Анджей Сапковски
Музиканти (7)

Нейман

— Двама — каза медицинската сестра. — Двама са. Седят в кабинета на главния лекар. Рецка им направи кафе. Но те казаха, че бързат.

— Какво може да иска от мен полицията? — Иза загаси недопушената цигара в нестабилната тенекиена чинийка на пепелника в коридора. — Не казаха ли нещо?

— Нищо не казаха. — Медицинската сестра смръщи пухкавото си лице. — Нали ги знаете, госпожо доктор. Те никога нищо не казват.

— Откъде да знам?

— Идете, госпожо. Казаха, че е спешно.

— Отивам.

Наистина бяха двама. Красив блондин, мъжага с дочена куртка и брюнет с тъмен пуловер.

При вида на влизащата Иза и двамата станаха. Тя се изненада — жестът беше необичаен дори за обикновени хора, а за милиционери беше абсолютно немислим. Полицаи — поправи се тя наум и същевременно се засрами — засрами се от стереотипа, на който неволно се беше поддала.

— Госпожа доктор Пшеменцка — констатира факта блондинът.

— Да.

— Изабела Пшеменцка?

— Да. Седнете, моля. Слушам ви.

— А, не — усмихна се блондинът. — Аз ви слушам.

— Нещо не ви разбирам, господин…

— Комисар. Това е равно на старото „поручик“.

— Имах предвид фамилията ви, не чина.

— Нейман. Анджей Нейман. А това е инспектор Здиб. Моля за извинение, госпожо доктор. Сметнах представянето за излишно, тъй като вие всъщност се познавате с мен. Вие ми се обадихте по телефона. Назовахте ме по фамилия. И по чин, както шеговито се изразихте.

— Аз? — още повече се изненада Иза. — Обадила съм ви се по телефона? Моля за извинение, още от самото начало предполагах, че е някаква грешка. А сега съм сигурна, че е така. Никога не съм се обаждала в милицията. Никога. Сбъркали сте ме с някоя друга.

— Госпожо Иза — изрече със сериозен тон Нейман, — много ви моля да не затруднявате задачата ми. Занимавам се с дело за убийство, извършено в бившата градинска зона „Роза Люксембург“, понастоящем — „Генерал Андерс“. Сигурно сте чули — трима непълнолетни, заклани със сърп, коса, кука или някакво подобно оръжие. Чули ли сте за това? Не е далеч оттук, в покрайнините.

— Чух. Но какво общо има това с мен?

— Не знаете ли? Вие се занимавате с една от жертвите на това произшествие. Косвена жертва, така да се каже. Елжбета Грубер, на девет години. Онова момиченце, което е видяло целия ход на събитията, хода на престъплението. Тя е на легло в тази болница. Чух, че вие се занимавате с нея.

— А, онова момиче, което е в кома… Не, господа, тя не е моя пациентка. Доктор Абрамик…

— Доктор Абрамик, с когото вече разговарях, твърди, че вие много се интересувате от този случай. Тази Грубер роднина ли ви е?

— Повтарям още веднъж… Никаква роднина не ми е, не я познавам. Не знаех даже фамилията й…

— Госпожо Иза. Достатъчно. Толек, моля.

Брюнетът посегна към куфарчето си и извади малък плосък касетофон „Нешънъл Панасоник“.

— При нас разговорите се записват — каза Нейман. — Разговорът ни с вас също е записан. За съжаление, не от самото начало…

Комисарят неволно се изчерви. Началото на разговора не беше записано по съвсем прозаична причина — в касетофона в този момент имаше касета с „But Seriously“ на Фил Колинс, презаписана от компактдиск. Брюнетът натисна клавиша.

— … прекъсвай, Нейман — изрече гласът на Иза. — Какво те интересува кой се обажда? Важното е какво ти казва. А казва ето какво: не бива да правиш това, което си замислил. Разбираш ли? Не бива. Какво искаш да постигнеш? Искаш да узнаеш кой е убил момчетата в градинския район? Мога да ти кажа, ако искаш.

— Да — обади се гласът на комисаря. — Искам. Моля ви да ми кажете кой го е направил.

— Направил го е онзи, който е преминал през Завесата. Когато се е надигнал веехал, Завесата се е пропукала и той е преминал. Когато Завесата се пропука, намиращите се наблизо умират.

— Не разбирам.

— Не е и необходимо — изрече рязко гласът на Иза. — Изобщо не е необходимо да разбираш. Трябва просто да приемеш за сведение, че знам какво смяташ да правиш. И знам още, че не бива да го правиш. И просто споделям с теб тази информация. Ако не ме послушаш, последствията ще бъдат ужасни.

— Момент — отговори гласът на Нейман. — Готвехте се да ми кажете кой…

— Вече казах — прекъсна го гласът на Иза.

— Повторете, моля.

— И за какво ти е нужно това? Мислиш, че можеш да направиш нещо на онзи от отвъд Завесата? В дълбока заблуда си. Той е извън твоя обхват. Но ти… Ти си в неговия обхват. Пази се.

— Вие ме заплашвате. — Това беше твърдение, не въпрос.

— Да — каза равнодушният глас на Иза. — Заплашвам. Но не от мое име. Не аз. Не мога да ти обясня много неща, много фактори, не мога да намеря правилните думи. Но едно нещо мога… мога да те предпазя. Не бяха ли твърде много жертвите? Това дете, Елжбета Грубер. Не прави онова, което си замислил, Нейман. Не го прави.

— Моля, чуйте ме…

— Достатъчно. Запомни. Не бива.

Слушалката изтрака.

— Сигурно няма да ми повярвате… — започна Иза.

— Не сме ли вече на ти? — прекъсна я Нейман. — Жалко. Това беше мило и непосредствено. На кое няма да повярвам? Че това не сте били вие? Наистина, трудно бих повярвал. А сега, моля, слушам ви. Какво планирам? Защо не бива да го правя?

— Не знам… Това не съм аз… Това не беше моят глас.

— Каква ви е малката Грубер?

— Не знам… Никаква… Аз…

— Кой уби децата при градините? — Нейман говореше тихо, без да повишава тон, но мускулите на скулите му потрепваха изразително и ритмично. — Кой беше това? Защо е извън моя обхват? Защото е ненормален, нали? Ако го хвана, ще отиде не в килията, а в болница, такава като тази? А може би точно в тази? А може би вече е бил тук? Е? Госпожо доктор?

— Не знам! — Иза неволно вдигна ръце. — Не знам, казвам ви! Не съм се обаждала аз! Не съм аз!

Нейман и инспектор Здиб мълчаха.

— Знам за какво си мислите — изрече спокойно Иза.

— Съмнявам се.

— Мислите си… Че както в онзи виц… че се различаваме от пациентите си само по това, че вечер си ходим вкъщи.

— Браво — каза Нейман, без да се усмихне. — А сега ви слушам.

— Аз… нищо не знам. Не съм ви телефонирала…

— Госпожо доктор — каза Нейман спокойно и ласкателно, както се говори с дете. — Знам, че записът на касетофон не е солидно доказателство. Че можете да отричате. Че можете, както сега е прието, дори да ни обвините в манипулация, във фалшифициране на доказателствата, в каквото поискате. Но ако наистина си ходите вкъщи заслужено, а не благодарение на нечия грешка в диагнозата, то представяте ли си какви ще са последствията, когато делото се разкрие пред обществеността? А то ще се разкрие, защото така се получи, че убитите момчета имат високопоставени родители и никаква сила не може да спре следствието, даже напротив. Знаете какво ще се случи тогава.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ще ви кажа. Мислите си, че ако маниакът от района на градините ви е роднина или близък, няма да носите углавна отговорност за укриването му. Възможно е. Но освен углавна, има и друга отговорност. Ако се окаже, че сте крили маниак и убиец, вече няма да можете да си намерите работа нито в тази болница, нито в други болници със същата специализация по целия свят. Може да ви спаси само здравият разум. Чакам да го проявите.

— Господине… Повтарям ви, че не знам за какво е всичко това — наведе глава Иза. — Това не беше моят глас, чувате ли? Сходен е, но не е моят. Това не беше моят стил на изразяване. Аз не говоря така. Можете да попитате когото искате.

— Попитах — каза Нейман. — Много хора ви разпознаха. Освен това знам от кой апарат е обаждането. Помислете сериозно, госпожо Иза. Моля ви, престанете да се ръководите от емоциите. Имаме си работа с убийство, със зверско убийство на хора. На хора, разбирате ли? Наясно сте, че това не може да се оправдае с нищо, особено пък със загриженост за доброто на животните. Това престъпление е типична проява на параноик, маниак. За да отмъсти за котка, е убил децата, които са я измъчвали. А утре ще убие някой друг, който бие куче. Другиден ще ви види сметката на вас, защото сте смачкали бръмбар на тротоара.

— Какво искате да кажете?

— Твърдя, че прекрасно знаете какво искам да кажа. Защото ви е добре известно кой е направил това и защо го е направил. Защото сте го лекували или ще го лекувате и знаете в какво се състои, с извинение, ненормалността на пациента ви. Това е някой, който, с извинение, е побъркан на тема защита на животните.

— Господин Нейман — обади се Иза, която се тресеше и вече не можеше да овладее треперенето на ръцете си и тежестта в гърдите, — самият вие сте побъркан. С извинение. Арестувайте ме. Или ме оставете на мира.

Нейман стана. Инспектор Здиб също се изправи.

— Жалко — каза комисарят. — Жалко, госпожо Иза. Ако все пак се решите, позвънете ми.

— Няма на какво да се решавам — каза Иза. — И не ви знам телефонния номер.

— Така значи — поклати глава Нейман, гледайки я в очите. — Разбрах. Жалко. Довиждане, госпожо Иза.