Анджей Сапковски
Музиканти (6)

Синята стая

Синята стая живееше свой собствен живот. Дишаше миризмата на озон и нагрята пластмаса, метал, етер. Пулсираше с кръвта на електричеството, жужащо в изолираните кабели, в блестящите в масленозелен цвят превключватели, клавиши и щепсели. Мигаше със стъкленото излъчване на екраните и с множеството зли, червени очи на датчиците. Пъчеше се с величието на хрома и никела си, с авторитета на чернотата си, с достойнството на белотата си. Живееше.

Респектираше. Властваше.

Дебе се размърда в прегръдките на ремъците, придържащи я върху покритата с чаршаф и мушама маса. Не усещаше болка — иглите, забити в черепа й, и зъбестите пластини, пристегнати към ушите й, вече не й причиняваха болка, само й тежеше короната от проводници. Всичко това я загрозяваше и я караше да изпитва срамно стеснение, но вече не й причиняваше страдание. Дебе гледаше вяло в мушкатото, сложено на перваза. Мушкатото беше единственото нещо в тази стая, което живееше свой, независим живот.

Ако не се смята Иза.

Иза, наведена над масата, пишеше бързо, покривайки листовете на тетрадката със ситен почерк, като от време на време почукваше с пръсти по клавиатурата на компютъра. Дебе се заслуша в пулсирането на Стаята.

— Е, малката — каза Иза, обръщайки се. — Да започваме. Спокойно.

Щракна превключвателят, забучаха моторите, потрепнаха огромните бобини, стрелнаха се кървавочервени светлинки. През кръглите, разделени на квадратчета прозорчета на екраните се понесоха в подскоци светещи мишки. Писците потрепнаха, разгънаха се като тънки паякови крачета и се плъзнаха върху хартиените ролки в нагънати линии. Дебе.

Иза гризеше химикалката, вглеждаше се в редиците цифри, плашещо равномерно изскачащи на екрана на монитора, в графиките, в правоъгълните диаграми. Мърмореше под нос, пишеше продължително в тетрадката. Пушеше. Преглеждаше разпечатките. Най-накрая изщрака превключвател.

Виждаше мушкатото. Усещаше сухота в носа си, изстиваща горещина, спускаща се от челото към очите. Изтръпване, изтръпване по цялото тяло.

Иза разглеждаше разпечатките. Някои смачкваше и изхвърляше в препълнената кошница, други, отбелязани с бързи дълги драсвания на химикалката, подреждаше в подравнена купчина.

Стаята живееше.

— Още веднъж — каза Иза. — Още веднъж, малката.

Дебе.

Синият екран измагьосваше зигзаги и линии, трупаше равномерни пластове от цифри. Писецът, носейки се плавно и спокойно, чертаеше върху ролката хартия фантастичен хоризонт.

Това сме ние. Ти трябва…

Тя се изненада, когато чу този глас. Никога по-рано не го беше чувала — той беше по-гръмък от гласа на Стаята, по-гръмък от горещината, бушуваща в мозъка й. Иглите, от които се беше наежила главата й, завибрираха.

Музика! Музика! Музика!

Червената линия на екрана подскочи нагоре, писецът се дръпна и нарисува в треперещата линия три или четири щърбавини.

Трябва с нас в Бремен…

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Иза, вторачвайки се в екрана. Забравила за тлеещата в пепелника цигара, запали друга. Щракаше превключвателите един след друг, опитвайки се да овладее обезумелите екрани.

— Нищо не разбирам. Какво става, малката?

Най-накрая тя направи каквото трябваше. Изключи тока.

— Не-е-е — изрече провлачено Дебе. — Не искам, светлокоске. Не иска-а-а-ам!

Иза стана, погали я по главата и по гърба. Всички линии на екрана се понесоха нагоре, а писецът се замята диво. Иза не виждаше това.

— Горкото коте — каза тя, галейки копринената козина на Дебе. — Горкото коте. Ако знаеше колко ми е мъчно. Но ти ще послужиш на науката, котенце. Ще послужиш на познанието.

Зад раменете на Иза курсорът на компютъра се насочи надясно, изписвайки с мънички, ъглести букви „Incorrect statement“, и угасна. Напълно.

Писецът се спря върху хартиената ролка. Светещата мишка върху кръглия, разделен на квадрати екран, изписка за последен път и застина.

Иза, усетила внезапна слабост, от която й притъмня пред очите, се отпусна тежко върху бялото трикрако столче.

Музика, помисли си тя, откъде е тази…

Дебе мъркаше развълнувано, свободно и с лекота, плавно и естествено нагаждайки се към хармонията на прииждащите от всички посоки тонове. Тя откриваше в тях себе си, своето място, своето предназначение. Чувстваше, че без нея тази музика е непълна, осакатена. Гласовете, съпровождащи акордите, потвърждаваха това. Това си ти, казваха те, това си ти. Повярвай в себе си. Това си именно ти. Повярвай.

Дебе вярваше.

Ние, казваха гласовете, това си ти. Слушай ни. Слушай музиката ни. Чуваш ли?

Дебе слушаше.

Чакаме те, говореха гласовете. Ще ти покажем пътя към нас. А когато вече бъдеш с нас, всички заедно ще отидем в Бремен. При другите Музиканти. Но първо трябва да им дадеш шанс. Само ти можеш да направиш това. Можеш да им дадеш шанс. Послушай. Ще ти кажем какво да направиш, за да ги задържиш. Слушай.

Дебе слушаше.

Ще го направиш ли?

Да, каза Дебе. Ще го направя.

Музиката отговори с каскада от звуци.

Иза беше впила безжизнен поглед в мушкатото.

Погледни ме, светлокоске, каза Дебе. Черната буква „М“ на челото на котката, свидетелство, че е избраница, знакът на Паяка Преследвач, проблесна и засия с металически блясък.

Погледни ме в очите.