашка, която скоро беше намерена под масата, заспала върху кучето.

Призраците на замъка Розрог явно също се бяха проявили достатъчно предната нощ, защото не даваха признаци на живот. Изключение се оказа един окичен с парцали скелет, внезапно подал се от пода зад гърбовете на Агловал, Фрейксенет и Мишовур. Но князът, баронът и друидът спореха по политически въпроси и не забелязаха призрака. Скелетът се разяри от това, че не му се обръща внимание, премина през дължината на масата и щракна със зъби точно над ухото на Трис Мериголд. Магьосницата, нежно притиснала се към рамото на Ескел от Каер Морхен, вдигна грациозно бялата си ръка и щракна с пръсти. Кучетата се заеха с костите.

— Да ви помага великата Мелителе, скъпи мои! — Ненеке целуна Йенефер и чукна чашата си с халбата на Гералт. — Дяволски много време ви отне, но най-накрая сте заедно. Страшно се радвам и се надявам, че Цири няма да вземе пример от вас и ако намери някой подходящ, няма да отлага толкова дълго.

— Изглежда — Гералт посочи с движение на главата си Галахад, който не откъсваше поглед от вещерката, — че тя вече си е намерила някого.

— За този чудак ли говориш? — учуди се жрицата. — А, не. Нищо няма да се получи. Разгледа ли го внимателно? Не? Виж тогава какво прави. Уж се умилква на Цири, а непрекъснато оглежда и побутва чашите и халбите на масата. Признай, че това не е съвсем нормално поведение за влюбен. Учудва ме това момиче — гледа в него като в картина. Яре е друго нещо. Момчето е разумно, сдържано…

— Твоят разумен и сдържан Яре току-що падна под масата — прекъсна я студено Йенефер. — И стига за това, Ненеке. Цири идва към нас.

Сивокосата вещерка седна на освободеното от Хервиг място и силно се притисна към магьосницата.

— Заминавам — каза тя тихо.

— Знам, детето ми.

— Галахад… Галахад ще дойде с мен. Не знам защо. Но не мога да му забраня, нали?

— Да. Гералт! — Магьосницата вдигна към мъжа си очи, пламтящи в топло виолетово. — Разходи се около масата, поговори с гостите. Може да пийнеш нещо. Една чаша. Малка. А аз бих искал да поговоря с дъщеря ми като жена с жена.

Вещерът въздъхна.

На масата ставаше все по-весело. Компанията на Лютичето пееше песни, при това такива, че на бузите на Аника, дъщерята на кмета Цалдемейн, бяха поруменели. Здраво пийналият дракон Вилентретенмертх беше прегърнал още по-пияния доплер Телико и го убеждаваше, че превръщането в княз Агловал с цел смяната му в леглото на русалката Шееназ би било нетактичност.

Червенокосите дъщери на Фрейксенет излизаха от кожите си в опитите си да се харесат на кралските пратеници, а кралските пратеници се опитваха по всякакви начини да се харесат на дриадите, което довеждаше до всеобщ хаос. Ярпен Зигрин, подсмърквайки с чипия си нос, обясняваше на Хиреадан, че като дете е искал да бъде елф. Мишовур крещеше, че правителството няма да се задържи на власт, а Агловал — че ще стане точно обратното. При това никой не знаеше за кое правителство става въпрос. Хервиг разказваше на Гардения Бибервелт за огромния шаран, който беше уловил с въдица от един-единствен конски косъм. Хобитката сънено кимаше, като от време на време нареждаше на мъжа си да спре да се налива.

Из галериите тичаха пророците и дресьорката на крокодили, напразно опитвайки се да намерят гнома Шутенбах. Фрея, на която явно й бяха омръзнали слабаците-мъже, пиеше здравата с медиума от женски пол, при това двете бяха много сериозни и гордо мълчаха.

Гералт обиколи масата, чукна се с този-онзи, издържа множество поздравителни потупвания по рамото и поздравителни целувки по бузите. Най-накрая стигна до мястото, където до напуснатия от Цири Галахад седеше Лютичето. Галахад, вторачен в халбата на поета, говореше, а поетът присвиваше очи и се правеше на заинтересуван. Гералт спря при тях.

— Тогава седнах в тази лодка — разказваше Галахад — и отплувах в мъглата, макар че, честно да ви кажа, господин Лютиче, сърцето ми беше застинало от ужас… И да ви призная, усъмних се. Мислех, че ще загина, че ще си умра в тази безкрайна мъгла… И изведнъж слънцето изгря и заблестя във водата като… злато… И пред очите ми се появи моят… Авалон. Защото това е Авалон, нали?

— Не — възрази Лютичето, наливайки си. — Това е Швемланд, което означава „Тресавище“. Пий, Галахад.

— А тази замък? Не е ли замъкът Монтсалват?

— В никакъв случай. Това е Розрог. Никога не съм чувал за замъка Монтсалват, синко. А когато не съм чувал за нещо, това означава, че то не съществува. За здравето на младата двойка, синко!

— Наздраве, господин Лютиче. Но все пак този крал… Не е ли Кралят Рибар?

— Хервиг? Факт е, че обича риболова. По-рано е обичал да ловува, но откакто го осакатили в битката при Орт, вече не може да язди. Само не го наричай Краля Рибар, Галахад, защото първо, това звучи много глупаво, и второ, той може да се обиди.

Галахад мълча дълго, играейки си с наполовина празната си халба. Най-накрая въздъхна тежко, огледа се.

— Бяхте прав — прошепна той. — Това е само легенда. Приказка. Фантазия. Накратко казано — лъжа. Вместо Авалон — обикновено блато. И никаква надежда…

— Еее. — Поетът го сръга с лакът. — Не се отчайвай, синко. Откъде изведнъж тази проклета меланхолия? На сватба си, забавлявай се, пей. Ти си млад, животът е пред теб.

— Животът — повтори рицарят замислено. — Как е всъщност, господин Лютиче? Нещо започва, или нещо приключва?

Лютичето го погледна бързо и внимателно.

— Не знам — каза той. — А щом аз не знам, значи никой не знае. Извод: нищо никога не приключва и не започва.

— Не разбирам.

— Не ти и трябва.

Галахад отново се замисли, смръщил чело.

— А Граалът? — попита той най-накрая. — Какво ще кажете за Граала?

— Какво е това Граал?

— Нещо, което всички търсят. — Галахад обърна размечтания си поглед към поета. — Най-важното нещо. Без него животът губи смисъл. Някак непълен е, незавършен, несъвършен.

Поетът издаде напред устни и погледна младия рицар със своя знаменит поглед, в който надменността беше примесена с весело доброжелателство.

— През цялата вечер — каза той — ти седя до своя Граал, момче.