Александър Драганов
Изумруда на Базилиска (20)

Глава XX
Саликарнас

„Той беше грозен, но за сметка на това тъп.“

Джефри си спомни поговорката, когато видя гоблините пазещи ръждясалата, огромна порта, през която се влизаше в Саликарнас.

— Златица за човек — поиска таксата за вход един от тях, докато се подпираше на копието си и изсипваше в гърлото си съдържанието на манерка, което, ако се съдеше по миризмата и състоянието на гоблина, беше силен и съмнителен по произход алкохол.

— И още по една за всяко оръжие — добави другия гоблин, докато пощеше мръсната си глава с дълги нокти.

— За животното таксата е по-голяма — продължи речта първият гоблин и посочи с крив пръст Хелана.

— Особено ако е базилиск — вторият замижа. Хелана отвори уста да отговори, но Макрейд успя да я изпревари и каза:

— Уивърн е!

— Значи пет златици — кимна пияният, все едно се съгласява с философски въпрос. Рицарят въздъхна, но плати. Съществото пусна групата да продължи, захапал получените монети.

— Дай да ги видя! — протегна ръка другарят му.

— Да си гледал когато трябва — скастри го другарят му и прибра парите в кесията си.

— Този град ми се струва доста корумпиран — въздъхна Джефри, щом отминаха жалките стражи.

— Бедността ражда пороци — отвърна Сианна, — а Саликарнас е бедно място, в което живеят порочни създания.

— Какво е уивърн? — Чарли галеше Хелана в опит да я успокои.

— Подобен на дракон змей — отвърна вместо рицаря Рудолф. — Но не е интелигентен, разликата с истинския дракон е като на маймуна с човек. В Саликарнас ги ловят от малки и след това ги пускат да се бият за удоволствие на богаташите.

— Казах, че Хелана е уивърн за да не предизвиквам излишни въпроси — допълни Макрейд. — За щастие стражите и повечето бедняци не са виждали истински дракон, иначе щяха да познаят, че лъжа. Уивърните, за разлика от драконите имат само по два крака, а не четири.

Скоро мислите за дракони, уивърни и други влечуги бяха изместени от горчивата реалност в Саликарнас. Наоколо бе пълно с различни и гротескни същества — мръсни и грозни хора (някои от жените се кипреха с по-големи бради и от мъжете), пияни и обрулени от живота джуджета (печелещи по някое презрително изсумтяване от страна на Рудолф), както и огромни количества орки, гоблини и гноми, които или просеха, или се опитваха да крадат, или продаваха съмнителна стока върху малки сергии на колелца, с които бързо бягаха щом някой от градската стража — обикновено също орк или гном — ги забележеше. Въздухът час по час бе разцепван от диви псувни на различни езици. Уличките бяха мръсни и криволичеха измежду полусрутени къщи, често със зазидани врати и прозорци. Но точно от най-здраво залостените сгради долитаха най-шумните крясъци.

Джефри пребледня от околната гледка и се наложи Сианна да постави успокоително ръка на рамото му. Чарли не изглеждаше много по-смел и почти изпищя, когато един престарял орк сложи костелива ръка на рамото му.

— За колко го продаваш — наклони глава съществото към Хелана, която бе ококорила уплашено очи.

— Не е за продан — отвърна Чарли и бавно се отскубна от стария орк, който надигна бутилка с мътна течност към устата си и започна да лочи, забравил въпроса си.

— Дръжте се близо един до друг — прошепна Макрейд. — Иначе може да ви отвлекат и убият преди да разберете защо и за какво.

— Път, сторете път! — трескав крясък накара съществата наоколо да се разкачат насам-натам.

Макрейд и Рудолф бързо изтикаха момчетата и Хелана настрани, а Сианна бе плътно до тях. Очите й шареха в търсене на опасност.

Миг по-късно причината за гюрултията се разкри и покрай тях мина черна карета, увенчана с метални черепи и теглена от грозни впрегатни коне. Те бяха подкарвани напред от гоблин в нелепо лъскав фрак, държащ остен и бодейки с него крантите по изранените гърбове. Върху покрива на каретата се вееше огромен флаг със стилизирана буква „Ф“.

— Знакът на барон Форкоу — прошепна Макрейд.

— Каретата му носи пресни морски деликатеси — обади се тях един гном и плю на земята. — Будала! Яде ги без чесън!

Джефри преглътна, но Макрейд им махна и така спътниците продължиха пътя си из гнусните улички, които постепенно станаха по-чисти и спретнати. Всякаква илюзия за ред бе разбита, когато от една на пръв поглед прилична къща изпълзя невероятно уродливо създание, подобно на кръстоска между паяк и вълкодав. Осем кучешки крака излизаха от дебелото му туловище, а от безвратието стърчеше вълча глава с осем очи. То подскочи няколко пъти и се озова пред шокирания Джефри, който инстинктивно извади Меча на Леда и замахна. Съществото отскочи назад, покатери се по стената до покрива на съседна къща и залая от високо.

— Млъкни, безполезно псе такова! — развика се някой от спретнатата къща, при което чудовището нададе още по-силен вой.

— Да се махаме оттук — Макрейд ускори крачка.

— Какво беше това? — попита Джефри.

— Някои от алхимиците в Саликарнас експериментират с формите на живот — отвърна рицарят.

— Но кой би създал кръстоска между куче и паяк? — учуди се Чарли.

— Не бихме искали да разберем, затова по-бързо — отвърна рицарят.

Спътниците продължиха да вървят из странния и враждебен град, а грозните и несъразмерни къщички се смениха с високи дувари, зад които се криеха скъпи имения.

— Аха! — възкликна Макрейд, когато пред тях се разкри триетажна странноприемница, над чиято врата бе изписано името „Дългото сбогуване“.

На вратата ги посрещна джудже, канещо ги с лицемерна усмивка.

— Елате, господа, най-хубавите стаи, най-топлата храна в цял Саликарнас е при нас.

Макрейд не го удостои с отговор, а махна с ръка на останалите да го последват. Те се озоваха в хубава на вид приемна, където на рецепция ги посрещна добре облечен орк, който бе сложил очила на носа си, правещи го да изглежда по-скоро смешен, отколкото умен.

— Стаи, храна или и двете? — попита той, докато всмукваше малко дим от закривена лула.

— И двете — отговори рицарят.

— Чудесно, значи хората сте трима по две, една елфа по три, джуджето по едно…

— Хей, защо съм най-евтин? — кресна Рудолф.

— И това люспестото не го знам какво е, но го таксувам като уивърн по пет, значи всичко на всичко 15 златици спане и храна — завърши оркът и всмукна отново от лулата си.

Рицарят се намръщи, но плати без пазарлъци. Оркът прибра парите и им даде ключ за голяма стая с шест легла на третия етаж. За дракона предложи конюшня, но Чарли настоя да го държи до себе си.

— Както искаш — не възрази оркът, — храната ви ще пристигне след половин час.

* * *

Джефри отвори очи, усетил някой да го разтърсва за раменете. Младежът се изправи и понечи да запита какво става, но видя угриженото лице на Рудолф с пръст пред устните.

— Някой се катери по стената — прошепна джуджето и подаде Меча на Леда. Джеф понечи да стане да вземе бронята си, но Рудолф поклати глава. „Няма време“, беззвучно оформиха устните му.

— Не бери грижа — прошепна Сианна, — никой няма да те стигне.

Джефри се изправи, стиснал оръжието си. Чарли бе в същото положение — без броня, но надигнал Меча на Дракона. Макрейд бе извадил оръжия, а Хелана бе настръхнала и разперила криле в ъгъла.

Прозорецът се пръсна и в стаята им се появиха няколко маскирани мъже, облечени в черни прилепнали костюми. Ръцете им стискаха къси извити мечове.

— Нинджи! — извика Джефри изненадано.

— Това са елитните войни от Гилдията на Убийците — учуди се Макрейд. — Откъде си чувал за тях?

— Дали това има значение? — изсмя се първият нинджа. — Идвате с нас!

— И как мислиш да ни принудиш, убиецо? — попита студено Сианна.

— Лесно — отвърна друг нинджа, който изникна като сянка зад Джефри и опря меча си в гърлото му. Трети вдигна метална заострена звезда в ръката си, сочещ към Чарли.

— И къде мислите да ни водите? — Макрейд бе привидно спокоен, макар по челото му да изби студена пот.

— Барон Форкоу иска да ви приеме — обясни един от нападателите. — Има един елф, който много ще се зарадва да ви види.