Анджей Сапковски
Музиканти (22)

Жълтата стая

Момчето спеше неспокойно, въртеше се. Венердина наостри уши, напрегна слуха си.

Нещото, което бавно пълзеше по стената, нямаше устойчива форма — то беше черно петно, кълбо от тъмнина, пулсираща, раздуваща се, шареща в мрака с дългите си пипалца. Козината на врата на Венердина се изправи като четка.

Гадината, вече на перваза на притворения прозорец, се изду, започна да се втвърдява и да се надига върху кривите си крайници. Наежи се с израстващи шипове, вдигна нагоре жилеща опашка.

Котката смени позата си. Изпъна се леко, протегна двете си лапи, подаде ноктите си. Гледаше чудовището с широко отворени очи, свила уши, озъбена.

Чудовището се поколеба.

„Само опитай, каза Венердина. Само опитай. Дошъл си да убиваш спящи, опитай да се изправиш срещу тази, която бодърства. Обичаш да носиш болка и смърт? Аз също. Е, влез, ако смееш!“.

Тварта не се помръдна.

„Махай се“, каза котката с презрение.

Стаеното на прозореца кълбо от тъмнина, черно като небитието, се сви, спадна. И изчезна.

Момчето застена в съня си, обърна се на другата страна. Задиша равномерно.

Венердина обичаше да слуша как той диша.