Анджей Сапковски
Нещо приключва, нещо започва (2)

I

Слънцето провря огнените си пипала през процепите в капаците на прозорците, прониза стаята със скосени, изпълнени с кълбяща се прах лъчи, разля ярки петна по пода и покриващите го мечешки кожи, заигра с ослепителни отблясъци по катарамите на колана на Йенефер. Коланът на Йенефер лежеше върху висок дамски ботуш. Високият ботуш лежеше върху бяла риза с дантели, а бялата риза лежеше върху черна пола. Един черен дълъг чорап висеше от подлакътника на креслото, издялан във формата на глава на химера. Другият чорап и другият ботуш не се виждаха никъде. Гералт въздъхна. Йенефер обожаваше да се съблича бързо и енергично. Той трябваше да започне да свиква с това. Нямаше друг изход.

Изправи се, отвори капаците на прозорците, погледна навън. Над гладкото като огледало езеро се вдигаше лека омара, листата на крайбрежните брези и елши искряха от роса, далечните ливади бяха покрити с ниска, плътна мъгла, висяща като воал над самите върхове на тревите.

Йенефер се размърда под пухения юрган, промърмори нещо. Гералт въздъхна.

— Прекрасен ден, Йенефер.

— Ъъъ? Какво?

— Прекрасен ден. Невероятно прекрасен ден.

Тя го изненада. Вместо да започне да ругае и да си мушне главата под възглавницата, магьосницата седна, прекара пръсти през косата си и започна да търси нощницата си сред завивките. Гералт знаеше, че нощницата е зад таблата на леглото, там, където я беше захвърлила Йенефер снощи. Но не се обади. Йенефер не можеше да понася подобни забележки.

Магьосницата изруга тихо, отхвърли с крак юргана, вдигна ръка и щракна с пръсти. Нощницата излетя иззад таблата, размахвайки дантелените си къдрици като разкайващ се дух, и долетя право до очакващата я длан. Гералт въздъхна.

Йенефер стана, приближи се към него, прегърна го и го ухапа по рамото. Гералт въздъхна. Списъкът с нещата, с които трябваше да свиква, изглеждаше неизчерпаем.

— Искаше да кажеш нещо?

— Не.

— Добре. Знаеш ли какво? Денят наистина е прекрасен. Добра работа.

— Работа? Какво имаш предвид?

Преди Йенефер да успее да отговори, двамата чуха висок, протяжен вик и свистене. По брега на езерото, разплисквайки водата, в галоп се носеше Цири на враната си кобила. Кобилата беше расова и невероятно красива. Гералт знаеше, че тя е на някакъв полуелф, който си беше създал представа за сивокосата вещерка само по нейната външност и ужасно беше сгрешил. Цири беше нарекла спечелената кобила Келпи. По този начин островитяните от Скелиге наричаха един опасен и злобен морски дух, който понякога приемаше облика на кон. Името подхождаше идеално на кобилата. Наскоро някакъв хобит^[1], който се беше опитал да открадне Келпи, се беше уверил в това, по доста болезнен начин. Хобитът се казваше Санди ФрогМортън, но след този случай започнаха да му викат „Карфиола“.

— Някой ден ще си строши врата — промърмори Йенефер, гледайки галопиращата сред пръските трева Цири, стъпила на стремената и приведена напред. — Някой ден твоята побъркана дъщеря ще си строши врата.

Гералт се обърна и без да каже дума се вторачи право във виолетовите очи на магьосницата.

— Е, добре, добре — усмихна се Йенефер, без да свежда поглед. — Извинявай. Нашата дъщеря.

Тя отново го прегърна, силно се притисна към него, целуна го пак и отново го ухапа. Гералт докосна с устни косите й и внимателно смъкна нощницата от раменете й.

После те отново се озоваха в леглото, върху разхвърляните завивки, още топли и ухаещи на сън. И се заеха взаимно да се търсят, и търсеха дълго и търпеливо, а увереността, че в края на краищата ще се намерят, ги изпълваше с радост и щастие, и радостта и щастието бяха във всичко, което те вършеха. И макар двамата да бяха толкова различни, те, както винаги, осъзнаваха, че различията им ги свързват здраво както изсечените от брадва разрези свързват помежду им гредите, с които се изгражда една къща. И всичко беше като първия път, в който Гералт се възхити на изумителната й голота и силната й похот, а тя се възхити от неговата деликатност и нежност. И както първия път, тя искаше да му каже за това, но той я прекъсна с целувка и с милувки, които лишиха думите й от всякакъв смисъл. А по-късно, когато той искаше да й каже за това, не можа да изтръгне думи от гърлото си. После щастието и блаженството ги обхванаха със силата на стоварила се отгоре им скала и вместо ненужните думи имаше беззвучен вик и светът престана да съществува за тях, нещо приключи и нещо започна, и нещо продължаваше, и беше тишина, тишина и покой.

И възторг.

Светът постепенно се връщаше и отново ги имаше завивките, ухаещи на сън, и обляната със слънце стая, и денят. Денят…

— Йен?

— Мхм?

— Когато каза, че денят е прекрасен, добави: „Добра работа“. Това трябваше ли да означава…

— Трябваше — потвърди тя, пресегна се и хвана с протегнатите си ръце ъгълчетата на възглавницата, при което гърдите й добиха такава форма, че вещерът усети потрепване в долната част на гърба си. — Разбираш ли, Гералт, това време го направихме ние. Аз, Ненеке, Трие и Дорегарай. Не можехме да рискуваме, този ден просто трябваше да бъде прекрасен…

Тя млъкна и го побутна с коляно в бедрото.

— Защото това е най-важният ден в живота ти, глупчо.