Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (13)

Глава 13

Джак се усмихна, гледайки изражението на лицето на Лара. Шокът й се трансформира в изумление, докато се оглаждаше около Голямата зала. Заля го гордост, защото стаята беше великолепна, когато всички светлини светеха. Марио и Джанета не бяха особено сръчни, понеже бяха стари, затова сигурно внукът им, Лоренцо, беше запалил свещите, преди да си тръгне.

Студен бриз влетя през френската врата, карайки пламъците да потрепнат и златото да заблести.

Лара го погледна развеселено.

— Само малък palazzo, а?

Той сви рамене.

— Има още двеста palazzi във Венеция. Не е голяма работа.

— Разбира се. Всеки си има по един. — Тя го последва на балкона. — Не мога да повярвам. Наистина ли сме във Венеция?

— Да. Венеция. — Той си пое дълбоко от студения, влажен въздух.

Свещите блестяха зад скосено стъкло на всяка страна на френските врати. Малка маса с два стола бяха поставени в ъгъла на балкона.

Той погледна през парапета към реката долу. Светлините блестяха върху повърхността й, а лунната светлина и блясъкът от съседните palazzi се отразяваха във водата. Водната порта беше точно на земята под него. Лампите от нея осветяваха червените колони пред къщата му.

Джак обичаше да се връща у дома. И сега имаше с кого да сподели мястото.

— Харесва ли ти?

— Невероятно е. Много… старо. — Лара погледна странно към него, след това потрепери.

— Студено ли ти е? — Той уви ръце около нея и я придърпа по-близо. — Страхувах се, че тук може да е хладно за теб. Ще накарам Джанета да ти донесе връхна дреха.

— Мерси. — Лара се огледа любопитно. — Не е само студеният въздух. Шокирана съм, че наистина сме тук и все още съм стресирана от транспорта ни.

— Бързо и безболезнено, нали?

— Огромният ужас свърши бързо, но объркването ми е по-силно от всякога. Как можеш да правиш такива неща?

С въздишка, той погали косата й.

— Наистина не знам как се получава. Това е дар и аз съм благодарен за него.

— Е, със сигурност бие десет часа със самолет. — Тя се обърна в ръцете му, за да може да погледне през перилата. — Не мислех, че каналите са толкова големи.

— Повечето не са. Това е Канал Гранде^[1].

— Оу. Готин адрес. — Тя погледна назад към дома му. — Не е зле за замък.

Той се ухили.

— За жалост, голяма част от всички palazzi не са добре поддържани. Този е от шестнадесети век и винаги има какво да се поправя.

— Но ти го обичаш — отбеляза тя тихо.

— Да. Така е. Той е моята опора. Константа, която винаги ще е тук за мен и никога няма да се промени.

Лара го погледна с присвити очи.

— Има нещо толкова старомодно и… благородно в теб.

Това беше висока оценка за копеле.

— Cara mia, благодаря ти. — Той целуна челото й.

— Джакомо! Пристигнали сте — обади се един глас на италиански.

Джак се обърна и видя Джанета на френската врата.

— Bellissima. — Той я прегърна и целуна кръглите й бузи.

Жената беше облечена в дебел халат, наметнат върху нощница, а дългата й сива коса беше сплетена и лежеше върху пищната й гръд. Той й отговори на същия език.

— Съжалявам, че трябваше да станеш посред нощ.

Тя го потупа по бузата.

— Винаги съм щастлива да те видя. Радвам се, че си довел момиче със себе си. Чакам от толкова отдавна.

Около петдесет години, предположи Джак. Оттогава Джанета и съпругът й, Марио, се грижеха за замъка. Бяха започнали като прислужници, но с времето се бяха превърнали в лоялни и ценни приятели.

— Тя е смъртна, нали? — прошепна Джанета на италиански.

— Да. Казва се Лара Баучър — отговори той. — Американка е.

— И е много красива. — Джанета кимна в съгласие и след това заговори на английски с осезаем акцент. Много се радвам да се запознаем.

— Благодаря — усмихна се Лара. — Наистина се радвам, че съм тук.

— Трябва й палто или яке — каза Джак на Джанета.

Когато тя го погледна объркано, той й повтори на италиански.

— Ах, имам подходящи. Ще донеса и напитки. — Джанета се поклони и напусна балкона.

— Изглежда много мила — отбеляза Лара.

— Тя те одобрява, което е добре, защото двамата с Марио са ми като семейство.

Лара изсумтя.

— Всички си играят на сватовници покрай нас.

— Сякаш ни трябват повече покани. — Той придърпа гърба й към себе си, обвивайки я с ръце.

Тя облегна глава на рамото му.

— Звездите са невероятни, но ми се иска да има повече светлина. Кога ще изгрее слънцето?

— Прекалено скоро. — Той захапа леко врата й. Имаха по-малко от три часа, преди да се наложи да ги телепортира обратно в Ню Йорк Сити. Не можеше да рискува да заспи мъртвешки сън пред нея. — Сега е перфектното време да сме тук. Градът е тих. Можеш да чуеш честите викове на сова, както водата, която се движи срещу сградите.

— Винаги съм искала да видя Венеция. Благодаря ти.

— Bellissima, едва пристигнахме. — Джак посочи в далечината. — Виждаш ли светлината във водата? Тони е нашата гондола и идва, за да ни вземе.

— Това е страхотно. — Лара се обърна към него с усмивка. — Благодаря ти, че ме завлече против волята ми.

— Хмм. — Той прокара ръка по гърба й. — Какво още мога да те накарам да направиш против волята си?

Смеейки се, тя уви ръце около врата му.

— Знаеш какво казват — когато има желание, има и начин.

Той бутна носа й със своя.

— Искам да стане както аз желая.

— Ммм… — Тя се притисна в него и прокара пръсти през косата му. — Никога няма да мога да ти устоя, Джак.

— Cara mia… — Той целуна челото й, бузата й, носа й и сърцето му заби силно.

Лара го искаше, а той дори не беше използвал някакви вампирски трикове. Беше първата жена, която бе срещал и чиито мисли не можеше да прочете, а въпреки това умовете им сякаш бяха в синхрон.

Той притисна устните си към нейните и я целуна бавно и продължително. Тя се разтопи срещу него. Лара беше в ръцете му, във Венеция — животът не можеше да е по-хубав от това.

Някой прочисти гърло.

— Scusi — прошепна Джанета от вратата на балкона.

Лара отстъпи, изчервявайки се леко.

— Нося… храна — каза възрастната жена на английски. Тя постави дървен поднос на малката масичка. — И наметка за signorina. — Взе дрехата от рамото си, върху което я беше прехвърлила и я изтупа.

— О, боже, прекрасна е. — Лара потърка среднощно синьото кадифе.

Докато Лара се захласваше по наметката, която Джанета поставяше на раменете й, Джак отиде до масата, за да провери храната. Предвидливо, Джанета беше напълнила бронзов бокал със стоплена синтетична кръв. Той го изпи набързо, преди Лара да успее да види съдържанието.

Тя се разсмя.

— Доста си жаден.

— Да. — Той постави бокала на подноса. — Изглеждаш прекрасно с това наметало.

С усмивка, тя направи пирует и дългата пелерина се завъртя около нея. Кадифеният плат се отпусна и стигна до глезените й.

— Не е ли красиво? Има коприна по ръбовете, а и качулка.

Лара вдигна качулката и дъхът на Джак секна. Очите й изглеждаха дълбоко синьо изпод материята, която забулваше лицето й. Бузите й бяха зачервени от вълнение, карайки я да ухае на пулсираща кръв. Изкушаваше се да зареже разходката и направо да я качи в спалнята си на горния етаж. Но не, трябваше първо да я ухажва. Той имаше нужда тя да го обича. По този начин, когато разбереше истината за него, шансът да я загуби беше по-малък.

— Много хубаво наметало — каза Джанета на английски. — Джакомо ми даде наметалото преди десет години за Карнавал. Джакомо добър мъж.

— О — Лара погледна любопитно към него. — Предполагам тогава е бил на осемнадесет?

Джанета изгледа Джак объркано и заговори на италиански.

— Тя не знае? — Когато той поклати почти незабележимо глава, възрастната жена се намръщи. — Трябва да й кажеш.

— Нещо станало ли е? — попита Лара, докато ги наблюдаваше.

— Да. — Джак премина на английски и посочи към подноса на масата. — Твоят gelato се топи. Ела, седни.

— Да. — Джанета забърза към масата и постави купата сладолед, ленена кърпичка и чаша вода пред мястото на Лара. — Gelato от Венеция много добър. Опита.

— Ще се радвам. — Лара седна на стола и внимателно нагласи кадифеното наметало.

Джак подаде празния бокал на възрастната жена.

— Заповядай. — Тя му връчи малка опаковка от Вампоси — следвечерните ментови бонбони за вампирите, които искаха да се отърват от дъха на кръв.

— Grazie. Помислила си за всичко. — Той лапна бонбон и й върна обратно опаковката, а тя бързо я пусна в джоба на халата си.

Лара погледна към празният поднос, след това към Джак.

— Няма ли да ядеш сладолед?

— Не. Аз… алергичен съм към лактоза. — Той седна срещу нея. — Но ще се радвам да гледам как ти му се наслаждаваш.

Тя му се усмихна игриво.

— Харесва ти да гледаш?

Той се изсмя.

Лара се опита да го погледне съблазнително, докато сваляше качулката. Джак преглътна шумно, когато необузданите му мисли се изпълниха с представи как тя смъква още дрехи от себе си.

Лара вдигна лъжицата към устните си и докосна сладоледа само с върха на езика си. След това го облиза.

— Мммм. Толкова е сладък и гладък.

Той вдигна вежда. За толкова очарователен ангел можеше да бъде невероятно порочна.

— Харесва ли ти?

— О, да. — Тя отвори устни и бавно пъхна лъжицата в устата си. — Ммммм. — Извади я по същия бавен начин.

Членът му потрепери.

— О, да. — Тя затвори очи и наклони глава назад. — Да. Да! — Тя удари по масата с юмрук.

Джак се намести в стола си.

Джанета хвана рамото на Джак и прошепна на италиански.

— Тя добре ли е?

— Да. — Гласът му беше натежал. — Наистина й харесва сладоледа. Това ще е всичко, Джанета.

— Хъм. — Джанета грабна празната табла и излезе през вратата, мърморейки си за странните американски обичаи.

Лара се намръщи.

— Извинявай. Сигурно мисли, че съм луда, но не успях да устоя.

Той се усмихна бавно.

— Cara mia, надявам се на това, че няма да успееш да устоиш.

Тя загреба още сладолед и го лапна. Той продължи да гледа, изумен, че може да се възбуди от нещо толкова просто и невинно.

— Това е много вкусно. — Тя лапна и последната лъжица. — И купата е красива.

— От остров Мурано е, където работят най-добрите стъклари.

— Ще се радвам да видя това.

— Не са отворени за посещения сега, но мога да уредя нещата за друго пътуване. — Той се изправи и погледна през балкона. Гондолиерът приближаваше водната порта. — Тази вечер искам да ти покажа basilica и campanile на площад Сан Марко.

Тя избърса уста с ленената салфетка.

— Предполагам basilica е църква, но какво е другото?

— Campanile? Камбанария.

— О, страхотно! Но няма ли да са затворени през нощта?

— Имам… връзки.

Тя се ухили.

— Защото си бил чирак?

Той се изсмя.

— Не точно. Гондолата ни пристига. Искаш ли да видиш?

— О, да. — Тя скочи на крака и погледна над парапета. — О, боже, той носи раирана риза и шапка точно както по филмите.

— Ще тръгваме ли? — Джак посочи към френската врата.

Тя тръгна заедно с него през Голямата зала. Преди около петдесет години той беше свързал електричество към стълбите, за да не се спъва никой или да се налага да носи свещ.

Лара погледна към стъпалата надолу.

— Колко етажа е?

— Четири. — Той я поведе надолу по стълбите. — Етажът на нивото на водата е долният. Аз живея на втория и третия етаж, а Марио и Джанета са на четвъртия, заедно с внука си.

Джанета ги посрещна в основата на стълбите.

— Марио се е погрижил за всичко — обърна се тя към Джак на италиански. — Татко Джузепе ще ви чака на piazza, а Лоренцо ще се присъедини скоро към вас.

— Grazie mille^[2] — прегърна я Джак. — Може и да нямаме време да се върнем тук.

— Разбирам. — Джанета се усмихна на Лара и заговори на английски. — Джакомо много добър мъж. Никога не водил момиче тук преди.

— Наистина ли? — Очите на младата жена блеснаха.

Джак погледна раздразнено към Джанета и след това изведе Лара в градината.

— Искам да ти покажа това, преди да тръгнем.

Лара ахна, когато влязоха в градината. Дълги нанизи от трепкащи светлини очертаваха квадратната й форма. Пътека от павирани камъни заобикаляше фонтана в средата. Преплетено с глициния дърво, се извиваше над каменна пейка. Във въздуха се носеше мирис на гардения и рози и звука на капещата от фонтана вода.

— Толкова е красиво — прошепна Лара. — И спокойно. Не се изненадвам, че обичаш мястото.

Джак погледна нагоре към прозореца на третия етаж, където беше спалнята му. Изкушаваше се направо да телепортира Лара там. Но гондолата им чакаше и той беше решен да я ухажва подобаващо. Отказваше да действа като баща си — да третира всяка жена като завоевание, преди да премине към следващата. Лара заслужаваше повече. И ако го обикнеше, щеше да й остане верен завинаги.

— Ела. — Той я поведе обратно през сводестия коридор към водната порта.

Марио ги чакаше при вързаната гондола. Джак прегърна стареца и го представи на Лара.

Марио се здрависа с нея.

— Brava, bellissima. Джакомо много добър мъж.

Лара погледна сухо към Джак.

— Сигурно им плащаш добре.

Той се засмя.

— Всъщност, да, така е.

Той се качи на гондолата и помогна на Лара да направи същото. Двамата седнаха върху възглавничките на седалката, над която имаше навес, който им осигуряваше малко усамотение.

— Piazzo San Marco, моля — обърна се той към гондолиера в задната част на лодката.

— Разбира се — отвърна мъжът и бързо ги придвижи към канала.

Лара се сгуши близо до Джак.

— Това е толкова романтично.

— Радвам се, че ти харесва. — Той обви ръка около раменете й и се завъртя, за да може да вижда лицето й.

Тя се оглеждаше любопитно, докато се движеха бавно по Канал Гранде. Той й посочи няколко palazzo, които бяха обновени като хотели. Бяха осветени, а пред някои дори бяха паркирани луксозни яхти.

Ченето й увисна.

— Виж моста.

Той погледна към него.

— Това е Риалто. — Средната му арка беше осветена нощем.

Очите на Лара заблестяха от вълнение.

— Това ми напомня на един филм, който обичах като малка. Мислех, че е най-романтичният филм. „Лейди и Скитника“. Гледал ли си го?

— Не.

— Е, Скитника завежда Лейди на италиански ресторант и сервитьорите им носят голяма чиния със спагети. След това изпълняват песента „Bella Note“ в серенада и е толкова невероятно мило.

— „Bella Note“. — Трябваше да каже на Марио за това.

— Тогава Лейди и Скитника започват да смучат един и същ спагети и накрая той случайно целува муцуната й.

— Нейната… какво?

— Муцуна. Ох — Лара се засмя. — Не споменах ли, че те са кучета?

Той я изгледа със съмнение.

— Романтични кучета?

Тя се разсмя отново и перна ръката му.

— Бях на пет. И целувката със спагети беше наистина секси. Лейди се извърна настрани и се изчерви сладко, сякаш се срамуваше, а Скитника се хилеше като глупак. „Да, скъпа, нека го направим отново“.

Със своя собствена глупашка усмивка Джак потупа върха на носа й.

— Значи, ако целуна сладката ти муцунка, ще бъдеш моята Лейди?

Вярна на ролята си, Лара погледна настрани и се изчерви.

— Не мисля, че би могъл да си Скитник. Не вярвам, че той някога е живял в лъскав palazzo.

— Ах. Но аз съм копеле, така че все пак се класирам.

Тя го сръчка в гърдите.

— Не си копеле. Ти си съкровище.

— Трябва ли да доказвам, че съм копеле? — Той пъхна ръка под наметалото й и погъделичка ребрата й. — Ето ти това. И внимавай, защото ще те перна с меките възглавници.

Тя се извъртя настрана, кикотейки се.

— Спри се, ти… скитнико.

Засмян, той я придърпа в скута си.

— Моята лейди.

Смехът й секна. Тя плъзна ръце около врата му и го погледна в очите.

— Джак.

Той стисна бедрото й.

— Бау.

Тя се усмихна.

— Истинското копеле може да се опита да се възползва от мен. — Тя потърка носа си срещу бузата му.

— Ще опитам тогава. — Той извърна глава, за да срещне устата й.

Устните й се отвориха, подканяйки го. Той завъртя езика си в устата й и погали нейния.

Тя изстена, след това внезапно прекрати целувката. Погледна над рамото му към тъмния навес, който ги разделяше от гондолиера.

— Забравих, че не сме сами.

— Те са свикнали. Венеция винаги е бил град на любовниците.

Тя прокара ръка през косата му.

— Това ли искаш да сме… любовници?

— Мммхмм. — Под наметалото й ръката му се спусна към края на полата й, докато не достигна гола кожа.

Тя прокара пръсти по челюстта му.

— Всички говорят колко добър мъж си.

— Мммхмм. — Ръката му се приближи към подгъва на полата й. — Надежден съм като свещеник.

— Така чувам. Шана каза, че мога да ти вярвам.

— Мммхмм. — Пръстите му се плъзнаха по голото й бедро. — Практически съм светец.

Тя погледна надолу към наметалото, където скритата му ръка образуваше подутина, която продължаваше да се движи нагоре по бедрото й.

— Какво точно правиш?

Устните му се извиха.

— Търся Свещената земя. — Той достигна ръба на бикините й. На допир му се сториха дантелени.

Тя се намръщи.

— Трябва да знаеш, че аз не съм… имам предвид, обикновено не… — Тя ахна, когато ръката му се плъзна под бикините й. — Джак, ти… копеле!

— Това съм аз. — Той стисна голия й задник.

— Джак — въздъхна Лара. — Не бива… — Тя погледна нервно към навеса.

— Знам. Толкова е трудно да ти устоя. — Той потупа дупето й, след което понечи да извади ръка изпод бикините й.

Те последваха ръката му. Преглъщайки нервно, той бързо върна ръката си, така че бикините й да са на място. След това отново бавно дръпна ръка надолу. Нещо закачи пръстена му и бикините отново последваха ръката му.

Merda! Дантелените й бикини се бяха закачили за пръстена му, пръстенът с печат, който беше наследил от баща си, Джакомо Казанова. Баща му беше прелъстил стотици жени без проблем, а Джак се затрудняваше само е една. Това беше причината никога да не използва името Казанова. Никога нямаше да успее да заслужи репутацията на баща си. Старецът сигурно се смееше от гроба си.