Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отполски
- Васил Велчев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Анджей Сапковски
Заглавие: Нещо приключва, нещо започва
Преводач: Васил Велчев
Език, от който е преведено: полски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: сборник разкази
Националност: полска (не е указана)
Редактор: Лора Шумкова
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-479-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/704
История
- —Добавяне
IV
Микула хвана по-здраво пръта с клещите и го обърна в огъня.
— Духай, Чоп! — нареди той.
Чиракът увисна на дръжката на духалото. Пълното му лице лъщеше от пот. Макар вратата да беше широко отворена, в ковачницата беше непоносимо горещо. Микула пренесе пръта върху наковалнята и с няколко силни удара на чука сплеска края му.
Коларят Радим, седнал върху необработен брезов пън, също се потеше. Разкопча жилетката си и измъкна ризата от панталоните си.
— Лесно ви е да говорите, Микула — каза той. — За вас битките не са нещо ново. Всеки знае, че не сте били цял живот ковач. Говори се, че по-рано сте сплесквали глави, вместо желязо.
— Трябва да се радвате, че имате такъв в селото — рече ковачът. — Още веднъж казвам — няма повече да им се кланям до земята на тези. Нито пък да работя за тях. Ако не дойдете с мен — ще тръгна сам или с такива, в чиито вени тече кръв, а не квас. Ще се стаим в гората и ще ги пребиваме един по един, когото хванем. Колко да са? Трийсет? Даже може и толкова да нямат. А колко села има от нашата страна на прохода? И яки селяни? Духай, Чоп!
— Вече духам!
— По-силно!
Чукът звънтеше при ударите върху наковалнята — ритмично, почти мелодично. Момчето духаше в духалото. Радим се изсекна в пръстите си и избърса ръката си в кончова на ботуша си.
— Лесно ви е да говорите — повтори той. — А колцина от Ключ ще тръгнат?
Ковачът отпусна чука и не отговори.
— Така и очаквах — рече коларят. — Никой няма да тръгне.
— Ключ е малко село. Трябваше да разпитате в Порог и Качан.
— Разпитах. Казах ви как е. Без бойци от Майена хората няма да се вдигнат. Някои казват: тези вранове и боболаци са лесна работа, ще им видим сметката за нула време с вилите, но какво ще правим, ако кашчеят тръгне срещу нас? Ще бягаме в гората? А къщите ни, имуществото? На рамо ли ще ги носим? А кашчеят не ни е по силите, всеки знае.
— Откъде да знам? Виждал ли го е някой? — извика ковачът. — Може изобщо да няма никакъв кашчей? И само да плашат с него нас, селяните? Виждал ли го е някой?
— Стига сте дрънкали, Микула. — Радим наведе глава. — Сам знаете, че онези, които отиват за охрана на търговците, не са някои побойници, окичени с желязо, а са истински главорези. Но върнал ли се е някой от прохода? Нито един. Не, Микула. Трябва да се чака, казвам ви. А ако комесът от Майена изпрати помощ, това вече ще е съвсем друга работа.
Микула остави чука и отново сложи пръта в огъня.
— Няма да дойде войска от Майена — каза той навъсено. — Господата отново се бият. Майена срещу Разван.
— За какво?
— Че можеш ли ги разбра за какво се бият благородните господа? Според мен — от скука се бият проклетите глупаци! — избухна ковачът. — И това ми било комес! Защо ли плащаме данъци на тая гадина?
Той измъкна пръта от огъня така, че се посипаха искри; завъртя го във въздуха. Чиракът отскочи. Микула хвана чука, удари веднъж, отново, трети път.
— Когато комесът изгони моя момък, го изпратих в тамошния Кръг, да моли за помощ. При друидите.
— При магьосниците? — попита коларят недоверчиво. — Микула?
— При тях. Но момчето още не се е върнало.
Радим поклати глава, стана, притегли нагоре панталоните си.
— Не знам, Микула, не знам. Не са за мен тия неща. Но едно е ясно — трябва да се чака. Като приключите с работата, веднага ще тръгвам. Трябва да…
На двора пред конюшнята зацвили кон.
Ковачът застина, вдигнал чука над наковалнята. Коларят пребледня, зъбите му затракаха. Микула усети, че ръцете му треперят и неволно ги изтри в кожената си престилка. Не помогна. Той преглътна и тръгна към изхода, в който ясно се открояваха силуетите на конници. Радим и Чоп го последваха, придържайки се близо до него, зад гърба му. На излизане ковачът подпря пръта на колоната до вратата.
Изброи шестима, всичките на коне, с гамбезони, осеяни с железни пластинки, с ризници, кожени шлемове със стоманени наносници, прави метални линии между огромните рубинени очи, заемащи половината лице. Седяха върху конете си неподвижно, сякаш небрежно. Микула, прехвърляйки поглед от един към друг от тях, забеляза оръжията им — къси копия с широки остриета. Мечове със странно изковани дръжки. Бойни брадви. Назъбени гизарми.
Срещу входа на ковачницата стояха двамина. Висок вран с изображение на слънце върху шлема, възседнал сив кон, покрит със зелен чул. И вторият…
— Майчице — прошепна Чоп зад рамото на ковача. И изхлипа.
Вторият конник беше човек. Носеше тъмнозелено вранско наметало, но изпод клюнообразния шлем към тях гледаха бледосини, а не червени очи. В тези очи се таеше толкова студена, безчувствена жестокост, че Микула усети как във вътрешностите му пропълзява студен, ужасяващ, предизвикващ гадене страх, и се спуска към седалището му. Продължаваше да цари тишина. Ковачът чуваше как бръмчат мухите, кръжащи над кофата за боклук оттатък оградата.
Човекът с клюнообразния шлем заговори пръв:
— Кой от вас е ковачът?
Въпросът беше безсмислен, кожената престилка и външността на Микула го издаваха от пръв поглед. Ковачът мълчеше. Улови с крайчеца на окото си краткия жест, който бледоокият направи на един от врановете. Вранът се наведе върху седлото и замахна силно с гизармата, която беше хванал за средата на дръжката. Микула се сви, машинално криейки глава между раменете си. Но ударът не беше предназначен за него. Острието удари Чоп в шията скосено и се вряза дълбоко в нея, раздробявайки ключицата и вратните прешлени. Момчето полетя назад към стената на ковачницата, удари се в колоната до вратата и се свлече на земята при самия праг.
— Попитах нещо — напомни човекът с клюнообразния шлем, без да изпуска от поглед Микула. Ръката му, облечена в ръкавица, докосваше брадвата, висяща от седлото му. Двамата най-отдалечени вранове разпалиха няколко смолисти борини и ги раздадоха на останалите. Спокойно, без да бързат, те започнаха да обхождат ковачницата и допираха главните до сламения покрив.
Радим не издържа. Закри лицето си с длани, изкрещя и хукна напред, между два коня. Когато се изравни с високия вран, той със замах заби копието в корема му. Коларят падна със стон, двукратно сви и изпъна крака. И застина.
— Е, какво, Микула, или както там се казваш? — обади се бледоокият. — Остана сам. И за какво беше всичко това? Да подстрекаваш хората към бунт, да ги изпращаш някъде там за помощ? Мислеше, че няма да узнаем? Глупак. В селата има и такива, които доносничат, само и само за да се подмажат.
Сламеният покрив на ковачницата пращеше, стенеше, пръскаше грозен жълтеникав дим, най-накрая изтрещя, лумнаха пламъци, посипаха се искри, полъхна мощното дихание на огъня.
— Хванахме твоя чирак, той изпя къде си го пратил. Този, който трябва да се върне от Майена, също го чакаме — продължи човекът с клюнообразния шлем. — Да, Микула. Набута си противния нос където не трябваше. И затова сега ще си имаш големи неприятности. Мисля, че няма да е лошо да те набием на кол. Дали ще се намери наблизо някой подходящ кол? Или не, още по-добре ще е да те овесим надолу с главата за вратата на плевнята и да ти одерем кожата като на змиорка.
— Добре, стига дрънканици — каза високият вран със слънцето на шлема й хвърли факела си през отворената врата на ковачницата. — След малко цялото село ще дотича тук. Приключвай с него по-бързо, да взимаме конете от конюшнята и да се махаме оттук. И откъде у вас, хората, тази страст към изтезанията, към причиняването на болка? При това излишна? Хайде, приключвай с него.
Бледоокият дори не погледна към врана. Наведе се в седлото, пристъпи с коня към ковача и каза:
— Влизай. — В бледите му очи се таеше радостта на убиец. — Вътре. Нямам време да се заема с теб както трябва. Но поне мога да те изпека.
Микула отстъпи крачка назад. Чувстваше по гърба си жегата от горящата ковачница, от падащите от тавана греди. Още една крачка. Спъна се в тялото на Чоп и в пръта, който момчето беше съборило при падането си.
Прътът.
Микула се наведе светкавично, сграбчи тежкото желязо и без да се изправя, от височината на коленете си, с всичката сила, която беше освободила в него омразата, запрати пръта право в гърдите на бледоокия. Изкованото във вид на длето острие проби ризницата. Микула не изчака човекът да падне от коня. Хукна напред, по диагонал през двора. Зад него се разнесоха крясъци и тропот. Достигна до бараката за дърва, сграбчи една от подпорите, облегнати на стената, и веднага, в движение, нанесе удар на сляпо. Ударът се стовари право върху муцуната на сивия кон със зелен чул. Конят се вдигна на задните си крака, събаряйки в прахта врана със слънцето на шлема. Микула отскочи, едно късо копие се заби в стената на бараката, разтресе се. Вторият вран, вадейки меча си, дръпна юздата, за да избегне тоягата. Следващите трима настъпваха, като крещяха и размахваха оръжия. Микула изрева и завъртя като мелница тежката тояга. Уцели нещо — отново кон, който изцвили и се вдигна на задните си крака. Вранът успя да се задържи на седлото.
Над оградата прелетя кон, идващ откъм гората, и се сблъска със сивушкото със зеления чул. Сивушкото се подплаши, дръпна юздите си, събаряйки високия вран, който се опитваше да скочи на гърба му. Микула, невярващ на очите си, видя, че новият конник се раздвоява — на дребосък с качулка, наведен над шията на коня, и на седнал отзад светлокос мъж с меч.
Дългото острие на меча описа два полукръга, проблеснаха две мълнии. Двама от врановете бяха пометени от седлата и рухнаха на земята сред облаци прах. Третият, принуден да отстъпи към стената на бараката, се обърна към странната двойка и получи удар под брадичката, точно над стоманения нагръдник. Острието на меча проблесна, за миг подавайки се отзад от врата на врана. Светлокосият мъж скочи от коня и притича през двора, отсичайки пътя на високия вран към коня му. Вранът извади меча си.
Петият вран се въртеше насред двора, опитвайки се да удържи танцуващия си кон, който се беше подплашил от горящата ковачница. Вдигнал бойната си брадва, конникът се оглеждаше, колебаейки се. Най-накрая изкрещя, удари коня с шпори и се нахвърли върху вкопчения в конската грива дребосък. Микула видя как дребосъкът сваля качулката си и изтръгва превръзката от челото си, и разбра грешката си. Девойката тръсна буйните си червени коси и извика нещо неразбираемо, протягайки ръка към атакуващия я вран. От пръстите й бликна тънка струя светлина, блестяща като живак. Вранът излетя от седлото, описа дъга във въздуха и се стовари върху пясъка. Дрехите му димяха. Конят му, удряйки в земята и с четирите си копита, цвилеше, тръскайки глава.
Високият вран със слънцето на шлема, приведен, бавно отстъпваше от светлокосия към горящата ковачница, протегнал напред двете си ръце, в дясната от които държеше меча. Светлокосият подскочи, оръжията им се срещнаха веднъж, втори път. Мечът на врана полетя встрани, а самият той увисна напред с главата, върху пронизалия го меч. Светлокосият отстъпи, дръпна меча си и го изтръгна. Вранът падна на колене, наклони се и заби лице в земята.
Конникът, съборен на земята от светкавицата на червенокосата девойка, се надигна на четири крака, опипвайки наоколо в търсене на оръжие. Микула се по съвзе от изумлението си, направи две крачки, вдигна тоягата и я стовари върху шията на падналия. Изхрущя кост.
— Излишно — чу той съвсем отблизо.
Девойката с мъжки дрехи беше зеленоока, с лунички. На челото й блестеше странно украшение.
— Излишно — повтори тя.
— Благородна госпожо — изрече със заекване ковачът, хванал тоягата си като гвардеец алебарда. — Ковачницата… Запалиха я. Убиха момчето, заклаха го. И Радим. Заклаха го, главорезите. Госпожо…
Светлокосият преобърна с крак тялото на високия вран, огледа го, после се приближи към Микула, прибирайки меча си.
— Е, Висена — каза той, — сега вече несъмнено съм замесен. Само едно ме притеснява — дали съсякох тези, които трябва.
— Ти ли си ковачът Микула? — попита Висена, вдигайки глава.
— Да. А вие от Друидския кръг ли сте, благородна госпожо? От Майена?
Висена не отговори. Гледаше към края на гората, към приближаващите се на бегом хора.
— Тези са свои — каза ковачът. — От Ключ.