Синтия Идън
Горещо след полунощ (14)

Глава 14

Вратата тихо проскърца, когато Емили влезе в стаята за разпит. Браян Трейс гледаше как тя върви към тях и очите му яростно светеха.

— Какво, по дяволите, прави тя тук? — Той започна да става, но Колин отново натисна рамото му, удържайки го на стола.

Всичко в Емили се беше свило на възел, а коленете й трепереха. Но тя вървеше през стаята, без да показва напрежението си. До масата имаше свободен стол. Точно срещу самопровъзгласилия се ловец на демони.

Емили седна и започна да го разглежда.

И да чака.

Чакането не беше дълго.

— Дръжте я по-далеч от мен — измърмори младежът, поклащайки се на стола напред-назад, без да я изпуска от поглед. По слепоочието му се стече капка пот. — Тя е шибан демон! Нима не виждате?

Емили намести очилата си и попита.

— Браян, какво виждаш, когато ме гледаш?

Той отвори устни, премигна и тръсна глава.

— Това е някакъв фокус, това…

— Рога ли имам? — Разбира се, имаха ги само много старите демони. — Заострена опашка? Червени очи?

— Подиграваш ли ми се? — проскърца хлапето със зъби.

— Не, опитвам се да те разбера. — Емили говореше истината. — Какво те кара да мислиш, че аз съм демон? Че Престън е бил демон? И Джилиан? И Дарла?

— Опитваш се да ме объркаш — повтори Браян, нервно оглеждайки се наоколо. — Това няма да проработи. Аз зная, коя си ти всъщност.

— Демон ли?

Младежът рязко кимна.

— Откъде знаеш? — Емили се опита да го успокои, понижавай тон. — Откъде знаеш кой е демон и кой не?

— П-просто зная.

Емили се наведе над масата и посочи фотографията на Дарла, направена на местопрестъплението.

— Уверен ли си, че тя е била демон? Защото според мен, тя е просто една мъртва жена.

Момчето погледна към снимката с треперещи устни.

— Не съм го направил.

— Но аз си мислех, че ти си ловец. — Емили продължи да говори със спокоен глас. — А ловците убиват, нали?

— Аз… аз само следях.

— Следил си? Мен не само ме следеше. — Тя докосна страната си, поглаждайки леко синината.

Очите на младия мъж бяха приковани в лицето й.

— Аз… аз предупреждавах…

Настъпи времето малко да го понатисне.

— Предупреждавал си? Или се опита да убиеш… така, както останалите?

— Не съм ги убивал! Аз ги следях, събирах информация…

Събирал информация. Сърцето на Емили затуптя по-бързо.

— Събирал си информация за какво? — тихо попита тя. Брукс и Колин мълчаливо наблюдаваха. Ръката на Колин беше все още върху рамото му. — Изучавал си ни, нали? Ежедневието ни? Кога сме сами и кога сме с компания? — Само това имаше смисъл.

Браян не отговори.

— Кой ти каза да ни наблюдаваш, Браян?

Той се обърна към адвоката си.

— Не искам повече да разговарям с тази демонична кучка.

Джеймс въздъхна.

— Чухте клиента ми.

Ама че проклетия! Емили си пое дъх. Младежът беше упорит. Изплашен до смърт. И не искаше да говори.

Облиза устни. Имаше още един начин, който можеше да опита.

Нейният дар не сработваше върху хора. Емили не можеше да чете мислите им така, както на Другите. В миналото понякога й се отдаваше да улови ехо от емоции, така че сега смяташе да опита отново — просто нямаше какво да губи.

Дълбоко вдиша и издиша. Очите й бяха приковани в тези на Браян. Бавно започна да отпуска защитата си.

„Тя не трябва да е тук. Копелето остави следите си върху нея. Все още се вижда къде са били пръстите му върху гърлото й. Тя не трябва…“

Мислите на Колин се врязаха в нея подобно на скоростен влак, удряйки съзнанието й с яростта, която Колин изпитваше в този момент.

Емили отново си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се изолира от неговите мисли.

„Хлапето лъже. Трябва да го пречупим. Не искам утрешните новини да са посветени на убито ченге“.

МакНийл.

Още едно поемане на дъх. Емили присви очи, без да престава да се взира в очите на Браян.

Мислите на Колин и МакНийл се превърнаха в тихо жужене някъде най-отзад в съзнанието й.

Тя не чуваше нито една мисъл на момчето. Не усещаше емоциите му. Емили виждаше злобата и страха му, четеше ги по лицето му, но не ги чувстваше.

Кетч й помагаше да усъвършенства дарбата си. По време на „терапевтичните сеанси“ с часове се опиваха да развият талантите й. Но изглежда уроците така и не бяха научени.

Емили се вгледа в очите му, точно в черните му зеници и се опита да използва цялата сила на дара си, за да осъществи контакт с младия мъж. Въздухът около нея сякаш се сгъсти. Стегна се и…

Емили се отдръпна задъхана.

— Казал ти е, че сме демони.

Браян разтърси глава.

— Вие не знаете…

Емили стана. От младежа получи само смътен образ. Но и той беше достатъчен. Тя погледна към Джеймс.

— Клиентът ви се нуждае от сериозно лечение. Той не е в състояние да застане пред съда.

Не, изобщо не беше в състояние. И ще трябват години, за да се върне в нормалното си състояние.

Защото със съзнанието му си беше поиграл демон. Изкривил е мислите му. Използвал го е.

Емили не можа да проникне в съзнанието на Браян. Човешкото съзнание беше недостъпно за нея. Но тя се докосна до остатъците на демонската сила.

Която идваше от много силен демон.

Трябваше да поговори с Колин и с МакНийл. Защото или трябва да търсят две работещи заедно чудовища, или си имат работа с дяволски мощен Хибрид.

Хибрид между демон и шифтър.

Това беше най-смъртоносната комбинация, която Емили можеше да си представи, но само такава бе способна да устрои в града убийства и кървава разруха.

Нещо става с Емили. Колин изчака, докато в стаята за разпити го смени друг детектив, и излезе след нея.

Видя я до МакНийл, шепнеща му разпалено нещо.

Целият се напрегна, щом видя изражението на лицето й. О, да, определено ставаше нещо.

Отправи се към двойката, опитвайки се да се справи с желанието си да привлече Емили към себе си. Не сега му беше времето.

Когато Трейс я нападна, звярът на Колин наддаде див рев и Гит, за един безкраен и ужасен миг си помисли, че започва да се преобразява — точно там, пред очите на дузината полицаи.

Но все пак успя да запази контрол. Твърдеше на Емили, че именно човекът контролира звяра. И досега това отговаряше на истината. Само че започваше да разбира, че ако някой изобщо успееше да го накара да загуби контрол, то това щеше да бъде точно Емили.

— Какво, по дяволите, имаш предвид, когато говориш за двама убийци?

— Аз не… — Емили замълча и зачака приближаването на Колин. — Добре. И без това исках да говоря с теб.

По дяволите, той искаше да направи нещо друго с нея, не просто да си говорят.

— Какво става?

— По време на разпита, аз… хм, аз… — Емили се изчерви и изглеждаше виновно, докато си признаваше. — Отпуснах менталните си щитове и се опитах да проникна в съзнанието на Браян.

— Но той е човек. — Пауза. — Човек е, нали? — Младежът не миришеше като шифтър. Миришеше на плячка. Както повечето хора.

С изключение на Емили. Тя миришеше… на рози. На възбуда. На жена.

— Да, човек е. И аз не успях да почувствам или да усетя нещо. — Облиза устни. — Но усетих отпечатък от сила.

— Чия сила? — рязко попита МакНийл.

— На демон. От високо ниво. — Тя се огледа, за да се убеди, че никой не ги подслушва. — Някои демони, ако са достатъчно силни, могат да контролират хората. Могат да ги превърнат в свои марионетки.

— Обсебени — кимна МакНийл, явно запознат с това понятие.

— Точно така. И аз мисля…, аз мисля, че точно това се е случило с Браян. Той наистина не знае защо аз съм демон. Не знае, защо трябва да ме следи. Просто трябва да го прави.

— Защото някой всемогъщ демон му е набил в главата тази идея? — Колин се намръщи. — Почакай. Това звучи толкова безумно, както и…

— Случвало се е и преди. Много, много пъти. Демоните често убиват по подобен начин — така ръцете им остават чисти, докато марионетките им изпълняват мръсната работа. — Емили погледна Гит в очите. — Дори и с мен се случи нещо подобно.

Когато почти е изпаднала в кома.

— Аз успях да отразя атаката му, но онези, които нямат моя дар, са напълно беззащитни.

Обладани.

— И така този задник те е преследвал, извинявам се, наблюдавал, защото някой демон е вложил в главата му идеята, че това е негово задължение? — Звучеше като бълнуване. Проклятие. Защо случаите престанаха да бъдат толкова прости, каквито бяха преди?

— Да, мисля, че точно това се е случило.

— Значи трябва да търсим двама убийци, така ли? — попита МакНийл. — Демон, заставящ шифтър да убива? Какво, по дяволите, става?

— Всъщност, мисля, че разбирам — бавно каза Колин. Мощен демон. Смъртоносно опасен шифтър. Колин срещна погледа на Емили и разбра, че тя мисли за същото.

Мамка му!

Говори се, че в града се е появил мощен Хибрид. Мощен демон, девето или десето ниво. Думите на Найл прозвучаха в главата му. Колин разбра, че онзи кучи син е знаел. Знаел е съвсем точно кой убива. Но дали Найл знаеше кой е убиецът?

— Док, защо не изнесеш на капитана една лекция за Хибридите? — Колин се обърна и тръгна към изхода.

— Гит! Къде си тръгнал? — попита МакНийл.

Колин го погледна през рамо.

— В „Парадайз Фаунд“. Възнамерявам да открия един демон и да заставя негодника да ми разкаже всичко, което знае за Касапина. — И ако трябва да се възползва от ноктите и зъбите си, толкова по-добре.

— Почакай! Аз също ще дойда, може да ти потрябва моята помощ и…

Колин рязко се завъртя, хвана я за ръцете и рязко я притегли към себе си.

— Последното шибано място, на което искам да бъдеш, е „Парадайз Фаунд“. Убиецът може да е там. И да чака.

Зад стъклата на очилата очите й изглеждаха толкова големи и толкова зелени…

— Мога да ти помогна, Колин, нека да…

Той я целуна. Грубо и бързо, а езикът му проникна в устата й.

Да, много непрофесионално. И то под погледа на капитана.

Но на Колин не му пукаше.

Отдръпна се от Емили.

— Трябва да го направя сам, Док. — Не Доктор Чудовище. Не профайлъра. Гит кимна към МакНийл. — И ще действам неофициално. — Защото той смяташе да направи всичко възможно, за да залови убиеца.

И никой повече нямаше да преследва хора.

Колин не дочака отговор. Просто се обърна и се отдалечи, концентрирайки се върху предстоящия сблъсък.

Времето, да разберат веднъж завинаги кой е по-силен — звярът или демонът, бе настъпило.

 

 

Колин отсъстваше вече четири часа. Емили се разхождаше из участъка. По дяволите! Трябваше да настоява Гит да я вземе със себе си. Той не познаваше света на Другите така, както тя. И не можеше да различи кой е демон, кой вампир, кой…

Телефонът й иззвъня. Колин. Емили го сграбчи и намръщено се вгледа в изписалия се номер. Беше непознат.

— Емили Дрейк.

— Доктор Дрейк! — Мъжки глас. Много развълнуван. На заден план се чуваха гласове и гръмка музика.

— Томас? Ти ли си? — Гласът приличаше на гласа на новия й пациент. Емили му беше дала номера на личния си телефон, защото ситуацията бе много сериозна и…

— Н-не м-мога да го к-контролирам! А-аз се т-трансформирам…

Кръвта застина в тялото й.

— Томас, къде си? Томас!

— П-парадайз Ф… — Думите му се превърнаха в ръмжене, пълно с болка.

И връзката прекъсна.

Проклятие!

 

 

Найл се беше покрил. Колин седеше в бара и изучаваше обстановката, държейки бутилка студена бира. Колин го търси навсякъде. В дома му. В дома на любовницата му. Но не го откри никъде.

Отпи глътка от бирата си и горчивият й вкус се разнесе в гърлото му. Гит се обърна с лице към бармана. Досети се, че мъжът трябва да е демон. Нали работи в бара на Найл, така че най-вероятно трябва да е такъв. Сигурно някаква точка в трудовия договор…

— И колко дълго още ще ме кара да чакам?

Барманът, висок и чернокос мъж, се усмихна.

— Толкова, колкото поиска.

Колин акуратно постави кутийката с бира на плота.

— Знаеш ли, тази игра престана да ме кефи. Иди и кажи на твоя шеф — а Колин имаше чувството, че той е някъде наблизо, — че ако не си докара опашатия задник тук, ще си издействам заповед и ще вляза във всяка една стая на тая проклета дупка, която наричате клуб. — Гит също се усмихна, всъщност по-скоро се озъби. — Сигурен съм, че ще се натъкна на някои доста любопитни неща по време на обиска. А и моите момчета с униформи също.

Барманът престана да се усмихна и погледна покрай Колин.

Найл.

Колин се обърна — с извадени нокти и оголени зъби, и хвана демона за гърлото. Гит блъсна Найл към бара, продължавайки да го стиска с ръка.

Черните очи на демона се втренчиха в неговите.

— Привет, шиф… тър… — На последната дума Найл се запъна, опитвайки се да си поеме дъх.

Емили точно така се опитваше да си поеме дъх, когато онова копеле я стискаше за гърлото.

Колин с усилие разхлаби схватката си.

— Не ми каза всичко, Найл. — Не разполагаше с време да ходи на пръсти наоколо. — Искам името на Хибрида.

Барманът застина на място и тъпо се втренчи в тях.

Найл вдигна ръка и с жест го отпрати, като дори за минута не отместваше очи от Колин.

— Пусни ме.

— Името — Гит не беше в настроение за глупости.

В гърба му се вряза юмрук. Силен и мощен, точно в гръбнака.

Гит заръмжа и се обърна. Зад него с вдигнати юмруци стоеше демон. Колин направи остър замах, удряйки го в гърдите и го хвърли го към съседната маса. Хората се разбягаха на разни страни, когато демонът заедно с масата се стовариха на пода. Но нито музиката, нито танците не спряха дори за секунда.

— Достатъчно! — заповяда Найл. Обърна се към демона на земята. — Менотавър, дай ни минута.

Менотавър се изправи на крака, изплю се по посока на Колин и изчезна.

Колин направи крачка след демонския задник…

— Нима смяташ, че можеш да ме нападнеш без последствия? — тихо попита Найл. — На моите хора не им харесва, когато ми досаждат.

Досаждат.

— Така ли? Само че ако до десет секунди не ми кажеш това, което те питам, хората ти ще видят как ти изтича кръвта. — И Колин заплашително показа ноктите си. — А ние не искаме това, нали? — Групата на сцената явно стигна до кулминационната част на парчето и струните на китарите запищяха.

Найл наклони глава.

— Стигнал си до извода, че убийствата са извършени от Хибрид?

— А ти не си ли убеден в това?

Найл не отговори.

— Името.

— Не го зная.

— Кучи син, ти знаеше, че…

— Знам само, че е в града, защото почувствах енергийната му вълна онази нощ, когато нападнаха теб и нашата мила докторка. И какво от това? Уверен съм, че тя също го е почувствала. Имайки усещанията си да открива Други, Емили вероятно го е засякла по-добре от мен. — Найл въздъхна и поклати глава. — Не зная кой е той. Зная само, че е някъде в града. И знам, шифтър, че той не е един от моите хора.

— За теб ще е по-добре, ако не ме лъжеш в момента. — Но нима демоните не се занимават точно с това? Нима не лъжат постоянно? Не изопачават истината?

Шибана работа! Трябваше да вземе със себе си Емили. Тя щеше да успее да различи истината от лъжата.

Но той не искаше да я подлага на риск.

Не искаше да я излага на още по-голяма опасност.

— Мислиш ли, че аз не искам това копеле да бъде спряно? — В гласа на Найл се долови любопитство. Демонът внимателно се вгледа в него.

— Мисля, че не ти пука за това, какво се случва с хората.

— Но ми пука за онова, което се случва на събратята ми.

Джилиан Нимънт.

— Къде е тя?

Найл дори не си направи, че не е разбрал въпроса.

— За нея вече се погрижиха, шифтър. Тя беше първата жертва.

Кучи…

— Погрижиха? Какво, по дяволите, означава това?

Изражението в черните очи на Найл се промени, въздухът наоколо тежко завибрира от яростта, която изпитваше демонът в момента.

— Това означава, че аз не исках тя да бъде разрязана от един от човешките доктори. Да я анализират и да се ровят в тялото й. Тя заслужаваше нещо повече от това.

— И какво? Скрил си тялото й? Събрал си дрехите й, за да изглежда така, сякаш е избягала от града? Унищожил си улики…

— Погребах я така, както подобава на нашия вид. Изказах й уважение в смъртта, което онзи негодник не й оказа в живота.

Третата жертва.

— Не може да постъпваш така, Найл. Да живееш по собствените си закони, по собствения си…

— Тя беше моя сестра. — Кокалчетата на пръстите му побеляха, когато той със сила стисна юмруци. — Той… я беше пречупил. Беше я оставил в една алея сред мръсотията и плъховете. Със застинал ужас в очите и в локва от собствената си кръв. — Найл поклати глава. — Не ми казвай какво мога и какво не мога да правя. Трябваше да я защитя, но не успях. Затова направих единственото, което беше по силите ми.

Групата на сцената свърши с изпълнението си. Тишината бе запълнена с шум от гласове.

— Ако знаех кой е той, копелето отдавна щеше да е спряло — промърмори Найл. — Негодникът щеше вече да е мъртъв.

И Колин му повярва. Както вярваше и в това, че Найл ще накара убиеца да страда, много дълго да страда, преди да намери успокоение в смъртта си.

Устните на Найл се извиха в мрачна, заплашителна усмивка.

— Интересно, кой от нас ще го открие първи? — Демонът се наклони към Колин. — А още по интересно е в чии ръце копелето ще вика повече за милост?

Звярът му зави при това предизвикателство, но човекът произнесе през стиснатите си зъби.

— Този въпрос не касае само „Другите“. Загинаха хора. Законът трябва да го осъди. Законът…

— Тогава ще бъде по-добре, ако законът се добере до него преди мен. — Найл наклони глава. — Наслади се на бирата си, детектив. И успешен лов!

Колин изръмжа в отговор, докато Найл се разтвори в тълпата.

Успешен лов. Ако всичко беше толкова просто. Само ако успееше да хване дирята на убиеца…

Погледът му замислено обходи тълпата. Море от непознати лица…

Емили. Сърцето му ускори ритъма си. Тя не трябваше да е тук. Нали й каза да се държи по-далеч от „Парадайз Фаунд“?

Ето я — върви с някакъв блондин, сложила ръката на рамото му, леко галеща го.

Какво, по дяволите, става?

Позната мускусна миризма нахлу в ноздрите му. Колин скочи на крака. Емили и непознатият й спътник излязоха от бара през задната врата.

Без да се замисля дори за секунда, Колин хукна след тях, пускайки ноктите си за всеки случай.

— Томас! Не, не трябва!

Гит се втурна при вика на Емили и от видяното се ужаси.

Мъжът беше изчезнал, на негово място стоеше огромна черна пантера. Зъбите й бяха оголени, а тялото й — готово за скок.

Шифтър. Колин го разбра в момента, в който до него достигна миризмата му.

Емили стоеше пред звяра с вдигната дясната ръка, а върху лицето й се четеше страх. Тя отстъпваше и шепнеше нещо, нещо, което Гит не можеше да чуе.

Пантерата заръмжа и пристъпи към нея, устата й се отвори, готова да захапе и да разкъсва…

Не! Не Емили! Не и неговата половинка!

Колин изръмжа и пантерата се обърна към него. Задните лапи на животното се присвиха, приготвяйки се за скок.

Проклятие!

Нямаше време нито за реакция, нито да извади оръжието си. Пантерата скочи върху него и го събори на земята. Върху гърлото си Колин усети вълната от топлия й дъх. Слюнката закапа от зъбите й, когато наклони глава, за да убие.

Не искаше да става така. Не искаше тя да узнае…

Емили с вик се втурна към тях.

Пантерата застина, ноздрите й потрепнаха… Звярът бавно, много бавно обърна главата си към нея.

Човек. Слаб. Плячка. Така мислеха всички хищници. Те ловуваха, убивайки слабите.

Не. И. Емили.

Острите като бръснач нокти се забиха в гърдите на Колин, създавайки в тях усещане за огнена болка.

И Гит разбра, че няма избор.

Стисна зъби, отвори клетката, в която неговият хищник обикаляше нетърпеливо и пусна звяра на свобода.

Време за лов. Време за убиване.

Убий!

О, Боже, О, Боже, О, Боже…

— Томас! Не! Спри! — Пантерата беше върху Колин. Дори в слабата светлина успя да види кръвта, стичаща се по гърдите му.

Томас възнамеряваше да го убие. Трябва да направи нещо. Емили се втурна напред.

Тишината на нощта беше пронизана от дълъг, гневен вой. Космите на тила й настръхнаха. Този вой…

До слуха й достигна хрущящ звук от чупене на кости. Ръцете на Колин се удължиха, и козината започна да пробива под кожата му.

Преобразяваше се. Той се преобразяваше…

Мощна ръка хвана пантерата и я захвърли във въздуха.

Колин застана на колене и се наведе… Отпусна се на ръце… Очите му светеха и яркосиният им пламък гореше в нощта.

Лицето му започна да се променя. Скулите му се изостриха, челюстта му се удължи.

Зъбите му се превърнаха в остриета.

— Не… се… страхувай… от… мен… — гласът му не приличаше на гласа на Колин. Беше тътнещ, скрипучещ и настоятелен.

Пантерата изръмжа, скочи на крака и отново погледна към Емили.

Опасност. Бягай! Убий!

Мислите на Томас я изпълниха и Емили само успя да поклати глава. От кого трябваше да се страхува повече? От пантерата или от своя любовник… или…

Колин вдигна глава и зави.

С вълчи вой.

— Не… — прошепна тя.

Дрехите на Гит се разкъсаха, плата се разцепи със силен шум. Тялото му се промени пред очите й и Колин се превърна от човек в животно.

След секунда той изчезна напълно. На неговото място застана огромен и мощен вълк с отворена паст.

Страхотно!

Вълк!

Колин не беше просто шифтър. А върколак.

Горящият му поглед бе прикован в пантерата. Вълкът заръмжа.

Емили разбра, че и двамата — и тя, и Томас, бяха в сериозна опасност. Шифтърите-вълци са най-силните и най-смъртоносните… Най-опасните сред шифтърите. Опита се да проникне в мислите на Колин. Успя да усети само преплитането на животинската ярост и примитивните инстинкти, призоваващи към убийство.

О, Боже! Трябва да се опита да стигне до него. Емили вдигна ръка с отворена длан.

— Колин! Колин, не!

Главата на вълка се обърна към нея. В очите му гореше жажда за кръв. Приближи се с глава, отпусната ниско до земята. Пантерата остана неподвижна в ъгъла — знаеше, че я грози смъртна опасност.

Емили разбра, че също не може да се помръдне — страхът я беше сковал. Ако побегнете, той щеше да започне я преследва. Затова шифтърите-вълци имаха лоша слава — обичаха да преследват жертвата си.

Вълкът спря на крачка от нея. Погледна я и зъбите му се оголиха. След това направи крачка напред и муцуната му я блъсна в бедрото.

Емили извика и препъвайки се, отстъпи назад.

Просто не мога да повярвам, че това се случва. Не и с Колин. Никога не съм мислела, че той може да ме нарани. Никога…

Гърбът й се опря в стената на сградата. Черният вълк стоеше пред нея.

Томас с ръмжене тръгна напред.

— Не! Стой назад!

Вълкът се обърна, козината над врата му щръкна. Ноктите му се забиха в земята и той застана срещу пантерата.

Не я нападна. Поне все още не. Само я изблъска в ъгъла, заставайки пред нея и…

Колин я защитаваше.

Емили поклати глава. Внезапно осъзна, че ако той искаше да я убие, отдавна щеше да е мъртва. Но той не смяташе да я нарани, той я защитаваше, застанал между нея и пантерата.

Аз контролирам звяра, не той мен.

Пантерата замахна с лапа, опитвайки се да го докопа с ноктите си за гърлото. Но вълкът я чакаше. Измести се встрани и атакува, забивайки зъбите си в лапата й.

Пантерата изръмжа от болка. Рязко отскочи назад, накуцвайки леко. На пръв поглед тя изглеждаше по-голяма от вълка. И двата звяра бяха мощни и силни, имаха впечатляващи нокти и зъби като остриета.

Но вълкът… На земята не съществуваше по-силно създание от шифтър-вълк. Пантерата можеше да му се съпротивлява известно време, но в края на краищата щеше да изгуби.

И да загине.

— Не — прошепна Емили. Проклятие, тя не можеше да проникне в съзнанието на Колин. Жаждата му за кръв беше прекалено силна и надделяваше над всичко останало. Но, може би щеше да успее да спре Томас, като го отпрати. — Томас…

— Главата на пантерата рязко се обърна към нея. — Тръгвай си! Томас, тръгвай си! Аз ще се оправя.

Пантерата присви очи и наведе глава към земята, готвейки се за нова атака.

Вълкът заръмжа и започна да дращи с нокти по асфалта, оставяйки дълбоки бразди.

— Томас, тръгвай! — Емили извика командата си и на глас, и мислено. Използва всяка частица от енергията на дара си, опитвайки се да накара пантерата да я чуе.

Звярът изскимтя, скочи към улицата и изчезна в нощта.

Слава Богу!

С единия звяр се разбра. Остана още един.

С Томас всичко щеше да бъде наред. Шифтърът-пантера имаше проблеми с трансформацията. Не можеше да го прави, откакто беше загинала неговата партньорка и се боеше, че не може да контролира изменението си, ако то започнеше на публично място сред хората.

Но Томас успя да се задържи в човешката си форма до идването й, след което леко се преобрази отзад в тъмната уличка под нейния надзор. Да, с Томас сега всичко ще бъде наред. Но, хм, за собствената си безопасност Емили не беше много сигурна.

Насаме с шифтър-вълк. Дали не е луда? Емили преглътна, когато вълкът се обърна към нея. От муцуната му все още капеше кръв.

Проклятие! Вълците са най-опасните създания. Убиват без съжаление. Кетч й разказа това още в началото, когато започваха с уроците за Другите. „Пази се от вълците. Те са предани само на своите наречени половинки… всички останали за тях са просто плячка. И, повярвай ми, на теб изобщо няма да ти хареса да станеш плячка на шифтър-вълк“.

Тогава Емили му повярва, а и с течение на годините наученото за вълците само укрепи страха й от този непредсказуем вид.

Сега обаче тя определено нямаше избор. Бягството не е вариант — вълците просто обожават да ловуват. А и Емили беше сигурна, ще той щеше я хване. Нямаше никакви шансове да избяга от вълк, който е в бойно разположение на духа.

Не, бягството определено не е вариант. Оставаше само едно.

Емили падна на колене и внимателно се вгледа в очите на чудовището.

Вдигна ръце.

Вълкът се напрегна.

Емили усещаше аромата на кръвта. Дивата, мускусна миризма на звяра я обгърна.

И старите полузабравени думички от детството нахлуха в главата й.

Колко са големи зъбите ти?

За да мога да те изям с тях, скъпа моя.

Можеше да я убие само за миг. С едно захапване можеше да разкъса гърлото й.

Емили облиза устни. И прокара треперещите си пръсти по козината му.

Тя не беше малката Червена шапчица. И беше време да спре да се страхува от големия лош вълк.