Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (2)

Глава 2

Изчакайте! — извика Лара Баучър след парамедиците, бутащи носилката в асансьора, докато тичаше.

Тя ги настигна точно когато вратите се затваряха. Можеше да ги спре, но замръзна, виждайки лицата им. Имаха същото празно изражение, което по-рано бе видяла на Харви.

Тръпки полазиха по гърба й. Сигурно от това, че току-що бе излязла от ледената хотелска стая.

Кого заблуждаваше? Беше адски изплашена.

Удари бутона на другия асансьор и върна пълнителя в автоматичния си пистолет. Страхливка. Ако беше поне малко смела, щеше още сега да се върне обратно в стаята и да арестува този мистериозен Джак, за да го разпита.

Още тръпки разтърсиха тялото й, когато си припомни как бе взел оръжието й. Беше достатъчно страшно как спокойно беше влязъл в спалнята без белезници, обявявайки, че Харви я е зарязал и не е повикал подкрепление. Но когато беше отнел оръжието й… За момент си беше помислила, че животът й ще бъде отнет. И ако това не беше достатъчно страшно, мислеше, че бе чула гласа му в главата си, въпреки че не можеше да си спомни точните думи.

Погледна надолу по коридора. Трябваше ли да се върне при него? Този мъж беше опасен. Обаятелен, но и много плашещ. Объркващ, неестествен. И невероятно красив.

Тя подскочи, когато звънецът обяви пристигането на асансьора. Бързо се вмъкна и натисна бутона за лобито. Страхливка. Бягаш.

Какво друго можеше да направи? Харви я беше оставил. Джак я беше обезоръжил толкова лесно. Щеше да го направи отново.

Прибра пистолета в кобура. Имаше усещането, че Джак е контролирал ситуацията през цялото време. Можеше да я убие, но вместо това изглеждаше засегнат от мисълта й, че е способен на такова нещо.

Когато вратите на асансьора се отвориха, тя излезе и забеляза от лобито как парамедиците напускат хотела. Изтича през въртящата се врата и ги настигна, докато товареха носилката в линейката.

— Хей, момчета. Какво става?

Един от парамедиците я погледна с празен поглед.

— Здравейте, полицай. На повикване сме тази вечер.

— Били сте извикани тук, в хотел Плаза?

Парамедикът тресна задната врата на линейката.

— Никога не сме били в Плаза.

Ченето на Лара увисна. Не знаеха ли къде се намират?

Парамедикът се качи на шофьорското място.

— Лека вечер, полицай.

Тя си пое дълбоко въздух, а линейката потегли. Какво им беше направил Джак? Да не би да притежаваше някаква странна сила върху умовете на хората? Кожата й настръхна. Почувства се сякаш хиляди очи са съсредоточени върху нея в тъмнината. Спокойно. Не полудяваш. За съжаление, знаеше перфектно колко крехък е човешкият ум.

Видя патрулната кола, паркирана до бордюра и изтича до нея.

Харви й се намръщи, докато тя се качваше на пътническото място.

— Къде беше? Чакам от цяла вечност.

— Бях в хотела — Лара закопча колана си. — С теб.

Той изсумтя.

— Никога не съм бил в хотел с теб. Женен мъж съм.

— Нямах предвид…

— Ако това е някаква шега, то не е забавна — каза й и запали, тръгвайки по Пето авеню.

— Харви, уважавам те силно, както и брака ти — и не съм никак привлечена към теб. — Не помниш ли, че от Плаза ни помолиха да проверим някакви гости, които са били много шумни?

— Охраната на хотела ще се оправи с това.

— Обикновено, да. Но когато някой е докладвал за предполагаем бой с мечове, ни се обадиха.

Той се засмя.

— Битка с мечове в хотелска стая? Май трябва да намалиш кофеина.

— Не помниш ли мъжа със секс играчките?

Харви я погледна несигурно.

— Ти си луда. Последното ни обаждане беше за пиянско сбиване на Таймс Скуеър.

Лара потръпна.

— Не съм луда — случи се!

Щом Харви и парамедиците не си спомняха, не означаваше, че не се е случило. Някак Джак беше изтрил спомените им. Що за човек можеше да прави това?

Поне не беше бърникал и в нейната глава, както при останалите. Или беше? Можеше ли да си спомня нещо, което не се е случило?

О, господи, не отново! Вече беше прекарала шест месеца от живота си объркана, неспособна да различава реалността от сънищата. След катастрофата реалността й се струваше размита, а сънищата — реални.

Трябваше да знае. Налагаше се да се върне и да се изправи срещу Джак.

На две пресечки пред тях една кола се отклони по Пето авеню. Пресече две ленти и се плъзна опасно близо до едно жълто такси, преди да увеличи скоростта.

Очите на Харви бяха на автомобила.

— Как мислиш? Пиян шофьор?

— Или крадена кола — отвърна Лара и грабна радиото, за да позвъни на диспечер. — Трябва ми десет четиринадесет — заяви тя и издиктува регистрационния номер, докато следваха автомобила.

Радиото изпращя.

— Десет седемнайсет — обяви диспечерът, осведомявайки ги, че колата не е открадната.

— Прието — отговори Лара. — Изглежда е в нетрезво състояние.

— Да го спипаме — Харви включи светлините и сирената.

Нервите на Лара се опънаха. Никога не можеше да бъдеш сигурен как ще реагират хората. Слава богу, шофьорът им съдейства и след двайсет минути вкарваха пияния мъж в участъка.

Лара приключваше с документацията от нощта по изгрев. Провери няколко пъти тази на Харви. Никакъв намек, че двамата са били в Плаза. Чудейки се какво да прави, тя почукваше бюрото си с химикалката си. Ако включеше инцидента от хотела в записките, началникът й, О’Брайън, щеше да попита защо не фигурира в тези на партньора й. Никога нямаше да я повишат в детектив, ако започнеха да се съмняват в преценката и възприятията й.

Стана и отиде до машината за вода, пиейки дълго време. Може би трябваше да посети невролог и да провери какви са възможностите за повторна поява на проблема й.

Мамка му, не. Смачка картонената чаша в ръка и я метна в кошчето. Бе се борила прекалено усилено, за да превъзмогне травмата. Беше се случило преди цели шест години и го беше преживяла. Не си беше измислила това. Със сигурност можеше да си спомни всеки детайл за Джак. Всякакви подробности.

Гъста, черна коса, сресана нагоре, за да не пада върху широкото му чело. Краищата леко къдрави — там, където достигаха яката на ризата му. А черната копринена риза беше по него, очертавайки широките му рамене и твърдите като скала коремни мускули. Приличаше на всички красиви модели от списанията, които беше виждала.

И гласът му я бе заинтригувал. Мек и мелодичен, с италиански акцент, но също така твърд и учтив, сякаш беше учил британски английски. Двойният му акцент предполагаше сложен мъж. И запленяващ. Беше едновременно Джак и Джакомо. Беше я нарекъл bellissima.

Затвори очи и наум заброди по тялото му, започвайки от скъпите му италиански кожени обувки. Дълги крака. Тесен ханш. Стегната талия. Широки рамене с красива извивка към врата, в която искаше да зарови лице. Силна челюст с намек за тъмни мустаци, точно толкова, че да й се иска да ги докосне. Изразителна уста. Беше използвала устните му като средство да предвижда реакциите му. Ще се повдигнат накриво, когато е развеселен. Ще се разтворят леко, когато е изненадан, след това ще ги стисне, ако е раздразнен.

А очите му… бяха топли, златистокафяви, излъчващи едновременно интелигентност и кураж. Беше следил всяко нейно движение с интензивност, граничеща с… глад.

— Хей, не заспивай права.

Лара рязко отвори очи, за да се намери пред началник О’Брайън, който я изучаваше любопитно.

— Съжалявам. Беше дълга нощ.

— Отнема известно време да се нагодиш към гробарската смяна, но се справяш. Приключвай и се прибирай, Баучър.

— Да, капитане — отвърна тя и побърза да се върне на бюрото си и да приключи доклада, без да споменава инцидента в Плаза.

Но той се беше случил. Джак може и да изглеждаше като сън, но беше истински.

Обикновено, преди да хване влака за апартамента си в Бруклин, Лара се преобличаше в цивилни дрехи. Искаше й се да се слее с тълпата, без да я забелязват, след като цяла нощ се беше занимавала с пияници и вандали. Но тази сутрин взе метрото обратно до хотела, без да сваля униформата си.

— Искам информация за стая 1412 — каза на момчето на рецепцията.

— Един момент — отвърна младежът и започна да пише по клавиатурата. — Това е един от Едуардианските ни апартаменти. Искате ли да го запазите?

— Вече е зает. Искам да го проверя.

Той се намръщи към компютъра.

— Този апартамент е свободен в момента.

— Хм, може би са го освободили, но бяха тук снощи. Имаше шумно парти. Охраната на хотела се обади в полицията.

Младежът я погледна объркано.

— Не знам какво да ви кажа, полицай. Според данните стаята е била свободна тази нощ.

Лара преглътна шумно. Колко далеч беше стигнал Джак, за да заличи следите си?

— Тук ли е нощният управител. Бих искала да говоря с него. И с охраната на хотела.

Историята си остана същата. Нощният управител нямаше данни апартамент 1412 да е бил зает. Лара го помоли да провери дали няма стая, резервирана на името Джакомо, но и такива данни не се появиха.

Охраната беше дори по-зле. Обидиха се, когато заяви, че са се обаждали в полицията. Можели да се справят с проблемите в хотела сами. И нямало никакви необуздани купони през нощта.

Тя настоя да види стаята и накрая с нежелание й дадоха ключ. На четиринадесетия етаж, Лара бавно отвори вратата и я бутна. Пое си въздух, очаквайки да усети мирис на уиски.

Нямаше такъв. Но пък се усещаше силна миризма на дезинфектант и почистващ препарат. Пристъпи в апартамента и погледна вляво, където мъжът бе лежал на килима в локва кръв. Нямаше го. Килимът беше чист.

Залута се из стаята, оглеждайки тапицерията и дивана. Нямаше петна. Погледът й се вдигна към стената. Никакви кървави пръски. Приближи се. Или тя беше луда, или някой беше свършил невероятна работа с почистването.

Той беше казал, че ще изчисти.

Лара докосна стената. Изглеждаше толкова нова.

Дали я беше пребоядисал? Колко жалко, че не можеше да повика екип криминалисти. Началник О’Брайън нямаше да е доволен особено след като управата на хотела беше настояла, че стаята е била свободна.

Тя тръгна към спалнята. Сатенената завивка беше безупречно чиста. Как беше успял Джак? Надникна и в банята. Нямаше секс кукла. Прегледа плочките по пода и бялата мраморна тоалетка за някакви кървави петна. Двадесет и четири каратовите фасети блестяха. Кърпите бяха грижливо сгънати. Никой не би повярвал, че тази стая е била ползвана.

С големи крачки побърза да излезе от апартамента. Някак Джак беше изтрил спомените на целия хотелски персонал. Беше ли се сетил и за гостите?

Тя почука на съседната врата в коридора. Прозяващи се, с подпухнали очи, двойката, отседнала в апартамента, й каза, че всичко е било тихо през нощта, след което затръшнаха вратата в лицето й. Ако е било тихо, защо бяха толкова сънени?

Е, това беше лесно. Може би са били будни цяла нощ и са се любели. Лара въздъхна. Само защото тя беше на сухо, не значеше, че и другите хора са.

От апартамента най-близо до асансьорите излезе мъж в костюм, носещ куфарче.

— Господине? — изтича тя, за да го настигне.

— Да? — погледна я той предпазливо, както повечето хора гледаха към полицаите.

Сякаш бяха направили нещо лошо и се надяваха тя да не знае.

Тя му се усмихна дружелюбно, за да го предразположи.

— Исках да ви попитам за снощи. Случайно да сте чули нещо странно?

— Имате предвид проклетите гайди? Някакъв идиот свиреше на тях в три през нощта.

Сърцето на Лара подскочи до гърлото й. Не беше луда! И Джак беше изпуснал някого.

— Да, точно. Помните ли нещо друго?

— Само че не можех да спя. Накрая излязох и отидох в бара за няколко питиета.

И ето защо Джак го беше изпуснал.

— Благодаря.

— Е, просто се надявам да не оплескам презентацията си днес — измърмори той, когато продължи към асансьора.

Джак беше истински. Но как можеше да го открие? Погледна към местния вестник пред вратата.

— Господине? — извика тя след бизнесмена. — Имате ли нещо против, ако взема вестника ви?

— Не, заповядайте — отвърна той и се качи в асансьора.

Лара вдигна вестника и го отвори на секцията със сватбени обяви. Партито беше ергенско, с гайди и клеймори. Шансът младоженецът да е шотландец беше голям.

Днес беше събота и имаше доста изброени сватби. МакФерсън, Фъргюсън и МакФий. Три сватби с младоженец, чиято фамилия звучеше шотландска.

Тя пое дълбоко въздух. Щеше да се натресе на няколко сватби.

Лара се втурна по каменните стъпала толкова бързо колкото й позволяваха червените сандали на висок ток. След три месеца патрулиране беше отвикнала да се гласи. Спря пред дървените врати и психически се подготви.

Можеше да го направи. Беше се натресла на сватбата на МакФерсън без никой да разбере. Но пък и там имаше много гости. Сватбата на Фъргюсън беше доста по-страшна. Само с петнайсет гости, беше усещала настоятелните, любопитни погледи. Беше се измъкнала колкото може по-бързо, оставяйки след себе си един от трите сватбени подаръка, които беше купила този следобед.

Намести корсажа на червената си рокля. Може би не трябваше да се облича в червено. Или пък да носи толкова дълбоко деколте. Просеше си внимание. Но тази сватба беше късна и започваше в девет вечерта, затова предположи, че ще бъде по-официална от онези, които беше посетила следобед. Червената рокля беше най-изисканата, която имаше. Единствената изискана рокля, която притежаваше. Излизайки от апартамента си, се беше заклела никога повече да не облича дълга официална рокля.

Беше жалко, че трябваше да мъкне голяма, груба чанта със себе си. Вътре бяха униформата и оръжието й, понеже скоро трябваше да тръгва за работа. Смяната й започваше в десет, но все пак щеше да успее да стигне навреме. Щеше да й отнеме само няколко минути да види дали Джак е тук. Знаеше, че е истински, но щеше да е много по-лесно да си повярва, ако се увери лице в лице. И искаше да знае как е успял да премахне следите си в хотела. Той беше любопитна мистерия със способността си да контролира умове. Затова, разбираемо, като човек, който иска да става детектив, тя просто трябваше да го разследва. Фактът, че беше красив и невероятно секси, не беше от значение.

Да бе… не можеше да лъже себе си в църква.

Отвори тежката дървена врата и се вмъкна във вестибюла. Имаше редици от свещи с червено стъкло, осветяващи каменните стени с топла светлина. Тънките й токчета се клатушкаха по неравния под, докато бързаше възможно най-тихо към кораба^[1] на църквата. Статуите на двама светци стояха отстрани на входа, мръщейки се към нея, задето се вмъква непоканена.

Поканените изглеждаха като една весела дружина. Тя застана полузакрита зад вратата, наблюдавайки как се смеят и си говорят. Краищата на църковните пейки бяха украсени с бели панделки и лилии. На олтара имаше друг букет. Тя огледа малката тълпа, търсейки Джак. Не го видя, но забеляза мъжа, който беше лежал на пода, покрит с кръв, предишната вечер. Колко странно. Сега изглеждаше напълно здрав.

— Мога ли да ви помогна?

Лара подскочи и се обърна към мъжа, който беше проговорил зад нея. Висок, червенокос шотландец.

— Здрасти.

— Ще започне скоро. Може ли да ви заведа до мястото ви?

— Разбира се — предположи, че е един от разпоредителите.

Определено беше шотландска сватба. Мъжът носеше карирана черно-бяла шотландска пола и черно сако. Червена пъпка на роза беше закачена за ревера му и дългата му коса беше вързана с тънка черна панделка.

Той я огледа любопитно със светлозелените си очи.

— Приятелка на булката ли сте?

Умът й се изпразни, докато се опитваше да си спомни името на булката. Шерил? Не, това беше за сватбата на МакФерсън. Мамка му! Беше запомнила имената на младоженците. И това на тукашния младоженец й беше изглеждало познато.

— Приятелка съм на Иън МакФий.

— Познаваш Иън? — повдигна вежди шотландецът.

— Разбира се. От доста отдавна. Аз… излизах с братовчед му.

— Ясно.

По дяволите, не се получи. Трябваше да разсее мъжа. Приглади косата си зад раменете, за да покаже бюста си и му се усмихна заслепително със заучена усмивка, за която майка й беше дала цяло състояние.

— Не мисля, че се познаваме. Аз съм… Сузи.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Роби МакКей — той пое ръката й. — Тъй като си приятелка на Иън, той би искал да те види още сега.

— О, не е нужно. — Опита се да дръпне ръката си, но Роби я стискаше силно. — Мога да изчакам и до след церемонията.

— Ела с мен. — С тези думи той я дръпна през вестибюла.

Ох, мамка му.

— Не е ли време за началото на сватбата? Трябва да заемем местата си.

Той отвори вратата и внимателно я бутна в тъмна стая.

— Чакай тук. — Щракна ключа за лампата, преди да успее да види как дръпна голяма й чанта.

— Не! — По дяволите, оръжието й беше там. — Това ми трябва.

— Ще ти я върна — каза и понечи да затвори вратата.

— Чакай! Джак тук ли е?

— Джак? — попита Роби и остана на място.

— Да. Джакомо. Англоговорящите му приятели го наричат Джак. Трябва да говоря с него.

Без да си прави труда да отговори, Роби затвори вратата пред нея. Лекото щракване съмнително много прозвуча като ключ, обърнат в ключалката.

Мамка му! Лара огледа слабо осветената стая, в която се намираше. Предположи, че е склад. Редица от дървени столове е високи облегалки стояха до стената в нейно ляво. Етажерка с прашни стари книги с църковни песни вдясно. Стената срещу нея беше празна. Нямаше друга врата. Още по-добре. Не можеше да си тръгне без униформата и оръжието си.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Започна да обикаля малката стаичка. Как можеше да е толкова глупава? Шотландецът се беше придвижил адски бързо. Беше й взел чантата, преди да успее да разбере какво се случва. Но все пак тя беше предположила, че крои нещо. Трябваше да направи нещо. Но какво? Да извади оръжие в църква, на сватба, на която се натресе?

Опита да отвори вратата, но както бе предположила — беше заключено. Колко дълго щяха да я държат тук? Ами ако закъснееше за работа? Ами ако не успееше да си вземе униформата и оръжието? Беше ужасно непохватно ченге.

От друга страна, ако Джак беше тук, тогава щеше да бъде ужасно добро ченге, задето беше успяла да го открие.

От другата страна на вратата се чуха мърморещи мъжки гласове. Тя отстъпи и си пое дълбоко въздух, успокоявайки дишането си.

Клик. Вратата се отвори със замах, а пред Лара се появиха Роби и… Джак.

Дъхът й спря. Мили боже, беше дори по-красив, отколкото го помнеше. Елегантният му сив костюм изглеждаше сякаш е изработен по поръчка. Златистокафявите му очи се разшириха, докато я оглеждаше.

— Познаваш ли тази жена? — попита Роби.

— Si — отвърна Джак, без да сваля очи от нея.

— Щастливо копеле — каза Роби и бутна масивната й чанта в ръцете на Джак, отдалечавайки се по коридора.

Джак продължи да я гледа по онзи начин, който Лара можеше да опише единствено като гладен. Ролите й ръце настръхнаха. О, да. Причината да го намери беше много повече от интелектуално любопитство.

— Bellissima — поклати глава той. — Mi dispiace. Аз… Забравих как да говоря на английски за момент. Изглеждаш толкова… bella. Би накарала Мона Лиза да се разплаче от завист.

Сърцето й заби учестено. Стегни се. Тук си да разпиташ този мъж.

— Здравей, Джак.

— Мислех, че повече няма да те видя.

Тя повдигна брадичка.

— Казах ти, че не сме приключили.

Той влезе вътре в стаята и затвори вратата.

— Тогава би ли желала да започнеш нещо с мен?