Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (5)

Глава 5

Сърцето на Лара заби тежко, когато се сви зад дебелата маса с Келси Трент. Чарли беше стрелял на посоки, влизайки в кухнята, най-вероятно за да й попречи тя самата да го направи. Над главата й профуча куршум и се заби в стената зад нея. Келси изпищя.

Гърдите на Лара се свиха, затруднявайки дишането й. Идеята, че трябва да си покаже главата, я плашеше до смърт. Но трябваше да се прицели. Опита се да си спомни всички инструкции, които й бяха набити в главата в академията. Мамка му! Преди мислеше, че симулациите са страшни, но се оказваше, че те са били детска игра в сравнение с истинската ситуация. Изстрелите заглъхнаха.

Сега или никога. Лара се наведе, за да погледне през ръба на масата и се прицели. Изведнъж времето сякаш се забави. Студена пот изби по кожата й, а ушите й писнаха. Единственото, което усещаше, беше показалецът си на спусъка, готов да убива.

Господи, не. Принудена да убива. Винаги беше знаела, че може да се стигне дотук, но бе смятала, че ако е достатъчно внимателна, би могла да избегне това. Чарли я забеляза и насочи пистолета си към нея. Това беше.

Въздухът пред Лара се раздвижи.

— Какво по дяволите? — спъна се Чарли назад.

И той ли го видя? Коленете на Лара се разтрепериха, докато клечеше. Цветното петно във въздуха придоби форма. Човешка форма. Джак. Тя рязко си пое въздух.

— О, боже! — мъжът отново се прицели.

С невероятна скорост, размазвайки се, Джак изби пистолета от ръцете на Чарли, приковавайки го за пода.

Лара премигна, удивена от бързината му. В милисекундата, която й отне да си отвори очите, Джак беше обърнал Чарли, държейки го на земята с ръце зад гърба му. Джак е пъргав. Джак е бърз.

— Махни се от мен — опита се да се измъкне заловеният, но не успя да се отскубне.

Студен въздух се завъртя в стаята.

Очите на Джак се присвиха напрегнато, светейки в златно.

— Мълчи! Стой мирно.

Чарли замръзна. Келси се облегна на масата с празно изражение. Лара потръпна. Джак. Отново си играеше с умовете на хората.

— Лара, подай ми белезниците си — заповяда Джак.

Леденостуденият въздух се плъзна по кожата й. О, боже, и в стаята на хотела беше студено. Джак ли правеше това? И как се беше появил от нищото?

Той я погледна.

— Добре ли си?

— Аз… — Тя залитна и оръжието й се удари в един от краката на масата.

Погледна го, объркана и дезориентирана от прозрението, което изведнъж я бе ударило с главоломна сила.

— Лара, остави пистолета — нареди Джак нежно. — И ми дай белезниците.

Тя го пъхна в кобура, след което се изправи и сковано отиде до Джак, подавайки му белезниците.

— Благодаря ти, че дойде.

Нямаше нужда да стреля. Джак я беше отървал от убийство. Той може би бе спасил живота й. Както и тези на всички в апартамента. Включително партньора й…

— Харви! — Тя побягна извън кухнята и го намери на пода в хола.

Беше в съзнание, притискайки ръка към напоената си с кръв риза.

Тя забеляза пълен със сгънати дрехи кош за пране на масата за кафе и грабна първото, което успя. Кърпа, добре. Лара коленичи до партньора си и притисна кърпата в раната от куршума.

— Бъч — изстена Харви. — Слава богу! Чух изстрели. Страхувах се, че си…

— Добре съм. Всичко е под контрол. Ти само се дръж, окей? Подкреплението и линейката идват.

Харви се намръщи.

— Сглупих. Видях пистолета му, но се поколебах. Аз… никога не ми се е налагало да стрелям по някого досега.

— Знам. — Зрението на жената се замъгли от сълзи. — И аз не исках да стрелям. — Беше късмет, че Джак се беше появил точно тогава.

Но сега, далеч от него, усещаше как ледената вълна се отдръпва от ума й. Осъзна, че Келси и лудият й съпруг стоят тихо и кротко, защото Джак им беше наредил така. Беше поел контрола над ситуацията, без дори да намачка скъпия си костюм.

Тя потрепери. Какъв човек се появяваше магически? Или се движеше бърз като светкавица? И контролира човешките умове? Поне беше на нейна страна, защото можеше да бъде много опасен.

Вниманието й се върна върху Харви, когато очите му трепнаха и се затвориха.

— Харви? Харви, дръж се!

— В безсъзнание е — каза Джак, влизайки в стаята. — Ще трябва веднага да му се прелее кръв. — За момент затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Кръвната му група е нулева положителна.

— Как разбра? — попита тя, придържайки кърпата, притисната в раната на мъжа.

Погледна към Джак. Изглеждаше толкова нормален. Ако можеше да нарече невероятно красивия му външен вид нормален.

Той коленичи до нея.

— Предполагам си се обадила за подкрепление и линейка? — Когато тя кимна той продължи. — Мъжът и жената няма да си спомнят за мен. Промених спомените им…

— Как? Как го правиш?

— Трудно е за обяснение. — Вдигна ръка, когато тя се опита да протестира. — Не сега, Лара. Времето ни изтича и трябва да сме сигурни, че историите съвпадат.

— Искаш да излъжа?

— Това е истината според двойката в кухнята. След като мъжът е прострелял партньора ти, е дошъл след вас. Скрила си жена му зад масата, докато си чакала отстрани до вратата. Той е влетял, стреляйки като луд, а ти си го ударила по главата с палката си.

— Те така ли си спомнят?

— Да. Мъжът е паднал на земята в безсъзнание. Сложила си му белезници, след което си се втурнала тук, за да помогнеш на партньора си.

— Не мисля, че мъжът е бил в безсъзнание.

— Ще бъде скоро. — Джак извади бяла кърпичка от вътрешния джоб на сакото си. — Дай ми палката си.

— Вече е обезвреден. Ще го удариш ли?

— Лара, историята трябва да звучи реално. Ще ти повярват, че си укротила въоръжен мъж, който е доста по-едър от теб само ако преди това си го ударила.

Беше прав, въпреки че тя нямаше да му го каже. Навън извиха сирени. Подкреплението идваше. Дано да имаше и линейка за Харви.

— Ето. — Тя подаде палката на Джак. — Но не го удряй прекалено силно.

Устните на Джак се извиха в усмивка.

— Прекалено си мила за този занаят, bellissima — усмивката му се изпари. — Този мъж се опита да те убие. Заслужава повече от удар по главата.

Джак излезе от стаята, държейки палката с кърпичката. Лара се зачуди дали е прав, дали наистина не й пукаше прекалено много? Но ако не я интересуваше достатъчно, как би могла да бъде добро ченге? Напрегна се, очаквайки някакъв звук.

Конк. Потръпна. Чарли не беше извикал или дори изстенал. Беше се подчинил на заповедта на Джак да бъде тих. След няколко секунди вторият се върна, подавайки й палката.

Лара я подпъхна под колана си.

— Как се движиш толкова бързо?

Той прокара ръка през гъстата си черна коса.

— Няма време да ти обяснявам сега.

Но тя искаше отговори сега, по дяволите! Знаеше, че остатъкът от вечерта ще се състои от попълване на доклади и посещения в болницата, за да провери как е Харви.

— Добре. Утре.

Тя обърна глава, чувайки стъпки отвън в коридора. Звучеше сякаш стадо слонове се бяха втурнали да я спасяват. Почти можеше да си представи Тарзан, яздещ един от тях. Не, чакай. Красивият герой вече беше в стаята.

— Искам да ми кажеш всичко утре — обърна се тя към Джак.

Нямаше го.

 

 

— О, това мирише хубаво! — ЛаТоя Лафайет пусна чантата и ключовете си на масичката до вратата. — Какво готвиш, момиче?

— Пържена сьомга — отвърна Лара и внимателно обърна рибешките филенца в тигана.

— Супер! — Съквартирантката й махна лилавия си суитчър на Тигрите на Луизианския щатски университет и разроши лъскавите си черни къдрици. — Валя през целия шибан ден — сложи мокрия суитчър на облегалката на стола в малкия им хол. — Е, как така готвиш? Не че се оплаквам. Обожавам храната ти. Но мислех да излезем, за да празнуваме.

— Не искам това да се превръща в голяма работа.

— Но то е голяма работа. — ЛаТоя влезе в кухнята. — Спасила си живота на онази жена. И на децата й. Както и на Харви.

— Не съм спасявала Харви. Докторите го направиха.

— Прекалено си скромна, момиче. — ЛаТоя изми ръцете си на кухненската мивка. — Всички говореха за теб в моя участък. Чух, че щели да организират пресконференция с шефа на полицията, който ще те похвали.

— О, боже, надявам се да не се случи. — Лара прибави нарязан магданоз и див лук в купата с картофеното пюре.

— Знаеш, че ще изцедят всичко, което си струва от тази история. Само три месеца, откакто си се дипломирала от академията, и вече спасяваш деня. Ти си като примерно дете, което показва колко успешна е тренировъчната програма.

— Но аз не съм направила нищо! — Лара удари ядно скилидка чесън с тъпия край на ножа. — Джак го направи.

— Ти го знаеш. Аз го знам. Но никой друг. — ЛаТоя се облегна на плота. — Не ме гледай така, докато държиш нож, момиче.

Лара изпухтя, докато добавяше смачкания чесън в пюрето. След няколко часа попълване на доклади и интервюиране от детективите, които бяха поели случая, а след това още два часа в болницата при Харви, Лара най-сетне се беше довлякла до апартамента си в Бруклин около осем и половина сутринта.

Беше разказала цялата история на ЛаТоя преди приятелката й да тръгне за работа в 26-то районно. След това Лара си беше взела душ и се беше пъхнала в леглото си. Но дори толкова уморена, не беше успяла да заспи. Изстрели и писъци ехтяха в главата й, придружени от картина на кървящия на пода Харви.

И беше продължила да се чуди за Джак. Бе решила, че най-добрият начин да му благодари за това, че я беше спасил, беше домашно сготвено ядене в луизиански стил. Беше му звъняла, но не й беше вдигнал. Остави съобщение, с което го канеше на вечеря, след което беше отишла да пазарува. Беше опитала да звънне отново към пет следобед.

Не й беше вдигнал.

— Какво има в салатата? — ЛаТоя разгледа съдържанието на дървената купа, докато я носеше към масата.

— Спанак, чери домати и кедрови ядки.

— Оу, изискано. — ЛаТоя погледна към поставените на масата неща. Най-хубавите им чаши и прибори, салфетки от плат и свещи. — Доста си се потрудила за това.

— Беше ми скучно. — Лара приготви две чинии с риба и пюре. — Капитанът ми нареди да си взема кратка отпуска.

— Платена ли? Късметлийско куче такова. — ЛаТоя запали свещите с кибрит. — Дори да е така. Изглежда адски… романтично.

— Хайде да ядем. — Лара сложи чиниите на масата.

ЛаТоя присви кафявите си очи, духайки клечката.

— Направила си това за Джак, нали?

Тя потисна стона си, докато сядаше на масата. Нямаше смисъл да отрича.

— Добре. Поканих го на вечеря, но той не ми върна обажданията. Това не означава, че не съм планирала да ям с теб.

ЛаТоя седна срещу нея.

— Момиче, знам кога трима са тълпа. Щях да те оставя насаме с мистериозния мъж. Но казваш, че не ти е върнал обажданията?

— Не. — Лара сложи салата в купите им за салата. — А оставих две гласови съобщения.

— Може да не ги е получил.

— Няма да му се обаждам пак. Ще изглеждам отчаяна. А аз не съм. Никак даже. — Лъжкиня! Искаше да го види отново.

ЛаТоя поля салатата си с балсамов оцет.

— Кретен. Изкушавам се да му звънна и да му налея малко здрав разум.

— Не!

ЛаТоя се подсмихна, след това отиде до хладилника.

— Разполагам с перфектното решение за това. Вино. Имаме повод и причина. Ще вдигнем тост за героичните ти дела и ще удавим мъката си, породена от разочарованието ни от мъжете.

— Ще пия за това.

Лара забоде вилицата в салатата си. Храната изглеждаше и миришеше чудесно, но й липсваше апетит. Майната на този Джак. Беше толкова объркващ. Бе рискувал живота си, за да й помогне, а сега дори не можеше да върне обаждането й?

ЛаТоя поднесе две пълни чаши за вино. Седна и вдигна своята.

— Тост. За най-добрата ми приятелка, един истински герой.

— Не съм герой. Стана ми достатъчно тъпо, че го чух на работа, не ми трябваш и ти особено след като знаеш истината.

ЛаТоя се нацупи.

— Да, момиче, знам истината. Ако не беше ти, все още щях да бъда продавачка в някое малко градче, за което никой не е чувал. Ти ме буташе напред, когато не можех сама. Ти си моят герой.

Очите на Лара се навлажниха. Беше срещнала ЛаТоя в болницата след катастрофата. Тя беше простреляна при обир на магазина, в който работила. Докато Лара беше живяла глезено преди инцидента, ЛаТоя се беше борила да оцелее след дълги години на насилие.

— Първоначално ме мразеше.

ЛаТоя се усмихна.

— Мислех, че си малко разглезено момиченце. Мис Тийн Луизиана.

Лара присви очи.

— И съм сигурна, че фактът, че майка ми идваше да ме посещава с тиара и лента, не е помагал.

ЛаТоя се разсмя.

— Момиче, майка ти е луда!

— Със сигурност. — Майка й все още участваше в конкурси за красота, а беше на петдесет и две. — Знаеш ли, и ти ми помогна. Щеше да е много по-трудно да въстана срещу родителите си и да последвам мечтите си, ако бях сама. Не знам какво бих правила без теб.

— За нас. — ЛаТоя чукна чашата си в тази на Лара. — Най-коравите младши ченгета в големия град.

— За нас. Да сме живи и преуспяващи — цитира любимия им тост, взет от Вулканите в Стар Трек.

Известно време ядоха мълчаливо и мислите на Лара се върнаха към Джак. Копелето беше променило спомените на господин и госпожа Трент. Сега показанията им я караха да изглежда като герой. И трябваше да е сигурна, че историята й съвпада с техните.

— Трябва да се срещна с психиатъра на управлението.

— Това сигурно ще бъде рутинна процедура. — ЛаТоя набута няколко картофа в устата си.

— Предполагам. — Лара побутна рибата в чинията си. — Малко се притеснявам. Имам предвид, ами ако разкажа на доктора историята и той разбере, че лъжа?

— Няма да се съмнява. Не и ако потвърждава всичко, което семейство Трент са казали.

Лара въздъхна.

— Не ми е удобно, че всички ме смятат за герой.

— Преживей го най-сетне. Затова искахме да сме ченгета, помниш ли? Искахме да залавяме лошите и да променим света. Плюс това никой няма да ти повярва, че някакъв странен човек се е появил магически, за да спаси положението.

Лара остави вилицата си.

— Ти ми вярваш, нали?

Кафявите очи на ЛаТоя омекнаха и тя се протегна, за да докосне ръката на приятелката си.

— Да. Гледах те в болницата, докато се мъчеше отново да се научиш да четеш и да пишеш. Гледах те, докато и двете се борехме със занятията в университета. И оцеляхме заедно в академията. Знам, че не би ме излъгала, колкото и странно да звучи истината.

— Благодаря ти. — Лара стисна ръката на най-добрата си приятелка и след това отново взе вилицата. — Трябва да бъда много внимателна какво говоря пред психиатъра. Не искам да си помисли, че мозъчната травма ми пречи все още.

— Не ти пречи. Минаха шест години. Преживя го.

— Как може да си толкова сигурна? Никой не помни да е виждал Джак, освен мен. Ами ако е някоя моя фантазия?

— Тогава кой нокаутира господин Трент? Ами визитната картичка, която ти даде? Телефонът работеше.

— Така е. — Нея не си я беше измислила.

— Видяла си го на сватбата на Иън МакФий — продължи ЛаТоя. — А аз знам, че той е истински. Обадих му се, когато го видях в онзи сайт за срещи.

— Не си!

— О, ама съм. — ЛаТоя занесе чинията си в кухнята. — Някаква жена каза, че ще предаде съобщението. След това Иън се обади късно, сигурно към полунощ. Доста се ядосах особено като каза, че е обвързан. Но пък акцентът му беше много сладък.

Лара поклати глава.

— Не мога да повярвам, че си му звъняла.

— Аз не мога да повярвам, че не ме взе на сватбата му. — ЛаТоя постави юмруци на хълбоците си. — Щеше да е яко да го видя. На живо толкова хубав, колкото и на снимката ли е?

— Всъщност… не го видях.

— Ти луда ли си? Пичът е секси!

— Не забравяй, зает е.

ЛаТоя въздъхна.

— Да, да. Та, как изглежда Джак? Толкова сладък ли е, колкото и Иън?

Лара не помнеше как изглежда Иън. Не че имаше значение. Нямаше начин да изглежда по-добре от Джак. Тя занесе и своите чинии в кухнята.

— Джак е най-красивият мъж, който някога съм виждала.

— Сериозно?

— Което сигурно значи, че наистина си го въобразявам. — Тя отвори хладилника. — Искаш ли десерт? Направих кален мисисипски пай.

— Мамка му, момиче, постарала си се.

Лара сложи пая на плота.

— Исках да отговори на въпросите ми.

— Хубава храна, свещи… на мен ми изглежда, че си искала да правите и друго, освен да говорите.

Лара стрелна раздразнен поглед към приятелката си, след което отряза две парчета от пая.

— Само исках да създам спокойна обстановка, за да се чувства спокоен и да сподели всичките си тайни.

— Да бе. — ЛаТоя грабна вилица и си взе пая, след което се върна към масата. — Там откъдето идвам, кален мисисипски пай означава: хайде да пристъпим към работа и да се поизпотим, миличка.

С подсмихване, Лара остави своята чиния с пай на масата. Върна се, да си вземе чаша вода.

— Мисля, че страни от мен, защото го е страх, че ще разкрия тайната му.

— Хмммм. — ЛаТоя обмисли предположението й с пълна уста. Преглътна. — Искаме да сме детективи, нали? Сами ще разкрием тъмната му тайна.

— Опитвам от седмица. — Лара отпи от водата, докато се връщаше към масата. — Единственото, което мога да твърдя, е, че е медиум.

— Защото бърника из умовете на хората?

— Да. — Лара седна. — Но има и други сили, които не мога да си обясня. Например супер скорост.

— Тогава е супергерой. Нали знаеш, по-бърз от куршум. — ЛаТоя лапна още пай.

— Това е истинският свят, не комикс. Как може някакъв нормален мъж изведнъж да стане супергерой?

Очите на ЛаТоя светнаха от веселие.

— Може би е бил ударен от светкавица. Или е паднал в цистерна, пълна с киселина.

Лара се засмя.

— Може и да изглежда вкусен, но не изглежда прегорен.

— Тогава сигурно е извънземен. Супермен се сдоби със сили така.

Лара дъвчеше пай, представяйки си Джак в тесен латексов костюм, с веещо се от вятъра наметало. Боже, изглеждаше добре.

— Не бих имала против супергерой, ако изглежда като Джак. Но не обяснява как може да се появява и изчезва, когато си пожелае.

— Това е трудно. — ЛаТоя отново напълни устата си, след което очите й блеснаха за пореден път. — Сетих се! Астрална проекция! — каза тя с пълна уста.

— Какво?

— Означава, че той е бил на едно място, а душата му…

— Знам какво значи, но Джак не беше дух. Удари Чарли Трент в пода и го закопча.

— Добре — намръщи се ЛаТоя. — Тогава няма как да е призрак.

— Не. — Лара си спомни как се беше отъркала в него в килера на църквата. — Напълно солиден е.

— Докосвала си го?

Лара сви рамене.

— В процес на разпит.

Приятелката й се изкиска.

— Със сигурност. Тогава единственото обяснение как може да изчезва, е, че може да се телепортира. Като в Стар Трек.

— Би го обяснило, но телепортирането още не е измислено.

ЛаТоя насочи вилицата си към Лара и я погледна всезнаещо.

— Те така искат да вярваме.

Лара се ухили.

— Мислиш, че НАСА или някоя секретна правителствена организация е намерила начин да се телепортираме?

— Да. И Джак е един от тайните им агенти.

— Трудно е за вярване — измънка Лара е пълна уста.

— Сетих се! — Лицето на ЛаТоя светеше от вълнение. — Той е таен агент от бъдещето.

— Разбира се. Телепортация и пътуване във времето. Като ги съчетаеш, звучи много по-реалистично.

ЛаТоя я изгледа.

— Хей, има смисъл. Хората не знаят как да се телепортират сега, но в бъдещето ще са наясно. Оттук следва, че е от бъдещето.

— И е пътувал назад във времето, за да организира ергенско парти в хотел Плаза?

— Добре, подигравай ми се колкото искаш. — ЛаТоя занесе празната си чиния в кухнята. — Но няма да харесаш алтернативния вариант. След като хората не могат да се телепортират, тогава Джак трябва да е извънземно.

— Не може да си сериозна.

ЛаТоя посочи Лара с пръст.

— Това е втората теория, сочеща към това, че е извънземен. Случайност? — Тя заклати пръста и главата си. — Не мисля. Когато си пише името, слага ли апостроф? Джак вместо… Джак?

— Защо би правил това? Звучи по същия начин.

— Всички извънземни го правят. Част от кода им е.

Лара изсумтя.

— Изглеждаше ми ужасно човечен.

— Той иска да си мислиш, че е човек, но това е фасада. Играе си с ума ти, кара те да го виждаш като човек, но всъщност е лигаво чудовище с много крайници. И след това ще те забремени с извънземното си бебе, и то ще разкъса стомаха ти…

— Достатъчно! — Лара занесе остатъка от пая си в кухнята и го изхвърли. — Току-що изгубих апетит.

— Натискал ли ти се е? Опитвал ли се е да те целуне?

— Не точно. Нещо такова. Но аз го помолих… — Лара се сви под ужасения поглед, който ЛаТоя придоби. — Не го мислех. Беше техника за разпит.

Приятелката й се подсмихна.

— Трябва да съм пропуснала този урок в академията. Но сега, като се замисля, ти трябва да му се натиснеш. Накарай го да си съблече дрехите.

— Защо ми е да правя това? — Въпреки че идеята звучеше примамващо. — Не ме интересува по този начин.

ЛаТоя я погледна скептично.

— Казваш ми, че никога не си искала да го яхнеш?

Лара се изчерви.

— Добре. Но ако той наистина е извънземно, няма да сме биологично съвместими.

— О, мили боже, права си. Може дори да не е бозайник. Може да е влечуго и да има две… сърца.

Лара се намръщи.

— Гледала си прекалено много научна фантастика. Само защото Джак може да се телепортира, не означава, че е някакъв вид гущер.

Телефонът иззвъня.

Лара подскочи. Ами ако Джак най-накрая й връщаше обаждането?

— Гущерът е — прошепна ЛаТоя.

— Не оглупявай. Той е толкова човек, колкото съм и аз. — Лара побърза към телефона, след това се поколеба. — Не, ти вдигни.

ЛаТоя вдигна ръце във въздуха.

— Няма да говоря с извънземни.

— Не е извънземен. — Телефонът звънна пак. — Искам някой друг да го чуе, за да съм сигурна, че не съм луда.

ЛаТоя въздъхна тежко.

— Окей. Ще го направя заради теб. — Телефонът пак звънна и тя грабна слушалката. — Ало? Свързахте се със земния дом на Баучър и Лафайет.

Лара изръмжа.

— Искате да говорите с Лара. — ЛаТоя говореше с писклив, сладък глас. — Мога ли да попитам кой се обажда? Разбира се, Джак, веднага ще я повикам. Един момент, моля. — Тя закри слушалката с ръка. — Говорещият гущер е. И мила, той не продава застраховки.