Синтия Идън
Горещо след полунощ (9)

Глава 9

Емили стоеше на трибуната, леко наклонена напред, за да се чува гласът й по микрофона. Към нея бяха насочени множество камери и светлини.

— След като внимателно се запознах с материалите по делото, стигнах до заключението, че без съмнение престъпникът е познавал жертвата. И това убийство не е случайно. Престън Майерс е набелязан за жертва от по-рано.

— Д-р Дрейк! — Слабоват мъж с азиатски черти вдигна ръка. — Ли Нгуен от „Атланта Метро Дейли“ — Той направи пауза, за да може тя да осмисли думите му. — Ще убие ли Нощният Касапин отново? И има ли още такива, които са набелязани като жертва от по-рано? — Журналистът я пронизваше с поглед, докато фотографът до него не спираше да снима.

Емили погледна съвсем леко към Дени. Вече му беше споменала за увереността си, че престъпникът несъмнено ще продължи да убива. Но капитанът и окръжният прокурор забраниха тази информация да бъде споделена с пресата.

— Ние не искаме хората да изпаднат в паника — това бяха думите, с който окръжният прокурор Бен Митчъл реагира на твърдението й.

Бен пристъпи напред и дари с нещо подобно на усмивка както Нгуен, така и всички останали журналисти, събрали се в пресцентъра.

— Твърде рано е да се каже ще убива или не този неадекватен човек отново. — Южняшкият акцент на Бен придаваше мелодичност на речта му.

— Значи вие смятате, че убиецът е неадекватен? — зададе въпрос Дарла Митчъл с перфектната си визия на телевизионна водеща и алчен поглед в очите. Зад нея стоеше Джейк с напрегнато и леко измъчено изражение на лицето.

— Ами…

— Думата неадекватен не подхожда на убиеца — Емили не даде възможност на окръжния прокурор да отговори на зададения въпрос. Гласът й оставаше все така спокоен и професионален.

— А коя дума му подхожда повече, д-р Дрейк? — Дарла седеше на първия ред и затова добре се видя, как се наклони напред. — Психопат? Душевно болен? Или просто откачен луд?

Вероятно всичките тези определения му подхождаха.

— Към този момент е невъзможно да се каже какви са мотивите на убиеца. Уверена съм, че мъжът е интелигентен, организиран, силен и много, много опасен.

— Д-р Дрейк, ще работите ли заедно с полицията, докато Нощният Касапин не бъде заловен? — попита Нгуен.

— Възнамерявам да работя с полицейското управление на Атланта дотогава, докато те се нуждаят от услугите ми. — Настъпи мигът, в който трябваше да излезе от светлината на прожекторите. — Благодаря ви.

Бен с жест покани Смит да излезе напред.

— Нашият съдебен патолог ще ви запознае с уликите, които е отрила.

Смит нервно преглътна, оглеждайки морето от лица. Днес беше сменила бялата медицинска престилка с обикновен черен костюм и изглеждаше просто великолепно.

Тя леко повдигна микрофона, коригирайки височината му.

— Искам да изясня няколко факта, които бяха споменати в пресата.

Заявлението й беше посрещнато с възторжен шум от одобрителни гласове.

— Първо, въпреки слуховете жертвата не беше „разчленена“. Тялото беше цяло. Престън Майерс е починал от разкъсаните югуларна вена и сънна артерия.

— Какво оръжие е използвал убиецът? — Зададе въпрос мъж на средна възраст в черен костюм.

Д-р Смит поклати глава.

— Не съм упълномощена да отговоря на този въпрос.

Да, Емили силно се съмняваше, че окръжният прокурор би разрешил да се изнесе информацията, че като оръжие Нощният Касапин е използвал зъбите си.

— Искам да ви информирам, че престъпникът е оставил на местопрестъплението няколко косъма.

„Косми от шифтър-вълк. Което, само по себе си, беше достатъчно трудно и почти невъзможно да им се направи ДНК анализ“, помисли си Емили.

— И аз съм напълно сигурна, че тези улики ще ни заведат до убиеца — Смит наклони глава като кралица, разрешавайки на поданиците си да си тръгнат. — Благодаря ви за вниманието!

Бен отново взе инициативата, отговаряйки на няколко въпроса, и закри пресконференцията с обещанието да сподели новата информация с пресата веднага, щом такава се появи.

Слава Богу!

Емили побърза да слезе от подиума. Не й харесваше да говори пред голяма аудитория — коленете й трепереха, а стомахът й се бе превърнал в стегнат възел.

— Добре се справи, Док — Колин се отдели от тълпата и застана до нея.

— Мислех, че ти също ще бъдеш горе на подиума. — Емили го погледна и почувства как цялата се изчервява. Тази сутрин, когато се събуди, Колин не спеше, а лежеше до нея и я гледаше със сериозните си сини очи.

Беше тръгнал за участъка към седем след страстна целувка за довиждане.

Не говориха за случилото се през нощта. Не произнесоха и дума за умопомрачителния секс.

— Брукс е този, който общува с репортерите — и Колин показа партньора си, който в този момент слизаше от подиума. — Има предразполагащо лице и винаги изглежда добре на екрана.

Е, тя мислеше, че Колин също ще изглежда доста добре пред камерата. Емили се напрегна. По дяволите. Те наистина имаха нужда да поговорят и да изяснят нещата помежду си.

— Д-р Дрейк?

Емили се обърна на повикването на Дарла и видя, че жената се насочва към нея. Джейк плетеше крака отзад.

Репортерката спря до нея със самодоволна усмивка върху устните си.

— Искам да ви задам няколко въпроса?

Колин пристъпи напред.

— Тя няма да отговаря на повече въпроси по случая.

— Хм…, ами те не свързани със случая. Поне не съвсем.

Дарла изглеждаше доволна, като котка, ближеща сметана.

А стомахът на Емили се сви от лошо, много лошо предчувствие.

— Какво искаш да знаеш?

— Кажете ми, докторе… — Дарла замълча и леко повдигна едната си идеално оформена вежда. — Какво знаете за мястото, което се нарича „Серенити Уудс“?

Сърцето й спря. След което заби с двойна сила.

— „Серенити Уудс“? — Гласът й бе ясен и спокоен. Но дланите й се изпотиха. — Някога имаше психиатрична клиника за деца и подрастващи с такова име. — Емили сви рамене. — Но мисля, че тя вече не функционира.

— Да, закрита е. — Дарла присви очи. — В клиниката е избухнал пожар преди няколко години. След което са я затворили.

Емили внимателно гледаше репортерката, запазвайки неутралното изражение на лицето си.

— Разследването е показало, че е било умишлен палеж.

Колин докосна ръката й.

— Трябва да тръгваме, д-р Дрейк. Предполагам, че Смит ще иска да говори с вас по случая.

Това се казваше новина. Но тя кимна и се зарадва, че има извинение, с което да се измъкне от Дарла. „Серенити Уудс“. От няколко години не беше чувала това име.

Емили се обръщаше, когато Дарла я хвана за ръката и я спря.

— Още един въпрос. — Ръката на журналистката беше леденостудена. Дарла се наклони напред и понижила глас до шепот, попита: — Все още ли виждате демони?

Емили се напрегна, но лесно успя да изобрази удивление върху лицето си.

— Да виждам демони ли? — след което поклати глава. — Разбира се, че не. След което й хвърли притеснен и загрижен поглед. — Но защо питаш? Скъпа, нима ти ги виждаш?

Дарла ядосано сви устните си и пусна ръката й. Върху красивото й лице се изписа силен гняв, след което тя се завъртя на пети и си запробива път сред тълпата.

Джейк погледна към Емили и пресрещна погледа й за секунда. В погледа му се четеше тревога. За Емили и за самия него.

Кимна й леко, поклати глава и изчезна сред тълпата репортери.

Емили облекчено си пое дъх. Проклятие! Дарла Митчъл се бе ровила в миналото й. А миналото й определено не беше безупречно.

Емили изглеждаше бледна и изплашена.

Колин стегна хватката си върху ръката й и я поведе към стълбището. Отвори металната врата и я избута през прага. Когато вратата се затвори зад гърба им, Колин за секунда застина, ослушвайки се, и след като се убеди, че на стълбището няма никой друг, освен тях, реши, че е настъпило времето за собствените му въпрос-и-отговор.

— Док, какво става?

Емили го погледна с широко отворени очи.

— Има някои неща, които не знаеш за мен.

След снощи той беше започнал да мисли, че я познава достатъчно добре. Знаеше къде да я докосне, за да изтръгне онзи мек стон от нея. Знаеше какво е усещането, когато тя свършва, стискайки го в себе си. Знаеше как изглежда сутрин, когато току-що се е събудила, в лъчите на изгряващото слънце, проникващо през щорите.

Да, той я опознаваше все по-добре и по-добре. Но разбираше, че тя все още крие тайни.

Както и той.

Макар да съзнаваше, че има малко преимущество пред нея, след като прегледа досието й. След онази първа нощ, когато разбра, че някой я следи, той беше започнал да събира информация за нея.

И онова, което узна, е, че докторката води достатъчно спокоен живот. От време на време излизаше на срещи, но прекарваше голяма част от него с пациентите си.

Колин разбираше, че има нещо повече от това, което Емили позволяваше да се види — още тайни, които се криеха под нейната повърхност. И точно сега изглеждаше така, че той е на път да узнае още една от тях…

— Мисля, че Дарла се е ровила в миналото ми. — Устните й се свиха в тънка линия. — Всъщност зная, че го е направила. — В гласа й се прокрадна ярост. — Не зная как се е добрала до досието ми, което трябваше да е унищожено. Няма никакви шансове, че тя…

— Хей, хей… по бавно. — Колин я хвана за лакътя. — Аз не мога да чета мисли, скъпа. И не разбирам за какво, по дяволите, говориш?

— „Серенити Уудс“. — Тя сякаш изплю думите. — Тя знае, че съм била за известно време в „Серенити Уудс“.

Колин все още не разбираше.

— Е добре, работила си в психиатрична клиника и какво от това? — Гит беше свидетел на разговора им с Дарла и очакваше Емили да бъде развълнувана от въпроса за демоните, а не за споменаването на някаква психиатрична клиника.

Спомни си, какво беше чел за този пожар преди няколко години. Пострадали нямаше. Пожарната сигнализация беше сработила и персоналът успял да изведе всички пациенти. Но неочаквана мисъл го накара да се напрегне.

— Проклятие, Емили, там ли си работила, когато…

— Аз не съм работила там. — Гласът й бе рязък. — О, по дяволите, трябва да се върна и да говоря с Дарла. Трябва да разбера какво знае тя.

— Имаш предвид, че ние трябва да говорим с нея. — Досега докторката трябваше да е наясно с това. Те са партньори. А партньорите работят заедно. — Но не можем да я разпитваме, когато наоколо има толкова журналисти. Ще почакаме и ще поговорим с нея по-късно тази вечер.

Емили кимна, явно недоволна от такова забавяне.

— Добре.

Колин усещаше напрегнатото й от вълнение тяло. Обходи я с поглед. Беше облякла черна блуза с висока яка. И се зачуди дали не я беше избрала, с цел да скрие слабия белег, който той остави на врата й.

Направи го напълно умишлено, разбира се, защото така бе прието в неговия вид. И щеше да го направи отново. Щеше да остави белега си веднага, щом тя се окажеше под него или върху него.

По дяволите, той бе съгласен да я вземе по всякакъв начин! Вече опита вкуса й и сега беше настървен за повече. Погледна надолу към полата, която Емили беше облякла. Тънка, черна пола.

Жалко, че Смит ги чакаше. Щеше да му хареса да я повдигне нагоре, за да провери толкова ли е мека, колкото помни.

Членът му опря в ципа на дънките.

Проклятие!

Сега не беше време за това.

Емили бе ядосана и изплашена и едва ли щеше да бъде в настроение, за да оцени възбудата на един шифтър.

По-късно.

С усилие застави ръцете си да я пуснат. Определено имаха нужда да говорят. Дяволски голяма. Колин все още не знаеше каква тайна я изгаря отвътре, но сега закъсняваха за срещата със Смит.

— Трябва да тръгваме. Смит ни чака в моргата.

За частица от секундата върху лицето на Емили се изписа отвращение.

— Да, Док. Аз също мразя тази миризма. — И не разбираше как я понася Смит. — Но там има нещо, което иска да ни каже.

— Може би им беше провървяло и Смит бе намерила улика, водеща към убиеца.

Емили кимна рязко и забърза надолу по стълбите. Колин я изгледа намръщено, обърнал твърде късно внимание на думите, произнесени от нея: „Не съм работила там“.

Но ако не е работила в „Серенити Уудс“, тогава какво е правила там?

Смит беше успяла да се преоблече в белия си халат и ги чакаше. Радиото работеше — тя обикновено слушаше музика, когато оправяше документите, така че тихите, меки звуци на джаза изпълваха стаята.

Намръщи се, когато ги видя.

— Проклятие, Гит! Вие какво, решихте по пътя да спрете и да пиете кафе ли?

— Извинявам се. — Емили се прокашля. — Вината е моя. Спря ме журналистка.

— Хм. Проклети лешояди! — Смит стана от бюрото си. — На тези идиоти не им трябват факти. Просто им трябва да дадат гласност на убиеца, за да продадат по-голям тираж от вестниците си и така да наплашат хората, че те да не се отлепят от екраните на телевизора си.

— Малко е грубичко, не мислиш ли? — коментира Колин. Той знаеше, че Смит не е във възторг от пресата. Преди няколко години тя имаше сблъсък с един репортер от „Нюз Флаш Файф“. Мъжът се беше опитал да представи нещата така, сякаш тя добавяше фалшиви улики в дело за убийство.

Тя, разбира се, не го беше направила, но репортерът беше извършил огромна работа, опитвайки се да докаже, че Смит, както и всички други в полицейското управление, са корумпирани.

За щастие, съдебните заседатели бяха изолирани, докато течеше делото и не гледаха ежедневните репортажи на новините, така че убиецът бе осъден и отправен зад решетките.

Но Смит не забрави и не прости. За шест години работа с нея Колин разбра едно нещо — Смит беше страшно злопаметна.

Тя изсумтя и погледна към Емили.

— Държа се много добре. Радвам се, че не се остави да те притиснат в ъгъла с всички онези определения за убиеца.

Емили премигна.

— Ами… благодаря — отвърна тя разсеяно и Колин видя, че дори не гледа към Смит. Или към него. Цялото й внимание беше насочено към „хладилника“ — помещението зад лабораторията, предназначено за съхранението на мъртвите тела.

Леко намръщена, Емили дори направи крачка в тази посока и протегна дясната си ръка напред, сякаш канейки се да докосне металната врата.

Смит я хвана за вдигната ръка и я спря.

— Отивате ли някъде, д-р Дрейк?

Колин знаеше, че патолога се отнася с особено чувство към лабораторията си. И ако трябва да е честен, с дяволски собственическо чувство.

— Хм…, извинявайте — но Емили все още не откъсваше очи от „хладилните камери“. — Аз просто…, хм…, какво искахте да ни покажете? И не трябва ли МакНийл също да присъства? — Напрежението в гласа й се завърна.

Сега настъпи ред на Смит да се стегне.

— Няма нужда да бъде тук.

О, да. Как можа да забрави за това, което й каза Колин? За слуховете, бродещи из участъка. Казано накратко, Смит и МакНийл имат връзка.

Емили най-накрая ги погледна.

— Мисля, че той трябва да е тук. — Имаше нещо в гласа й, в блясъка на очите й, нещо, което най-накрая го накара да осъзнае, че…

Докторката усещаше нещо.

Колин също погледна към нишите на камерите, към които Емили гледаше като омагьосана.

Какво каза тя, когато за пръв път оглеждаше тялото на Престън? Капитанът искаше да знае дали трупът е на обикновен човек, или на Друг, а Емили отговори: „Ако смъртта е настъпила скоро, някаква аура все пак ще е останала и ще може да се види.“

Който и да лежеше в хладилната камера, смъртта му не беше настъпила „скоро“, но Емили все пак реагираше странно. Сякаш знаеше нещо, което той не можеше да долови.

И това отдавна бе престанало да го удивлява.

Гит посочи с палец бюрото на Смит.

— Може би трябва да пуснем на капитана един SMS?

— Какво? — Смит пусна ръката на Емили. — Ама вие дори не знаете какво искам да ви покажа. — Тя се обърна на пети и побърза към „хладилника“. — Може това да не означава нищо, но… онази вечер бях на вълната на полицейската честота и чух как предават отличителните белези на онези, които ви нападнаха. — Смит завъртя дръжката и отвори средната камера.

Колин побутна Емили напред. Студеният въздух ги обгърна, съпроводен от зловонието на смъртта.

По дяволите, Гит ненавиждаше тази миризма.

Емили стисна ръцете си и лицето й се изкриви от отвращение.

Припявайки с мотива от радиото, Смит извади носилката на колелца, върху която лежеше тяло, завито с чаршаф. От тласъка при ваденето на носилката изпод чаршафа се показа една ръка.

Погледът на Колин веднага фиксира татуировката. Дългата и извита черна змия обвиваше лявата китка на мъртвеца.

Кучи син! Погледна към Емили, която едва забележимо кимна. И той най-накрая разбра.

Мъртвият мъж на носилката изобщо не беше човек. А един от демоните, нападнали ги през онази нощ. Емили го беше разбрала още в момента, в който прекрачи прага на стаята.

По дяволите, Гит не се изненада от настойчивото й желание да се обадят на МакНийл.

— Татуировката съвпада с описанието, което сте дали. — И Смит свали чаршафа, откривайки лицето на младия мъж. На външен вид бе на около двадесет години, с гладко избръснат череп и обица на носа. — Полицаите са намерили тялото в центъра на града. Лежало в някаква уличка.

Колин внимателно разглеждаше застиналото лице.

— Не можахме да видим добре лицата им. Той… те бяха с черни скиорски маски. — Но това беше един от техните нападатели. Колин бе готов да заложи живота си, че е прав.

А фактът, че психологическият дар на Емили бе сработил, само потвърждаваше неговата увереност.

Не можеш да измамиш екстрасенс.

Смит отмести чаршафа с няколко сантиметра по-надолу, откривайки огнестрелната рана на младежа в областта на сърцето.

— Стреляно е от упор — промърмори тя. — Няма изгаряния от барут по гърдите му.

Колин стисна ръце. Той така се надяваше да може да разпита това копеле. Надяваше се да може да изясни кой ги е изпратил след тях.

Хлапе. Нападателят беше просто един младеж. Колин стисна юмруци. Колко жалко.

— Край него са намерени още три тела. — Смит отстъпи и показа към съседните камери. — Същият почерк — един-единствен изстрел право в сърцето. Полицаите, които са ги намерили, предполагат, че това е разчистване на сметки между банди.

Не, не беше разчистване на сметки между банди.

— В-всички ли… са толкова млади? Като този тук? — тихо попита Емили.

Смит кимна, намръщено оглеждайки тялото на младия мъж.

— Четирима нападатели, нали? Точно това предадоха по радиостанцията.

— Аха. — Мозъкът му работеше на пълни обороти. Ако всичките им нападатели са мъртви… проклятие, това не можеше да е просто съвпадение. Негодникът… мръсникът, който ги беше наел и изпратил след тях, прикриваше следите си.

Вероятно от страх, че младежите ще се пречупят и ще го издадат на полицията, ако ги хванат.

— И това, ако не е съвпадение… — специално разтегли думите си Смит. — Вас ви нападат просто ей така, и след това намират тези нещастници мъртви. И всичко това в рамките на четиридесет и осем часа.

— Много странно — отвърна Емили, протягайки ръка към младежа. Дланта й се задържа над гръдта му, без да я докосва. Ръката й беше златиста и топла на фона на белия труп. — Толкова много болка… — прошепна тя, — … толкова дълго.

— Какво? — И Смит поклати глава. — Не д-р Дрейк, нима не ме чухте? Младежът е убит от изстрел в сърцето. Умрял е мигновено. Не се е мъчил, това мога да го гарантирам.

Емили премигна и тръсна глава.

— Да, така е. Съжалявам. Аз съм… — направи едва забележима пауза — … объркана. — Ръката й се сви в юмрук. — Още не сте направили аутопсия, нали?

— Не, не съм. Докараха го преди няколко часа.

— Трябва да предупредиш МакНийл, преди да започнеш да правиш аутопсия на тялото. — От устните на Колин това прозвуча като заповед. — Той трябва да види тялото преди това.

— Да види тялото ли? — Смит намръщи вежди — И защо ще му трябва да го гледа?

Защото са демони и МакНийл може да има нещо против ти да им правиш аутопсия. Хм. По-добре да мине на резервния вариант Б.

— Защото има вероятност тези младежи да са свързани с Нощния Касапин.

— Това не е неговият почерк — уверено произнесе Смит. — Тези младежи са жертва на професионалист. Чисто и бързо.

Джазът свърши и стана тихо.

Емили го погледна и незабележимо кимна към вратата.

— Смит, просто не започвай да ги режеш веднага, става ли? А аз ще кажа на капитана да намине насам.

И Колин тръгна по блестящия под към вратата. Пред него бързо вървеше Емили.

— Хей, почакайте! Не искате ли да погледнете и останалите? — извика Смит след тях.

Докторката почти бе стигнала до вратата. Спря се за миг, обърна глава през рамо и прошепна:

— Няма нужда, Колин. Аз зная, че са те.

Е, с екстрасенси не спорят. Тъй като той не можа да види лицата им по време на нападението, сега и да ги гледа, нямаше никакъв смисъл. Трябваше да разчита на чувствителността на Емили.

Хвърли бърз поглед към Смит, която ги наблюдаваше подозрително.

— Трябва да разпитвам заподозрян. — И това беше самата истина. Когато мъртвите тела на четири демона стигнат до моргата, това изглеждаше дяволски подозрително.

Особено след като ги нападнаха близо до „Парадайз Фаунд“.

Проклет да е, ако някой не седеше зад четиримата им нападатели и не им дърпаше конците. И шансът точно този човек да е дръпнал спусъка и да ги е убил, според Колин, беше точно сто процентов.

А пръв в списъка му от заподозрени бе могъщ демон — достатъчно силен, за да представлява заплаха за себеподобните си.

Нийл.

Вратата се затвори за гърба им. Емили с бързи крачки продължи по коридора, тракайки с токчетата си по пода. Раменете й бяха напрегнати, а гърбът й — изпънат като струна.

— Ем, почакай. — Колин я хвана за ръката и я обърна към себе си. Според него, тя все още беше прекалено бледна и очите й криеха прекалено много тайни.

— Трябва да говоря с МакНийл.

— Той може да почака още една минута. — Материята на блузата й се оказа невероятно мека под пръстите му, а ръката на Емили — крехка и нежна.

Понякога Колин забравяше колко са крехки хората. А не трябваше да го забравя. Трябваше да бъде сигурен, че знае как да се грижи за Емили.

Миналата нощ той успя да контролира ситуацията. Успя да удържи звяра в себе си вързан. Да, ухапа я за врата, но това беше необходимост. Трябваше да покаже на всички, че Емили е негова.

Измина прекалено дълго време, откакто я овладя. Твърде отдавна не е усещал тялото й под неговото. Колин я гледаше през цялото време на пресконференцията и усещаше как гладът му за нея нараства. По-късно, по време на разговора й с русата репортерка, когато Гит видя страха, преминал през очите й, гневът пламна в него. Искаше да се намеси и да я защити.

И от къде, по дяволите, се бяха появили тези пориви? Съществата от неговия вид не бяха защитници по природа. Те са воини. Ловци. Те унищожаваха по-слабите от тях. Изяждаха ги.

Не ги защитаваха.

— Онези мъже в моргата… Сигурна съм, че точно те ни нападнаха. — Гласът на Емили извади Колин от мислите му и го върна в реалността.

Да, той също бе уверен, че татуираното хлапе беше сред нападателите. Имаше набито око за татуировки, а змията на китката му запомни много ясно.

Но Емили беше разбрала, че младежът е един от престъпниците, без дори да е видяла тяло. Гит беше сигурен в това. Докторката започна да се държи странно още в момента, в който влязоха в стаята.

— Как разбра? — поинтересува се Колин, без да пуска ръката й. Имаше чувството, че ако пусне ръката й, тя ще се втурне да бяга с всички сили. А Колин не искаше това.

„Господи! Какво, по дяволите ми става? Нима една нощ секс е достатъчна, за да ме накара да полудея?“

Разбира се, това не беше просто добър секс. Това беше най-добрият секс, който той бе имал от… по дяволите, Колин дори не можеше да си спомни от колко време!

— Усетих ехото от силата им, когато влязохме вътре.

Да де, само дето той не разбираше какво означава това. Емили вероятно разбра за това по изражението на лицето му, защото продължи:

— Изглежда така, сякаш в стаята витае лека мъгла, разбираш ли? Аз мога да я видя и да я усетя… Освен това аурата на демоните е различна.

— Но те са мъртви, нали? — Той отново изтъкваше очевидното. — Мислех, че трупа трябва да е… свеж, за да усетиш нещо.

— Но те са достатъчно свежи. — Емили трепна. — Боже, колко цинично звучи, нали? Но убийството… то е станало преди по-малко от двадесет и четири часа и аз все още мога да усетя аурата им. — И потръпна пак. — Знаеш ли, какво студено усещане оставя смъртта?

Не, и беше адски доволен от този факт. Досега не се бе замислял колко е тежко на докторката да живее с този дар. Да виждаш мислите на хората… е, много хора биха си помислили, че това е доста забавно.

Отвори уста, за да й отвърне, но Емили се отдръпна от него, мърморейки:

— Разбира се, че не знаеш. Никой не знае. Освен мен. — Тя поклати глава и очилата й отразиха светлината. Колин видя, как тя се затваря в себе си и се отдръпва от него. Видя оттеглянето й по безизразното й лице и по напрежението в тялото й.

Докторката се опитваше да се отдръпне от него.

О, не, няма да стане, по дяволите! Той я сграбчи за ръцете и я дръпна към гърдите си. Да, така определено му харесваше повече.

— Аз мога и да не зная какво е да си ти, Док. Но познавам теб.

— Само си мислиш, че ме познаваш. — Колин я притискаше към тялото си така, че на Емили й се наложи да вдигне глава, за да пресрещне погледа му. — Имахме една нощ, изпълнена със секс, и ти реши, че вече знаеш всичко за мен?

Гит усети как тази искра просто подпали огнения му темперамент. Докторката определено трябваше да си помисли, преди да реши да дръпне шифтър за опашката.

— Имам новина за теб. — Гласът й беше направо леден. — Ти не знаеш нищо за мен. Има толкова много… — След което обречено въздъхна. — Няма да разбереш.

Пръстите му се преплетоха с нейните.

— Изпитай ме!

— Не. — В очите й проблесна болка. — Пусни ме да си вървя!

Не става! Той току-що я откри. И току-що бе започнал да предявява правата си върху нея. Нямаше начин, нямаше никакъв шибан начин тя да се измъкне от ръцете му.

Проклятие! Колин изобщо не харесваше начина, по който Емили се опитваше да се огради от него. Докторката отново се опитваше да издигне стена между тях и отново да се превърне в ледената принцеса, както в деня на запознанството им. Веднъж вече той беше разрушил тази стена и с удоволствие щеше да я разбие още веднъж.

— Ти не можеш да разбереш — прошепна тя с болка в очите. — Никой никога не ме е разбирал.

— Колко пъти трябва да ти го повторя? — изръмжа Колин, накланяйки се към устните й. — Аз не приличам на мъжете, с които си била преди.

Целуна я грубо, прониквайки с езика си в сладката топлина на устата й. Ръцете на Емили се вдигнаха, прегърнаха рамене му и го притеглиха по-близо.

Да! Точно това искаше Колин. Неговата жена, притиснала гърди в неговите, плът до плът. Членът му набъбна от възбудата, която се разливаше в тялото му.

Миналата нощ беше страхотна. Дяволски великолепна. И Колин се питаше какво би почувствала тя, ако той престанеше да се контролира? Дали щеше да се справи с това?

Зърната й се напрегнаха, опряха се в гърдите му и на Колин му се прииска да ги докосне. Продължавайки да я целува, той свали дясната си ръка и обхвана меката плът на гръдта й.

По дяволите! Искаше му се да вкуси тази гръд с устните си. Пръстите му се промъкнаха под блузата й и под тънката дантела на сутиена и погалиха зърното й. Когато Гит го стисна леко, Емили простена в устните му, а въздухът се изпълни с гъстия аромат на желанието й.

Бяха сами в коридора. Колин дочуваше приглушените звуци на музиката от кабинета на патолога. Смит отново беше сложила диска с джаза. Явно не се канеше да напуска кабинета си, а и никой доброволно не слизаше в моргата.

Без да прекъсва целувката си, Колин направи няколко крачки и притисна Емили към стената. След което бавно повдигна глава. Докторката го гледаше с широко отворени очи зад стъклата на очилата, докато изкушаващите й устни — почервенели и блестящи, просто го зовяха.

Ох, тези устни! Коли искаше да ги усети около члена си.

Дори си фантазираше как докторката го поема с устни навътре, след което го облизва със сладкия си и умел език.

Но моргата не бе подходящо място за това. А и те нямаха много време.

Но той имаше нужда да почувства вкуса й.

Повдигна блузата й, разкривайки сутиена й — черен, разбира се.

— Колин, недей, някой може да дойде…

В отговор той само отмести сутиена и се загледа в гърдите й. Тя наистина имаше най-хубавите гърди, които някога бе виждал. А той бе гледал доста.

Не прекалено големи, но не и прекалено малки — просто идеално създадени за ръцете му. И толкова сладки…

Затвори устните си върху зърното, нежно го подръпна и започна да го гали с език.

— О, Господи, Колин… — Гит чу възбудата в гласа й, от което почувства силно удовлетворение.

О, аз те познавам, Емили! Зная как да те докосна, зная как ти искаш да бъдеш докосната!

Емили можеше да си мисли, че може да се откаже от физическия аспект на връзката им, но в момента доказваше, че няма да й е толкова лесно. Сексът може да не е основно свързващо звено във връзка като тяхната, но Колин усещаше, че това е дяволски добър старт.

Наведе се и хвана края на полата й, след което бавно, много бавно, започна да я повдига нагоре. Харесваше му да усеща тялото й — топло и нежно.

Колин пое по-надълбоко зърното в устата си и го засмука по-силно. И, по дяволите, харесваше вкуса й.

Емили притисна бедрата си срещу неговите, а ноктите й се забиха в кожата му през плата на ризата.

О, да, докторката имала и нокти! Това му харесваше.

От удоволствие Колин изръмжа, след което притисна ръка си между бедрата й. Бикините й бяха влажни от възбуда и когато той промуши пръсти под плата, дъхът на Емили направо спря.

— Колин…

— Отпусни се. — И двамата имаха нужда от това. С палеца си поглаждаше клитора й, докато с показалеца и средния започна да се движи в нея. Още няколко минути…

До ушите му достигна леко, метално стържене. След това приглушен звук, приличащ на звън на звънче.

По дяволите, асансьорът! Колин дръпна надолу полата на Емили и се обърна, прикривайки я с тялото си.

— Някой идва. — Някой, с отвратително чувство за време.

Колин беше толкова силно възбуден, че изпитваше болка.

Знаеше, че само минути, не секунди го деляха от освобождението на Емили.

Не се удържа и хвърли поглед през рамо. Тя бързо оправяше блузата си. Лицето й бе поруменяло, но той силно се съмняваше, че е от страст. Бързото чукане в коридора на моргата не бе в навиците на докторката.

Още един факт в негов ущърб? Или в негова полза?

По дяволите! Колин не смяташе, че нещата ще стигнат толкова далеч. Той просто искаше да я докосне, да й напомни какво се бе случило между тях миналата нощ.

Секс като техния — изгарящ и изпепеляващ — беше рядкост. За такова нещо си струваше да се бориш.

— Емили…

Тя вирна брадичка, докато в очите й гореше огън.

Вратите на асансьора се отвориха и главата на Колин рязко се обърна натам. Видя Брукс, който погледна наляво, после надясно…

— Гит! По дяволите, човече! Търся те навсякъде.

Жалко, че Тод не бе похабил още няколко минути, за да го потърси на друго място.

След което партньорът му забеляза Емили. Веждите му хвръкнаха нагоре, а в очите му светна разбиране.

— Хм, лош момент ли уцелих?

Съвсем лош.

Емили заобиколи Колин. Дрехите й отново бяха в безупречно състояние, но втвърдените зърна на гърдите й ясно си личаха. Устните й бяха леко подпухнали и розови, а очите й светеха.

Брукс не беше идиот. Много добре знаеше какво означава това.

Но мъдро не каза нищо, когато Емили го приближаваше.

— Къде е МакНийл? — поинтересува се тя.

— В кабинета си. — Брукс не свали поглед от лицето й. Браво на него. Нямаше да се наложи да го понатупа.

Емили кимна и влезе в асансьора.

Ех, по дяволите! Няма дори едно довиждане… Колин се втурна напред и задържа вратата на асансьора с ръце.

— Ще се видим довечера.

Тя само стисна зъби и се загледа в копчетата на асансьора.

— Трябва да си помисля, Колин. Има твърде много неща…

Гит чу тихите, отдалечаващи се стъпки на Брукс. Партньорът му се отдалечаваше, за да им осигури малко уединение.

— Ще се видим довечера, — повтори Колин. Трябва да поговорят. За Дарла. За „Серенити Уудс“. За демоните, които ги бяха нападнали.

Емили срещна погледа му.

— За втори път се самопоканваш в дома ми.

— Да, но ти също искаш да завършим онова, което започнахме, както и аз. — Той погледна към гърдите й и продължи с леко дрезгав глас — И ще го завършим. Това е обещание, Док.

Колин отстъпи назад. Вратите се затвориха и Емили изчезна.

Брукс тихо подсвирна:

— Само не ми казвай, че си се опитал да изчукаш профайлърката почти в моргата.

— Добре, няма да кажа нищо. — Всъщност, той не искаше да обсъжда Емили с партньора си. Тя беше негова. Неговата тръпка. Неговата жена.

— Не мисля, че подобно място… хм… е това, с което д-р Дрейк е свикнала — меко каза Брукс.

Да, без майтап?

По дяволите! Докторката… тя беше различна. И го караше да се чувства особено.

Искаше му се не само да я чука, но и да я защитава… Какво, по дяволите ставаше с него?

— Слушай, любовнико, при мен има няколко снимки и ми се ще да ги погледнеш — каза Брукс. — Може и да разпознаеш татуировката на онзи, който ви е нападнал.

— Забрави. Точно сега той не е от значение.

— Какво? Ти сериозно ли? Човекът се е опитал да те убие…

— И сега лежи на носилката в „хладилника“ на Смит. — Може душата му да се е опитала да предаде някакво съобщение на Емили, защото мъртвото му тяло със сигурност не можеше нищо да разкаже.

Тод погледна към моргата.

— Какво, по дяволите, се е случило с него?

— О, имам една идея.

Нийл.

Беше настъпило времето за разпит на главния демон.

— Имаш ли желание да поиграем на доброто и лошото ченге?

— Винаги. — Устните на Брукс се изкривиха във вълча усмивка.

Колин натисна копчето на асансьора. През това време, Емили трябваше отдавна да си е тръгнала.

— Добре. Защото държа на мушка едно копеле, което трябва да се притисне. Твърдо. — Найл няма да се даде лесно. Прекалено е самонадеян. Но, ако успеят да го изненадат, може и да сбърка. Винаги така ставаше с негодниците. Стават прекалено уверени. Смятат се за твърде умни.

И след това се прецакват.

Защо и Найл да не бъде такъв?

Е, добре де, трябваше да опитат да изяснят това.

Определено бе дошло времето да отиде и да разпита главния демон за нещо толкова дребничко, като няколко убийства.