Анджей Сапковски
Музиканти (8)

Хенцлевски

— Господин Хенцлевски — каза полицейският комисар Нейман, — мислех си, че си имам работа със сериозен човек…

— Ей! — Адвокатът вдигна предупредително ръка. — Внимавайте. Не сме в комисариата. Какво искате да кажете, по дяволите?

— Виждате ли? — каза инспектор Здиб, без да крие озлоблението си. — Толкова много вицове за милиционери имаше, и толкова малко — за адвокати. А както се вижда — напразно.

— Още една дума, и ще изхвърля и двама ви през вратата — каза спокойно Хенцлевски. — Що за дрънканици? Какво си позволявате, господа милиционери?

— Полицаи, ако обичате.

— Егати полицаите. Убиецът на сина ми си ходи на свобода, а вие идвате тук да говорите глупости. Е, давайте по същество. Времето ми е пари, господа.

— Прекалено много говорите — каза Нейман. — Като подкарате — и не можете да спрете. Говорите с нас, и което е по-лошо — и с други. И заради това се проваля цялото дело, господин адвокат.

— Какво се е провалило? По-ясно, господа.

— Говори ли ви нещо фамилията Пшеменцка? Доктор Пшеменцка, от психиатрията.

— Нямам познати психиатри. Каква е тя?

— Тя е една, която знае всичко, което сме планирали. И не го знае от нас. Излиза, че го знае от вас. А ако е така, значи тя не е сама.

— Глупости, bullshit — изправи се Хенцлевски. — За плана знаем само аз и вие двамата. Не съм говорил на никого за него. Вие сте тези, които охкахте и стенехте, че не можете да направите нищо без знанието на началството. Значи сте го уведомили, а началството най-вероятно е уведомило половината град, включително и доктор Пшеменцка, или както там се казва. Quod erat demonstrandum, или което и трябваше да се докаже. Жалко, господа. И вие грешите, господин Здиб. Във вицовете за милиционерите има доста истина.

— Не сме казвали нищо на никого — почервеня инспекторът. — На никого, чувате ли? Нито на началството, нито на жените ни. На никого.

— Добре, добре. Няма чудеса. Освен ако… Тази лекарка от психиатрията, както казвате, може просто да ви занася. Да блъфира. Какво ви каза? Кога? При какви обстоятелства?

— Чуйте сам. Дай касетофона, Анджей.

Седяха, пушейки цигара след цигара. Нейман наблюдаваше как в отсрещната къща един плешив тип с помощта на няколко приятели монтираше на терасата си огромна чиния, явно, ако се съди по цвета й — сателитна антена. От съседния балкон, на който стоеше ярко боядисан кон на колелца, до монтажниците се дотътри петнисто морско свинче. Плешивият, без да пуска чинията, го изрита. Свинчето падна от балкона. Нейман не погледна какво е станало с него. Намираха се на осмия етаж.

— Така-а-а — каза адвокатът, след като изслуша записа до края. — Тя какво, да не й е там домът на тази лекарка? Нали знаете вица…

— Знаем го — каза инспектор Здиб.

— Завесата. Каква завеса? И този… вехал, или какво беше… някаква безсмислица. Тази лекарка… Пшеменцка?

— Пшеменцка.

— Познавате ли я? Проверихте ли какво представлява?

— Проверихме. Млада, без голяма клинична практика, малко контакти с пациентите. Занимава се с някакви изследвания. Нещо сложно, мамка му, свързано с мозъчни вълни и неврони, не помня точно какво.

— Безумната госпожа доктор Франкенщайн — намръщи се адвокатът. — Знаете ли какво? Аз не бих се притеснявал за цялата тази работа.

— А аз — напротив — каза Нейман. — Нещо повече, вече се притесних. Господин Хенцлевски, при нас нещата все още не са приключили, чистката продължава. Някой може да е заинтересован да ме прецака. Една леко перната лекарка е не по-лошо оръжие за провокация от всяко друго. Трябва да проуча тази възможност.

— Вие сте егоцентрик, господин Анджей — изрече Нейман. — Вашата личност в цялата тази история е, с извинение, маловажна.

— Дори и да е така — усмихна се комисарят, — изобщо не бих се огорчил. Но и вие май се заблуждавате, драги господин Хенцлевски. След обаждането на госпожа докторката бих си заложил главата, че синът ви е убит от случаен луд. Това не е било никакво отмъщение. Няма значение кого сте защитавали по време на военното положение и за какво сте го правили, и на колко секретари сте направили мръсно. Вие не сте Пясецки. Да ме прощавате.

— Извод? — Адвокатът леко се изчерви.

— Много прост. Ако това е някой луд, от гледна точка на закона той е болен човек. Болен, разбирате ли, господин адвокат?

— Когато чуя такива неща, започват да ми тракат зъбите! — избухна Хенцлевски. — Болен, кучи син! Той моя Мачек… Болен!

— Разбирам ви. И моите зъби тракат. Но нищо няма да успеем да направим и това ясно ни го каза тази лекарка. Да предположим, че е блъфирала, че не знае нищо за плана ни. Но може да се е досетила, защото ме предупреди. Ясно ме предупреди.

— Вие сте открили в дрънканиците й предупреждение? И какво е то?

— Не се преструвайте. Тя ме предупреди да не пробвам да хващам този откачен във вид на студено месо. Мога да го арестувам чрез нежни увещания, да му сложа усмирителна риза и да го предам на специалистите. За да се лекува.

— Вие сте уплашен, господин Анджей, и затова сте разбрали всичко неправилно. — Адвокатът сплете пръстите на двете си ръце. — Аз също чух този запис. И главно значение в него имаше нещо друго. Слушайте, нека да поиграем. Аз ще бъда вие, а вие — вашия полковник или главен полицейски инспектор, както му се вика сега, ако не се лъжа. Докладвам, господин главен инспектор. Анализирах странния разговор с госпожа доктор Хикс. Учуди ме, че тя неколкократно употреби думи, от които следва, че заподозреният умопобъркан е изключително опасен. Това заседна толкова дълбоко в подсъзнанието ми, че когато се стигна до среща лице в лице, нервите ми не издържаха. Когато видях, че той ме напада с опасно оръжие, аз се възползвах от служебното си оръжие, без да пристъпвам границите на законната самоотбрана. Е, какво? Добре ли се получи господин инспектор? Добра ли е интерпретацията?

— Можете да си я заврете отзад тази интерпретация — отговори спокойно Нейман. — Така, разбира се, би ми отговорил главният инспектор. Господин адвокат, вие много добре знаете какво означава законната самоотбрана на въоръжен полицай, който при това знае, че си има работа с някой не напълно вменяем. Това не ви е Америка. Нямам намерение да попадам в затвора.

Адвокатът се замисли и повече от минута мълча.

— Е, добре — каза той най-накрая. — Може би наистина имате право, господин Нейман. И така, какво ще правим?

— Ще разтрогнем договорката ни.

— Май отивате твърде далеч, не мислите ли? Разбирам, че стрелбата не влиза в играта, както и никакви други сериозни злополуки. Но този тип може да окаже съпротива. Да избяга. Може да се спъне и здравата да се пребие. Чувал съм от моите клиенти за доста такива нещастни случаи. А между другото, знаете ли колко от клиентите ми живеят във Варшава?

— И какво значение има това?

— Това има много голямо значение. Ето какво е предложението ми: договорката ни остава в сила. Предлагам изгодни условия. Ако ми предоставите възможност лично да участвам в акцията, за удоволствието да докосна с ръка и крак убиеца на сина ми, ви гарантирам подкрепата на много високопоставени лица в случай на по-нататъшни чистки в полицията, свързани с каквито и да било непредвидени усложнения в нашия план. Ако се наложи, моите приятели от Варшава ще успокоят и госпожа Пшеменцка, не се бойте. И, както се договорихме, ще има конкретно финансово възнаграждение за вас двамата.

— Тримата — обади се инспектор Здиб.

— Как така, по дяволите? — започна да нервничи Хенцлевски. — Тримата? Трима е голям брой хора, името им е легион, мамка му. За какво ви е трети?

— За достоверност на рапорта. При нас винаги така се прави. Действаме по трима. Идеите са ваши, господин адвокат, техническото изпълнение — наше. Разбираме от това.

— Поне надежден ли е третият?

— Сто процента, или hundred per cent.

— Така да бъде — намръщи се адвокатът. — Е? Господин Нейман, надявам се, че сте доволен?

— Не докрай — каза комисарят. — Толек? Не ти ли се струва…

— Би трябвало да мине добре — рече инспекторът. — Само едно нещо леко ме безпокои. Не сме ли прекалено уверени, че това е психично болен? Може да е някакъв „зелен“, „грийнпийс“, разбирате ли? Природозащитник. Видял е, че децата измъчват котка, и е реагирал. Четох за подобен случай, май беше в „Пшекруй“^[1]. Някакви типове ослепили куче или котка, не помня какво точно. Докато четях статията, чувствах как авторът й излива негодуванието си, мъката си, жаждата си за мъст. А някой друг би реагирал иначе. Би взел нож, брадва, тояга и би отмъстил за кучето си.

— Същата работа — каза Хенцлевски. — Който реагира така, явно е чалнат. Quod erat demonstrandum.

— Съвсем не е същото — подзе Нейман. — Манията на тема животни може да не минава за болест при психиатрите. От тяхна гледна точка това може да е напълно нормален тип и ще му повярват, когато разкаже как именно сме го спипали и какво сме му направили тогава.

— През своята кариера съм виждал мнозина, които са разказвали какво им се е случило в милицията — изрече адвокатът, усмихвайки се накриво. — Но не помня нито един, на когото да са повярвали официално. А дори и да разкаже как точно сме го спипали, какво от това? Смятате, че някой ще се разчувства заради глупавата котка?

— Може и да не се разчувства — каза Здиб. — А какво ще стане, ако котката я чуе някой, който няма нищо общо? И дотича да види какво става?

— Шегуваш се, Толек — размаха ръце Нейман. — Някой, който няма нищо общо, няма да се заинтересува. Кой може да го е грижа за някаква котка?

— Между другото, котката — каза Хенцлевски. — Трябва да го организираме.

— С това не би трябвало да има проблеми — заяви Нейман. — Пълно е с котки. Децата на съседката ми например имат котка. Би трябвало да стане.