Анджей Сапковски
Нещо приключва, нещо започва (12)

XI

— Къде е Хервиг, по дяволите?

— Нямам представа — каза Лютичето, търкайки с ръкав катарамите на модната салтамарка с калунов цвят. — А къде е Цири?

— Не знам — намръщи се Йенефер и подсмъркна. — Ама че смърдиш на магданоз, Лютиче. Да не си решил да ставаш вегетарианец?

Гостите се събираха и постепенно запълваха просторния параклис. Агловал, целият в церемониално черно, водеше облечената в бяло-зелена рокля Шееназ, около тях се тълпяха група полуръстове в кафяво, бежово и охра, Ярпен Зигрин и драконът Вилентретенмертх, и двамата искрящи от злато, Фрейксенет и Дорегарай във виолетово, кралските пратеници в съответните хералдически цветове, елфите и дриадите в зелено и познатите на Лютичето във всички цветове на дъгата.

— Някой виждал ли е Локи? — попита Мишовур.

— Локи? — Ескел се приближи и ги погледна иззад фазановите пера, украсяващи шапката му. — Локи е с Хервиг за риба. Видях ги в лодката в езерото. Цири отиде да им каже, че започваме.

— Отдавна ли?

— Отдавна.

— Да ги вземат дяволите, смотани рибари — изруга Крах ан Крайт. — Когато рибата кълве, забравят за всичко на света. Рагнар, иди да ги викнеш.

— Почакай — каза Браен, докато почистваше глухарчетата от роклята си с дълбоко деколте. — По-добре някой, който тича по-бързо. Мона, Кашка! Raenn’ess aen laeke, va!

— Вече ви казах — изсумтя Ненеке, — че не може да се разчита на Хервиг. Безотговорен глупак, както и всички атеисти. На кого му е щукнало да избере точно него за церемониалмайстор?

— Той е крал — изрече несигурно Гералт. — Макар и бивш, но все пак крал…

— Сто години, сто години… — запя изведнъж единият от пророците, но дресьорката на крокодили го успокои с шляпване по врата. В групата на полуръстовете настана суматоха, някой изруга, някой сръга някого. Гардения Бибервелт изпищя, защото доплерът Телико настъпи роклята й. Медиумът от женски пол започна да ридае напълно безпричинно.

— Още малко — изсъска Йенефер през мило усмихващите се устни, докато мачкаше букета. — Само още малко и наистина ще се вбеся. Хайде да започваме най-накрая. И да приключваме най-накрая.

— Не се върти, Йен — промърмори Трис. — Защото ще се откачи шлейфът.

— Къде е гномът Шутенбах? — извика някой от поетите.

— Нямаме никаква представа! — отговориха в хор четирите проститутки.

— Нека някой да го намери, по дяволите! — извика Лютичето. — Той обеща да набере цветя! А сега какво? Нито Шутенбах, нито цветя! На какво прилича това?

На входа на параклиса настана раздвижване и вътре на бегом нахлуха двете изпратени до езерото дриади, които надаваха тънки писъци. Подир тях влетя Локи, целият във вода и тиня, с кървяща рана на челото.

— Локи! — извика Крах ан Крайт. — Какво е станало?

— Ма-а-амо-о-о! — разрева се Кашка.

— Que’ss aen? — Браен подскочи разтреперана към дъщерите си, като от вълнение премина на диалекта на брокилонските дриади. — Que’ss aen? Que suecc’ss feal, caer me?

— То преобърна лодката ни… — изрече задъхано Локи. — При самия бряг… Ужасно чудовище! Ударих го с веслото, но то го прегриза, прегриза веслото!

— Кой? Какво?

— Гералт! — извика Браен. — Гералт, Мона казва, че това е цинерея!

— Жиритва! — изрева вещерът. — Ескел, тичай за меча ми!

— Жезълът ми! — извика Дорегарай. — Радклиф, къде ми е жезълът?

— Цири! — извика Локи, бършейки кръвта от челото си. — Цири е там, бие се с това чудовище!

— Проклятие! Цири няма никакви шансове срещу жиритвата! Ескел! Конят ми!

— Почакайте! — Йенефер изтръгна диадемата си и я запрати на пода. — Ще ви телепортираме! Ще стане по-бързо! Дорегарай, Трис, Радклиф! Дайте ръце…

Всички млъкнаха, а след това закрещяха гръмогласно. На вратата на параклиса стоеше крал Хенселт, мокър от главата до петите, но цял. До него беше застанал юноша в блестящи доспехи със странна конструкция, но без шлем. А след него влезе Цири. Цялата изпоцапана, раздърпана, с гвеира в ръка. През бузата й, от слепоочието до брадичката, се спускаше отвратителна рана, силно кървяща през притиснатия към лицето й скъсан ръкав на ризата.

— Цири!!!

— Убих я — изрече неясно вещерката. — Размазах й главата.

Тя се олюля. Гералт, Ескел и Лютичето я подхванаха, вдигнаха я. Цири не изпускаше меча си.

— Отново — изстена поетът. — Отново ранена в лицето… Как може на това момиче толкова да не му върви…

Йенефер изстена гръмко, изтича до Цири, отблъсна едноръкия Яре, който само пречеше. Без да обръща внимание на това, че смесената с тиня и вода кръв цапа и поврежда роклята й, магьосницата сложи пръстите си върху лицето на вещерката и изкрещя някакво заклинание. На Гералт му се стори, че целият замък се разтресе, а слънцето за миг помръкна.

Йенефер отдръпна длани от лицето на Цири и всички възкликнаха от смайване — отвратителната рана се беше превърнала в тънка червена линия, подчертана с няколко капки кръв. Цири увисна в държащите я ръце.

— Браво — обади се Дорегарай. — Майсторска работа.

— Поздравления, Йен — изрече приглушено Трис, а Ненеке се разплака.

Йенефер се усмихна, подбели очи и изгуби съзнание. Гералт успя да я подхване, преди тя да се строполи на пода, омекнала като копринена лента.