Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Васил Велчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анджей Сапковски
Заглавие: Нещо приключва, нещо започва
Преводач: Васил Велчев
Език, от който е преведено: полски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: сборник разкази
Националност: полска (не е указана)
Редактор: Лора Шумкова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-479-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/704
История
- —Добавяне
VIII
От кухнята на замъка се разнасяше звънтене на съдове, весел смях и песни. Изхранването на всички гости се беше оказало нелека задача, защото крал Хервиг нямаше никаква прислуга. Присъствието на магьосниците не намаляваше проблема, тъй като беше решено с консенсус, че ще се яде по естествен път и няма да се използват кулинарни магии. Всичко приключи с това, че Ненеке впрегна в работа когото можа. Отначало не беше лесно — тези, които жрицата подбра, нямаха никакво понятие от кухненска работа, а онези, които имаха понятие, изчезнаха. Но Ненеке намери неочаквана помощ в лицето на Гардения Бибервелт и хобитките от нейната свита. И, о, чудо, четирите блудници от свитата на Лютичето се оказаха отлични готвачки и симпатични девойки.
Проблемите със снабдяването бяха по-малки — Фрейксенет и княз Агловал организираха лов и осигуриха известно количество едър дивеч. Браен и дъщерите й само за два часа напълниха кухнята с диви птици, защото дори най-младата от дриадите, Кашка, боравеше изключително умело с лъка. Крал Хервиг, който обожаваше риболова, на разсъмване се появяваше от езерото и донасяше щуки, бяла риба и огромни костури. Обикновено го придружаваше Локи, по-малкият син на Крах ан Крайт. Локи разбираше от риболов и лодки, а освен това беше откриваем на разсъмване, защото както и Хервиг, той не пиеше.
Даинти Бибервелт и роднините му, подпомагани от доплера Телико, се заеха с украсата на залите и стаите. Впрегнаха в метене и миене на пода двамата пророци, дресьорката на крокодили, скулптора и вечно пияния медиум от женски пол.
Грижите за зимника и напитките първоначално бяха възложени на Лютичето и неговите колеги поети, но това се оказа ужасна грешка. Затова изгониха бардовете и предадоха ключа на Фрея, приятелката на Мишовур. Лютичето и поетите седяха по цели дни до вратата на зимника и се опитваха да трогнат Фрея с любовни балади, срещу които обаче островитянката имаше същия имунитет, както и срещу алкохола.
Гералт вдигна глава, изтръгнат от дрямката от тропането на копита върху камъните на двора. Иззад притиснатите до стената храсти се появи блестящата от водата Келпи с Цири върху седлото. Цири носеше черния си костюм, а на рамото си имаше меч — славния гвеир, придобит в пустинните катакомби на Корат.
Двамата се гледаха мълчаливо известно време, после девойката сръга коня с пета и се приближи. Келпи наведе глава, опитвайки се да достигне вещера със зъби, но Цири я удържа с рязко дърпане на юздата.
— Значи е днес — каза вещерката, без да слиза от коня. — Днес, Гералт.
— Днес е — потвърди той, отделяйки се от стената.
— Радвам се — каза тя неуверено. — Мисля… Не, сигурна съм, че ще сте щастливи, и се радвам…
— Слез, Цири. Да поговорим.
Девойката поклати глава, отметна косите си назад, зад ухото. За миг се мярна голям, грозен белег на бузата — спомен за онези страшни дни. Цири беше пуснала коса до раменете и я решеше така, че да скрие белега, но понякога забравяше за това.
— Тръгвам си, Гералт — каза тя. — Веднага след празненството.
— Слез, Цири.
Вещерката скочи от седлото, седна до него. Гералт я прегърна. Цири облегна глава на рамото му.
— Тръгвам си — повтори тя.
Той мълчеше. Думите напираха в устата му, но сред тях нямаше нито една, която той да сметне за подходяща и необходима. Мълчеше.
— Знам какво си мислиш — изрече тя бавно. — Мислиш си, че бягам. Прав си.
Той мълчеше. Знаеше.
— Най-накрая, след толкова години, сте заедно. Йен и ти. Заслужили сте щастие и спокойствие. Свой дом. Но мен това ме плаши, Гералт. Затова… бягам.
Той мълчеше. Мислеше си за собствените си бягства.
— Ще си тръгна веднага след празненството — повтори Цири. — Искам отново да видя звездите над пътя, искам да си подсвирквам нощем баладите на Лютичето. И жадувам битки, танц с мечове, жадувам рискове, жадувам насладата, която дава победата. И жадувам самота. Разбираш ли ме?
— Естествено, че те разбирам, Цири. Ти си моя дъщеря, ти си вещерка. Ще постъпиш така, както трябва да постъпиш. Но трябва да ти кажа едно нещо. Едно-единствено. Няма да избягаш, макар че през цялото време ще бягаш.
— Знам. — Тя се притисна по-силно към него. — Все още се надявам, че някога… Ако почакам, ако бъда търпелива, и за мен някога ще настъпи такъв прекрасен ден… Такъв прекрасен ден… Макар че…
— Какво, Цири?
— Никога не съм била красива. А с този белег…
— Цири — прекъсна я той, — ти си най-красивото момиче на света. Естествено, след Йенефер.
— Ох, Гералт…
— Ако не ми вярваш, попитай Лютичето.
— Ох, Гералт.
— Накъде…
— На юг — прекъсна го тя веднага, извръщайки лице. — Страната там още дими след войната, възстановяват я, хората се борят за оцеляване. Нужна им е защита и охрана. Аз съм подходяща за целта. И още я има пустинята Корат… Има го Нилфгард. Там имам сметки за уреждане. Имаме сметки за уреждане, аз и гвеирът…
Тя млъкна, лицето й се втвърди, зелените й очи се стесниха, устните се изкривиха в зла гримаса. „Помня — помисли си Гералт. — Помня.“ Да, това беше тогава, на хлъзгавите от кръв стъпала на замъка Рис-Рун, когато те се биха рамо до рамо, той и тя. Вълка и Котката, две машини за убиване, нечовешки бързи и нечовешки жестоки, доведени до крайност, разярени, притиснати до стената. Да, тогава нилфгардците отстъпиха, обзети от ужас, преследвани от блясъците и свистенето на мечовете им, а те двамата бавно тръгнаха надолу, надолу по мокрите от кръв стъпала на замъка Рис-Рун. Тръгнаха, придържайки се взаимно, съединени в едно, а пред тях се движеше смъртта — смърт, въплътена в блестящите остриета на два меча. Студеният, спокоен Вълк и безумната Котка. Проблясване на острие, крясък, кръв, смърт… Да, това беше тогава… Тогава…
Цири отново отметна коси назад и сред пепеляво-сивите къдрици заблестя скритата до момента широка снежнобяла ивица на слепоочието.
Тогава косите й бяха побелели.
— Имам си свои сметки — изсъска тя. — За Мистле. За моята Мистле. Отмъстих, но за Мистле една смърт не е достатъчна.
„Бонхарт — помисли си Гералт. — Тя го уби, ненавиждайки го. Ох, Цири, Цири. Стоиш над пропаст, дъщеричке. За твоята Мистле са малко и хиляда смърти. Пази се от омразата, Цири, тя те яде като рак.“
— Пази се — прошепна той.
— Предпочитам да пазя другите — усмихна се зловещо тя. — Така е по-лесно.
„Повече никога няма да я видя — помисли си той. — Ако си тръгне, никога повече няма да я видя“.
— Ще ме видиш — каза тя и се усмихна, и това беше усмивката на магьосница, а не на вещерка. — Ще ме видиш, Гералт.
Тя изведнъж скочи, висока и слаба като момче, но ловка като танцьорка. С един скок се озова върху седлото.
— Яааа, Келпи!!!
Изпод копитата на кобилата блеснаха искри от удара на подковите.
Иззад ъгъла на стената се подаде Лютичето с преметната през рамо лютня и две огромни халби бира в ръце.
— Вземи и се напий — каза той, сядайки до Гералт. — Това ще ти помогне.
— Знам ли? Йенефер ми обеща, че ако мириша на…
— Ще хапнеш магданоз. Пий, човече под чехъл.
Седяха дълго време безмълвно, бавно отпивайки от халбите. Най-накрая Лютичето въздъхна:
— Цири си тръгва, нали?
— Да.
— Така си и знаех. Слушай, Гералт…
— Не казвай нищо, Лютиче.
— Добре.
Пак помълчаха. От кухнята се носеше ароматно ухание на печен дивеч, обилно подправен с хвойна.
— Нещо приключва — изрече с усилие Гералт. — Нещо приключва, Лютиче.
— Не — възрази поетът със сериозно изражение. — Нещо започва.