Анджей Сапковски
В ямата от бомбата (1)

Разказът „В ЯМАТА ОТ БОМБАТА“ беше написан за антология. За съжаление тази антология не излезе. Ще разкажа как се случи всичко. Някъде около февруари Anno Domini^[1] 1992 пощальонът донесе писмо от Рафал А. Жемкевич, известния писател и политик, скоро след това получих и второ писмо, от Яцек Инглот, известния писател и критик. Съдържанието на писмата беше сходно. Светът около нас е отвратителен, продажен и болен, пишеха известните личности, това не е свят, а една голяма психоза. Действителността грачи, продължаваха известните личности, а би трябвало веднага след промяната на строя да започне да пее сладко като полска птичка и същевременно да ромоли тихичко като планински поток. Дълг на нашите писатели е да реагират, пишеха известните личности. Бонапарт ни е дал пример. Извинявам се, Януш А. Зайдел ни е дал пример. Зайдел е протестирал, посочвал е слабостите, осмивал е и се е борил ясно срещу кого — ancien rugime^[2]. Макар уж вече да има нов режим, пишеха известните личности, както и преди има срещу какво да се протестира и да се води борба. Така че литераторите, окуражени от „Соплицата“^[3], бяха решили да правят антология. Зайделовска антология.

Отнесох се сериозно към въпроса, макар че — между нас казано — бях успял да свикна с отвратителния околен сеят, не очаквах от действителността нищо освен грачене и никога не бях имал никакви илюзии, така че не изпитвах и болка от загубата им. Но какво пък, щом ще е антология, така да бъде, порядъчният автор не пропуска и не пренебрегва антологии, а на мен веднъж вече ми се беше случило — в поредната антология „Черналитургия“, съставена през 1991 година от Войтек Седенко, нямаше нито един мой разказ. Отварям скоби, че аз бях този, който измисли заглавието „Черна литургия“ и аз бях основоположникът на тази „антиклерикална“ антология — но когато се стигна до писането, явно се оказах недостатъчно антиклерикален. Е, помислих си, този път няма да се предам. Хванах се здраво за работа и написах разказ преди обявения от Жемкевич и Инглот краен срок. И други написаха разкази. Събра се специална комисия, която да оцени разказите и да провери дали са подходящи за антологията. Днес бихме казали — лустрационна комисия. След отсяването останаха… два разказа. Два — „В ямата от бомбата“ на долуподписания и „Прекрасно е в долината“ на Рафал Жемкевич. Естествено, с два разказа не може да се направи антология.

Планираната антология предвиждаше преди разказите в сборника да има авторски въведения с някои обяснения. „В ямата…“, естествено, беше снабден с такова въведение. Привеждам го и тук in extensor^[4].

В нашите фантастични антологии вече са се наложили две традиции. Първата е писане на разкази за антологии на принципа „смело напред!“. Най-бързите заемат места в класацията и получават титлата „главни творци на полската фантастика“. Другите отпадат в квалификациите или се провалят на първите препятствия. На тези последните им остава само да събират сили за убийствените рецензии на творбите им.

Другата традиция е разказите да се предшестват от авторски коментар: авторът обяснява откъде е идеята, какво е искал да каже, прави разни признания. Понякога авторът добавя мото към разказа. Мотото трябва да увери читателя, че авторът не само пише, но понякога и чете, и то умните неща, откъдето е почерпил мотото си.

Така че и на мен ми е позволено да сложа преди разказа си коментар, в добавка към цялото многословие.

Много, много отдавна, когато още бях млад и изключително красив брюнет, излезе и нашумя книгата на Леополд Тирманд „Злият“. Тя не беше история за това как светъл Ангел се обявява за Луцифер, нито пък за това как една жена се превърнала в дявол. Впрочем, всички знаят за какво се отнася „Злият“, въпреки факта, че много дълго време този бестселър не се преиздаваше, защото според някои хора авторът бил слаб.

Но аз ще говоря не за книгата на Тирманд, а за предговора към нея, напечатан на обложката. За жалост обложката на моя екземпляр на „Злия“ е унищожена от влиянието на времето и на личностите, на които съм давал книгата. Но аз си спомням един фрагмент от този предговор. Критикът, чиято фамилия е заличена от паметта ми от склерозата, беше написал горе-долу следното: „Варшава от «Злият» не съществува и не е съществувала никога, както не е съществувал никога и Лондон от «Опера за три гроша». Toutes proportions gardues^[5], с настоящето обявявам, че градът Сувалки и околността му, описани в разказа «В ямата от бомбата», никога не са съществували, както не е съществувал и Лондон от «Опера за три гроша».“

Гореизложеното въведение към разказа беше написано изключително само защото не вървеше да използвам мото от „Крал Убу“, тъй като „Крал Убу“ е толкова известна пиеса, че няма смисъл човек да се хвали с познаването й.

Същевременно авторът заявява, че възможното произтичащо от разказа сходство с всичко и нищо е чиста случайност и се дължи на това и онова. На въпроса защо е така, авторът отговаря: за да е по-весело.

„В ямата от бомбата“ излезе през 1993 г. в априлския брой на списание „Феникс“. През 1994 г., на Полкона в Люблин получих за него наградата „Зайдел“. Това е популярното название на даваната от феновете статуетка на ежегодната награда Януш А. Зайдел.

„В ямата от бомбата“ е първият ми разказ, за който със сигурност може да се твърди, че не е фентъзи. Благодарение на „Ямата…“ вече можех с вдигната глава да кажа за себе си, че съм автор и на научна фантастика.