Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (11)

Глава 11

— С количеството умствена манипулация, която е използвана, мога да заключа, че Аполон е вампир — завърши Джак обяснението на случая с изчезналата колежанка.

— Съгласен съм — Конър започна да барабани е пръсти по бюрото в офиса на охраната в Роматех индъстрис. — Сигурно е Бунтовник. Вместо да си търси жертва всяка вечер, той ги примамва някъде и ги държи под ръка.

— Да — съгласи се Финиъс. — Пичът си зарежда килера с провизии.

Джак подозираше, че Аполон използва жените за повече от храна. Той започна да обикаля офиса. След като беше оставил Лара в дома й, беше карал до градската къща. След това се беше телепортирал до Роматех и беше свикал срещата.

Финиъс се опъна на стола си.

— Увиснал чеп.

Конър повдигна вежда.

— Извинявай?

— Не говорех за теб — измърмори Финиъс.

Шотландецът продължи да го гледа.

— Пичът Аполон е увиснал чеп — обясни Финиъс. — Трябва да използва умствен контрол, за да хваща жени. Ако беше Любовен доктор, като мен, дамите, естествено, нямаше да могат да устоят на изискания му чар и мъжествена физика.

Джак се изсмя. Беше в Ню Йорк почти от четири седмици и през това време не беше забелязал някоя жена, поддала се на чара на д-р Фанг.

Конър прочисти гърло.

— Мисля, че е време да направиш още една обиколка.

Финиъс се намръщи.

— Направих преди десет минути.

— И свърши добра работа — отвърна Конър. — Отивай, момче.

Финиъс тръгна бавно към вратата.

— Знаете ли, аз съм повече от обикновен магнит за мацки. Схващам, че искаш да говориш с Джак насаме.

Очите на Конър блеснаха.

— О, колко си проницателен.

— Да, можеш да си заложиш покрития си с каре задник на това. — Финиъс оправи яката на полото си. — Доктор Фанг е един проницателен кучи син — той затвори вратата след себе си.

Джак седна на стола, от който беше станал Финиъс.

— Надявам се да си обучил д-р Фанг добре. Няма да ми е приятно да го загубя в битка.

— Стана много добър майстор на меча. Иън и Дугъл го обучиха. — Конър присви очи. — Няколко урока от теб ще му дойдат добре. Бих казал, че си най-добрият майстор на мечовете в Европа, но ако Жан Люк чуе, ще ме набоде на щик.

Джак се усмихна. Жан Люк се беше самообявил за Европейски шампион от векове.

— Със сигурност ще му кажа. И без това е прекалено горделив.

Конър изсумтя и насочи вниманието си към мониторите за наблюдение.

Джак погледна към тях и забеляза как Финиъс излиза от страничен вход. Тялото на вампира се размаза, когато той се втурна през гористите площи, заобикалящи Роматех.

— Ще се включа в тренировката му преди изгрев.

— Добре. — Конър отново забарабани по бюрото, след което внезапно спря. — Колко знае момичето?

Джак прикри всяка емоция от лицето си.

— Нищо.

Конър го изучи внимателно.

— Тя… интелектуално затруднена ли е?

Джак сви устни.

— Не.

— Тогава колкото повече време прекарва с теб, толкова по-подозрителна ще става. И ти ще бъдеш изкушен да й кажеш повече, отколкото трябва.

— Тя не знае нищо — повтори Джак. — Трябва да се притесняваме за другите полицаи. Засега те не знаят за Аполон. Трябва да сме сигурни, че ще си остане така. Не можем да си позволим да разрешат случая наистина.

— Съгласен съм. Нищо не е по-важно от това да запазим съществуването си в тайна. — Конър го погледна остро.

Джак отвърна на погледа му.

— Тя не знае нищо.

Конър отклони поглед, мръщейки се.

— Ще кажа на Ангъс за този проблем с Аполон. И ще предам на Роман да изпрати доклад до всички господари на малките сборища в Америка. Може би някой от тях ще знае за център с класическа гръцка архитектура в областта им.

Джак кимна.

— Отлична идея.

— Да се надяваме, че ще успеем да открием бърлогата на този Аполон за няколко нощи — продължи Конър. — Предполагам, че мястото ще е закрито и ще има няколко дневни охранителя. Контролът на Аполон над умовете на тези момичета може да е по-слаб през деня, когато е в мъртвешки сън.

— Така е. И не може да си позволи някоя от жените да избяга. — Джак се намръщи, чудейки се колко ли жени е убил този Аполон. — Ще направя списък е изчезнали колежанки — особено красивите червенокоси момичета.

— Добре. — Конър погледна към мониторите за наблюдение. — Знаеш ли кои полицаи работят по този случай?

— Мога да разбера. Би трябвало да са в участъка, който обхваща района, където се намира университетът на Колумбия.

— Това е Морнингсайд Хайтс. Трябва да изтрием паметта им. — Конър погледна към Джак. — Трябва да изтрием спомените на всеки смъртен, който знае за случая.

Джак хвана облегалките на стола.

— Лара е имунизирана. Паметта й не може да бъде изтрита.

— От теб — довърши Конър.

Джак стисна зъби.

— Психическите ми способности са добри, колкото на всеки друг вампир.

— Не искам да те обиждам, но се чудя дали наистина си опитал. Дълбоко в себе си може да не си искал тя да те забрави.

— Опитах — изръмжа Джак. — И Ласло опита. Не можахме да я достигнем.

— Тогава няма да имаш нищо против, ако аз опитам?

Джак скочи на крака.

— Не.

Конър повдигна вежди.

— Интересна реакция.

— Не си играй с мен, Конър. Ще оставиш Лара на мира.

Шотландецът въздъхна и се облегна на стола си.

— Какво, по дяволите, ви става на всички? Роман, Ангъс, Жан Люк, Иън… разпространява се като шибана епидемия. Чудех се дали вампирът не губи ума си, когато достигне зряла възраст от петстотин години, но аз останах незасегнат, слава богу, а ти… ти си още младеж.

— Двеста и шестнадесет години — каза Джак огорчено. — Почти пеленаче.

Конър го погледна раздразнено.

— Има поне пет хиляди подчиняващи се на закона вампири, за които знаем и повече от половината от тях са много красиви и умни жени. Защо не може да се занимаваш с някоя от тях?

Джак сви рамене.

— Не съм планирал това да се случи.

— Не осъзнавате ли риска за животите на всички вампири по света, когато разкривате тайната ни на смъртен? Нямаш право да ни застрашаваш!

— Нищо не съм й казал.

— Засега. — Конър потърка челото си. — Виждал съм как това се случва прекалено много пъти. Ти и останалите сте еднакво болни.

— Любовта не е болест. Amore е най-могъщата и позитивна сила във вселената.

— Познаваш я, от колко, две седмици? Не може да го наречеш любов. Това е лош случай на похот, нищо повече.

Джак започна да обикаля стаята. Не, бил е похотлив и преди. Беше обичал и преди. Знаеше разликата.

— Това е повече от страст.

— Безумие е — измърмори Конър.

Може би, но беше ли любов? Джак спря и се загледа в пространството. Колко силни ставаха чувствата му към Лара?

— Можеш ли да спреш да я виждаш? — попита меко Конър.

Можеше ли? Имаше само няколко неща, които трябваше да прави, за да оцелее. Да се крие от слънцето. Да пие кръв. Ако се замислеше над това, вампирският живот изглеждаше ужасно монотонен.

Всеки ден по залез-слънце сърцето му се връщаше към живот в гърдите му, но толкова дълго се беше чувствал мъртъв вътрешно. Беше се отдал напълно на каузата за борба с Бунтовниците, защото му даваше причина да стане от леглото си всяка вечер. Беше тъмен живот с постоянни конфликти и кръвопролития. Беше продължил два века и можеше да продължи завинаги. Merda, той живееше в кръг от ада.

Лара беше като ангел, дошъл да го спаси. Красота и светлина. Вече не живееше за смърт, а за amore. Той се влюбваше.

Любов. Винаги беше вярвал в истинската любов, но никога не беше имал късмет с нея. Първата му любов — Беатрис, беше умряла, преди да успее да се омъжи за него. Загубата й го беше ударила с такова отчаяние, че минаха много години преди любовта отново да го открие през 1855 година. С надежда беше казал на любовницата си тайната си само за да бъде отблъснат. Бе принуден да изтрие паметта й, но неговата остана недокосната и му беше отнело години, за да преодолее болката от това, че я е загубил.

Същото се беше повторило през 1932 година. Същата болка от това да загуби жена, която обича. Не се съмняваше в чувствата си към Лара, но да й каже истината, означаваше да я загуби. Джак преглътна тежко. Не можеше да рискува. Нямаше да може да понесе мисълта никога повече да не я види. Само докато обмисляше възможността, сърцето му се свиваше болезнено.

Имаше нещо специално в нея. И той искаше да сподели нещо специално с нея, нещо, което обичаше. Идеята за Венеция отново се появи.

— Трябва да съм с нея.

— Страхувах се от това. — Конър прекоси стаята към бюрото. — Ще кажа на Роман за ситуацията и ще започнем да търсим курорта на Аполон.

— Добре. — Джак заобиколи бюрото и седна на компютъра. Щеше да прекара следващите няколко часа в събиране на информация за изчезнали студенти в колежа. Той погледна към шотландския вампир, който отиваше към вратата. — Благодаря ти, Конър, за разбирането.

Конър изсумтя.

— Това, което разбирам, е, че полудяваш. Нека Господ спаси душата ти.

— Amore може да изпълни сърцето ти с радост и спокойствие — каза Джак. — Може да те накара да се чувстваш цял.

Израз на болка премина през сините очи на Конър.

— Или може да разкъса сърцето ти на две. — Той затвори вратата.

Джак въздъхна. Беше попадал в тази ситуация, изоставен с разкъсано на две сърце. Можеше само да се надява, че няма да се случи и с Лара.

 

 

Късно следобед в понеделник Лара започваше да скучае. ЛаТоя беше на работа и затова беше сама. Беше отишла до шефа на районното за среща в един часа и той беше заявил, че може да се върне на работа в сряда вечерта. Обмисляше да иде на работа по-рано, за да има достъп до архивите за изчезнали хора. Но как щеше да обясни, че работи върху случай, който не й е бил възлаган?

Зачуди се как се справя Джак с разследването. Всъщност чудеше се много за Джак. В четири часа вече лежеше на дивана и отново проучваше листа „Не познаваш Джак“, който беше написала предишната вечер.

Първият списък й предоставяше причините, поради които си падаше по Джак. Интелигентен. Силен. Красив. Остроумен. Секси. Сладък. Великолепен. Закрилнически настроен. Подкрепящ. Щедър. Палав. Целува се добре. И беше още толкова много неща. Изглеждаше заинтересуван от чувствата и мислите й, много повече от всеки друг мъж, който някога беше срещала. И наистина му пукаше за нея. Можеше да го види в очите му, когато не светеха в червено.

С въздишка прочете втория списък. Медиум. Суперсили. Старомоден. Това я накара да потрепери. Ако баща му беше умрял през 1798 година, това означаваше, че Джак е роден през 1791 година.

Това определено беше достатъчно стряскащо, за да я накара да се уплаши. Дори Джак й беше казал да бяга, сякаш адът се разтваря зад нея. Но ако наистина беше лош човек, щеше ли да я предупреждава? Може би се страхуваше, че неволно ще я нарани със суперскоростта си.

Тя хвърли списъка на масичката за кафе. Достатъчно безполезни спекулации. Трябваха й факти. Ако беше детектив, как би го проучила? Първо, щеше да иде на работното му място. Щеше да провери Роматех индъстрис и да се увери в алибито му за събота вечер. Пътуването щеше да й отнеме няколко часа и трябваше да каже на ЛаТоя, че няма да е вкъщи за вечеря тази вечер.

Включи телефона си и забеляза пропуснато обаждане в гласовата си поща. Най-вероятно майка й, която я молеше да се откаже от глупостта с полицията и да се върне вкъщи, за да прави нещо смислено с живота си. Като да се състезава за титлата Мис Луизиана.

Когато първоначално се беше преместила в Ню Йорк, майка й се беше обаждала всеки ден, за да й натяква, затова Лара беше започнала да изключва телефона си, когато не е на работа. И сега, когато работеше нощни смени, продължаваше да го изключва, за да може да се наспи през деня.

Със смирена въздишка тя се подготви за още натякване и включи гласовата си поща. Сърцето й подскочи, когато чу гласа на Джак.

— Лара, събирам информация по случая. Искам да ти я покажа в понеделник вечер. Също така съм планирал… среща за нас. Ще отнеме само няколко часа и след това ще се върнем и ще продължим с работата. Ще ти се обадя в понеделник към осем и тридесет, за да проверя дали си съгласна да излезеш с мен. Спи добре, bellissima — той затвори.

Среща? Тя отново преслуша съобщението. Да, Джак планираше среща! Тя се строполи обратно на дивана и затвори очи, наслаждавайки се на дълбокия, секси звук на гласа му. Джак искаше да излезе на среща с нея и се чудеше дали тя би се съгласила? Лара изсумтя. Беше все едно да я пита дали иска световен мир. Или лек за рак.

Погледна към списъка на масичката и заглавието й се присмя. „Не познаваш Джак.“ Беше ли редно да се вълнува толкова за среща с мистериозен мъж със странни сили? Но ако излязат, нямаше ли да й се отдаде възможност да го опознае повече?

Тя провери часа на повикването. Пет и половина сутринта. Погледна към часовника. Четири и половина следобед. Имаше още четири часа преди той да се обади. Нямаше да й отнеме цели четири часа да се оправи.

Ами планът й да иде до Роматех? Как щеше да вмъкне и това? Имаше време да иде до Уайт Плейнс, но щеше да е трудно да се върне навреме. Осени я идея и звънна на Джак. Той не вдигна и затова Лара остави съобщение.

— Здрасти, Джак. Ще се радвам да изляза на среща с теб. Благодаря ти, че работиш по случая. Предполагам, че си свършил цялата работа в Роматех, затова просто ще се срещнем там в осем и половина, окей? Чао.

Лара се изкъпа и след тридесет минути чудене, най-накрая избра синя лятна рокля с бял сламен колан. Завърши с бял плетен пуловер, който се смъкваше от едното й рамо, в случай че застудееше. Взе и бяла чанта, която си подхождаше с белите й сандали.

Оправи грима си за десети път и съвестта й я загриза. Някъде имаше отвлечени момичета, които се нуждаеха от помощта й, а всичко, за което можеше да мисли, бе срещата. Позволяваше на привличането си към Джак да излезе от контрол.

Но винаги ще има злодеи, оспори се сама. Колко често се появява любовта? Загледа се в отражението си. Беше ли любов? Можеше ли наистина да се влюбва?

Гърдите й се свиха в изблик на нетърпение и несигурност, докато събираше нещата си и излизаше от апартамента. Взе метрото до станция Гранд Сентръл и след това хвана бързия влак до Уайт Плейнс. Беше почти седем, когато таксито й пристигна пред Роматех. Сградата беше по-голяма, отколкото си беше представяла, а и беше напълно заградена. Предната порта беше затворена, а наблизо стоеше охрана.

Когато охранителят се приближи към таксито, тя свали прозореца си и показа полицейската си карта.

— Здравейте, искам да говоря с отговарящия за сигурността. Имам уговорка с Джак… Венеция, когато дойде.

Пазачът я погледна съмнително.

— Не съм чувал досега полицията да пристига в такси. И, не се обиждайте, но ми изглеждате повече като модел, отколкото като полицай.

Тя се усмихна. Подаде му значката.

— Провери я, ако трябва, след това ме пусни да говоря с началника.

Той проучи значката.

— Лара Баучър? Чувал съм за вас.

Чувал какво? Лицето й се изчерви.

С усмивка пазачът й върна значката.

— Само минута — тръгна към кабинката за охраната и се обади по телефона.

Лара изръмжа вътрешно. Не беше мислила, че ще е толкова трудно да влезе. И не беше осъзнала, че никой няма да й повярва, че работи по случай, докато е облечена по този начин. Беше прекалено очевидно, че преследваше Джак.

Охраната се върна до таксито.

— Госпожице Баучър, Хауърд Бар ще ви посрещне на входната врата. — Той натисна бутон на дистанционното си и желязната порта се отвори.

Таксито продължи по двулентовия път ограден с дървета. Тогава точно след един завой се появява сградата. Имаше малък паркинг отпред и по-голям вляво до страничен вход. От главния вход сградата се простираше в няколко крила и изпъкваше на фона на красиво поддържаните зелени площи.

Огромен мъж в панталони цвят каки и поло се появи от главната врата тъкмо когато таксито спираше.

Лара плати на шофьора и слезе от колата.

— Здравейте. Аз съм Лара Баучър — подаде тя ръка.

— Хауърд Бар. — Той стисна дланта й. — Чувал съм за вас.

— Ъм… мерси. — Проследи с поглед как плъзна идентификационната си карта през сензор, след това допря длан в друг. — Със сигурност имате засилена охрана.

— Да. — Зелена светлина се появи на клавиатурата и вратата се отвори. — Влезте.

Тя пристъпи в широкото фоайе и забеляза няколко растения в саксия върху мраморния под и красиви картини по стените. Мирисът на антисептичен препарат се носеше във въздуха, напомняйки й на болница. Но не беше изненадващо, тъй като се нуждаеха от стерилна околна среда за създаването на синтетична кръв.

Хауърд я поведе към малка маса вдясно.

— Съжалявам, но ще трябва да проверим чантата ви.

— Разбирам. — Тя постави бялата си плетена чанта на масата. Слава богу, беше оставила пистолета си вкъщи. — Джак спомена, че имате врагове.

— Да. — Харолд прегледа чантата й е големите си ръце, след това я закопча. — Имаше няколко атентата е бомби, затова трябва да сме много внимателни.

— Защо някой би искал да взриви това място? — Лара преметна чантата през рамо. — Синтетичната кръв, която правите, е спасила много животи.

— Да, но има някои… чудаци, които възразяват, че кръвта не е истинска. Затова, госпожице Баучър, как мога да ви помогна? Джак няма да е на разположение за повече от час.

— Разследвам изчезването на изчезнала колежанка в събота вечерта.

Хауърд кимна.

— Джак работеше по това снощи. Оставил е информацията на лаптопа. Искате да я видите ли?

— Да, моля.

— Насам. — Хауърд я поведе надолу по коридора вляво. — Ще ви позволя да използвате залата за заседания. Джак спомена, че работи с вас, затова предполагам, че няма нищо нередно в това да прегледате информацията, която е открил.

Лара се подразни. Разбира се, че нямаше нещо нередно. Изчезналото момиче беше работа на полицията.

— Предполагам, че Джак е бил тук в събота вечер като охрана?

— Да. — Хауърд се намръщи. — Защо питате?

— Стандартна процедура — измърмори тя.

Мислено отбелязваше надписаните врати, които подминаваха. Тоалетна, Склад, Зала за заседания. Детско отделение? Стори й се, че чу детски смях зад вратата. Зъболекарски кабинет.

— Имате си зъболекар тук?

— Да. Шана Драганести — Хауърд посочи към кабинета. — Предоставя грижа за всички служители на минимална цена.

— Това е мило. Е, докога стоя Джак в събота вечер?

— Цяла нощ. — Хауърд спря. — Не го считате за заподозрян, нали? Джак е страхотно момче. И ако беше виновен, защо би помагал със случая?

Лара пристъпи от единия крак на другия.

— Не искам да звуча неблагодарна, но ако можете да ми предоставите някакво солидно доказателство, че е бил тук онази вечер, това ще изясни нещата.

Хауърд я погледна намръщено.

— Добре. Ще ви покажа охранителни записи от събота вечер. — Той я поведе към врата, чиито надпис гласеше МакКей секюрити. Отново мъжът пъхна идентификационната си карта и постави ръка на сензора. — Имаме малко оръжия вътре, затова е добре заключено.

— Разбирам — Лара го последва.

Първоначално й приличаше на обикновен охранителен офис: бюро, компютри, шкафчета с документи, стена, изпълнена с монитори, свързани е камери за наблюдение. Но след това забеляза оградената част отзад. Ченето й щеше да удари пода.

Малко оръжия? Тя тръгна към клетката със сензорна ключалка, броейки пушките, наредени на поставка. Дванадесет. Безброй пистолети на един рафт. Сандъци, пълни с амуниции на друг. Но това, което грабна вниманието й, бяха мечовете. Блестящи широки мечове и шпаги запълваха лявата стена. На дясната бяха изложени ками и ножове, които изглеждаха особено смъртоносни.

Тя сви пръсти около верига, привързана към клетката, и проучи мечовете. Някои изглеждаха доста стари. И какъв старомоден начин да защитаваш сграда.

Старомоден. Тази дума започваше да я преследва.

— За какво са ви всичките мечове? Да не очаквате нападение от орда викинги?

Хауърд изсумтя, сядайки зад бюрото.

— На момчетата им харесва да ги събират. — Той започна да пише на клавиатурата. — Добре, показвам ви видео от нощта в събота.

Лара се обърна да погледне към мониторите. Замъглиха се за секунда, след това се проясниха. Числата, показващи датата от миналата събота, бяха в десния долен ъгъл заедно с часа. Двадесет и едно. Девет часа вечерта.

Хауърд се присъедини до нея пред мониторите, държейки дистанционно.

— Както можете да видите, сградата е сравнително празна събота вечер. Само охрана и хора, които ходят на служба.

— Виждам. — Лара забеляза, че повечето монитори показват празни коридори.

Разпозна фоайето. Няколко човека се бяха събрали там.

Размазано движение на друг монитор привлече вниманието й. Изглеждаше сякаш някой тича с невиждана бързина през хората.

— Колко бързо се движи този човек?

— О, просто е на забързан кадър — измърмори Хауърд.

Тя се запита дали наистина може единият екран да показва забързан кадър, докато другите не.

Хауърд показа един от екраните.

— Ето го Джак, излиза от офиса.

Лара наблюдаваше изисканата му дълга крачка.

— Откога го познавате?

— Откакто започна да работи за МакКей — отвърна Хауърд. — Около десет години предполагам.

Лара видя малко момченце, което притича в коридора. Джак го вдигна на ръцете си.

— Кой е това?

— Константин Драганести. Синът на Роман и Шана — обясни Хауърд. — Жената, която излиза от детското отделение с новороденото, е Шана.

Лара се усмихна, когато видя Джак да отстъпва. Изглежда се чувстваше напълно комфортно в компанията на малчуган, но бебето го ужасяваше. Шана подаде бебето на по-възрастна жена, която също излезе от стаята. Докато втората връщаше децата в детското отделение Шана тръгна надолу по коридора заедно е Джак.

— Тръгнаха към параклиса за служба — обясни Хауърд. — Ще превъртя.

Лара забеляза, че Хауърд беше облечен със същите дрехи, каквито носеше и Карлос в къщата.

— С униформа ли си?

— Да. За охраната на МакКей.

— Не съм виждала Джак да носи униформа.

— Джак е един от топ разследващите и често работи под прикритие. Може да прави каквото си поиска. — Хауърд натисна копче на дистанционното. — Скоро ще ги видиш как излизат от параклиса.

— Малко е странно да имате църковни служби тук.

Хауърд сви рамене.

— На Роман му харесва. Добре, ето ги — Хауърд посочи към монитора. Всички излизаха от параклиса. Повечето влязоха в стаята вдясно. — Това е общата стая, където отиваме за напитка. Няма камера там.

Лара забеляза Джак пред параклиса. Говореше с шотландец в килт, когото Лара беше срещнала на сватбата. Роби. Двамата влязоха в общата стая. Часовникът в ъгъла на екрана показваше двадесет и два часа. Изглежда, Джак наистина имаше алиби.

Възрастната жена се появи на монитора, предоставяйки гледка към коридора пред детското отделение. Ходеше с бебето в ръце и малкото момче, което подскачаше до нея. Скоро се появиха на монитора пред параклиса. Момчето скочи в ръцете на баща си. Роман Драганести го прегърна и Шана взе бебето. Бяха прекрасно семейство и изглеждаха толкова нормални…

Всички хора изглеждаха нормални и мили. Лара се зачуди дали не е била прекалено подозрителна, когато включваше Джак. Може би трябваше просто да се отпусне и да се наслади на факта, че е привлечена от него.

Примигна, когато изведнъж Джак влезе в коридора. Имаше чаша в ръката си и пиеше от нея. Най-накрая! Доказателство, че пиеше.

Лара се приближи до екрана.

— Какво пие той? Вино?

Картината изчезна от екрана.

— Какво… — Тя погледна към Хауърд и забеляза, че е оставил дистанционното на бюрото.

— Предполагам това е достатъчно, за да докаже алибито му — той въведе нещо в клавиатурата и мониторите се върнаха към реално време. — Сега, бихте ли искали да видите информацията, която Джак събра снощи?

— Да, искам. Благодаря.

— Всичко е тук. — Хауърд вдигна лаптопа и тръгна към вратата. — Може да го ползвате в конферентната зала, отсреща в коридора.

Лара грабна чантата си, за да последва Хауърд и погледна към черните монитори. Параноична ли беше, или той й бе попречил да види нещо?