Анджей Сапковски
Пътят, от който няма връщане (4)

III

Селището беше типично, с една улица, пресичаща склона на хълма успоредно с главния път; сламено, дървено и мръсно, сгушено зад криви огради. Когато навлязоха в него, кучетата се разлаяха. Конят на Висена вървеше спокойно насред улицата, без да обръща внимание на ожесточените мелези, протягащи покрити с пяна муцуни към краката му.

Отначало не се виждаше никой. После иззад оградите, от пътеките, водещи към хармана, се появиха селяните — приближаваха се бавно, боси и навъсени. Носеха вили, прътове и сърпове. Някои се навеждаха и вдигаха камъни.

Висена спря коня и вдигна ръка. Корин видя, че тя стиска в дланта си малко златно ножче с формата на сърп.

— Аз съм лечителка — каза жената ясно и звучно, макар и съвсем тихо.

Селяните свалиха оръжията, загълчаха, спогледаха се. Ставаха все повече и повече. Неколцина от най-близките свалиха шапките си.

— Как се казва селото ви?

— Ключ — долетя от тълпата след кратка тишина.

— Кой ви е старейшината?

— Топин, благородна госпожо. Ето в тази колиба.

Преди да се помръднат, през тълпата си проби път жена с бебе в ръцете.

— Госпожо… — простена тя, докосвайки плахо коляното на Висена. — Дъщеричката ми… Цялата я тресе…

Висена скочи от седлото, докосна главицата на детето, затвори очи.

— Утре ще бъде здрава. Не я омотавай в толкова топли дрехи.

— Благодаря ти, благородна… Стократно…

Топин, старейшината, вече беше излязъл в двора си и в момента се чудеше какво да прави с вилата, която държеше в готовност. Най-накрая изгреба с нея кокошите изпражнения от стълбите.

— Извинявайте — каза той, като облегна вилата на стената на колибата. — Госпожо. И вие, благородни господине. Времената са толкова несигурни… Моля, заповядайте. Каня ви да похапнем заедно.

Влязоха.

Жената на Топин, влачейки със себе си вкопчените в полата й две сламеноруси момиченца, поднесе пържени яйца, хляб и кисело мляко, след което се скри в другата стая. Висена, за разлика от Корин, ядеше малко и седеше тиха и замислена. Топин въртеше очи, чешеше се на различни места и бърбореше:

— Времената са несигурни. Несигурни са. Живеем в бедност, уважаеми. Развъждаме овце за вълна, за продажба на вълна, а понастоящем няма търговци, налага се да колим животните, за да има какво да сложим в гърнетата си. По-рано търговците ходеха за яшма и зелен камък до Амел, отвъд прохода — там има рудници. Оттам добиваха яшма. А когато минаваха търговци, купуваха и вълна, плащаха, оставяха и разни стоки. Но сега вече няма търговци. Дори сол няма, каквото убием, трябва да го изядем за три дни.

— Заобикалят ли ви керваните? Защо? — Висена постоянно докосваше замислено превръзката на челото си.

— Заобикалят ни — промърмори Топин. — В прохода се мотае някакъв проклет кашчей, не пропуска жива душа да премине. Защо да ходят търговците там? За да умрат?

Корин застина с лъжицата във въздуха.

— Кашчей? Какво е това кашчей?

— Откъде да знам? Разправят, че кашчеят е човекоядец. Дебне в прохода.

— И не пропуска кервани?

Топин прекара поглед през стаята.

— Само някои. Разправят, че своите. Пропуска своите.

Висена смръщи чело.

— Как така… своите?

— Ами своите — измънка Топин и пребледня. — Хората от Амел са го закъсали още повече от нас. Нас поне гората ни храни малко от малко. А те там седят върху голи скали и имат само онова, което кашчеите им продават срещу яшмата. Безмилостно, по разбойнически, искат да им се плаща за всяка стока, и какво да правят онези от Амел? Няма да ядат яшма, я?

— Какви са тези „кашчеи“? Хора?

— Хора и вранове, и още някакви. Бандити, госпожо. Превозват до Амел това, което вземат от нас, там го разменят срещу яшма и зелен камък. А на нас ни го отнемат насила. Случвало се е да грабят по селата, да изнасилват девойки и да убиват всеки, който се съпротивлява, да опожаряват. Бандити. Кашчеи.

— Колко са? — обади се Корин.

— Кой да ги преброи, уважаеми господине? Всички си пазят селата, държат се заедно. Но каква полза? Когато дойдат нощем, палят. По-добре да им се дава това, което поискат. Защото се говори, че…

Топин пребледня още повече, целият се разтрепери.

— Какво се говори, Топин?

— Говори се, че кашчеят, ако го ядосат, ще излезе от прохода и ще тръгне към нас, в долината.

Висена се изправи рязко, изражението й се беше променило. Корин го побиха тръпки.

— Топин — каза магьосницата, — къде е най-близката ковачница? Конят ми изгуби една от подковите си по пътя.

— Оттатък селото, при гората. Там има и ковачница, и конюшня.

— Добре. А сега иди да разпиташ къде има болни или ранени.

— Признателни сме ти, благородна благодетелко!

— Висена — обади се Корин, когато вратата зад Топин се затвори. Друидката се обърна и го погледна. — Всичките подкови на коня ти са на мястото си.

Висена мълчеше.

— Яшмата, естествено, е яспис, а зеленият камък е жадеитът, с който се славят рудниците в Амел — продължи да говори Корин. — А до Амел може да се стигне само през Калмат, през прохода. Пътят, от който няма връщане. Какво говореше покойницата на кръстопътя? Защо искаше да ме убие?

Висена не отговаряше.

— Мълчиш? Няма значение. И без това всичко започва да се изяснява. Бабата от кръстопътя чакаше някой, който да спре пред глупавия надпис, забраняващ да се продължи на запад. Това е било първото изпитание — умее ли пътникът да чете. После бабката е направила още една проверка — кой, ако не добрият самарянин от Кръга на друидите ще помогне в сегашните времена на гладна старица? Залагам си главата, че всеки друг даже би й взел тояжката. Хитрата бабка продължава нататък, започва да бърбори за нещастни бедни хора, нуждаещи се от помощ. Пътникът, вместо да я възнагради с ругатни и ритници, както би постъпил някой обикновен жител на тази околност, слуша напрегнато. Да, мисли си бабката, това е той. Друидът, отиващ да се разправи с бандата, тероризираща района. И тъй като тя несъмнено е изпратена от същата тази банда, се хваща за ножа. Е, Висена? Не съм ли интелигентен над средното равнище?

Висена не отговори. Тя стоеше, обърнала глава към прозореца. Полупрозрачните пердета от рибни мехури не бяха преграда за погледа й — тя се взираше в пъстрокрилата птица, кацнала на вишневото дърво.

— Висена?

— Да?

— Какво е кашчей?

— Корин — изрече Висена рязко, обръщайки се към него, — защо се бъркаш в неща, които не са твоя работа?

— Чуй ме. — Корин не се обиди ни най-малко. — Вече съм замесен в тази, както я определи, твоя работа. Така се получи, че искаха да ме заколят вместо теб.

— По случайност.

— Мислех, че магьосниците не вярват в случайността, а само в магическото привличане, съчетаване на събитията, стечение на обстоятелствата и така нататък. Забележи — ние пътуваме на един кон. Факт и същевременно метафора. Накратко… Предлагам ти помощ в мисията, за чиято цел се досещам. Ще считам отказа ти за проява на арогантност. Казвали са ми, че вие, в Кръга, силно подценявате обикновените смъртни.

— Това е лъжа.

— Всичко се нарежда чудесно. — Корин се усмихна, показвайки зъбите си. — Хайде, да не губим време. Да идем в ковачницата.