Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (7)

Глава 7

Преди измислянето на синтетичната кръв, Джак се беше хранил от жени, за да оцелее. Не беше нещо, с което се гордееше, но винаги се беше старал и на жените да им е приятно. Бе прониквал в мислите им, за да разбере точно какво искат. Ако копнееха за секс, осигуряваше им пълно удоволствие. Ако имаха нужда от успокоение и разбиране, даваше им го. След това тихо щеше да пие от кръвта им и да изтрие спомените им.

Лара беше различна. Не можеше да разбере какво иска и ако направеше грешка, не можеше да я изтрие и да започне отначало.

Беше плашещо. Вълнуващо. Сякаш отново бе смъртен. Всичките му сетива бяха съсредоточени върху сега. Трябваше да го направи правилно, точно сега. Това го караше да се чувства толкова жив, колкото не се бе случвало от много години. И по-уязвим.

Старите му страхове и чувството за несигурност изпълзяха. Можеше ли да я задоволи, щом не знаеше какво точно иска? Беше двестагодишен и със сигурност притежаваше добра техника. Но Лара беше различна. Заслужаваше повече от обиграна рутина. Това беше спомен, който нямаше да може да изтрие, затова трябваше да е специален.

Той засмука долната й устна и прокара език по нея. Това изтръгна дълбок стон от гърлото й, което накара сърцето на Джак да подскочи от радост. Той я задоволяваше. Плъзна езика си по горещите й устни.

Тя ги разтвори.

Беше погубен. Как можеше да не си падне по нея? Тя му се отдаваше, без да има нужда да ползва вампирски трикове. Той притисна устата си в нейната и тя отвърна на целувката му. Уви ръцете си около врата му и го придърпа по-близо. Santo cielo. Лара желаеше Джак, мъжът. Не Джакомо Казанова. Не Джак вампира. Искаше него.

С ръмжене, той уви ръцете си около нея. Скимтенето, с което му отвърна, прозвуча прекрасно. Сякаш се предаваше. И това подпали страстта в него: желание, което беше отблъсквал дълго; нуждата да притежава жена и да заяви, че е негова. Той завъртя езика си в устата й, а тя отвърна със същото. Лара имаше вкус на вино и шоколад, едновременно кисела и сладка. Беше и дявол и ангел, караше го да я желае и да й се нахвърли, но в същото време и да я боготвори.

Той плъзна ръцете си надолу по гърба й, пръстите му я обхванаха и я притиснаха към него. Тя се разтопи в ръцете му и сграбчи силно раменете му. Едновременно даваше и искаше. Мамка им на годините финес и доброжелателно прелъстяване. Искаше го грубо и честно. Копнееше да я накара да крещи.

Джак сграбчи дупето й и я притисна към ерекцията си. Тя ахна, прекъсвайки целувката им. Той спусна устните си по врата й. Можеше да усети мириса на кръвта й, А група, пулсираща бясно в сънната й артерия. Забързаният й пулс ехтеше в ушите му. Пръстите й се впиха в кожата му.

— Лара — прошепна той в ухото й. — Искам те.

Тя потрепери в ръцете му.

Джак потърка носа си във врата й. Боже, колко му се искаше да я оближе. Желаеше да я докара до ръба. Обикновено можеше да използва умствения контрол в комбинация с вампирската слюнка, за да докара жена до оргазъм само докато облизва шията й. Беше стар номер, благодарение на който проникването на зъбите му беше възбуждащо, а не болезнено. Но на него не му трябваше да се храни, а и не можеше да достигне до мислите на Лара. Не беше сигурен, че тя изобщо би почувствала нещо.

Джак долепи устни до пулсиращата й артерия. Венците му изтръпнаха в опит да пропуснат вампирските му зъби. Дори на пълен стомах, Лара беше голямо изкушение. Той прокара езика си нагоре по врата й и тя потръпна.

— Джак — сплете ръце в косата му.

Тя го чувстваше. По старомодния начин. Реакциите й бяха истински, точно като нея. Панталоните му притиснаха ерекцията му. Merda. Щеше да се пръсне. Той опря чело в нейното и си пое няколко дълбоки глътки въздух. Гърдите й се опираха в него, докато тя също се бореше за въздух.

— Уоу — прошепна тя.

— Santo cielo — издиша той.

— Какво означава това? Свещено… небе?

— Рай.

— О, да. Определено. — Ръцете й се спуснаха по гърба му. — Добри новини. Установих, че езикът ти не е раздвоен.

— Това е успокоително. — Той отстъпи съвсем малко, колкото да не дразни слабините си.

Тя възкликна и дръпна ръцете си от него.

Merda. Осъзна прекалено късно, че очите му бяха розовочервени. Беше успял да го скрие преди целувката, но сега…

— Очите ти са червени! — Тя побърза да се отдръпне от него.

— Bellissima, не се притеснявай. Това не е нищо.

— Глупости! Светещи в червено очи значат нещо. Не знам какво, но по-добре ми кажи!

Как можеше да обясни това?

— Просто е показател, че съм… възбуден.

Тя замръзна.

— Възбуден? Като андроид? Да не си като Дейта^[1]?

Джак се поколеба. Не беше сигурен какво има предвид. За жалост, Лара възприе мълчанието му като съгласие.

— Не мога да повярвам, въпреки че обяснява много неща. — Тя го погледна любопитно. — Не мислех, че андроидите мога да се целуват така. Ще извадиш истинските мъже от занаята.

— Лара…

— Имаш ли копче за включване и изключване? — Тя се протегна и претърси с пръсти косата на врата му. — Мисля, че Дейта имаше бутон някъде тук.

— Лара, не съм андроид. Имам сърце, помниш ли?

— Може да е изкуствено сърце. Или може да си като Биодроид, само с няколко механични части. Би обяснило супер бързината и слуха ти. — Тя плъзна ръка по раменете и надолу по гърдите му. — Къде е копчето?

Тя не го слушаше. Милото момиче, искаше задължително да обясни ситуацията.

Спря ръката си на пъпа му.

— Това ли е?

Джак не успя да се сдържи.

— Малко по-надолу.

Тя погледна и забеляза, че подутината в панталоните му е по-голяма отпреди.

— О, хайде стига. — Удари го по ръката. — Това не е копче. Въпреки че може да е малък бутон за превключване.

— По-скоро е като лост. И ако го хванеш, със сигурност ще приключа.

Тя изсумтя.

— Трябва да си нормален мъж. Опитваш се да си изпросиш ръчна цяла вечер.

Той се ухили.

— Bellissima, когато става въпрос за получаване на удоволствие, винаги съм казвал: „първо дамите“.

Бузите й почервеняха.

— Трябваше да се досетя, че не може да си андроид. Никой не би създал машина, която да е толкова дразнеща, колкото си ти.

— Не би искала да съм машина, нали?

— Не, но все още не знам какво или кой си. — Тя се обърна и отвори вратата на сушилнята. — Може да се облечеш, ако искаш. Очевидно няма да ми кажеш.

— Лара… — Той докосна рамото й. — Съжалявам.

С въздишка тя му подаде черната тениска.

— Не разбирам защо не можеш да ми кажеш.

Джак взе топлата дреха.

— Въпрос на сигурност е. Има… други, които ще са в опасност, ако ти споделя.

— Други като теб?

Той дръпна тениската през главата си.

— Не би трябвало да ти казвам.

— Трябва да има начин. — Тя затвори врата на сушилнята. — Ами ако аз говоря? Ако греша, ще ми кажеш, ако ли не, ще мълчиш.

Това можеше да е безопасно за някои въпроси. Съмняваше се, че тя някога би отгатнала, че е вампир.

— Извънземен ли си?

— Не. — Той подпъхна тениската в дънките си.

— Имаш ли някакви метални части като Биодроид?

— Не.

Тя постави ръка на гърдите му.

— Ти си жив човек?

— В момента. — Сега сърцето му биеше, но щеше да спре при изгрев.

Устните й се извиха.

— Мъж си само в момента?

— Ако се съмняваш в мъжествеността ми, просто плъзни ръка малко по-надолу.

Тя се засмя.

— Никога не се отказваш.

Той докосна бузата й.

— Опасявам се, че се налага за тази вечер. Трябва да ида на работа.

— Къде работиш?

— Където ме назначат.

Тя грабна тениската му и сви юмруци около памучната материя.

— Подлудяваш ме!

— Cara mia. — Той прокара ръка по задната част на врата й. — Чувството е взаимно.

— Защо не можеш да ми се довериш? — прошепна тя. — Дойде да ме спасиш. Най-вероятно спаси живота ми. Споделихме много приятна целувка…

— Приятна?

— Много приятна. — Лара го погледна раздразнено. — Добре, беше суперсуперхиперсекси. Важното е, че не бих направила нещо, което би те наранило. Можеш да ми се довериш.

Сърцето му се сви. Знаеше, че в момента мисли това, което казва, но ако разбереше истината, щеше да го смята за чудовище.

— Лара. — Облегна чело в нейното. — Иска ми се да мога да бъда мъжът, който ти искаш. Мъжът, който заслужаваш.

Тя докосна лицето му.

— Какво те спира?

Той затвори очи.

— Животът… и смъртта.

Тя беше едното, а той — другото.

— Не разбирам.

— Знам. — Целуна я по челото.

Беше най-добре повече никога да не я вижда. Но само мисълта, че повече няма да я държи в ръцете си, да не чува смеха й, да не поглежда в сините небеса в очите й… разкъсваше сърцето му на две.

Но какъв избор имаше? Лара можеше или да остане в неизвестност и да го помни с хубаво, или можеше да научи повече от нужното и да си спомня за него с отвращение. Първата опция беше по-добрата.

— Лека нощ, Лара.

Сбогом, cara mia. Той излезе от апартамента й, искайки да е мъртъв. За жалост, това желание се сбъдваше при всеки изгрев.

Нямаше никакви новини от Джак вече пет дни.

Лара се опитваше да не мисли за него, но как можеше да забрави най-завладяващия мъж, който някога беше срещала? Или най-горещата целувка, която някога беше имала?

Пет дълги дни. Сигурно я отбягваше. Очевидно не искаше да й каже за себе си, но не можеше ли да бъдат просто приятели? Дълбоко в себе си усещаше, че може да му вярва. Беше дошъл да я спаси. Бе я спасил от опасност. Съжаляваше, че не може да й обясни. Той трябваше да е добър човек. И беше уникално добър в целувките.

ЛаТоя продължаваше да я кара да му се обади, но Лара устояваше. Приятелката й беше проверила номера на колата и знаеха адреса му, но Лара отказваше да иде да го види. Беше наранена и разочарована, че не можеше да й се довери, затова и тя го отбягваше.

Все още не можеше да се върне на работа, затова прекарваше дните си в готвене, чистене и гледане на ДВД-та, главно романтични комедии. Никой от героите не беше секси колкото Джак. Избягваше и колекцията си от фантастика. Щеше да е прекалено дразнещо да гледа как героите се телепортират.

Когато телефонът й звъна в събота следобед, сърцето й подскочи. Да не би Джак да се обаждаше най-накрая? Тя забърза към телефона, след което мислено се зашлеви. Не се дръж толкова отчаяно!

Бавно вдигна слушалката към ухото си и си придаде отегчен глас.

— Ало?

— Здрасти, момиче.

Раменете й увиснаха, когато чу гласа на ЛаТоя.

— Хей.

— Скоро свършвам работа — каза приятелката й. — Чакай ме до Морнингсайд парк след тридесет минути.

— Защо?

— Не мога да ти обясня сега. Ще се видим там. — ЛаТоя сниши глас. — Не забравяй значката си.

— Какво? — Но преди да успее да попита, съквартирантката й беше затворила. Какво планираше ЛаТоя? Обикновено веднага се прибираше след смяна.

Тридесет минути по-късно Лара чакаше на входа на парка. Забеляза ЛаТоя да се приближава, облечена в полицейската си униформа.

— Какво става? — Лара преметна чантата си през рамо.

— Искам да ти покажа нещо. — ЛаТоя я поведе към входа на Колумбийския университет. — Не желаех да ти казвам, докато още работех. Случаят е прехвърлен на няколко детектива там, затова се предполага, че вече не съм замесена с него.

— Кой случай?

— Изчезнала колежанка. Ванеса Карлтън. Аз и партньорът ми отговорихме на обаждането на 911, след което прехвърлихме случая на детективите.

— Тогава защо сме тук — попита Лара.

ЛаТоя нагласи очилата си, за да не й пречи късното следобедно слънце.

— Бях там, когато детективите разпитаха момичетата в общежитието и беше много странно. Все се сещах за описанието ти на Харви и парамедиците, когато Джак е контролирал умовете им.

Лара се сви.

— Мислиш, че Джак има нещо общо с изчезването на момичето?

— Не знам какво да си мисля. И не можех да кажа на детективите за Харви, след като самият той не си го спомня. Ще изглеждаме луди.

— Така е.

— Затова си помислих, че е по-добре да се срещнеш с момичетата — продължи ЛаТоя. — Вече си виждала контролирани умове, затова може и да успееш да кажеш какво им се е случило.

Сърцето на Лара се сви.

— Добре — винаги беше знаела, че Джак е различен.

Необикновен. Но не беше смятала, че е престъпник. Не можеше да е замесен с това. Моля.

Тя последва ЛаТоя в общежитието. На стената до входа имаше табло за обяви. Цветни листове обявяваха семинари и партита.

В коридора имаше малки тълпи от момичета, които си шепнеха. Когато забелязаха ЛаТоя в униформата й, млъкнаха и тиха вълна от страх се простря наоколо.

— Полицай — обади се едно от момичетата. — Има ли някакви новини за Ванеса?

— Още не, съжалявам — отвърна ЛаТоя.

Момичетата кимнаха и се разпръснаха по стаите си.

— Това е стаята на Ванеса. — ЛаТоя почука на вратата на стая 116, след което повиши глас. — Полиция.

Вратата се открехна и отвътре погледна млада жена. Млада, най-вероятно на осемнадесет, предположи Лара. Кръгло, пухкаво лице и невинни очи.

— Намерихте ли я? — очите й се разшириха, изпълнени с надежда.

— Още работим по случая — каза ЛаТоя. — Мегън, доведох още един… детектив, за да ти зададе някои въпроси. — ЛаТоя посочи към Лара. — Можем ли да влезем?

— Разбира се. — Мегън отвори вратата. — Но вече казах всичко, което знам на другите детективи. — Момичето седна на едно от двете еднакви легла, кръстосвайки крака. Взе купа с М&М в скута си. — Искате ли?

— Не, благодаря — Лара седна на стола до бюрото и огледа двете легла.

ЛаТоя седна на другото легло и извади от джоба на ризата си тефтерче и химикалка.

Лара започна с въпроси за часовете на Ванеса, приятелките й, гаджетата, враговете, любимите й места за прекарване на времето. ЛаТоя бързо отбелязваше, докато Мегън отговаряше на въпросите измежду дъвченето на бонбоните.

— Имаш ли скорошна снимка на Ванеса? — попита Лара.

— Ами, другите детективи взеха най-хубавата — Мегън грабна албум от бюрото и го разлисти. — Тази също не е лоша — подаде една снимка.

Лара я огледа.

— Кестенява коса, сини очи, слабо телосложение.

— Да. Ванеса е много красива — Мегън погледна виновно към купата е М&М. — Не е дебела като мен.

— Някакви проблеми е момчета? — попита Лара.

Мегън поклати глава и кафявите й къдрици подскочиха около лицето й.

— Хората винаги предполагат, че Ванеса е имала много гаджета, но всъщност не е така. Тя… доста подбира. Иска да се пази за правилния.

— Разбирам. — Изчезналото момиче не звучеше като някой, който би избягал заради афера. Лара се обърна към ЛаТоя. — Някой свързал ли се е със семейството й?

— Да — отвърна й тя. — Нямат представа къде е. Казват, че никога преди не е изчезвала така.

— И бившият й е проверен? — попита Лара.

— Да. Има алиби. И е щастливо сгоден за друга. Задънена улица.

Лара отново се фокусира върху Мегън.

— Нямаш идея къде може да е, така ли?

— Не. — Мегън лапна още бонбони. Напълни ръката си е още М&М.

— Снощи ходили ли сте някъде с Ванеса? — попита Лара.

Ръката на момичето замръзна и бонбоните паднаха шумно обратно в купата. Лицето й стана безизразно.

— Бяхме си в стаята, учехме.

Ледена тръпка се спусна по ръцете на Лара. Лицето на Мегън беше празно точно както това на Харви. Парамедиците и семейство Трент бяха изглеждали по същия начин. Боже, не. Не позволявай Джак да е замесен в това.

— Казах ти, че е странно — прошепна ЛаТоя.

Лара прочисти гърло.

— Мегън, било е събота вечер. Сигурно сте отишли някъде? Може би за храна?

— Бяхме в стаята, учехме — повтори Мегън.

— И Ванеса не е излизала?

— Бяхме в стаята, учехме — прошепна момичето.

— Разбирам. — Лара се изправи и пъхна снимката на Ванеса в джоба на дънките си. — Благодаря ти за отделеното време.

Мегън примигна и погледна изненадано.

— Тръгвате ли си?

— Да. Ще поддържаме връзка. — Лара се насочи към вратата.

— Добре. — Очите на Мегън възвърнаха нетърпението си. — Надявам се Ванеса да е добре. Тя… знаете ли, тя е много мила с мен. Показа ми как да се гримирам правилно.

ЛаТоя поведе Лара надолу по коридора на общежитието.

— Виждаш ли какво имах предвид? Мегън се държеше нормално, след това стана като зомби.

— Знам — измърмори Лара. — Изглеждаше, сякаш беше програмирана.

— И познаваме един човек, който може да прави това.

Лара трепна. Не Джак, моля те.

— Може да има и други с тази способност.

Не беше ли казал, че защитава и други? Други, които са като него? Но ако приятелите му можеха да отвличат, това какво говореше за него?

ЛаТоя почука на врата номер 124.

— Приятелките на Ванеса живеят тук. Камерън и Рамя.

Лара говори с двете момичета. И двете бяха брюнетки. Камерън изглеждаше като испанка, а Рамя идваше от Индия. Очевидно и двете се тревожеха за Ванеса, искаха да помогнат с каквото могат. Това беше, докато Лара не ги попита дали са излизали предишната вечер.

Лицата им придобиха празни изражения и очите им се замъглиха.

— Бяхме в стаята, учехме — отговориха в синхрон.

Ръцете на Лара настръхнаха.

— Благодаря. — Когато вратата се затвори, се обърна към ЛаТоя. — Не го казвай. Не може да е бил Джак.

ЛаТоя се намръщи и тръгна към стълбите.

— Има още някой, с когото искам да се запознаеш.

Лара я последва към втория етаж.

— И трите момичета са програмирани да казват едно и също. Сигурно са излезли заедно. Но защо е отвлечена само Ванеса, а другите са изпратени обратно?

— Може би перверзникът може да поеме само една жертва. — ЛаТоя сви вдясно.

— Не мисля. С умствен контрол може да се справи с цяла стая, пълна с жени. Дори няма да му трябват белезници. Ще му се подчинят като овце.

— Е, това е добър довод. — ЛаТоя почука на една от вратите. — Това е стаята на Роксан.

Момиче с боядисана в черно коса, тъмна черна очна линия и обеца на устата отвори вратата.

— Да, какво?

— Ще ти кажа какво — отвърна ЛаТоя. — Мегън, Камерън и Рамя твърдят, че снощи са били в стаите си и са учели.

— Е, не мога да се закълна под клетва какво са правили Камерън и Рамя. Не съм ходила до тяхната стая. Но знам, че Ванеса излезе, значи и другите момичета са били с нея. Те я следват навсякъде като кученца. Жалко е.

— Откъде знаеш, че Ванеса е излизала — попита Лара.

Роксан завъртя очи.

— Виж, имах ужасни менструални болки, а Ванеса… тя е като шибана аптека. Затова отидох до стаята й, за да взема Мидол^[2] и никой не ми отвори. Беше заключено, но бях доста отчаяна. Затова порових в бравата, за да отключа и влязох.

— Какво видя?

— Кутия с Мидол в най-горното чекмедже на шкафа. Взех си две хапчета. Оставих й петдесет цента. Не съм крадла, да си знаете. — Тя хвърли притеснен поглед към ЛаТоя. — Няма да ме арестувате, нали?

— Спокойно — успокои я Лара. — Но казваш, че стаята е била празна? Ванеса не е била вътре?

— Аха. Ванеса и пълничката й приятелка ги нямаше.

— Някакви идеи къде са били?

Роксан изсумтя.

— Не знам. Може да са пазарували или да са си правели ноктите. Полудява, ако ноктите й не са перфектни. Или косата. Има около петдесет чанти за учебниците си, за да може да ги съчетава с това, което носи през деня.

ЛаТоя присви очи.

— Май не я харесваш много?

— О, брилянтна детективска работа, Нанси Дрю. Но ако си мислиш, че имам нещо общо с изчезването на Ванеса, си луда. Плати ми триста долара, за да й напиша курсовите за семестъра. Трябва ми… — Роксан се намръщи. — И цялото нещо ме плаши. Миналата година се случи същото с Бритни Бекфорд. Изчезна и ченгетата така и не я откриха.

Лара погледна разтревожено към ЛаТоя. Бритни беше изчезнала, преди да пристигнат в Ню Йорк. Колко дълго е бил Джак в Ню Йорк.

— Можеш ли да опишеш Бритни?

— Типичната разглезена кукла — измърмори Роксан.

— На английски, ако обичаш. — ЛаТоя извади бележника и химикалката.

Роксан въздъхна.

— Дълга боядисана в ягодоворусо коса. Фалшив тен. Сини очи заради контактни лещи. Колагенови устни. Фалшиви приятелки, които вече са я забравили. Единственото истинско нещо у Бритни беше ниската й интелигентност.

— Мерси. Доста ни помогна. — ЛаТоя прибра бележника в задния си джоб и тръгна към стълбите.

— Фашисти — измърмори Роксан, докато затваряше вратата.

Лара и ЛаТоя слизаха мълчаливо, след което тръгнаха надолу по коридора на общежитието към изхода.

— Явно Ванеса доста се притеснява за начина, по който изглежда — отбеляза Лара.

— Тя и милион други момичета — отвърна ЛаТоя.

— Да, звучи сякаш двете с Бритни са имали доста общо — две изчезнали момичета с червена или червеникаворуса коса и сини очи. — Лара спря до таблото с обяви. Един розов лист грабна вниманието й. — Виж това — откъсна го.

ЛаТоя го прочете на глас.

— Искате ли завинаги да останете млади и красиви? Безплатен семинар. Стая 4, сграда за студентско обслужване. Събота, девет вечерта.

— Това ми звучи като семинар, на който Ванеса би отишла. — Лара проучи листа. — Да го проверим.

Те намериха стаята, където е била сбирката, но беше празна, освен няколко пластмасови стола и бяла дъска. Говориха с мениджъра на сградата и той провери разписанието си.

— Стая 4? — попита с празно лице. — Нямаше никой в тази стая в събота вечерта.

Лара преглътна тежко. Който и да е водел семинара, е изтрил всичките си следи. Точно както Джак беше изтрил всички следи от хотел Плаза. По дяволите! Искаше й се да вярва в Джак. Искаше й се да му вярва.

Стомахът й се сви, докато вървяха през кампуса. Не можеше да повярва, че е замесен. Трябваше да има някой друг със способности като неговите.

— Трябва да говоря с Джак.

— Късметлийка. — ЛаТоя извади бележника и прелисти страниците. — Записала съм си адреса му тук. Лексусът, който караше, е на Роман Драганести. Горен Йст Сайд.

— Тогава да вървим — сърцето й се сви в гърдите й. Толкова много й се беше искало да види Джак. Но сега трябваше да го разпитва като заподозрян.

— Какво разбра от Джак в апартамента ни? — попита ЛаТоя. — Не ми разказа много.

Лара не бе пожелала да говори за целувката. Беше прекалено невероятна, за да я развали с клюки. През ума й се стрелна картина — Джак в дънки, без тениска. Широките му гърди и силните му рамене. Топлите му кафяви очи, които блестяха в златно. Или в червено, когато беше възбуден.

Тя преглътна шумно.

— Не съм сигурна какво е.

ЛаТоя поклати глава.

— Изглежда лошо за него.

— Знам — стомахът й се разбунтува.

Боже, моля те. Нека Джак не е похитител. Или убиец.