Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (27)

Епилог

Три нощи по-късно Лара седеше в campanile на площад Сан Марко, гледайки осветените от лунната светлина покриви във Венеция. Наведе се назад към гърдите на Джак и той уви ръце около нея.

— Толкова е красиво, толкова спокойно — прошепна тя.

Той потърка брадичката си в главата й.

— Тук за първи път ти казах, че те обичам.

— Ммм. Беше много романтично. — Тя подскочи, когато под тях прозвуча музика. — Какво е това? — погледна надолу от камбанарията и се засмя, когато видя Лоренцо да свири на акордеон. Разнесе се мелодията на „Bella Notte“. — О, Джак! — Тя докосна лицето му. — Толкова си мил.

— Исках всичко да е перфектно.

Тя го погледна иронично.

— Опитваш се да пресъздадеш първата ни среща?

Той се сви.

— Не напълно. В края на онази среща ме заряза.

— Е, да. Но ме накара да крещя. Страхувам се, че завинаги травматизирах гълъбите.

Той вдигна ръце.

— Научих си урока. Тази вечер ще ни телепортирам в стаята ми в замъка и там ще те любя цяла нощ. Обещавам да се постарая, но виковете ще са само ако искаш.

Тя се засмя.

— Копеле такова. Винаги ме караш да крещя.

Той се ухили.

— И тогава утре, докато съм напълно безчувствен в мъртвешкия си сън, ще те заведат на обиколка из Венеция. Племенницата на Джанета работи в музей и ще прекара деня като твой личен гид.

— О, това е прекрасно. Благодаря ти, Джак.

Очите му заблестяха.

— И имам още една изненада за теб. Няма да обикаляш сама. Дадох на ЛаТоя билет първа класа до Венеция. Ще пристигне сутринта.

Лара ахна и притисна ръце в гърдите му.

— Джак, това е най-прекрасният подарък.

— Тя е добра приятелка. Не искам да я загубиш само защото си с мен.

Очите на Лара се напълниха със сълзи. Още не беше разказала всичко на ЛаТоя, но не трябваше да е толкова трудно да убеди най-добрата си приятелка, че Джак е най-невероятният мъж в света. Защото наистина беше така.

Тя се надвеси от прозореца на камбанарията.

— Обичам Джакомо ди Венеция!

Гълъбите, подплашени от гнездата си, заудряха диво е криле около кулата и площада.

Джак се засмя.

— Ето те, пак уплаши милите гълъби.

Тя уви ръце около врата му.

— Наистина те обичам, Джак. Винаги ще те обичам.

Той я държеше силно.

— Ти си моят ангел, Лара. Имам още една изненада за теб в панталоните си.

Тя изсумтя.

Той постави ръката й върху подутината.

Тя погледна надолу.

— Мисля, че го помня много по-голям от това. — Тя премести ръка в центъра. — О, да, за това говоря.

Джак се изхили и извади по-малката подутина от джоба си.

— Мисля, че и това ще ти хареса. Поне се надявам. — Той отвори малката черна кутийка.

Лара ахна. Беше красив сапфир, обвит от блестящи диаманти.

— Знам, че не е точно традиционен, но сапфира ми напомня за красивите ти сини очи.

Тя отстъпи назад. Кожата й настръхна. Знаеше, че това трябва да е момент, за който да си спомня с радост, докато е жива. Щеше да помни студения нощен въздух, духащ през камбанарията, и мелодията на „Bella Notte“, носеща се из площада. И щеше да си спомня Джак, стоящ там с пръстена и начина, по който очите му блестяха от любов.

Той коленичи пред нея.

— Лара Баучър, ще се омъжиш ли за мен?

Тя падна на колене пред него.

— Да, да, ще се омъжа за теб. — Уви ръце около врата му.

Той я държеше силно.

— Е, това е успокоение.

Тя се наведе назад.

— Имам едно условие.

Той изглеждаше разтревожен.

— Какво е?

Тя се усмихна и погали бузата му.

— Трябва да престанеш да казваш „девет кръга на ада“.

— О! — Той изглеждаше изненадан. — Мога да го направя. — Изправи се и я дръпна в ръцете си е усмивка. — Права си, cara mia. Внесе в живота ми любов и заедно намерихме нашия път към Paradiso.