Анджей Сапковски
Пътят, от който няма връщане (9)

VIII

Фрегенал се спря и избърса с опакото на дланта изпотеното си чело.

— Там, зад онази скала, започва клисурата. На старите карти са я наричали Дур-тан-Орит, Мишото дере. Това е проходът Кламат. Ще се наложи да оставим конете тук. С тях нямаме дори и най-малки шансове, защото няма да можем да се приближим към него незабелязано.

— Микула — каза Висена, слизайки от коня. — Почакайте тук до вечерта, не повече. Ако не се върна, в никакъв случай не навлизайте в прохода. Връщайте се по домовете. Разбра ли, Микула?

Ковачът кимна. С него имаше само четирима селяни. Най-смелите. Останалата част от групата се стопи по пътя като майски сняг.

— Разбрах, госпожо — промърмори Микула, гледайки навъсено във Фрегенал. — Но ми е странно, че се доверявате на този проклетник. Според мен селяните бяха прави. Трябваше да се обезглави. Само ги погледнете тези свински очички и тази коварна муцуна, госпожо.

Висена не отговори. Заслони очите си с ръка, гледайки нагоре, към входа на клисурата.

— Води, Фрегенал — нареди Корин, затягайки колана си.

Тръгнаха.

След половин час ходене видяха първия фургон. Преобърнат, разбит. След него имаше друг, с разбито колело. Конски скелети. Човешки скелет. Втори. Трети. Четвърти. Купчина изпочупени, раздробени кости.

— Кучи син — изрече тихо Корин, гледайки черепа, през чиито очни кухини беше покълнала коприва. — Това са търговци, така ли? Не знам какво ме спира да…

— Договорихме се… — прекъсна го бързо Фрегенал. — Договорихме се. Казах ви всичко, Висена. Помагам ви. Водя ви. Договорихме се!

Корин се изплю. Висена го погледна пребледняла, после се обърна към магьосника.

— Договорихме се — каза тя. — Ще ни помогнеш да го намерим и да го унищожим, после си хващаш пътя. Смъртта ти няма да съживи онези, които лежат тук…

— Да го унищожите, да го унищожите… Висена, предупредих те и ще повторя още веднъж: приведи го в летаргия, парализирай го, знаеш заклинания. Но не го унищожавай. Той е безценен. Винаги можеш…

— Престани, Фрегенал. Вече говорихме за това. Води ни.

Продължиха нататък, внимателно заобикаляйки скелетите.

— Висена — прошепна Фрегенал след малко, — осъзнаваш ли какво рискуваш? Това не е шега работа. Знаеш, че с Ефекта на огледалото се случва какво ли не. Ако инверсията не сработи — край с нас. Виждал съм на какво е способен.

Висена се спря.

— Не извъртай — рече тя. — За каква ме вземаш? Инверсията ще сработи, освен ако…

— Освен ако не си ни излъгал — вметна Корин с приглушен от ярост глас. — А ако си ни излъгал… Казваш, че си виждал на какво е способен твоят звяр? А знаеш ли на какво съм способен аз? Знам такъв удар с меча, след който ще ти останат едното ухо, едната буза и половината челюст. Може и да го преживееш, но след това няма да можеш, например, да свириш на флейта.

— Висена, укроти този убиец — измънка Фрегенал, пребледнял. — Обясни му, че не мога да те излъжа, че би почувствала…

— Стига си дрънкал, Фрегенал. Води ни.

По-нататък видяха още фургони. И отново скелети. Разбъркани, преплетени, белеещи се в тревата ребра, стърчащи между камъните пищяли, ужасяващо усмихващи се черепи. Корин мълчеше, стискайки ръкохватката на меча с изпотената си длан.

— Внимателно — прошепна Фрегенал. — Вече сме близо. Вървете тихо.

— От какво разстояние реагира? Фрегенал, на теб ти говоря.

— Ще ти дам знак.

Продължиха нататък, поглеждайки към стръмните склонове на клисурата, покрити с уродливи храстчета, редуващи се с оголените ивици на дерета и сипеи.

— Висена? Усещаш ли го вече?

— Да, но слабо. Колко далеч, Фрегенал?

— Ще ти дам знак. Жалко, че не мога да ти помогна. Без жезъла и пръстена си не мога да направя нищо. Безсилен съм. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Това!

С пъргавина, която трудно можеше да се очаква от него, дебелакът вдигна от земята един остър камък и удари Висена по тила. Друидката падна по корем, без да издаде нито звук. Корин измъкна меча си и замахна, но магьосникът беше невероятно ловък. Хвърли се на земята, избягвайки острието, метна се към краката на Корин и го удари по коляното с камъка, който още беше в ръката му. Корин изкрещя, падна, болката за миг спря дъха му, а после от вътрешностите му, към гърлото премина вълна на гадене. Фрегенал скочи като котка, готвейки се да удари отново.

Пъстрокрилата птица се понесе като камък надолу и се удари в лицето на магьосника. Фрегенал отскочи, размахвайки ръце, и изпусна камъка. Корин, облегнат на лакътя си, замахна с меча, но острието премина на косъм край прасеца на дебелака, който се обърна и се понесе обратно към Мишето дере, като викаше и врещеше. Корин се опита да стане и да го настигне, но болката замъгли погледа му. Падна отново и запрати подир магьосника поток от отвратителни ругатни.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, Фрегенал се спря и се обърна.

— Ти, некадърна вещице! — изкрещя той. — Ти, червенокоса грознице! Искаше да надхитриш Фрегенал? Милостиво да ми дариш живота? Мислеше, че ще гледам спокойно как го убиваш?

Корин, без да спира да ругае, масажираше коляното си, успокоявайки пулсиращата болка. Висена лежеше неподвижно.

— Идва! — изрева Фрегенал. — Вижте го! Любувайте се на гледката, защото след малко кашчеят ми ще ви избоде очите! Вече идва!

Корин се обърна. Иззад купчина каменни отломки, на някакви си стотина крачки от тях, се подадоха възлестите стави на членестите паякови крака. След миг през купчината камъни се прехвърли поне четириметрово в диаметър туловище, плоско като чиния, ръждивокафяво, грапаво, покрито с остри израстъци. Четирите двойки крака пристъпваха отмерено, влачейки чиниеобразното тяло през насипа. Петата, главна двойка крайници, непропорционално дълги, беше въоръжена с могъщи рачешки щипки, покрити с редици остри шипове и рогови израстъци.

„Това е сън — помисли си Корин. — Кошмар. Събуди се! Събуди се! Извикай и се събуди. Извикай. Извикай. Извикай“.

Забравил за болката в коляното си, той се хвърли към Висена и дръпна отпуснатата й ръка. Косите на друидката бяха залети с кръв, която вече се стичаше по шията й.

— Висена… — изтръгна се през парализираното му от страх гърло. — Висена…

Фрегенал избухна в безумен смях, чието ехо се отрази от стените на клисурата. Смехът заглуши крачките на приближаващия се с брадва в ръка Микула. Фрегенал видя ковача когато вече беше твърде късно. Брадвата се вряза в кръста му, малко над бедрото, и навлезе чак до тъпата си част. Магьосникът рухна на земята с крясък, опитвайки се да избие оръжието от ръцете на ковача. Микула стъпи отгоре му, изтръгна брадвата, замахна отново. Главата на Фрегенал се затъркаля по склона и застина, опряла чело до един от черепите, лежащи под колелата на разбит фургон.

Корин куцукаше, спъвайки се в камъните, докато влачеше безчувствената и отпусната Висена. Микула подскочи към тях, хвана девойката, с лекота я преметна през рамо и побягна. Корин, макар и да се беше отървал от товара, не успяваше да настигне ковача. Погледна назад. Кашчеят се движеше към тях, скърцайки със стави; протегнатите напред щипки разравяха рядката трева, тракаха по камъните.

— Микула! — извика отчаяно Корин.

Ковачът погледна назад, остави Висена на земята, притича до Корин, подхвана го, двамата затичаха заедно. Кашчеят ускори движението си, местейки покритите си с шипове лапи.

— Няма да се справим — пъшкаше Микула, оглеждайки се. — Няма да се измъкнем…

Достигнаха до лежащата по гръб Висена.

— Кръвта й тече! — възкликна Микула.

Корин се досети и изтръгна от колана на Висена кесията й, изсипа съдържанието й и без да обръща внимание на останалите предмети, сграбчи червеникавия минерал, покрит с рунически знаци, раздели сплъстените от кръвта й червени коси и притисна хематита към раната. Кръвта мигновено спря да тече.

— Корин! — извика Микула.

Кашчеят беше близо. Разперил беше широко лапи с отворени щипки. Микула видя въртящите се върху стълбчетата си очи на чудовището и скърцащите под тях полусърповидни челюсти. Движейки се, кашчеят ритмично съскаше: „Тсс, тсс, тсс“…

— Корин!

Корин не отговори — той шептеше нещо, без да отделя хематита от раната. Микула скочи към него, дръпна го за рамото, отдели го от Висена, вдигна друидката на ръцете си. Побягнаха. Кашчеят, без да престава нито за миг да съска, вдигна лапи, застърга по скалите с хитиновата си обвивка и енергично запълзя подир тях. Микула осъзна, че нямат никакви шансове.

Откъм Мишето дере в галоп се носеше конник с кожена салтамарка, басинет^[1] с айвентал от метални обръчи и вдигнат над главата широк меч. На косматото му лице пламтяха две дребни очички, блестяха остри зъби.

С боен крясък Кехъл се нахвърли върху кашчея. Обаче преди да успее да се доближи до чудовището, страшните рогови щипки се сключиха около тялото на коня. Боболакът излетя от седлото и се затъркаля по земята.

Кашчеят без видимо усилие вдигна коня и го заби в шипа, стърчащ в предната част на туловището му. Сърповидните челюсти се сключиха, кръвта на животното плисна върху камъните, от разкъсания търбух върху земята се изсипаха димящи вътрешности.

Микула се затича, вдигна от земята боболака, но той го отблъсна, хвана меча си, изкрещя така, че заглуши предсмъртния вопъл на коня и се понесе към кашчея. С маймунска ловкост се промъкна под кокалестия лакът на чудовището и нанесе удар с всичка сила право върху стълбовидното око. Кашчеят засъска, пусна коня, разпери лапи настрани, набучи Кехъл на острите си шипове, вдигна го от земята и го захвърли встрани, върху насипа. Кехъл падна върху камъните, изпусна меча си. Кашчеят се завъртя настрани, протегна щипките и го сграбчи. Дребното тяло увисна във въздуха.

Микула изрева яростно, достигна чудовището с два скока, замахна с брадвата и удари хитиновата обвивка. Корин остави Висена и без да се замисля, скочи от другата страна на чудовището и със замах заби меча, който държеше с двете си ръце, в процепа между обвивката и лапата. Притиснал ръкохватката с гърдите си, той вкара острието до самия предпазител. Микула изпъшка и нанесе още един удар, обвивката на чудовището се пръсна, плисна зелена воняща течност. Кашчеят засъска, пусна боболака, вдигна щипките си. Корин се опря с крака в земята, хвана ръкохватката на меча, опита се да го издърпа — безуспешно.

— Микула! — извика той. — Назад!

Двамата хукнаха да бягат, като благоразумно избраха различни посоки. Качшеят се поколеба, застърга с търбух по скалата и се насочи право напред, към Висена, която, обхванала главата си с ръце, се опитваше да се надигне. Точно над нея, увиснала във въздуха, махаше с криле и врещеше пъстрата птица…

Кашчеят беше близо.

Микула и Корин скочиха едновременно, преграждайки пътя на чудовището.

— Висена!

— Госпожо!

Кашчеят, без да се спира, разпери лапи.

— Встрани! — извика Висена, надигайки се на колене и вдигайки ръце. — Корин! Встрани!

Двамата отскочиха и се притиснаха в стените на клисурата.

— Henenaa fireaoth kerelanth! — извика страшно магьосницата, замахвайки с ръце към кашчея. Микула усети как нещо невидимо се плъзга от нея към чудовището. Тревата се разстла по земята, а ситните камъчета се разхвърчаха встрани, сякаш изтласкани от тежестта на огромно кълбо, набиращо скорост. От дланите на Висена бликна ослепително ярка, зигзагообразна струя светлина, която удари кашчея и се разсипа върху обвивката му в мрежа от огнени езичета. Въздухът се пръсна в оглушителен рев. Кашчеят експлодира, ръсейки фонтани от зелена кръв, парчета хитин, крака, вътрешности. Всичко това излетя във въздуха и се посипа като градушка наоколо, забарабани по скалите, зашумя по храсталака. Микула приседна, прикривайки глава с двете си ръце.

Беше тихо. На мястото, където преди миг стоеше чудовището, се чернееше и димеше кръгла яма, опръскана със зелена течност и застлана с отвратителни, трудноразличими дребни късове.

Корин, бършейки от лицето си зелените петна, помогна на Висена да се изправи. Магьосницата трепереше.

Микула се наведе над Кехъл. Очите на боболака бяха отворени. Дебелата салтамарка от конска кожа беше станала на парцали, под които се виждаха остатъците от ръцете и раменете му. Ковачът искаше да каже нещо, но не можеше. Висена и Корин, който я придържаше, се приближиха. Боболакът обърна глава към тях. Корин погледна рамото му и с усилие преглътна.

— Ти ли си това, кралски сине? — изрече Кехъл тихо, но спокойно и ясно. — Беше прав… Без оръжие съм боклук. А без ръка? Сигурно фекалия, а?

Спокойствието на боболака порази Корин повече, отколкото вида на раздробените му кости, подаващи се от чудовищните рани. Изглеждаше невероятно, че дребосъкът е все още жив.

— Висена — прошепна Корин, гледайки умолително магьосницата.

— Не мога да помогна, Корин — каза Висена с треперещ глас. — Метаболизмът е напълно различен от човешкия… Микула… Не го докосвай…

— Ти се върна, боболако — прошепна Микула. — Защо?

— Защото метаболизмът ми е различен… от човешкия — изрече Кехъл с гордост в гласа, макар и с явно усилие. От устата му потече струйка кръв, която обагри пепеливосивата козина. Той се обърна и погледна Висена в очите. — Е, червенокоса вещице! Предсказанието ти е правилно, но ще трябва да го осъществиш сама!

— Не! — извика Висена.

— Да — каза Кехъл. — Така трябва. Помогни ми! Вече е време.

— Висена — възкликна Корин с ужасено лице, — нали не се каниш…

— Отдръпнете се! — извика друидката, сдържайки риданието си. — Отдръпнете се и двамата!

Микула, гледайки встрани, дръпна Корин за ръката. Корин не се възпротиви. Видя как Висена се спуска на колене пред боболака, как нежно го гали по челото, докосва слепоочията му. Кехъл потрепна, разтресе се и застина неподвижно.

Висена плачеше.