Синтия Идън
Горещо след полунощ (10)

Глава 10

Емили седна в колата си, пръстите й стиснаха волана и тя се втренчи в спретнатата двуетажна къща.

След разговора с МакНийл тя просто излетя като куршум от полицията, силно смутена и опасяваща се от нова среща с Колин или Брукс.

Господи, за какво мислеше?

Едва не прави секс почти в моргата, за Бога!

Когато Колин я докосваше, желанието така я поглъщаше, че й се искаше да скочи върху него и да разкъса дрехите му.

Това не беше нормално за нея.

Тя бе прекалено емоционална, това можеше да го твърди със сигурност. Управляваше я избухлива смес от желание, страх и адреналин. И психологът в нея знаеше, че това я прави податлива към определени неща.

Сигурна беше, че е много податлива към Колин.

Но в моргата?

Кокалчетата на пръстите й побеляха от напрежение.

Това не бе просто податливост. Това граничеше с безумие.

Ако Брукс не беше слязъл с асансьора, тя щеше да прави секс с Колин. Точно там, в смърдящия и мръсен коридор. И щеше да му се наслаждава.

О, Боже! Нима добрият секс прави с жените именно това? Кара ги да поемат рискове?

Тя и без това имаше проблеми, за да устройва в коридора на моргата пийпшоу^[1] за полицаите от 12-ти участък.

Но, проклятие, от оргазма я деляха точно десет секунди. И ако беше писано Брукс да ги прекъсне, защо не го направи малко по-късно?

В далечината се чу клаксон на автомобил. Покрай Емили профуча рижаво хлапе на велосипед. Тя се усети, че от известно време седи в колата си и тъпо гледа към къщата, опитвайки се да свали кожата от волана.

Не искаше да бъде точно тук, но побягвайки от участъка, дори не се замисли накъде да тръгне — към дома си, или към кабинета си. Не, тя знаеше съвсем точно къде отива. И с кого трябва да се види.

Думите на Дарла все още звучаха в главата й, отново и отново, като една от онези досадни мелодии, от които не можеш да се отървеш.

Журналистката знаеше за миналото й. Нямаше смисъл да отрича. Или да игнорира самодоволното изражение върху лицето й.

Но Емили се опитваше да скрие миналото си. Мислеше, че то е изгоряло заедно с архива на психиатричната клиника „Серенити Уудс“. Тя толкова добре беше планирала пожара. И за пореден път се убеди, че в близост до архива няма пациенти. И остана там за всеки случай, ако някои просто случайно бе решил да тръгне в тази посока.

Да, тя беше много внимателна, но историята й изплува отново.

Погледът й отново се фокусира върху къщата. Върху перфектно поддържаната трева. Върху опадалите листа, събрани на малки купчини.

Какво правеше тук? Разговорът й с тази жена нямаше да доведе до никъде, и тя го знаеше.

Но споменаването на „Серенити Уудс“… проклятие, колко време измина, откакто тя за последен път си спомни за това място? Години. Много благословени години, изпълнени със забрава.

Но сега, когато вратата на миналото отново се беше отворила, тя не можеше да спре да мисли за клиниката.

Емили затвори очи и за миг видя момиченцето, което беше някога.

— Не! — Ръцете им я държаха твърде силно. Причиняваха й болка. — Пуснете ме! Мамо! Мамо!

Майка й беше там. Гледаше зад дебелата стъклена стена. Разрешаваше им да правят това с нея, разрешаваше им да я нараняват.

Завързаха я за леглото. Завързаха глезените и китките й. От очите на Емили течаха сълзи. Те не разбираха. Никой не разбираше. Чудовищата бяха навсякъде. На улицата. В нейното училище. Дори в църквата. Те бяха навсякъде.

Тя разказа на майка си и се опита да посочи едно от чудовищата с черни очи, опита се да й обясни кой е той в действителност.

Но нейната майка не можеше да ги види. Макар че те бяха тук.

— Шшш… мила, успокой се, става ли? Всичко ще бъде наред, — говореше й една от медицинските сестри — възрастна жена с яркорижа коса, чиито устни и кожа изглеждаха много бледни.

— И-искам да си отида вкъщи. — Никога преди не беше нощувала на друго място, освен вкъщи. Нейните приятелки си ходеха редовно на гости и оставаха да нощуват, но нейната майка никога не й разрешаваше.

— Ти ще се прибереш вкъщи. — Сестрата я погали по бузата. — След като докторът те излекува, отново ще се прибереш у дома.

Нямаше нужда да я лекуват. Емили сви юмруци и се опита да се освободи:

— Аз не съм болна! — закрещя тя.

Сестрата трепна и отдръпна ръката си.

— Трябва да се успокоиш, миличка. — Произнесе мъж с бяла престилка, един от тези, дето я измъкнаха от колата на майка й.

Тя не го харесваше. Не харесваше и тежкият му, нездрав мирис. Както и студените очи.

— Мамо! — Не, майка й не може да я остави тук. — Прости ми! Повече няма да говоря за тях, обещавам! Не ме оставяй, недей…

Но майка й се обърна и наведе рамене.

Не, не, тя не можеше да я остави тук! Емили искаше да се прибере вкъщи, обратно в стаята си, обратно…

Но майка й си тръгна. И дори не се обърна.

— Мамо! — единият от ремъците се скъса, когато Емили опита да стане. — Не-е-е!

Мъжът в бяло я хвана за раменете и със сила я натисна обратно в леглото.

— Извикайте доктора! Нека да дойде тук веднага!

Емили се бореше с ръцете, които я държаха. Това място не й харесваше. Хората… нещо тук не беше наред. Дори въздухът беше особен. Прекалено тежък.

И беше студено.

Белокос мъж се появи до нея. В ръката си държеше спринцовка с дълга, остра игла:

— Това ще те успокои.

Но тя не искаше да се успокоява. Искаше да се изправи.

Държаха я здраво, когато в ръката й се заби игла. Инжекцията бе съпроводена от светкавична болка. Емили изхлипа и най-накрая погледна доктора в очите.

Сините му очи бяха приковани в нейните, когато за миг, за един кратък миг, те станаха абсолютно черни.

Емили отметна глава назад:

— Той е един от тях! — Те трябваше да го видят. — Погледнете очите му! Той е чудовище!

Мъжът в бяло се напрегна, когато погледна към доктора. Сестрата дори не си направи труд да погледне към него.

— Тя бълнува. Майка й спомена, че от известно време момичето има видения, но от скоро нещата са се влошили.

Лекарството започна да действа и тялото на Емили натежа.

— Хм-м-м. — докторът внимателно гледаше към момичето. Очите му отново бяха сини. — И какво вижда тя?

— Чудовища. — Сестрата отмести от челото на Емили кичур коса. — Бедното дете, винаги вижда чудовища.

И точно сега тя виждаше едно. То гледаше към нея, скрито зад съсредоточеното лице на доктора.

— Наистина ли? И ги вижда от много години?

Медицинската сестра кимна.

Очите на Емили започнаха да се затварят, но тя не искаше да заспива. Не и тогава, когато наблизо имаше чудовище.

Докторът отпрати всички, след което се наклони към нея.

— Какво виждаш, дете мое, когато се вгледаш в мен?

Езикът й не се движеше. Устата й бе пресъхнала. Емили облиза устни и преглътна.

— Чудовище. О-очите ви… — гласът й бе едва доловим шепот.

Докторът се наклони още по-близо. Толкова близо, че Емили усещаше дъха му върху бузата си:

— Какво с очите ми?

— Т-те л-лъжат, з-заблуждават. Н-напълно ч-черни…

— Хм-м-м. — И той намръщи лъжливите си очи. — И ти виждаш това, така ли?

— У-усещам г-го… В-във в-въздуха… — сякаш я притисна тежко крило. Навсякъде. Защо другите не го усещаха?

Пръстите й се отпуснаха и ръцете й се успокоиха върху леглото. Очите й се затваряха, макар че тя се мъчеше с всичка сила да ги задържи отворени.

Дишането й стана равномерно и реалността започна да й се изплъзва.

— Всичко е наред, дете мое. — Гласът на доктора идваше от много далеч. Той взе ръката й. Но докосването му бе леко като пух. — От тук нататък, аз ще се погрижа за теб.

И той удържа на думата си, отбеляза Емили, връщайки се в настоящето. Доктор Маркус Кетчерли, или Кетч, се погрижи за нея. Именно той й помогна да разбере какво вижда. Научи я на всичко, което знаеше за „Другите“.

Научи я как да лъже. И как да се преструва на нормална. Той стана неин наставник, най-близкият човек през целия й живот.

След три месеца Кетч убеди майката на Емили, че момичето се е оправило достатъчно, за да се върне вкъщи. Посещаваше я веднъж седмично, обяснявайки посещенията си с контрол на болестта и последващи грижи. Емили му разказваше какви създания е срещнала, а Кетч обясняваше техните особености.

Емили повече не спомена думата чудовище пред майка си.

А пожарът беше идея на Кетч. В този ден той организира за пациентите „терапевтичен поход“. Помогна й да избере времето на пожара, след това й помогна да се убеди, че всички улики, потвърждаващи престоя й в „Серенити Уудс“, бяха унищожени.

Беше на единадесет, когато влезе в „Серенити Уудс“. На шестнадесет — подпали клиниката.

Кетч отнесе тайната й в гроба си. Но още един човек знаеше всички подробности за престоя й в психиатричното заведение.

Емили отвори вратата на автомобила си, излезе и почувства как хладния есенен въздух обгръща тялото й.

Време беше да влезе вкъщи.

Тя изправи рамене и бавно тръгна по каменната пътека. До входната врата стоеше килимче, на което се четеше „Добре дошли!“

Къщата изглеждаше толкова нормална.

„Не се доверявай на нищо нормално. Именно от нормалното трябва да се страхуваш. Чудовища, демони, вещици — всички ние се страхуваме от нормалния свят дори повече, отколкото можеш да си представиш.“ — спомни си тя думите на Кетч. Той винаги смяташе, че хората са по-опасни.

„Прекалено непредсказуеми — много по-кръвожадни от нас, запомни това.“

Емили сви ръка и почука на вратата. Един, два, три пъти.

— Идвам! — дочу се отвътре приглушен женски глас, последван от стъпки. Вратата се отвори със скърцане.

Дребната, чернокоса жена в началото на петдесетте погледна и премигна:

— Емили?

— Привет, мамо. — Емили се опита да се отпусне. — Може ли да вляза?

Кокалчетата на майка й побеляха — толкова силно стискаше входната врата. Но след секунда се отмести и Емили бавно влезе в къщата, в която не беше стъпвала вече няколко години.

 

 

— Значи, докторката вече ти е гадже, а? — поинтересува се Брукс, докато наближаваха „Парадайз Фаунд“. Двама огромни мъжаги стояха, опрели гръб на стената на сградата и внимателно оглеждаха улицата.

— Нямам намерение да обсъждам това с теб, Брукс. — Партньорът му приличаше на куче, искащо кокал. Дяволски досадно при това.

— Е, изглеждаше точно така — сякаш ти е гадже. Имам предвид, всъщност надявам се, ти да не се държиш толкова дружелюбно с всяка жена, която срещаш в моргата.

Най-накрая горилите ги видяха. И се напрегнаха. Единият извади радиостанция и заговори бързо в нея.

Добре.

Нека копелето знае, че сме тук.

— По дяволите! Мисля, че нашите момчета спокойно могат да крепят сградата. — Най-накрая партньорът му смени темата и заговори за нещо различно от Емили. Брукс посегна към оръжието си. — Защо не ми каза, че този Найл има охрана?

— Аха, купува си мускули. — Пари. Мускули. Сериозни проблеми с общуването. Далеч от идеалния кандидат за импровизиран разпит.

Колин показа значката си на момчетата на входа. Зачуди се дали са демони или обикновени хора? За миг съжали, че не взе със себе си Емили. Но не можа да я открие в участъка.

Жената просто беше избягала от него. А това бе лош знак.

Но той щеше да я проследи. И да се извини, че й се нахвърли като огладнял кретен. Толкова му се искаше да усети вкуса й, че не усети как се поддаде на нарастващата си страст.

Такава жена като докторката, класическа дама, свикнала на модни ресторанти и театри, определено нямаше да е очарована да бъде съблечена и притисната до мръсна стена. О, да, такова отношение нямаше как да я накара да изпадне във възторг.

Но той бе готов да се извини. И след това да получи Емили, гола под него. При първа възможност.

Мъжете изсумтяха и погледнали удостоверението му.

— К’во ви тря’а? — Въпросът зададе по-едрата горила. Висок малко под два метра и с тяло, цялото покрито с татуировки.

— Искаме да видим Найл.

— Сега ли? — попита втората горила, пристъпвайки напред. Точно той държеше радиостанцията в ръка. — Имате ли заповед?

А, явно охранителят не беше новак в играта. Колин погледна към Брукс, които в този момент въпросително повдигна вежда, явно мислейки за същото.

— Дошли сме не да ви претърсваме бара — каза Брукс и светна със своята аз-съм-безобиден-и-искам-да-ти-бъда-приятел усмивка. — Трябва само да зададем няколко въпроса на вашия шеф.

— Ами ако той не иска да отговаря? — Горилата с татуировките скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си и се намръщи.

Радиостанцията изпращя. По-малката горила натисна копчето.

— Да?

— Нека да влязат.

Татуираният изруга.

По-ниския се втренчи в тях и посочи вратата.

— Влизайте.

— Благодаря, — измърмори Колин и влизайки навътре, посегна за пистолета си. Не беше възможно да прецени какъв прием ще им окаже Найл.

Помещението се осветяваше от няколко мъждукащи лампи. Найл седеше на стол до бара, прикрил очите си зад слънчеви очила. Той не стана, докато се приближаваха, а просто им кимна и произнесе:

— Детектив, върнахте се толкова бързо? — Подигравателна усмивка изкриви устните му. — Така обикновено става с голяма част от хората. Моето заведение предизвиква у тях… бързо пристрастяване.

О, да, Колин можеше да се обзаложи, че това е точно така.

— Да ви предложа питие?

Колин поклати глава.

— А на вас, детектив Брукс? Мога да ви предложа… уиски? Това е любимата ви напитка, нали?

— Не съм жаден. — Брукс не издаде удивлението си от това, че Найл знаеше не само името му, но и любимото му питие. Негодникът блъфираше великолепно във всяка ситуация.

Столът проскърца, когато Найл се облегна назад.

— Да разбирам ли, че това не е светско посещение?

Колин бръкна в джоба си и извади снимките, които им беше дала Смит и ги хвърли върху плота.

— Познаваш ли тези мъже? — На снимките бяха само лицата им, но и така ставаше ясно, че те са мъртви.

Найл докосна една от снимките.

— Какво им се е случило? — В гласа му се прокрадна нещо, подобно на гняв.

— Не знаеш ли? — Колин внимателно го погледна, готов за всякакви изненади.

Много бавно Найл свали очилата си и Гит чу изуменото вдишване на Брукс.

— Мислиш, че това съм го направил аз, така ли? — Черните като безлунна нощ очи на Найл се втренчиха в него. Масата вляво започна да трепери.

Колин изобщо не се впечатли.

— Направи ли го?

— Не е в мой стил. — Найл отхвърли снимките настрани. — Ако ги бях нападнал аз, от тях нямаше да остане нищо, което да може да се снима.

Думите му звучаха правдиво.

— Но ги познаваш, нали? — поинтересува се Брукс, заставайки плътно до бара.

Найл кимна.

— Виждал съм ги понякога в „Рая“ — Не призна нищо, но Колин видя как стисна устни и как затрептяха ноздрите му. По дяволите, Найл ги познаваше!

— Ти ли ги изпрати миналата нощ, за да ни нападнат — мен и д-р Дрейк — отзад в уличката? — Колин се наведе над масата и почти допря нос в неговия. Гит не се боеше от Найл и не даваше пет пари за нивото му. Ако копелето беше възнамерявало да убие Емили, Колин смяташе да го разкъса на части и да го прати по дяволите.

Демонът дори не мигна.

— Не разбирам за какво говориш?

— Глупости! — Сега и Брукс надвисна над Найл. Заобикаляйки столовете, партньорът му застана до демона. — Ти познаваш тези момчета и си ги наел, за да сплашат партньора ми и докторката!

Найл тихо въздъхна и се отмести от бара.

— Както разбирам, нашият разговор вече приключи. — Демонът започна да става от стола, но Брукс го хвана за раменете, за да го задържи.

— Още не сме приключили.

Колин усети как във въздуха се изви сила, а после…

Брукс полетя през цялата стая и падна на няколко метра от тях, събаряйки маса и чупейки стол. При това Найл дори не докосна партньора му.

Тод веднага скочи на крака.

— Ах, ти кучи син такъв! — И се втурна към Найл, приготвяйки се да го удари.

Колин застана пред него.

— Успокой се! — Въздухът в стаята продължи да се движи и да вибрира от злобна сила.

Да, определено щеше да му бъде по-удобно, ако докторката беше тук.

— Дръж партньора си под контрол, Гит… — Найл вирна брадичка и се втренчи в Колин със своите страховити дяволски очи. — … Или аз ще го направя.

— Той ме нападна! — рязко отвърна Брукс, оправяйки якето си. — Можем да арестуваме копелето.

Найл сви рамене.

— Дори не съм те докоснал. Попитай партньора си, той ще потвърди.

Колин стисна зъби. Брукс нямаше да успее да се справи с него. Но Колин дяволски искаше да остане за малко насаме с този демон.

— Не се ебавай с партньора ми, Найл. Няма да ти харесат последствията.

Фалшива усмивка просветна върху лицето на Найл.

— Мислиш, че можеш да се справиш с мен ли?

Силният шифтър е единственият сред „Другите“, който може да си сравни силите с тези на демона. Така му беше казала Емили. А докторката разбираше от свръхестествени.

— Не мисля, сигурен съм.

Фалшивото веселие изчезна от лицето му.

— А сега, свършвай с тези глупости Найл и казвай какво знаеш!

Демонът се намръщи.

— Момчетата бяха няколко пъти в клуба. Това е всичко.

— За теб ли работеха? — Брукс бе дошъл на себе си, но в гласа му все още звучаха гневни нотки.

— Не. — Найл вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Вече казах, че това не е моят метод.

— Погледни ме в очите — настоя Колин, — и повтори, че ти не си ги изпратил, за да ни нападнат с докторката.

Найл срещна погледа на Гит.

— Аз не съм изпращал никой, който да навреди на д-р Дрейк.

— Но си изпратил някой, който да се оправи с партньора ми, нали? — Брукс произнесе думите, които бяха естествено продължение на думите на Найл.

— Не. — Найл все още гледаше Колин. — Това щях да го направя сам.

И Колин му повярва. По дяволите! Гит най-накрая свали ръката си от кобура на пистолета.

— Ако ти не си ги изпратил, то кой тогава го е направил?

— Не зная. — Найл взе очилата и си ги сложи. — Но смятам да изясня. — Изражение на лицето му се ожесточи. — Никой няма право да използва моите момчета просто така. Никой!

Губеха си времето. Найл явно не смяташе да им каже нищо повече, а Колин подозираше, че демонът не знае нищо друго.

— Ще се свържем пак с теб, Найл — каза Колин.

— О, изобщо не се съмнявам.

— Да тръгваме — обърна се Колин към Брукс. Трябваше да се измъкнат от леговището на дявола. Да води тук Брукс беше грешка, но не беше толкова лесно да се отървеш от партньора си. Не и без да предизвикаш твърде много въпроси.

Брукс хвърли на Найл дълъг и заплашителен поглед.

— Няма да те изпусна от поглед.

Найл изобщо не изглеждаше впечатлен от заплахата.

— Ти ще се прецакаш, ще направиш нещо, което да ни подскаже, че си лъгал… И тогава ще се върна.

— Значи ще чакам с нетърпение посещението ти. Но до тогава се измитай от моя бар, детектив Брукс.

— С удоволствие.

Определено беше грешка да води Брукс тук. Той никога нямаше да бъде победител в една война с Найл. Брукс просто не разбираше с какво си има работа.

Колин го последва към изхода, опитвайки се да върви така, че да остане между партньора си и Найл. Просто за всеки случай, ако демонът все още бе в настроение да приложи още някоя малка магическа гадост.

— Гит…

Найл го извика, когато Колин почти бе стигнал до вратата. Гит се обърна.

— Няколко думи. — Пауза. — Насаме.

— О, по дяволите, това няма да…

— Всичко е наред, Брукс. Почакай ме отвън. Ние имаме… друг случай за обсъждане. — Това бе единствената причина, по която Найл искаше да говори с него.

— Прекрасно. — Брукс изглеждаше дяволски ядосан. — Но ако ти потрябвам, само извикай — веднага ще бъда до теб.

В това Колин не се съмняваше дори за минута.

— Благодаря, партньоре. — Гит почака, докато Брукс отвори вратата и излезе навън. След което се обърна и пресече стаята за две секунди. — Какво не ми разказа, Найл?

— Ти знаеш, че нападателите ви бяха демони.

Дотук нищо ново.

— Когато ви нападнаха — теб и докторката — усетих във въздуха движение на сила.

Така значи, демонът знаеше за нападението. Подозрението отново обзе Колин.

— Не съм бил аз. Мога да се закълна в това.

Но колко струва думата на един демон?

— Значи, ти си усетил, че ни нападат, но дори не се опита да ни помогнеш? Помня как каза, че не би наранил Емили.

Найл прокара пръсти по края на чашата си. Изглеждаше така, сякаш се забавлява.

— А ти как мислиш, кой се обади на ченгетата? Помислих, че братята ти по оръжие все трябва да стават за нещо, нали така?

Колин съвсем не го намираше за забавно.

— Ако ти не стоиш зад всичко това, то кой тогава, по дяволите?

— Друг демон от десето ниво. — Найл отпи още една глътка от кървавочервеното си питие. — И повярвай ми Гит, такива като мен са много редки. — С тих звън остави чашата си на масата. — Можеш да попиташ за това нашата симпатична Доктор Чудовище.

Друг демон от десето ниво. Проклятие. Явно днес не беше неговият щастлив ден. А беше започнал толкова добре, когато се събуди в едно легло с голата Емили.

— Какво знаеш за „Хибридите“?

Какво? Колин беше чувал думата „Хибрид“ и преди, но това беше, когато превключваше каналите на телевизора и спря на Дискавъри. Хибридите са смеси, миксове като цветята, получени при смесване на два вида…

— Хм, значи Емили не ти е споменавала за Хибридите — устните на Найл се изкривиха. — Чудя се защо ли?

Колин се чувстваше така, сякаш нишката на разговора му се изплъзва, а това изобщо не му харесваше. Дяволски не му харесваше.

Гит светкавично заобиколи една маса и изправи демона на крака.

— Не съм един от онези, на които можеш да промиеш мозъка. — Колин позволи на звяра си да се покаже за миг в погледа му. Ноктите му се удължиха, зъбите му се изостриха.

— Шифтър — усмихна се Найл. — Вече се досетих кой си.

— Разкажи ми за „Хибридите“. — Преди да се поддаде на порива на звяра си и да хвърли демона в другия край на стаята по същия начин, по който Найл го беше направил с Брукс. А и демонът си го заслужаваше.

— Някои от „Другите“ си намират партньори извън собствения си вид. — Найл се разсмя — хрипливо и дразнещо. — Но ти това вече си го разбрал, нали?

Колин заби ноктите си в рамото на демона. Не толкова силно. Поне засега.

— Продължавай, демоне.

— Рядко, много рядко в този съюз се появява дете. Особено дете.

Колин прибра ноктите си.

— И?

— Това означава „Хибрид“. Същество, създадено от представителите на две различни магически линии, но наследило силата и на двете.

Защо, по дяволите, водеха разговор на тази тема?

— И защо трябва да се вълнувам за тези шибани Хибриди?

Найл отново се разсмя.

— О, ти определено трябва да се вълнуваш за тях, шифтър. Ти и Емили трябва да се вълнувате.

Десет секунди. Ако демонът продължеше да го дразни само още малко, Найл щеше да прелети през стаята.

И това щеше да бъде отмъщение за същия номер, приложен на Брукс, но щеше да накара Колин определено да се почувства по-добре.

— Търпението ми се изчерпва — Гит отново заби нокти в Найл.

Демонът трепна и най-накрая спря да се смее.

— Носят се слухове…

Най-накрая нещо. Колин отслаби захвата си.

— Какви слухове?

— Говори се, че в града се е появил Хибриден демон. Достатъчно силен демон от девето или десето ниво.

Достатъчно силен, за да предизвика такова движение на сила във въздуха, което Емили усети в уличката.

— Наполовина демон, така ли? А другата половина каква е?

Найл сви устни и погледна към ноктите на Колин.

— Шифтър.

Дяволите да го вземат!

 

 

— Ще ми кажеш ли, какво стана там? — настоятелно попита Брукс, докато двамата с Колин вървяха към джипа му.

— Разпитвахме заподозрян. — Колин погледна нагоре към небето. Слънцето залязваше, украсявайки го в кървавочервени ивици.

Трябва да намери Емили. И да я разпита за Хибридите. Проклятие! Може ли мъжът, когото търсеха, да бъде свръхмощен Хибрид между демон и шифтър? Ако това е така, случаят приемаше много опасен обрат. Да проследиш шифтър и да се справиш с него и без това е трудна задача. Но шифтър с демонически способности… Да, градът е в голяма беда.

— По дяволите, Колин! Наясно си, че не питам за това! — Брукс хвана Гит и го притисна към багажника на колата.

Звярът изрева, но Колин успя да го задържи под контрол.

— Ти криеш нещо от мен. — Брукс гневно го гледаше. — Знаеш по случая повече, отколкото ми казваш.

Така си беше. Но щеше да му се наложи да продължи да скрива факти от партньора си. Защото Брукс не е готов да узнае истината.

— Дори не ми пазеше гърба, когато онова копеле ме хвърли през цялата стая!

— Не те е хвърлял. — Колин се отблъсна от джипа, скръсти ръце на гърдите си и пресрещна разярения поглед на Брукс.

— Как не ме е хвърлял, по дяволите…

— Гледах ръцете му. Не те докосна. — Истина беше. Демонът използва силата си, за да хвърли Брукс. Но как да му го обясни?

— Трябваше да го арестувам. — И Брукс разтри лявото си рамо. — Една нощ в ареста щеше да му развърже езика.

Съмнително.

Една нощ, прекарана от Найл в ареста, най-вероятно би довела охраната до лудост. Буквално.

— И какво, по дяволите, е това с очите му? — зачуди Брукс. — На кого може да му хрумне идеята да си сложи такива контактни лещи? Целите черни, като смола?

Искаше да разкаже всичко на Тод.

Но последния път, когато разказа на партньора си цялата истина за Другите, се оказа с куршум в тялото си.

— Очаквам повече от теб, партньоре — Брукс поклати глава. — Работим заедно повече от две години. Очаквам повече.

Колин искаше да му даде повече. Искаше да разкаже на Брукс всичко. Но не можеше да е сигурен в реакцията му. И не му се искаше да се отбранява от нападението на още един приятел и партньор.

А и капитанът каза, че данните по случая, които събират той и докторката, са строго поверителни. Строго поверителни дори и за Брукс.

Поне на сегашния етап.

Колин въздъхна. Трябваше да каже нещо на Брукс. А и той го заслужаваше.

— Прав си. Наистина има неща, които не ти казвам.

Мускулите около челюстта на партньора му заиграха.

— Защо, по дяволите, ме държиш на тъмно? Ние сме партньори.

— Длъжен съм. Това, което става е прекалено сложно, за да се обясни.

— Какво?

Проклятие. Разговорът не се получаваше.

— Нещата, които стават… твърде е опасно да знаеш за тях.

— Твърде опасно за мен ли? — Очите на Брукс силно се присвиха. — Нека да позная… Д-р Дрейк знае за всичко, нали? Защо това не е прекалено опасно за нея?

Беше опасно и за нея. Но докторката беше затънала прекалено дълбоко.

— Проклятие! Това не ми харесва. — Брукс заби пръст в гърдите на Гит. — Грам не ми харесва.

На Колин също.

Брукс мрачно обходи джипа и скочи вътре.

Колин въздъхна и се почеса по тила. Трябваше да каже на капитана, че Брукс има някакви подозрения. Може пък МакНийл да поиска да му се довери.

А може би няма.

Той седна на шофьорската седалка и запали двигателя.

— Зная, че той не ме докосна. — Брукс не гледаше към него. Гледаше право пред себе си. — Аз също видях ръцете му. И зная, че Найл изобщо не ме докосна.

— Брукс…

— Но почувствах ръцете му върху себе си, почувствах как ме хвърли през стаята — ръцете му се свиха в юмруци. — Но как е възможно това?

— Послушай, партньоре…

— По дяволите! — въздъхна Брукс. — Може би аз трябва да отида на доктор. Ако започна да си въобразявам…

— Не си въобразяваш. — Гит потегли от паркинга. Не можеше да рискува и да каже на Брукс всичко, но проклет да е, ако позволи на партньора си да мисли, че полудява. — Не мога да ти кажа какво става, но повярвай, не си си го въобразил, по дяволите.

Не, просто партньорът му беше стъпил с единия си крак в свят, където чудовищата са реални, но още не го бе разбрал.

 

 

— Не можем да му кажем истината, Гит. Прекалено е рисковано.

— Да, разбирам го! — Но това не значеше, че му харесва. Гит ходеше напред-назад в кабинета на МакНийл, усещайки напрежението в тялото си.

— Случаят е много важен. И не мога да рискувам един от детективите ми да полудее, защото изведнъж е узнал, че е обграден от чудовища.

— Но той може и да издържи, — измърмори Колин, загледан в тъмнината през прозореца. Над града се беше спуснала нощ, безоблачна и беззвездна. А такава нощ криеше много тайни.

Гит имаше лошо предчувствие за тази нощ. В главата му все още звучаха думите на Найл за Хибрида.

Колин много искаше да говори с Емили. След като си тръгнаха от „Парадайз Фаунд“ той няколко пъти се опита да я чуе, но все попадаше на телефонния й секретар.

— Само си спомни какво се случи последния път, когато разказа на партньора си истината. — МакНийл седеше зад бюрото си, отпуснал ръце върху износената му повърхност.

Последния път, когато разказа на партньора си истината. Колин се напрегна.

— Какво знаеш за предишния ми партньор?

— Зная всичко. — МакНийл повдигна вежда. — Мислиш ли, че не съм те проверил до най-малката подробност, преди да те взема тук? Така, че зная всичко за Майк Филипс.

Сега вече загази.

— И не ми каза нищо?

МакНийл повдигна рамене.

— А какво да кажа? Че бившият ти партньор е разбрал, че ти не си човек? И че се е опитал да те убие и да изгори къщата ти?

Да, съкратено до две думи, точно това се беше случило.

Капитанът се наклони напред.

— От това, което съм научил, зная, че Филипс е бил най-малкото неуравновесен.

— Беше си нормален. — До онази нощ той беше и добър приятел. — Просто не можа да приеме, че аз…

— Глупости! Отдавна е ходил по ръба. Нападал е заподозрени, получавал е мъмрене от началството и е преследвал бившата си жена.

Колин не пророни и дума. Майк Филипс десет години бе най-добрият му приятел. До онази нощ.

— Когато се е блъснал в онзи камион, той е бягал от мястото на пожара, нали? — МакНийл тихо подсвирна. — Карал е със сто и петдесет километра в час при разрешени четиридесет. Минал е на червено и се е врязал челно в тежкия камион.

Колин скърцаше със зъби.

— Бягал е, нали? Прострелял те е, подпалил е къщата ти и те е оставил да умираш.

— Стара история. — История, в която той не смяташе да се рови, по дяволите.

— Но тя е показателна как могат да реагират хората. — МакНийл почука с пръсти по бюрото. — Разбира се, не всички са еднакви, но фанатиците, онези, които смятат, че всички чудовища трябва да бъдат унищожени, са истинската причина, да живеем в тайна.

— Капитане, не се ли чудиш какво би било, ако „Другите“ се покажат и разкажат за себе на света? Ако престанат да се преструват? Ако престанат да се крият? Ако излязат от сянката, то какъв щеше да бъде светът тогава?

— Да, чудил съм се… и реших, че най-вероятно на половината от тях няма да им пука за това, че сме различни от тях.

— А другата половина?

— Другата половина би запалила факлите и би се опитала да ни изгори.

Колин кимна.

— И аз си помислих това. Светът не е готов за една война между смъртните и „Другите“. Затова не казах нищо на Брукс.

МакНийл кимна.

— Ако започне да създава проблеми, прати ми го.

Не, той щеше да се справи с Брукс. Но…

— Ти знаеш, че човек не може да се сблъсква с магията постоянно и винаги да я отрича. — Ако демонът го хвърли още няколко пъти през стаята, Брукс веднага ще започне да съпоставя фактите.

— Ами когато се досети какво става, тогава ще решим какво да правим. И как ще обясняваме.

Лесно беше да се каже, но Колин знаеше, че няма да може да се отърве толкова лесно от Брукс. Погледът му се отмести към бюрото на МакНийл и се спря върху фотография в тънка рамка.

Красива дама с прошарена коса мило му се усмихваше. Колин присви очи.

— Цялата информация относно „Другите“, за която разбереш, пазиш в пълна тайна. Докладваш пряко на мен и на никой друг.

— Разбрано. — Колин чу думите на капитана, но цялото му внимание остана приковано към жената на снимката. Наклони се, за да я разгледа по-добре. В ръцете си жената държеше… кошница?

На Колин му просветна, че жената на снимката е същата, която срещна в офиса на Емили. Марджи… някоя си. Жената със съскащата плетена кошница.

— Майка ми. — МакНийл докосна рамката. — Отгледа ме сама, след като баща ми загина във войната.

— Ами… — Колин трябваше да попита. — Какво има в кошницата?

МакНийл изви устни в усмивка.

— Не знаеш ли?

— Аз…

Телефонът на МакНийл иззвъня. Силно и пронизително. Той го вдигна и произнесе рязко:

— МакНийл.

Очите му се разшириха от онова, което му каза гласът от другия край.

— Какво? Кога?

Колин се напрегна.

— По дяволите. Моите хора тръгват веднага. — МакНийл захвърли слушалката и се изправи. — Вземай Брукс и заминавайте към сградата на „Нюз Флаш Файф“. Аз ще позвъня на Емили и ще й кажа да ви чака там.

Сградата на „Нюз Флаш Файф“.

— Какво става?

— Някакъв стажант току-що е намерил тялото на Дарла Митчъл. Някой е разкъсал гърлото й.