Анджей Сапковски
Музиканти (15)

Котката

— Време е вече. Сега — прошепна Хенцлевски.

Нейман погледна часовника си. Беше девет и двайсет и три. Докато гледаше, последната цифра затанцува като скелет в анимационен филм, превръщайки се в четворка. На релсите отвъд градинките, в дълбокия, обрасъл с офика строителен изкоп, бучеше и трещеше влак.

— Какво чакаме, мамка му? — започна да нервничи адвокатът.

Нейман измъкна от найлоновата си торбичка дебел вързоп, омотан с множество кърпи и ютено въже. От вързопа се подаде черно-бяла котешка муцуна, а от другата страна — опашка и задни лапи.

Нейман измъкна от джоба на сакото си клещи, омотани с оранжев изолирбанд.

По-нататък, зад беседките, Здиб, стаил се до Венда, мъчително гърголещ през запушения си нос, потрепна от вопъла, който долетя до него откъм градините.

— Господи! — подсмъркна Венда. — Сигурно боли много…

Котките в Доловете се притиснаха към земята, показаха белите си зъби, свиха уши.

Музикантите бяха готови, и четиримата.