Анджей Сапковски
Музиканти (20)

Музикантите

— Край — каза Керстен. Дебе мълчеше, седнала неподвижно, с широко разтворени очи, леко помръдвайки черния край на опашката си.

— Край — повтори кучето. — Итка, не можем да направим нищо. Нищо. Чувате ли? Пашибурдук, престани, това няма смисъл.

Хомякът престана да свири и застина, вдигнал нагоре черните копчета на очите си. „Такъв си е той — помисли си Керстен, — няма да се промени. Всичко трябва да му се повтаря по два пъти. Е, все пак е само хомяк.“

Дебе мълчеше. Керстен легна, отпуснал муцуна върху лапите си.

— Не се получи и няма защо да се продължава с опитите — каза той. — Завесата се скъса окончателно и този път не можем да я залепим. Те преминаха. Отвъдните. Завесата скоро ще се срасне сама, но няма нужда да ви казвам…

— Няма нужда — озъби се Итка. — Няма нужда, Керстен.

— Този град все още има някакви шансове. Докато Пъпчивия не е преминал отсам, градът все още има шансове.

— А другите градове? — обади се неочаквано Пашибурдук.

Керстен не отговори.

— А ние? — попита плъхът. — Ще останем ли?

— Защо?

Итка седна, навеждайки заострената си муцуна.

— А после… Съгласно плана?

— Виждаш ли други решения?

От далечината, откъм селището, до тях достигна звук. Звукова вълна. Керстен настръхна, а Пашибурдук се сви на червеникава топка.

— Прав си, Керстен — каза Итка. — Това е краят. Отиваме в Бремен. Там чакат останалите.

Плъхът се обърна към Дебе, която продължаваше да седи неподвижно, като пухкава раирана статуя.

— Дебе… Какво ти е? Не чуваш ли? Край!

— Остави я, Итка — промърмори Керстен.

— Имаш такъв вид — изсъска плъхът на котката, — сякаш ти е мъчно за тях. Какво, Дебе? Мъчно ли ти е?

— Какво знаеш ти, Итка — измяука тихо, зловещо котката. — Мъчно? Може и да ми е мъчно за тях. Мъчно ми е за докосванията на ръцете им. Мъчно ми е за шумоленето на дъха им, когато спят. Мъчно ми е за топлината на коленете им. Мъчно ми е за нашата музика, която, едва разпозната, вече е загубена. Защото тази музика не е нужна никому и вече никога няма да спасим никого с нея. Защото всяка минута, всяка секунда на хиляди места на тази планета се разнася веехал и той ще се разнася все по-често. До самия край. Мъчно ми е и за вас. За теб, Итка, и за Керстен, и за Пашибурдук. Мъчно ми е за вас, изгубилите, принудени да бягат. И за себе си ми е мъчно, защото така или иначе ще тръгна с вас, ще тръгна като една от вас. Макар че в това няма никакъв смисъл.

— Грешиш, Дебе — изрече спокойно Керстен. — Ние не бягаме. Този път не ни провървя. Но в Бремен… в Бремен чакат другите. От незапомнени времена музикантите отиват в Бремен. А когато станем повече, и музиката ни ще бъде по-силна, и някога ще затворим Завесата веднъж завинаги, ще я превърнем в непроходима стена. Затова грешиш, когато казваш, че музиката ни не е нужна. И че си я загубила. Не е вярно. Много добре знаеш.

— Чувствата надделяват над разума ти, Дебе — добави Итка. — Какво от това, че този град ще се обезлюди? В края на краищата те са си го заслужили. А ти… ти си мислиш за спасяването на единици. Отделни хора, тези, които обичаш? Това е неразумно. Мисли си за биологичния вид. Личностите нямат значение.

Котката внезапно се изправи, протегна се, измери плъха със зелен, зъл поглед, в който след секунда заблестя и кръвната омраза между двата биологични вида. Итка дори не трепна. Той гледаше как тя се отдалечава настрани, между магарешките бодили и балдахините от треви, надменна, горда и непобедима. До края.

— Сантиментална идиотка — промърмори той, когато вече беше сигурен, че котката няма да го чуе.

— Остави я — каза Керстен. — Не можеш да я разбереш.

— Мога — озъби се плъхът. — Само че не искам. Не искам и да обяснявам защо. Много по-важно е, че тя е с нас. Тя е добър Музикант. Керстен, може би най-накрая ще вървим, а?

— Да вървим? — усмихна се кучето. — Защо да вървим, като можем да се возим?