Анджей Сапковски
Музиканти (21)

Дитер Випфлер

Дитер Випфлер потърка очи с опакото на ръката си, опитвайки се да овладее треперенето си, гаденето и виенето на свят. Избърса изпотените си ръце в панталоните, хвана волана, потегли, когато светна зелено. Не знаеше къде е. Със сигурност това не беше пътят към Швецко, на който би трябвало да се намира.

Улиците бяха пусти, безлюдни, като в лош сън. Дитер Випфлер затвори очи, зажумя силно, след това ги отвори. „Какво правя тук — помисли си той, докато преминаваше покрай последната спирка на трамваите, — къде съм? Какво правя тук? Какво става с мен, verfluchte Scheisse, ich muss krank sein^[1]. Аз съм болен. Отровил съм се с нещо. Трябва да спра. Не мога да карам в такова състояние. Да спра. Това, което лежеше край пътя, не може да е било труп. Трябва да спра!“.

Дитер Випфлер не спря. Той отмина последната трамвайна спирка и градинския район, продължи нататък по посипания със сгурия път, покрай ужасна пустош, същински лунен пейзаж. Караше, макар и да не искаше да го прави. Не знаеше какво става с него. Не можеше да знае.

Като зад изтъняла, трепкаща завеса Дитер Випфлер виждаше заострената, стройна кула на църква, пламтящи огнени езера. Виждаше дървени скелета и висящите от тях осакатени тела.

Das ist unmoglich!

Виждаше дребен човек в черно, размахващ разпятие, крещящ…

Das ist unmoglich! Ich traume!

Locus terribilis!^[2]

Огромният камион се движеше леко, мачкайки с колелата си сгурията, отпечатвайки в ивиците глина зъбестите следи от грайферите на гумите. На синята стена на голямото ремарке се виждаше надпис, направен с големи, мъртвешко бледи букви:

KUHN TEXTILTRANSPORTE GmbH

А отдолу се виждаше и името на града:

BREMEN