Анджей Сапковски
Музиканти (23)

Иза

Ела Грубер беше мъртва. Очите й бяха отворени, но Иза беше сигурна, че е мъртва. Не беше сигурна какво трябва да направи. В този момент се отвори вратата. Влезе една медицинска сестра.

— Боя се, че… — започна Иза и млъкна.

Пухкавото лице на медицинската сестра, доскоро симпатично-наивно, се беше променило. Сега това беше лицето на идиотка, кретенски усмихваща се слабоумна.

Без да забележи Иза, медицинската сестра се приближи до леглото на Ела Грубер и с безсмислено, машинално движение поправи възглавницата. Взе една чаша от масата наблизо. Загледана през прозореца, строши чашата в шепата си. От дланта й потече струйка кръв. Медицинската сестра не обърна внимание на това, лицето й дори не трепна. Нави левия си ръкав и с едно от парчетата разсече вътрешната страна на ръката си с рязко, внезапно движение — от сгъвката на лакътя до самата длан, после повтори. Кръвта пръсна върху бялата престилка, върху лъщящата повърхност на масата, върху завивките, закапа по балатума. Медицинската сестра избухна в накъсан смях, вдигна ръката си, любувайки се на пулсиращите вълни плискаща се кръв.

— Помо-о-ощ! — изкрещя Иза, превъзмогвайки сковалия гърлото й ужас. — Хора! Помощ! Някой да помогне!

—… ора-а-а-а! — започна да й приглася истеричен писък от коридора. — Хора-а-а-а-а-а!

Към този вик се присъединиха други — гръмки, неестествени. Иза съобрази, че към тях се е присъединил воят на сирените на линейките. Краката на медицинската сестра се подкосиха, девойката седна тежко върху балатума, наведе глава, заплака.

Иза, отстъпвайки, неспособна да откъсне поглед от медицинската сестра, напипа зад гърба си дръжката на вратата и изскочи в коридора.

До радиатора, опрял чело в стената, беше паднал на колене млад лекар, когото тя не познаваше. Той бършеше с ръкави стичащите се по лицето му сълзи. Погледна Иза с блуждаещ, изплашен поглед.

— Това е война, госпожо — измънка. — Това сигурно е бомба с психотропен газ. Сигурно е бактериологично оръжие. Всички са полудели… Всички… Това е война! Трябва да слезем в бомбоубежището!

Иза отстъпи назад, ужасена. Отстрани, откъм отделението, се чуваше дрънчене и отглас от битка. Нещо тежко се удари в затворената врата.

— Къде е бомбоубежището? — закрещя лекарят до радиатора. — Не искам да умирам.

— Мили-и-иция-я-я! — виеше някой на горния етаж. — Божичко-о-о-о! Помо-о-о-ощ!

Вратата се отвори и облегнатото на нея тяло, опръскано в червено, се строполи в коридора. Един огромен полугол небръснат мъж, въоръжен с железен прът, бавно и внимателно прекрачи през трупа. Лекарят до радиатора закрещя, притиснал лице в чугунените му ребра. Полуголият избухна в безумен смях и вдигна пръта.

Иза се обърна и хукна по коридора, преследвана от крясъците и отгласите от ударите.

Тя изскочи от болницата, при самия вход се подхлъзна върху купчина жълти листа, с усилие запази равновесие. Отпред стоеше готова за тръгване линейка, мигаща с десния си фар. Вратите й бяха отворени, шофьорът лежеше върху седалките, а ръката му, лилава от светлините на сирената, висеше безсилно навън. От вътрешността на болницата се носеха безумен вой, викове, звънтене на счупени прозорци и стъклени съдове.

По улицата мина кола с разбита предница и смачкан капак. Над града, откъм градинския район, бавно се надигаха зарево и облак дим, разнасяха се крясъци. От далечината се дочуваше тътен, подобен на жуженето на майски бръмбари.

Иза погледна към небето, което вече беше успяло да добие пурпурен цвят, пронизан с тънки златисти нишки. Върху лицето й падаха капки. Тя ги избърса и побягна.

Прозорецът на къщата от дясната страна на улицата се счупи с грохот, а през него навън излетя едно дете. То се превъртя три пъти във въздуха и се стовари върху бетона. Иза продължаваше да тича. Капки — а може би сълзи? — се стичаха по бузите й.

До фиата й лежеше мъж с карирана пижама, полуоблегнат на стената до вратата. Той дишаше тежко, хриптейки, и при всяко издишване от ноздрите му израстваха кървави мехури, които се пръсваха.

Тя не можа да намери ключа в чантичката си. С треперещи ръце изтърси всичко на тротоара. Вдигна само ключовете и портмонето си.

Нещо заскърца току до нея и тя потрепна, изпускайки ключовете. Чугуненият капак на канализационния люк подскочи, падна на тротоара и от канализацията с глухо мляскане бликна кръв, смесена с нечистотии, и се разля широко по асфалта, вкарвайки в обувките й отблъскваща топлина. Иза изпищя, отстъпи от колата, спъна се в тялото на мъжа с пижамата, притисна гръб в стената. В черната лъщяща бездна на канала нещо се размърда, пляскайки и бълбукайки.

Иззад ъгъла, виейки, на бегом се появи един човек, последван от втори. Двамата прелетяха покрай Иза в бясно темпо, продължиха нататък. Иза застина, вдигна глава. Вятърът, топлият вятър, който задуха внезапно, я удари с ужасяваща смрад.

Иззад ъгъла…

Иза познаваше това усещане. Помнеше го от детството — сън, който беше сънувала толкова пъти, че се будеше с вик от него. Сън, в който парализирана, безучастна, тя гледаше вратата, затворена отвътре с резе, и знаеше, че само след миг, въпреки резето, тази врата ще се отвори. Ще се отвори и на прага ще се появи нещо, от което тя няма да може да избяга. Нещо, което не оставя никаква надежда.

Без да си дава сметка какво прави, Иза нададе тънкия, непрекъснат фалцетен писък на измъчвано животинче. Изведнъж тя се превърна в зверче, тук, на тази тъмна, залята с кръв и изпражнения улица, сред асфалта, бетона, стъклата, колите и електричеството, сред хилядите творения на цивилизацията, нито едно от които нямаше дори най-малко значение в момента. Изведнъж се превърна в бобър, задушаван от еластичните въжета на примките, в лисица, чиито лапи са прехапани от стоманените челюсти на капан, в тюлен, удрян с прът по главата, в сърна, простреляна от пушка с къса цев, в конвулсивно гърчещ се отровен плъх. Беше всички, които са били принуждавани да изпитват страх, болка и увереност, че само след миг ще са нищо, защото нищото е студен, облят в кръв, смрадлив труп.

Нещото, което стържеше и скърцаше с нокти зад ъгъла, съпровождайки крачките си с тежко, хрипливо дишане, излезе и се втренчи в нея със златисто-червените си, пламтящи, огромни очи.

Писъкът угасна в гърлото на Иза, превръщайки се в приглушено хриптене. Съзнанието, разумът, паметта и волята й експлодираха и се пръснаха като счупена на паважа електрическа крушка.

Пъпчивия премина през разкъсаната Завеса.