Синтия Идън
Горещо след полунощ (11)

Глава 11

Колин усети мириса на кръвта още на секундата, в която излезе от джипа. Във въздуха се носеше познатият метален аромат.

Репортерите от другите канали вече стояха редом със сградата. Проблясваха светкавици, работеха камери.

— По дяволите! Познай кой ще бъде в новини в шест сутринта на всеки канал?

Не трябваше да е екстрасенс, за да го разбере.

Проклятие!

Точно вниманието бе онова, което търсеше копелето.

— Колин!

Той се обърна в посоката от която дойде женският глас, и откри, че към него бърза Емили. Косата й беше разрошена, а очилата й стояха леко накриво. Всичко в него се напрегна, след като я видя. Не искаше тя да влиза вътре. Не искаше да вижда кървавата гледка, която ги очакваше.

Но той имаше нужда от нея. И нуждите на ченгето трябваше да надделеят върху нуждите на мъжа.

— Отивам да поговоря със Смит. Да разбера, какво ще ми разкаже за жертвата. — Брукс се отдръпна и потъна в морето от полицейски униформи.

— Какво става? — Погледът на Емили бе прикован към дългата редица паркирани полицейски коли. — МакНийл просто ми каза да дойда тук. И то бързо.

По дяволите! Тя дори не знаеше за какво става дума. Хвана ръцете й и я придърпа към себе си.

— Още едно убийство. Същият почерк, както при Майерс. — Той се наведе и мина под жълтата полицейска лента, обграждаща местопрестъплението.

Емили рязко си пое дъх.

— Отново е убил?

— Ти каза, че има вероятност да го направи.

— Да, но се надявах да съм сгрешила. — Облиза устните си.

— Жертвата… коя е жертвата?

Колин показа значката си на полицая, охраняващ подхода към мястото на убийството. Емили извади от чантата си своите документи и също ги показа:

— Тя работи с нас като профайлър — обясни Гит на полицая. Сега мирисът на кръвта беше станал по-силен, запълваше носа му и гъделичкаше небцето му.

Ако Колин беше в животинския си облик, щеше да се наслади на този аромат. Звярът обичаше тази миризма.

Но човекът я мразеше.

— Колин? — Емили дръпна ръката си. — Коя е жертвата?

Колин я пусна и извади латексовите ръкавици от джоба си.

Време беше да се захваща за работа.

— Дарла Митчъл. — Отвори вратата и влезе в Ада.

Беше същото. Точно както при предишното.

Тялото на Дарла Митчъл лежеше на пода с лице надолу, в огромна локва кръв. Гърлото й беше разкъсано и частично извадено. Очите й бяха широко отворени и в тях беше застинал ужас, докато устните й бяха изкривени в безмълвен писък.

Жива, Дарла беше симпатична, но смъртта не беше милостива към нея.

Погледът на Емили бе прикован в неподвижното тяло. Ароматът на кръв и смърт нахлуваше в носа й. Почти не чуваше шума от гласовете наоколо. Брукс нещо си говореше тихо със Смит. Колин разговаряше с някакъв полицай, давайки му нареждания да вземе записите от всички камери за наблюдения, намиращи се в сградата. Мъж в бяла престилка обикаляше около тялото и правеше снимки.

А Дарла гледаше право към нея. И крещеше.

Емили затвори очи. Почувства яростта, витаеща в стаята. Толкова силна…

Пое си дълбоко дъх, след което бавно издиша. Убийството беше станало съвсем скоро. И тъмната аура на убиеца все още висеше във въздуха, подобна на сянка.

Тя не се съмняваше, че убиецът, който беше нападнал Престън Майерс, и този, разкъсал гърлото на Дарла Митчъл, е един и същ. Дори кървавите пръски по стените изглеждаха по същия начин.

Облак от тъмна сила я обгърна и Емили разбра, че в тази енергия има нещо познато. Ненавист и извратена ярост.

Отвори очи и огледа стаята. Колин беше на няколко крачки от нея. Дали да го предупреди, какво смята да направи? Но ако го предупреди и някой друг също чуе? В тази малка стая имаше прекалено много хора. Не, тя просто ще се постарае да го направи внимателно. Няма да прониква в съзнанието на убиеца прекалено дълбоко.

Но трябва да се убеди…

Емили отново погледна към тялото и бавно, много бавно, отпусна защитните си ментални бариери.

Проклятие. Не мога да повярвам, че копелето уби толкова бързо. Ще бъде най-добре, ако видим лицето му записано върху камерите за наблюдение. За нищо на света няма да повярвам, че е успял да влезе и излезе незабелязан. Тази телестанция е като проклет зоопарк. Всичко се вижда.

Мислите на Колин. Тя ги отблъсна настрана, опитвайки се да се съсредоточи върху онези, идващи от убиеца.

Надявам се да не е страдала…

Емили се намръщи. Не е убиецът. Усещаше, че този млад мъж… е много опечален и че принадлежи към „Другите“. Повдигна глава и погледна към вратата. Младок в полицейска униформа стоеше на входа, стиснал ръце в юмруци. Не беше тук, когато тя дойде. Значи, току-що е застъпил на смяна.

Вълшебник.

Емили отхвърли и него и отново започна да търси. По дяволите! Тя толкова отдавна не беше отпускала защитата си при толкова хора наоколо. Беше й трудно да се фокусира. Толкова трудно…

„Да убия тази кучка беше толкова просто…“

Емили се напрегна. Тази енергия не беше следа от някакво минали присъствие.

„А каква вкусна кръв имаше. Все още я усещам върху езика си“.

Проклятие! По тялото на Емили премина тръпка. Тя бавно и внимателно, сантиметър по сантиметър, обърна глава и огледа стаята.

Единствените Други, които видя в нея, бяха Колин и младичкия полицай.

Тя беше по-вкусна, отколкото онзи нещастник. Много по-вкусна. Може би следващия път отново ще нападна жена.

Емили направи крачка към вратата, след това още една. Усещаше тялото си по-тежко от обикновено. Сякаш… сякаш нещо я теглеше. Теглеше я към него.

Към убиеца.

Той все още беше в сградата. И тя трябваше да го намери.

Без да губи дори секунда, Емили напълно отпусна защитата си. Усети как я обръща горещата, тъмна сила и хукна към вратата.

Можеше да го открие точно сега. Виждаше следите, оставени от силата му във въздуха. Ще го настигне и…

— Къде отивате, по дяволите? — Намръщеният Брукс прегради пътя й. — Това е местопрестъпление д-р Дрейк, не можете така да бягате…

— Махни се от пътя ми.

„Ченгетата са точно пред мен. Шибани идиоти! Може следващият път да бъде един от тях. Да, страхотна мисъл!“

Брукс само повдигна вежда и отстъпи встрани.

„Интересно дали ченгетата се отличават на вкус от другите хора? Дали ще се съпротивляват по-силно?“

Емили излезе от кабинета на Дарла. Погледна наляво. Точно там.

Ченгетата бяха запълнили коридора — някои разглеждаха следите по пода, други стояха, а трети — просто разговаряха с репортерите.

Следата на тъмната енергия се усили. И ставаше все по-силна.

„Не трябваше да се ебава с мен. И трябваше да остави докторката на мира“.

Емили замръзна, чувайки тази мисъл. Докторката.

Дарла й задаваше въпроси след пресконференцията. Питаше я за демоните.

Знаеше ли убиецът за това?

— Емили! — гласът на Колин. Силен, настойчив звук, който накара всички в коридора да обърнат глави.

Гласът в главата й замлъкна. Вълните от черна енергия се разсеяха.

Проклятие!

Без да обърне внимание на вика на Колин, Емили се затича по коридора. Изглежда, че копелето беше блокирало мислите си. Не, не ги е блокирал, а беше поставил щит. Такъв, какъвто слагаше и тя.

В това нямаше никакъв смисъл. Досега не беше срещала шифтър, който да е способен да използва защита. Демон — да, но не и шифтър.

Емили премина покрай двама полицаи. Зави зад ъгъла и се блъсна право в Джейк.

— Д-р Дрейк! — в момента на сблъсъка очите му се разшириха от удивление, а ръцете му автоматично се обвиха около талията й.

Емили усети как слабата му магия я обгърна.

Не търсеше него.

— Извинявай. — Отблъсна го и продължи нататък.

Но така и не откри нищо. Никакъв намек на сила. Никакъв признак за присъствието на силно свръхестествено същество.

— Емили, какво правиш? — Колин я хвана за лакътя и я обърна към себе си. — Защо побягна?

— Той е тук.

— Какво?

— Убиецът. Все още е в сградата. Или беше… преди секунди.

Колин я стисна по-здраво.

— Откъде знаеш? Видя ли нещо?

— Чух го.

Колин се намръщи и Емили разбра, че думите й звучаха абсолютно безсмислено за него. Но точно сега не можеше да се бави с обяснения, защото трябваше да бърза.

— Свалих си менталните щитове, разбра ли? — прошепна тя. — Исках да опитам дали мога да усетя нещо, указващо към убиеца. И аз… почувствах го. Чух мислите му. Колин, той беше тук буквално преди секунди.

Гит се протегна към оръжието си.

— Чуваш ли го все още?

Емили прехапа устна:

— Гласът му изчезна, когато ти извика името ми.

— Най-вероятно, защото копелето се е досетило, че ти можеш да го проследиш.

Да, но как шифтърът-убиец го е разбрал?

Колин повиши глас, приковавайки вниманието на полицаите.

— Необходимо е да се блокират всички входове и изходи на сградата. Съберете всички сътрудници в едно помещение. Абсолютно всички.

— Това може и да е външен човек, — пророни Емили и се приближи до него. — Колин, убиецът може и да е полицай.

Гит изруга.

— Аз… аз трябва да обходя цялата сграда. Може и да успея да го намеря.

Колин я хвана за ръката.

— Док, без мен няма да ходиш никъде. — Извади пистолета си. — Давай да заловим това копеле.

Но не го откриха. Претърсиха цялата сграда — от тавана до мазето. Емили видя всички служители в сградата и всеки един полицай. Но така и не можа да разпознае убиеца.

Единствените „Други“ в сградата бяха Колин, младокът полицай и Джейк Донъли. Но никой от тях не притежаваше такава сила, която съответстваше на силата на убиеца.

Копелето беше изчезнало. По някакъв начин му се бе отдало да премине покрай полицаите и да изчезне.

По дяволите!

Върнаха се в кабинета на Дарла. Тялото беше покрито с чаршаф, а двама мъже тъкмо вкарваха носилката в стаята.

— Местопрестъпленията понякога могат да бъдат ужасни, нали?

Емили се стресна, чула тихия глас, прозвучал зад гърба й. Обърна се и видя, че Смит я гледа. В тъмните очи на жената светеше съчувствие.

— Хм… да, така е. — Всичко, което бе свързано с мъртви и окървавени тела, автоматично попадаше в категорията „ужасни“ в съзнанието на Емили.

— Видях как побягна… — Смит се запъна. — Добре ли си?

Емили бързо осъзна, как е изглеждало отстрани бързото й излизане от стаята. Профайлърът не е могъл да издържи на гледката на местопрестъплението.

Но Емили не можеше да каже истината на Смит. Затова се наложи да се усмихне.

— Всичко е наред. — Не, не беше наред. Беше бясна. Онзи гад успя да се измъкне и да избяга под носа й. Ако разполагаше само с още няколко минути, за да го настигне…

— На първите си местопрестъпления повръщах. И то при условие че съм била в медицински колеж и съм виждала трупове. — И Смит поклати глава. — Но да видиш жертвата, която се е борила за живота си преди няколко часа така… — въздъхна тежко. — С това трудно се свиква.

Емили не беше уверена, че ще може да свикне да гледа тела, разкъсани като това на Дарла.

— Защо не си отидеш вкъщи? — предложи Смит. — Вече е късно и едва ли тази вечер ще можеш да помогнеш с нещо повече.

Да, нямаше с какво да помогне повече. Убиецът беше изчезнал, журналистката мъртва, а в съзнанието й се въртяха мислите на Нощния Касапи, изпълнени с ярост.

— Добра идея — въздъхна Емили. — Ще кажеш ли на Колин, че съм си тръгнала? — Защото точно сега тя не бе готова да се изправи лице в лице с него. Когато приключиха с огледа на сградата, Колин я погледна… по дяволите, нима в очите му видя съмнение? Нима той реши, че тя си е измислила историята за това, че е чула гласа на убиеца?

Да го вземат дяволите! Тя наистина трябваше да си тръгне. Трябваше да проясни главата си.

И да се опита да се избави от гласа на убиеца, който все повтаряше и повтаряше думите си в главата й.

„Може би следващия път ще бъде един от тях!“

Стисна ръце. А може би следващия път аз ще успея да те хвана, кучи син такъв!

— Хей, Гит! Тук един мъж иска да говори с теб.

Колин отмести поглед от бюрото на Дарла и видя, че зад раменете на полицая поглежда Джейк Донъли.

— Кой е този? — Попита Брукс, изучавайки с поглед мъжа.

— Операторът на Дарла.

— Смяташ ли, че той знае нещо?

— Има само един начин да разберем. — И Колин тръгна към демона.

— Трябва… трябва да поговорим… — Джейк се потеше.

— Разбира се. — Колин излезе в коридора. През последния час броят на хората в района беше намалял. Точно в този момент изкарваха тялото на Дарла от стаята.

Джейк погледна към тялото в чувала, преглътна и бързо отмести поглед.

— Какво знаеш, Донъли? Видя ли нещо? Видя ли убиеца? Може би му беше провървяло, може би отговорът щеше да бъде положителен?

Джейк поклати отрицателно глава.

— Нищо не съм видял. Но трябва да знаеш… — Операторът замлъкна за малко, докато край тях минаваше жена-полицай. И понижил глас, продължи: — Трябва да знаеш над какво работеше Дарла.

— Да? — Колин бе много заинтересован, но това не пролича от вида му. — И върху каква история работеше?

Джейк го погледна в очите.

— Д-р Дрейк.

Все още ли виждате чудовища? Колин запази непроницаемо изражението на лицето си.

— Какво за нея?

— Дарла научи, че д-р Дрейк се е намирала в една психиатрична клиника, когато е била тийнейджър.

Не съм казала, че съм работила там.

По дяволите!

— И е възнамерявала да даде гласност на тази история, така ли?

Джейк кимна.

— И Дарла е работила само над една история? — Боже, нека да има още нещо.

— Освен грабежа на Южната Банка, да.

Това не беше добре.

— Казвал ли си на някой друг за това?

Джейк поклати глава.

— Не смятах. — На лицето му се изписа напрежение. — И двамата знаем защо докторката се е оказала на онова място. И знаем, че не е халюцинирала.

Колин много добре можеше да си представи как Емили, като тийнейджър е виждала навсякъде демони и чудовища. Да, той разбираше защо се е озовала в „Серенити Уудс“.

— Добре, Донъли, благодаря за насоката.

Операторът се скри в коридора.

Колин гледа след него още няколко минути, след което се върна на местопрестъплението. Трябваше да намери Емили. Огледа стаята. Къде е тя?

— Хей! — Брукс направи крачка към него. — Какво искаше да ти съобщи той?

Колин присви рамене.

— Нищо особено. — Гит издържа внимателния поглед на партньора си. Да лъжеш не беше никак сложно. Той се занимаваше с това цял живот. — Само това, че Дарла е работила над историята с грабежа на банката, преди да я убият.

— Така ли? — Брукс присви очи. — И това е всичко, което той ти каза?

— Аха. — Емили я нямаше в стаята. — Къде е д-р Дрейк?

Покрай тях мина Смит.

— Тръгна си преди около двадесет минути. Каза, че ще мине през участъка утре сутринта.

Стомахът му се сви. Всичко е нормално. Докторката знаеше как да се погрижи за себе си. Е, тръгнала си е сама за вкъщи. Голяма работа.

Ако не вземеше под внимание факта, че някой следи къщата й. Следи нея. А Емили току-що беше проникнала в мислите на убиеца.

Макар че напразно се вълнува… А, мамка му!

— Ще довършиш ли тук без мен? — попита Колин партньора си.

— Ами да. Трябва да се разпитат още няколко човека…

— Добре. — Думите едва успяха да излязат от устата му и Колин изскочи от стаята, забързвайки все повече с всяка следваща стъпка.

Всичко в него се напрегна, докато инстинктите му крещяха, че нещо не е наред.

Трябваше да стигне до Емили.

 

 

Домът й беше потънал в тъмнина. Емили седеше в колата си и гледаше към къщата. Винаги оставяше лампата в коридора включена. Винаги го правеше. Но сега къщата бе тъмна. Твърде тъмна.

Лампата можеше и да е изгоряла. Не я беше сменяла от няколко седмици, така че… Проклятие, тя дори беше забравила кога я е сменяла за последно.

Бавно излезе от колата. Това, че къщата е тъмна, не означаваше нищо. Нервничеше заради видяното при убийството на Дарла. Кой няма да нервничи, ако види тялото на жена с разкъсано гърло.

По алеята към стълбите, Емили извади телефона си. Стисна връзката ключове в дясната си ръка. Сърцето й се блъскаше в гърдите с неистова сила, а ударите му разклащаха цялото й тяло. И всичко това само защото къщата бе тъмна.

Верандата също трябваше да свети, изведнъж осъзна Емили. Нощта бе настъпила, а лампата трябваше да светне автоматично.

Под обувките й нещо се счупи. Нещо остро. Емили погледна надолу. Изглеждаше като… млечнобяло стъкло. Погледът й се отмести към разбития плафон, висящ над верандата.

Едва успя да си поеме дъх. Две лампи едновременно — това е прекалено голямо съвпадение. Натисна бутона за повикване на телефона си. Беше програмирала на „горещия бутон“ на телефона си номерът на Колин още вчера. Емили бавно започна да се връща към колата си.

— Гит.

— М-мисля, че някой е влизал в къщата ми. — Гласът й прекъсна, когато тя направи още една стъпка.

— Емили? Ти ли си?

— Да.

— Какво става? Почти не те чувам…

Защото тя не искаше да повишава глас и да предупреждава за присъствието си този, който може би се криеше в дома й.

— Някой е влизал в дома ми — тихо повтори Емили.

— По дяволите! — Добре, че този път Колин я чу. — Вече съм на път към теб, скъпа. Заключи се в колата и остани там, докато…

Зад гърба на Емили стъпалото на верандата проскърца и кръвта й сякаш замръзна.

Негодникът не се беше скрил в къщата, а отвън. И сега бе съвсем близко до нея.

Емили стисна по-здраво връзката с ключовете в ръката си — това беше единственото й оръжие. Пое си дълбоко дъх, обърна се, замахна с тях и се разкрещя.

Но той бе подготвен. Удари я с ръка по скулата и Емили се завъртя от силата му, след което падна по гръб до верандата.

Телефонът се изплъзна от пръстите й и се разби върху дъските.

Тя осъзна, че Колин няма да успее да дойде толкова бързо. Емили бе останала сама. Сама с него.

Както винаги е било.

— Емили? Емили? Мамка му! — Връзката прекъсна. Колин набра 911. — Детектив Колин Гит! Значка номер 2517. В момента се извършва нападение. — Проклятие, надяваше се това да не е вярно. Ако някой само докосне Емили с пръст, ще разбере колко много от животното има в Колин. — Веднага изпратете патрул на Лайънс Лейн 602!

Гит натисна педала на газта до дупка.

Дръж се скъпа! Идвам.

Борбата беше кратка и яростна. Емили се преви от болка, страната й гореше. Мъжът се хвърли към нея, но тя бе готова. И макар че не можеше да вижда добре в тъмното, се опита да се прицели в онази част на тялото му, където трябваше да се намират слабините.

Негодникът се преви и отстъпи назад.

— Кучка!

Такава беше. Емили се хвърли напред, опитвайки се да забие ключовете си в ръката му.

Нападателят я хвана за китката и започна да извива ръката й, докато тя не пусна ключовете.

— Шибан демон. Ще си платиш за това. — Гласът му беше висок… като на… тийнейджър?

И той току-що я нарече демон.

Емили изви ръка, опитвайки се да я освободи. Боже, никой ли не чуваше виковете й? Семейство Грантон се бяха върнали от Дисни Уърлд преди няколко дни. Трябваше да я чуят.

Тъкмо се канеше да закрещи толкова силно, че да я чуят чак на другия край на града, когато младежът притисна устата й с ръка.

— Това е частна вечеринка, демон! Никой друг не е поканен!

Емили го ухапа за ръката. Толкова силно, колкото успя. Докато не усети вкуса на кръвта.

Мъжът извика и я пусна. Тогава тя започна да крещи. И продължи с всички сили.

В къщата на семейство Грантон светна лампа.

Най-накрая.

Нападателят й изруга и отстъпи назад.

— Ще се върна за теб, кучко!

— Кучка или демон? Направи избора си, задник такъв.

Адреналинът я изпълваше и когато мръсникът побягна, за някаква част от секундата Емили реши да тръгне след него.

След това видя, че ръцете й треперят. И краката. По дяволите! Трепереше цялата. И съвсем не беше уверена, че може да направи дори крачка, какво оставаше да пресече собствения си двор.

Нападателят й стигна до дърветата. И там, за кратък миг, попадна в ивицата светлина на уличната лампа. След което се обърна и я погледна…

Просто едно хлапе. Тийнейджър. С по-дълга от нормалното коса, слабо лице и големи очи.

После изчезна. Разтвори се в мрака на нощта.

— Емили! — Марк изкачи стълбите, повдигна я и я изправи на крака.

Проклятие, кога беше успяла да падне пак?

— Какво стана?

— Позвъни в полицията… — Емили преглътна и разбра, че гърлото й е пресъхнало. От страх обикновено така ставаше.

Беше по-силно уплашена от нападението на това хлапе, отколкото когато обикаляше сградата на „Нюз Флаш Файф“ в търсене на убиеца. Но тогава с нея беше Колин. И тя бе уверена, че той ще успее да я защити.

Имаше му доверие.

Коленете на Емили отново започнаха да треперят.

— Стори ми се, че видях как някой бяга… — Марк се огледа.

— Някакъв младеж. Удари ме. — Нарече ме демон и каза, че ще се върне за мен.

— Боже! — Марк я подкрепи с ръка. — Хайде да влезем вътре и да извикаме полицията.

Пристъпиха напред и Емили видя, че входна врата е леко открехната. О, не, това не беше добър знак.

Бутна я, за да се отвори до край. Влязоха в коридора и тя включи осветлението.

— Дявол да го вземе… — чу тя гласа на Марк.

Емили продължи напред и включи осветлението в гостната.

— Хайде да се махнем оттук. — Марк хвана ръката й. — Да отидем вкъщи, ще се обадим на полицията оттам…

— Махни ръцете си от жената, сега! — чу се ръмженето на Колин зад гърба им.

Емили се обърна и чу как до нея ахна Марк. На вратата стоеше Колин — с вдигнат пистолет и напрегнато лице, върху което се четеше дива ярост.

Марк направи грешката да стисне ръката на Емили по-здраво.

— Вие не разбирате, аз съм и…

— Махни си ръцете от нея или ще стрелям! — Колин напрегнато го гледаше със сините си очи, които, проклятие, започваха да светят.

Не, не, той не трябваше да се преобразява! Не и пред Марк. Тя никога нямаше да може да му обясни това.

Емили направи крачка към Колин, издърпвайки ръка от изпотената длан на Марк.

— Колин, всичко е наред! Марк е мой съсед и…

Погледът на Гит се отмести към лицето й. След което се намръщи още повече. Пистолетът в ръцете му не помръдваше.

— Какво, по дяволите, е станало с лицето ти?

Емили вдигна ръка и докосна дясната си скула. Можеше само да се досеща как изглежда синината върху лицето й на тази светлина.

— Имаше някой тук, когато дойдох. — Някакъв пънкар-тийнейджър, който ме мисли за демон. — Чакаше ме на верандата.

— Мамка му!

Да, кратко описание на ситуацията в две думи.

— Хм… Вие полицай ли сте? — по гласа на Марк ясно си пролича колко много се надява на положителен отговор.

Колин изръмжа. Свали пистолета си и сграбчи Емили. Притисна я към гърдите си, обгърна я плътно с ръце и… просто я държеше.

Емили стисна очи, опитвайки се да спре глупавите сълзи, които се опитваха да потекат от очите й. Бе сигурна, че са следствие от шока. Но, о, в обятията му беше толкова хубаво.

Пръстите на Колин се впиха в тялото й. Той леко се отдръпна, за да я погледне. И я целуна. Силна и страстна целувка, от която тя забрави как точно трябваше да диша.

— Както разбирам, вие се познавате.

В далечината се чуха полицейски сирени. Звукът се усилваше с приближаването им.

Емили прегърна Колин и се опита да се притисне още повече към него.

Боже, толкова й харесваше как се целува този мъж. Харесваше чувствените ласки на езика му. Харесваше й как Колин леко захапва устните й.

Гит се откъсна от устните и едва успя да се отмести на няколко сантиметра.

— Никога повече не ме плаши така!

От устните на Емили се отрони лек смях.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

През отворената врата се видя, как дворът беше залят от синята мигаща светлина. Кавалерията пристигна, но твърде късно, за да хване лошото момче.