Анджей Сапковски
Музиканти (1)

„Музиканти“, разбира се, също има своя история. Новелата се появи през 1989 г. по поръчка на Войтек Седенко, който ми предложи да участвам в подготвяща се антология на полската фантастика. Антологията, идеята за която явно беше хрумнала на Войтек от сборника „Опасни видения“ на Харлан Елисън, излезе под името „Алтернативни видения“, но първоначално плануваното й заглавие беше „Заплахи“. Точно това заглавие ми съобщи Седенко, когато ми предложи да участвам, като ми даде да разбера, че не желае фентъзи — жанра, с който тогава бях неразривно свързан. „Е — помислих си, — ако не е фентъзи, и същевременно е «заплаха», става ясно в какъв стил трябва да се напише.“ Никога по-рано не бях планирал да пиша хорър. Не обичах този жанр, защото е лъжлив в самата си дефиниция, дори в наименованието си. Особено когато става въпрос за този най-моден, филмов вариант, наречен — колко правилно — splatter^[1]. Който вместо да предизвиква ужас, да плаши и да тревожи, най-често разсмива, а понякога допълнително предизвиква близко да гадене омерзение със „специалните си ефекти“, състоящи се от обилни изригвания на червена боя, зелени сополи и изглеждащи като живи черва от латекс. А съм се възпитавал с добър хорър. В младостта ми, когато разведряването от 1956 г. разтопи ледовете и в преводите, и в издателската политика. Изчетох много класики на литературата на ужаса, хоръри, които явно заслужаваха това наименование, като „Маймунската лапа“ на У. У. Джейкъбс, „Крещящият череп“ на Марион Крофорд, „Сянка над Инсмут“ и други разкази на Лъвкрафт, новаторския за жанра „Разследване“ на Лем. Това бяха истински ужаси. После дълго, дълго време нямаше нищо, докато не се появиха „Бебето на Розмари“ от Айра Левин и „Екзорсист“ на Блати. А след това дойде Стивън Кинг и неговото „Гробище за домашни любимци“. Не знам дали ще ми повярвате, но когато дочетох този роман, а това беше доста късно през нощта, изключих осветлението с някаква странна неохота.

Но не кинговите „Домашни любимци“ дадоха тласък за написването на „Музиканти“. Трябва да знаете, че обожавам котките, направо маниакално обичам тези създания. А когато вечер навън се разнесеше крясък на измъчвана котка под акомпанимента на „Дръж, Роки!“ в изпълнение на съседа ми, господин зъболекаря, или развеселените фалцети на разкошните дечица на съседката, доцент от Лодзския университет, ме обземаше… Не, не ярост, не ожесточение, не жажда за възмездие. Обземаше ме отвратително, позорно усещане за безсилие. А после научих, че съседката ми от петия етаж, пенсионирана учителка, на която шумните разгонени котки й пречели да достигне подобаващото съсредоточаване при проследяването на съдбите на героите на „Династия“, нахранила животинките, като разхвърляла пастет, грижливо смесен… със ситно натрошено стъкло…

И вече имах идея за разказ. Подходящ за заглавието на антологията „Заплахи“. Измъчвате животинки, защото са беззащитни и не могат да ви отвърнат със същото? Внимавайте! Не бъдете толкова сигурни в себе си!

„Музиканти“ излезе в споменатата антология през 1990 г. Това беше първият ми разказ, който не е фентъзи. Пишейки това, имам предвид най-вече класическо фентъзи, случваща се в някаква Небивала земя история от типа меч и магия. Защото „Музиканти“ може да се приеме и за фентъзи. В дефиницията на посочения поджанр се вместват както множество хоръри, така и „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри. Близки са също — чрез антропоморфизирането на животни — и „Хълмът Уотършип“ на Ричард Адамс, и останалите фентъзита от същия „животински“ жанр.

Като — почти — финал, една любопитна подробност: не всички знаят защо антологията на Седенко излезе като „Алтернативни видения“, а не като „Заплахи“. Причината е, че повечето автори — дали заради вродения си мързел, или защото не са могли да се вместят в определения срок — изпратили на Войтек творби, намерени на дъното на чекмеджето или някъде из харддиска. Както лесно може да се отгатне, гамата на тематиките била доста обширна, а разказите не били свързани с абсолютно нищо помежду си. Освен това в повечето от тях, сякаш нарочно, нямало нито дума за каквито и да било заплахи, така че Седенко нямал друг избор, трябвало да пригоди заглавието на антологията към реалното й съдържание.

Спомням си също, че „Музиканти“ излезе в „котешката“ антология на издателство „Свръхнова“, но както казваше Киплинг, това вече е съвсем друга история. Ще се върнем към нея отново, и то скоро.

Да добавя накрая, че през 1990 г. „Музиканти“ получи наградата на Литературната фондация „Наталия Гал“. Това беше почти същото като първото ми отличие от фендъма — статуетката на наградата „Януш А. Зайдел“. Тази награда беше доказателство, че въпреки общоприетото мнение, мейнстриймът ме забеляза и ме оцени едновременно с фантастите и тяхното гето.