Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (6)

Глава 6

Понякога на Джак му се искаше да няма свръхчовешки слух.

— Той не е гущер! — прошепна Лара.

— Тогава е друг вид извънземно — измънка другата жена. — И този Джак си играе с ума ти, за да те накара да го виждаш като човек.

Той поклати глава, докато двете жени продължиха да го обсъждат шепнешком. Очевидно Лара беше казала на съквартирантката си за него. Сега имаше две смъртни, които знаеха прекалено много. Можеше да изтрие паметта на съквартирантката, но Лара щеше да си остане неподвластна на опита му да си играе с ума й. И след това просто щеше отново да разкаже всичко на приятелката си.

Джак грабна бутилка синтетична кръв от минихладилника и я сложи в микровълновата. Винаги когато беше в Ню Йорк, отсядаше в голямата къща на Роман в Горен Ийст Сайд. Руско-американските Бунтовници се бяха установили в Бруклин, което беше близо, но засега бяха кротки. Пък и охранителната система в къщата на Роман беше подобрена и мястото беше безопасно.

Джак обикновено се настаняваше в гостната на четвъртия етаж, за да има достъп до офиса на Роман на петия, в който имаше минихладилник. Микровълновата изписка, съобщавайки му, че закуската му е готова. Той сипа кръвта в чаша за вино и след това тръгна към бюрото, със слушалката още на ухото му.

— Здрасти, Джак — отговори Лара най-сетне. — Извинявай, че трябваше да чакаш. Аз… бях в банята.

Беше ужасна лъжкиня, но той го прие като добро качество.

— Надявам се да си облякла нещо, bellissima. Ако не си, въображението ми ще ме подлуди. — Сякаш вече не го правеше.

— Аз… облечена съм. Радвам се, че се обади. Оставих ти няколко съобщения този следобед.

— Тъкмо ги чух преди няколко минути. — Той седна на стола зад бюрото и пусна компютъра. — Работя нощем, затова… спя през деня.

— И аз, но днес не можах да заспя. Затова реших да сготвя вечеря, но след като не ми се обади, ние… ъх, изядохме я. Извинявай.

— Няма проблем. — Джак отпи от чашата си. Предполагаше, че поканата за вечеря беше част от плана на Лара да го разпита. За жалост, той не можеше да й даде отговори. — Съжалявам, че я изпуснах.

— Няма проблем. Може да се отбиеш за десерт?

Merda. Не беше сигурен как да се справи с това.

Може би трябваше да я избягва няколко месеца. Тогава Иън щеше да се върне от медения си месец и Джак можеше да се върне в Европа. Лара никога нямаше да успее да го открие.

Намръщи се. Да я избягва, докато можеше, му се струваше като постъпка на страхливец. А и мисълта никога повече да не я види, си беше направо депресираща.

— Аз… ъ, трябва да отивам на работа скоро.

— Но аз наистина искам да те видя тази вечер. — Тонът й беше пресилен. — Можем да се срещнем някъде, когато си в почивка.

Нямаше да се откаже. Обикновено Джак се възхищаваше на хора, които не се отказват от един проект, докато не го свършат. Но когато този проект беше той… започваше да се чувства толкова отчаян, колкото звучеше Лара.

Не искаше да й казва къде е отседнал или къде работи в момента.

— Ще намина у вас за няколко минути. — Той въведе адреса й в сайт, който съдържаше карта на града.

— Благодаря ти! Имаш ли нужда от упътвания? Или „ще намина“ означава, че магически ще се появиш пред мен?

Джак трепна. Как можеше да отрече способността си да се телепортира, след като тя вече го беше виждала? Той проучи картата до апартамента й.

— Ще съм с кола. Би трябвало да съм при теб след тридесет до четиридесет минути.

— Знаеш къде живея?

— Да. — Щеше да помоли Финиъс и Конър да го покриват в Роматех за час.

Джак чу Лара да шепне на съквартирантката си.

— Съмнявам се да кара космическа совалка — казваше тя.

Девет кръга на ада. Лара щеше да е много ядосана, когато осъзнаеше, че той няма да отговори на въпросите й.

— Та, ъм… предполагам караш италианска кола? — попита Лара.

— Не и в Америка. Ще взема автомобила на един приятел. — Роман винаги държеше един в гаража на сградата.

— Какъв автомобил?

— Защо питаш?

— О, без причина. Но ако е много голям, може да ти е трудно да го паркираш.

Джак не се сдържа.

— Bellissima, наистина е голям, но никога не съм имал трудности с паркирането. — Подсмихна се, когато тишината от другата страна на телефона се проточи.

— Д-добре — отвърна тя най-накрая. — Ще се видим скоро — и с тези думи затвори.

Джак приключи със закуската си, докато се чудеше защо Лара разпитваше за колата. Беше намислила нещо. Ако беше Бунтовник би заподозрял, че иска да сложи бомба в автомобила, но не мислеше, че тя иска да го убие.

Разбира се, това можеше да се промени, ако разбереше истината за него. Знаеше от първа ръка, че жените не реагираха добре на истината. Трябваше да е истински глупак да очаква различен резултат, ако повтори същата грешка.

— Хей, някой паркира надолу по улицата — докладва ЛаТоя по мобилния. — О, забравих. Това е засада. — Тя сниши глас, придавайки си сериозен тон. — Вероятен мъжки обект, кара червена Тойота.

— Тойота? Това не ми звучи много като Джак — отвърна Лара.

Бяха минали трийсет минути и тя чакаше нетърпеливо в апартамента на третия етаж, докато ЛаТоя наблюдаваше долу на улицата. Планът беше да хване Джак, когато пристигне, за да може да запише номера на колата. След това, докато Лара го разпитваше, ЛаТоя можеше да провери номера.

Лара гледаше от прозореца на хола как ЛаТоя се мотае бавно по улицата и се преструва, че гледа витрините. Навън беше тъмно, но уличните лампи излъчваха жълта светлина, която се отразяваше призрачно във влажния цимент.

— Обектът напусна колата — прошепна съквартирантката й по телефона. — Тъмна коса. Средна височина. Нормална външност.

— Джак има черна коса — каза Лара. — Но бих казала, че е по-висок от средното. И изглежда доста по-добре от…

— Нормално извънземно? — измънка ЛаТоя. — Обектът влезе в магазина за деликатеси. Не мисля, че е нашият човек. И пак започна да пръска, по дяволите.

— Искаш ли да влезеш?

— Отхвърлям. На мисия съм. Потенциално нашествие на извънземни. — ЛаТоя придърпа качулката на суитчъра си над главата. — Хей, чудя се какво ядат извънземните. Надявам се, че Джак не е тук, за да ни събере за ястие.

— Джак не е извънземен. — Но пък и не беше сигурна какво е.

Огледа апартамента, за да се увери, че е представителен. Чиниите бяха изплакнати и пъхнати в миялната. Кухнята се сливаше с хола, който беше толкова малък, че беше лесно да го поддържат чист. Спалнята й беше малко разхвърляна, но нямаше намерение да кани Джак там, дори ЛаТоя да настояваше, че трябва да го съблече, за да провери за многобройни пъпове или скрити люспи и хриле.

Пулсът на Лара се ускоряваше при мисълта, че отново ще го види. Как щеше да й обясни всичко? Тя как щеше да реагира? Ами ако наистина си признаеше, че е извънземно? Тя се изкиска. Глупостите на ЛаТоя й влияеха. Трябваше да има логично обяснение за способностите на Джак. Моля, нека е логично.

Искаше той да е човек. И да е свободен. И да е заинтригуван от нея. О, по дяволите, искаше той да боготвори земята, по която тя стъпваше.

— Мамка му, ти да видиш — изръмжа ЛаТоя.

— Какво? — Лара се протегна да погледне през прозореца. — Забеляза ли го?

— Не. Гледам през прозореца на пекарната на госпожа Ин. Тя се кълне, че всичко е приготвено за деня, но тази бухтичка е шоколадова глазура има същата черна точка като онази от вчера. Казвам ти, същата е.

— ЛаТоя, копнееш за тези бухтички цяла седмица. Просто си купи проклетото нещо и го изяж.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко калории има в това?

В мокрия тротоар се отразиха фарове от току-що завилата по улицата кола.

Лара още не можеше да види колата от позицията си на наблюдение.

— Виждаш ли я?

— Потвърждавам. Черен седан е четири врати. Чистачките са включени. Кара бавно, сякаш търси място за паркиране.

Лара се напрегна, когато успя да види колата.

— Мисля, че е Лексус. Може да е Джак.

— Стъклата бяха затъмнени — продължи ЛаТоя. — Не можах да видя шофьора. Чакай. Паркира на ъгъла до будката за списания. Отивам натам.

Лара гледаше, докато приятелката й минаваше покрай магазините.

О, боже — прошепна ЛаТоя.

— Какво? Добре ли си? — попита Лара.

Другата жена изведнъж беше спряла.

— О, боже — повтори тя и се обърна към витрината на магазин, която, за жалост, беше празна. — Той е от другата страна на улицата на ъгъла. И наистина е секси.

— Трябва да е Джак — сърцето на Лара отново забърза пулса си.

Мили боже, това беше нелепо. Държеше се като гимназистка, която си пада по най-якото момче в училище. Трябваше да се стегне. Доста красиви момчета бяха искали да излизат с нея, след като беше спечелила конкурса Мис Тийн Луизиана. Не й беше отнело много време да се досети, че те просто бяха искали да повдигнат собственото си его и репутация. Всички кралици на красотата ги задоволяваха. Тогава беше предмет, не човек, а след катастрофата всички те бързо бяха изчезнали.

— Доклад на ситуацията — суперсекси обект върви към апартамента ни — прошепна ЛаТоя. — Прекалено секси, за да е студенокръвен гущер. Повтарям, обектът не е гущер.

Лара се притисна към прозореца, опитвайки се да го види.

— О, не! — изсъска ЛаТоя. — Току-що погледна към мен.

Лара възкликна, когато висок, тъмнокос мъж притича до другата страна на улицата, отивайки към ЛаТоя. Джак.

— Казах ти, Боб — извика ЛаТоя в телефона. — Всичко между нас приключи. Събери си багажа и се изнеси!

Лара спря да диша, очаквайки да разбере дали приятелката й беше заблудила Джак.

— Мис… — Гласът му се чуваше през телефона. — Вие сте съквартирантката на Лара Баучър, нали?

— Аз… кой? — измънка ЛаТоя. — Не знам за кого говориш.

— Разпознах гласа ви — каза Джак.

Беше успял да чуе гласа на ЛаТоя от другата страна на улицата? Лара се зачуди дали супер слух не е една от невероятните способности на Джак.

— Сигурна съм, че не съм те виждала преди — настоя ЛаТоя. — И съм заета да говоря с бившия си, ако нямаш нищо против.

— Кажи на Лара, че след малко съм там.

— Хм. — ЛаТоя се отдалечи. — Не, Боб, няма да вземеш Корвета. Мой е!

Лара забеляза Джак отново да пресича улицата, преди да изчезне в сградата й.

— Чу ли това? — прошепна ЛаТоя. — Знае коя съм!

— Не знам как те чу да шептиш — каза Лара. — Сигурно има невероятен слух.

— Слух на Суперсоник. На бас, че е Биодроид. Трябва да го съблечеш, за да видиш кои части са истински. Може да е стоманен мъж — изкиска се ЛаТоя.

— Много смешно. — Въпреки че, Биодроид определено щеше да е доста издръжлив. Някой почука на вратата и Лара подскочи. — Той е тук! Как се качи три етажа по стълбите толкова бързо?

— Той е шибан Супермен, така. Внимавай момиче, може да ти покаже и други супер неща. Окей, до колата му съм, ще взема номерата. Обади се, ако ти трябвам. — ЛаТоя затвори.

Лара последва примера й остави телефона си на масичката за кафе, докато отиваше към вратата. Други супер неща? Трябваше да признае, имаше нещо много секси у Джак. Може би бяха суперсилите му. Или супер добрата му външност. Или мистерията около него.

Или всичко взето заедно.

Тя отвори вратата и сърцето й полетя в гърдите. О, да, всичко заедно беше добро. Обичаше да разопакова хубави опаковки.

— Buonasera, Бъч. — Усмивката му разкри бели зъби и приятелски смях.

Заглади кичур влажна коса назад от челото си.

Харесваше й как усмивката му караше златнокафявите му очи да блестят. И начинът, по който лекият дъжд беше залепил тениската му за широките му гърди и здрав корем. Беше облечен по-ежедневно от друг път. Носеше избелели дънки, които обгръщаха таза и бедрата му. Черните му ботуши изглеждаха износени, но удобни. Беше мъж, който очевидно се чувстваше удобно в кожата си. Искрен и истински. Красив, без да претендира или да е суетен заради това. Единственото, което оставаше, беше да е честен с нея.

Усмивката му се разшири.

— Мога ли да вляза?

— О, да. Разбира се. — Лара отстъпи. Колко дълго беше стояла там, докато го зяпа? Посочи към хола. — Моля, седни. Искаш ли нещо за пиене? Направих кален мисисипски пай за десерт. Искаш ли парче?

Той се обърна към нея, объркан.

— Ти ядеш… кал?

— Шоколадов е. Хубав и мек. — Лара се ухили. — Не си ли пробвал? Ще ти хареса.

— Аз… не, благодаря.

Усмивката й изчезна. Значи не можеше да го впечатли с готвенето си.

— Тогава нещо за пиене? Имаме хубаво шардоне. — Ако не можеше да го нагости със сладко за разпита, може би виното щеше да отключи устните му.

— Не, благодаря — той докосна стомаха си, мръщейки се. — Малко ми е лошо.

— О, извинявай. Трябва да пиеш много течности.

Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Пия. Но, моля, ти пий, ако искаш.

— Добре. — Още една чаша вино можеше да й даде кураж. Лара отиде към кухнята. — Исках да ти благодаря за помощта вчера.

— Пак заповядай. — Джак стърчеше в хола, оглеждайки се. — Как е партньорът ти?

— Харви ще се оправи, но ще е извън строя за няколко месеца.

Лара остави чашата с вино на масичката за кафе, след това седна на канапето за двама. Сърцето й подскочи, когато той седна до нея.

Погледът му обходи тялото й, спирайки се тук-там оценяващо.

— А ти как си, Лара?

— Аз… аз съм добре. — Беше й трудно да говори, когато той беше толкова близо до нея. Трудно й бе да мисли, когато произнасяше името й, сякаш беше признание в любов. — Капитанът ми даде кратка отпуска. И предполагам, ще получа някаква похвала. Наистина е неудобно, че всички ме вземат за герой.

Джак протегна ръка през облегалката на канапето.

— Cara mia^[1], ти си герой.

Cara mia? Лара беше израснала, чувайки ma cher в Луизиана, но италианската версия звучеше толкова по-екзотично. Въпреки това нямаше да допусне да й влезе под кожата. Джак сигурно използваше тези думи постоянно, без наистина да ги мисли.

— Не съм герой. Ти си този, който спаси положението. След това програмира семейство Трент да ме изкара като някакво робо-ченге.

— Беше най-добрият начин да обясним какво е станало. Важното е, че си в безопасност и не си ранена.

— Да, така е. Благодаря ти. Не исках да звуча неблагодарно. Аз… просто ми е неудобно да ме награждават за нещо, което ти си направил. — Усещаше ясно ръката му, която беше на сантиметри от врата й. Усети леко подръпване. Косата й ли докосваше?

Той се усмихна.

— Ти си честен човек. Това ми харесва.

— Ами ти? Можеш ли да си честен с мен?

Усмивката му изчезна.

— Искам да бъда, но… съм малко затруднен всъщност.

Сърцето й потъна.

— Не разбирам. Защо не можеш да ми кажеш истината?

— Наистина съжалявам. Шефът ми нареди да не говоря за някои чувствителни теми.

— Шефът ти? В МакКей Секюрити енд Инвестигейшън?

— Да.

— Проучих компанията в интернет. Не се казва много, освен че е създадена през 1927 г. и има седалища в Лондон и Единбург.

Джак кимна.

— Така е.

След като отговаряше, явно въпросите й не засягаха чувствителните теми. Реши да продължи да разпитва.

— Какво точно прави компанията на МакКей?

— Предоставяме охранителни услуги за клиенти по цял свят и специализираме в разследване.

— Това правиш ти? Разследваш?

— Да, обикновено.

— Разследваш ли нещо тук, в Ню Йорк?

— Не.

— Осигуряваш охрана?

— Да.

Лара отпи от виното. Това беше като да вадиш зъб. Само ако можеше да го накара да се отпусне малко.

— Сигурен ли си, че не искаш вино? Или нещо по-силно?

Усмихна се криво и очите му проблеснаха развеселено.

По дяволите. Знаеше какво цели. Трябваше й друга стратегия, но нямаше смелост да го попита дали не е извънземно, или човекът Соник. Изглеждаше прекалено глупаво.

Но можеше да последва съвета на ЛаТоя и да проучи тялото му.

— Горкия ти. Блузата ти е мокра. Защо не я свалиш, а аз ще я сложа в сушилнята?

Той погледна към мократа си тениска.

— Не е толкова зле.

— Ужасно мокра е. Можеш да се разболееш.

Устните му помръднаха.

— Съмнявам се.

— Настоявам. — Лара се наведе напред, за да хване тениската му и да я извади от дънките му.

Какво очакваше да намери? Хриле по ребрата му?

— Да ме насилиш ли се опитваш, bellissima?

Бузите й пламнаха.

— Разбира се, че не. Просто не искам да настинеш, задето носиш мокра тениска.

— Колко си грижовна. — Очите му танцуваха. — Мисля, че и панталоните ми са мокри.

Цялото й лице започна да гори.

— На мен ми изглеждат добре.

— Кажи ми, ако размислиш. — Той стана и завърши опита й да извади черната тениска от дънките му, които бяха смъкнати изкусително ниско на тесния му ханш. Пътека от тъмни косми изпълзяваше от дънките, завладяващи заради силния контраст с бялата му кожа.

Лара си пое дълбоко въздух, забранявайки си всякакви представи накъде води пътеката от косъмчета. Стоманен мъж? Не, нямаше да мисли за това. Но бледата му кожа я изненада. Колко дълго беше работил нощни смени?

Той вдигна тениската още, разкривайки въртележка от тъмни косми около пъпа му. Един пъп. Кожата му изглеждаше много привлекателна за докосване. Нищо извънземно.

Устата й пресъхна, когато вдигна тениската си още по-високо. Със сигурност извънземно не можеше да фалшифицира такива мускули и окосмение по гърдите, които бяха толкова силни. Кой учен щеше да сложи косми по гърдите на Биодроид? Винаги можеше да ги докосне, за да се увери, че са истински. Да дръпне няколко от тези тъмни къдрици, за да види дали не са залепени. Само заради разследването, разбира се. Сви ръце в юмруци, за да устои на изкушението.

Джак се движеше бавно. Дявол да го вземе. Нарочно ли изтъкваше колко е секси? Той вдигна ръце, за да издърпа тениската през главата си, и мускулите по гърдите и раменете му се стегнаха. Лара прехапа устна, за да се спре и да не изстене. Или пък да не й потекат лигите.

Той пусна тениската на масичката за кафе.

— Твой ред е.

— Хмм? — Тя измъчено вдигна поглед към лицето му. Златните пръски в очите му блестяха. — Аз… не съм мокра.

Ноздрите му помръднаха и гърдите му се разшириха, когато си пое въздух. Гласът му беше мек и дълбок.

— Сигурна ли си, cara mia?

Лара притисна бедрата си. О, боже, ами ако имаше и супер обоняние?

Джак седна до нея на канапето.

— Трябва да те предупредя, любов. Дори да ме заведеш в леглото си, няма да мога да ти кажа това, което искаш да чуеш.

Тя погледна тъпо в кафявите му очи за момент, след което думите му придобиха значение и тя ахна.

— Не съм възнамерявала, да спя с теб, за да получа информация. Как смееш! — Тя грабна мократа му тениска от масичката и отиде в кухнята.

Той се изправи и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Не съм интерпретирал ситуацията правилно. — Наведе глава и се загледа в черните си кожени ботуши. — Нараних честта ти. Извинявам се.

Той изглеждаше наистина смутен. Защитата на Лара се пропука и сърцето й се сви. Подозираше, че под ласкавата и секси външност се криеше мил и чувствителен мъж.

Тя хвърли тениската му в малката сушилня върху пералнята.

— Исках само да говорим. Да разбера как се движиш толкова бързо. И как можеш да се появяваш и да изчезваш. И как контролираш умовете на хората.

Той я последва в кухнята.

— Наистина съжалявам, но не мога да ти обясня.

Значи беше стигнала задънена улица. Тя натисна бутона на сушилнята и звукът на въртящата се машина запълни натежалата тишина. Не можеше да остане без отговори.

— Съквартирантката ми мисли, че си извънземен.

Той я погледна развеселено.

— Изглеждам ли ти на извънземен?

— Може да криеш друго тяло в това? Или да манипулираш хората да те виждат като човек, предвид че можеш да контролираш умовете им.

Той се облегна на плота и скръсти ръце върху широките си гърди.

— Виждаш ме такъв, какъвто съм. Не мога да влияя на мислите ти.

— Така твърдиш, но откъде мога да съм сигурна.

Челото му се набръчка.

— Не лъжа. Повярвай, ако можех да изтрия паметта ти, вече да съм го направил. И нямаше да водим този неудобен разговор.

Неудобен беше перфектно описание.

— Мога… мога ли да те докосна? Имам предвид, да проверя дали си нормален при допир.

Той отпусна ръце от двете си страни.

— Заповядай.

Тя си пое дълбоко въздух, след което пристъпи към него и постави ръка върху гърдите му, където беше сърцето. Окосмението му беше като мека, копринена възглавничка. Отделни кичури се увиха около пръстите й, сякаш приветстваха докосването й.

— Усещам сърцето ти. Бие много бързо.

— Докосваш ме.

Тя му въздействаше? Това й хареса. Усмихна му се игриво.

— Значи… не криеш второ сърце някъде?

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.

— Криеница? Къде бих крил?

Гърлото й се сви. Да не би да намекваше, че е извънземен?

— Не знам. Къде? — тя прокара ръка по ребрата му и я притисна към стегнатия му корем. — Не усещам нищо да пулсира.

— Малко по-надолу.

— Тук? — попита, когато ръката й беше над колана му.

— Още малко по-надолу.

Лара забеляза подутината зад ципа му и отдръпна ръката си.

— Неандерталец такъв.

Той се засмя.

— Не можеш да ме виниш, че опитах.

— Ами, ако това е идеята ти за сърце, ще трябва да съм сърцеразбивачка. — Тя вдигна ръце и направи движение, сякаш чупи пръчка на две.

Той се намръщи, макар в очите му да остана веселие.

— Моля те. Сърцето ми е много чувствително.

Тя вдигна невинно вежди.

— Сърцето ти е меко? Колко сладко.

— Не съм бил мек, откакто те срещнах — изръмжа той.

Тя пренебрегна горещината по лицето си.

— Изплези се.

— Да се изплезя?

— Да. За да се уверя, че езикът ти не е като на змия.

Той я погледна предизвикателно.

— Ще ти покажа моя, ако ти покажеш своя.

— Не моята човечност е под въпрос. Как контролираш умовете на хората? Медиум ли си?

— Предполагам, че може да се каже и така.

Най-накрая стигаше някъде.

— Как се движиш супербързо?

— Дарба е. — Джак повдигна вежда. — Мога да се движа и супербавно. Искаш ли да ти покажа?

Тя прехапа устна, за да не каже да. Мили боже, този мъж беше прекалено изкусителен. Или й правеше нещо?

— Сигурен ли си, че никога не си повлиявал на мислите ми?

— Не съм. Опитах, но не мога да те контролирам.

— Животът е тежък, а?

Той се ухили.

— Започва да ми харесва. Никога не знам какво ще направиш или кажеш. Вълнуващо е. И ми харесва да знам, че реакцията ти към мен е искрена. — Той наклони глава, изучавайки я. — Мисля, че те привличам.

Тя изсумтя.

— Какво его. — Насочи поглед надолу. — Сигурно мислиш със сърцето си.

— О, да, мисля доста усилено. — Той се изкиска, а тя завъртя очи. — Дори да не мога да отговоря на всичките ти въпроси, наистина съм поласкан от интереса ти към мен.

— Професионален интерес.

— Разбира се. Ако трябва да съм честен, и аз те намирам за много интересна.

Тя примигна. Не, сигурно не го мислеше.

— Няма нищо необичайно в мен.

— Не съм съгласен. Можеш да живееш разглезено в Луизиана. Със сигурност си достатъчно красива, за да спечелиш още конкурси.

Тя трепна.

— Проучвал си ме?

— Това ми е работата — очите му заблестяха. — Изумен съм от смелостта и решителността ти. Отказала си се от лесен живот, за да станеш полицай.

— Исках животът ми да значи нещо.

— Cara mia, ти винаги ще значиш нещо.

Пукнатината в съпротивата й се разшири. Тя погледна към лицето му. Гледаше я настоятелно, сякаш можеше да я докосне с поглед. Отклони очи, внезапно обзета от странно желание. Как можеше да й се иска да я докосне, когато знаеше толкова малко за него?

— Как го правиш? — прошепна Джак.

— Кое? — Тотално да се обърква?

— През годините съм познавал невинни жени и такива, които не са, но никога не съм срещал жена, която е и двете. Преди теб… — Той пристъпи към нея. — Едновременно невинна и провокативна.

Тя отвори уста, за да изрази несъгласие, но го погледна в очите и забрави как се говори. Имаше такова желание в погледа му, толкова глад, че накара коленете й да омекнат.

Той пристъпи още по-близо.

— Чудя се коя страна ще надделее? Невинното момиче или изкусителката?

— Аз… — Лара се притисна към вибриращата сушилня, която накара кожата й да настръхне и да моли да бъде докосната.

Той прокара пръсти по бузата й и тя потръпна. Очите му се замъглиха, когато се фокусира върху устните й.

Той ще ме целуне. Трябваше ли да му позволи? О, боже, беше прав. Два гласа воюваха в ума й. Моралната и примерната я предупреждаваха да не се забърква с такъв мистериозен мъж, но първобитната жена в нея я караше да се гмурне в непознатото и да се обгради с мистериозния му чар, мъжествеността му. Давай!

Показалецът му премина по долната й устна и силно желание заля сетивата й. Превзе я, карайки я да копнее за докосването му, целувката му. Давай! Тя засмука пръста му.

Той изръмжа.

— Лара — Джак дръпна пръста си и обви лицето й в длани. — Cara mia.

— Да.

Господ да й е на помощ, искаше да бъде мила с него.

Той се наведе и притисна устните си в нейните.