Керелин Спаркс
Тайният живот на един Казанова (10)

Глава 10

Мегън, това е Джак… Венеция. — Лара осъзна, че все още не знаеше фамилията, което беше малко обезпокоително, тъй като винаги се оказваше в ръцете му, целувайки го. — Той ще ни помогне да намерим Ванеса.

— Добре. — Очите на Мегън се разшириха, когато видя Джак да стои до вратата й.

— Как сте? — кимна той учтиво. — Можем ли да влезем?

Мегън се отдръпна назад, но се спъна, зяпайки Джак. Лара знаеше какво е усещането. Този мъж някак успяваше да превземе всичките ти сетива.

Той затвори вратата.

— Седнете, моля. Това ще отнеме само минута.

Мегън тръгна назад, докато не се строполи на леглото си. Лара седна срещу нея на другото легло. Взе химикалка и лист от чантата си и се зачуди какво точно ще прави Джак на това момиче.

Той се облегна небрежно на вратата.

— Е, Мегън, ти и Ванеса добри приятелки ли сте?

— О, да. Тя е най-страхотната приятелка, която някога съм имала. Аз… надявам се да е добре. — Долната й устна се разтрепери и очите й се напълниха със сълзи. — Толкова се страхувам за нея.

— Сигурен съм — каза Джак нежно. — Къде отидохте с Ванеса снощи?

Промяната в изражението на Мегън беше притеснителна. Кожата на Лара настръхна, докато гледаше как младата жена преминава от състояние близо до плач до напълно празно изражение за няколко секунди.

— Бяхме в стаята си, учехме — отвърна момичето с безизразен, машинален глас.

Вълна от леден въздух заля стаята. Треперейки, Лара се съсредоточи върху Джак. Чий човешки мозък можеше да променя температурата? Той се мръщеше, напълно съсредоточен върху Мегън. Златните пръски в очите му блестяха.

Лара преглътна трудно. Какво всъщност знаеше за него?

Той пристъпи към Мегън.

— Къде бяхте снощи?

— Ние бяхме… в стаята. — Мегън се запъна и затвори очи.

Странен звук на пукащо статично електричество се разнесе покрай Лара. Под бръмченето, й се стори, че прихваща нисък мъжки глас. Звучеше като Джак, но тя не можеше да различи думите. Сигурно комуникираше телепатично, защото устните му не помръдваха.

— Да — прошепна Мегън.

Да, какво? Да, щеше да отговори на въпроса истинно, или да, щеше да каже всичко, което й заповядваше телепатично? Неспокойство погъделичка гърба на Лара. Можеше ли ЛаТоя да е права? Дали Джак не програмираше Мегън да излъже заради него?

Той постави ръка на главата на момичето и затвори очи.

— Ще си спомниш. Къде беше в събота вечер?

— Бяхме в… — Мегън се намръщи. — Отидохме в сградата за студентско обслужване на семинар. Ванеса искаше да идем.

— Кой представяше семинара? — попита Джак.

— Той… — Мегън се отдръпна.

Джак отново посегна към главата й, покривайки челото й.

— Кой беше той?

— Аполон — прошепна тя.

Лара записа името в бележника си.

— Опиши ми го — нареди Джак.

— Висок, рус, много добре изглеждащ. — Мегън набръчка носа си. — Много блед.

Лара спря на средата на думата. И тя винаги бе мислела, че и Джак е доста блед.

— Какво ви каза Аполон? — попита Джак.

— Той ни показа презентация на пауър пойнт със снимки на скъпи курорти и СПА. Попълнихме проучване за любимите ни СПА терапии и един късметлия беше избран да спечели СПА пакет. Платени разноски за една седмица. Ванеса беше късметлийката.

Лара поклати глава. Такъв късмет можеше да те убие.

— Той каза ли къде се намира СПА центърът? — попита Джак.

— Не знам — смръщи се Мегън. — Изглеждаше хубаво. Класическа гръцка архитектура. Бели мраморни сгради. Някъде в провинцията.

— Благодаря ти, Мегън. Сега ще заспиш и когато се събудиш на сутринта, няма да помниш, че сме идвали. Няма да си спомняш, че си отговорила на въпросите ми. — Джак я пусна.

Тя падна странично на леглото си и Джак я дръпна така, че главата й да е на възглавницата. Студеният въздух в стаята започна отново да се стопля.

Лара бързо пристъпи към леглото, махайки джапанките на Мегън.

— Защо изтри паметта й за нас?

Джак я зави.

— Докато се придържа към историята, която Аполон я е програмирал да разказва, ще е в безопасност. Ако някога заподозре, че говори за него, животът й ще е в опасност.

Лара кимна.

— Разбирам. — Тя тръгна към вратата. — Съмнявам се, че наистина се казва Аполон.

— Съгласен съм — Джак загаси лампите, докато излизаше от стаята. — Сигурно си мисли, че си отива с гръцката архитектура на този предполагаем курорт.

— Безплатен СПА пакет ще е доста трудно за устояване от всяка жена — Лара посочи към коридора. — Искаш ли да видиш и другите приятелки?

Тя го поведе към стаята на Кармен и Рамя. Рамя беше в библиотеката и учеше, затова Джак приложи страшния си умствен капан върху Кармен. Както и Мегън, Кармен съобщи, че Аполон е висок, рус и красив, и че Ванеса е била избрана да спечели СПА пакета. Те оставиха Кармен заспала и тръгнаха към другия край на кампуса, към сградата за студентско обслужване. Нямаше и следа, че Аполон е попълвал каквито и да било документи за наемане на стаята и мениджърът не го помнеше.

Лара забеляза автомат на път към изхода.

— Имам нужда от нещо за пиене. Искаш ли нещо? — тя затършува из чантата си за портмонето си.

— Не, благодаря — той извади портфейла си и пусна един долар в машината, преди тя да може да отвори портмонето си.

Със сигурност беше бърз.

— Мерси — тя натисна бутона за диетична кола.

За пореден път отказваше да пие заедно с нея.

— Да те закарам ли у вас сега?

— Да, благодаря — тя отпи от шишето, докато той отваряше вратата.

Вървяха заедно през кампуса, а Лара мислено разглеждаше всичко, което бяха открили засега. Отвличането на колежанки беше достатъчно често, но да използваш умствен контрол, за да успееш, определено беше различно. Аполон беше прикрил следите си толкова добре, колкото и Джак в хотел Плаза. Колко ли хора притежаваха тази способност? Колко престъпления се случват ежедневно, които са толкова добре прикрити, че никой не знае, че изобщо са се случили? Перфектното престъпление, ако жертвата не осъзнава, че е жертва.

Лара потисна потръпването си. Всички тези мисли бяха много обезпокояващи. Можеше да има престъпно обединение на тайните умствени манипулатори, които насилваха, изнасилваха и убиваха невинни. И ако никой не знаеше за него, как можеше да се спре?

Тя отпи от колата.

— Джак, трябва да намерим този тип. Може да е сериен убиец.

— Съгласен съм.

Когато наближиха паркинга, тя осъзна, че и Джак беше много тих. Мръщеше се очевидно потънал в размисли. Колко неща, които знаеше, не споделяше?

— Е, какво следва? — попита го.

— Ще открия информация. — Той погледна към нея с крива усмивка. — Аз съм детектив, помниш ли?

— Потаен детектив — измърмори тя.

— Това е най-добрият тип. — Той въведе кода, за да отключи Лексуса.

— Ако ще работим заедно, трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

Израз на болка прекоси лицето му, докато й отваряше пасажерската врата.

— Ще направя каквото мога.

Което означаваше „не много“, предположи Лара, докато се настаняваше на седалката. Той затвори вратата след нея и заобиколи колата. Още веднъж тя се изуми от това колко старомоден беше. Закопча колана си и постави колата си на поставката за чаши.

Той се качи и запали колата.

— Искам да ти благодаря, Лара, че ми каза за случая.

— Пак заповядай. — Тя се заигра с чантата си, събирайки кураж, докато той изкарваше колата от паркинга. — Знаеш ли, когато те запознах с Мегън и Кармен, осъзнах, че не съм сигурна за фамилията ти. Наистина ли е Венеция?

— Венеция е родният ми град — той я погледна с усмивка. — Искаш ли да го видиш?

Тя примигна.

— Ами, да. Разбира се. — Винаги беше мислела, че ще е невероятно романтично да плава с гондола заедно с красив италианец. Кой не би? И копелето сменяше темата. Беше добър в манипулацията дори без да използва медиумски сили. — За фамилията…

— Ще те заведа.

— Моля?

Той зави на юг към паркинга Хенри Хъдсън.

— Ще те заведа във Венеция.

Тя го погледна със съмнение.

— Ако настояваш, но може първо да искаш да напълниш резервоара. И мисля, че имаше океан някъде по пътя, който може да е проблем.

Той се изсмя.

— Не съм се подготвил да тръгна тази вечер.

— Много ясно. Нямам самолетен билет. И не мога и да си позволя един, така че, дори да ми харесва офертата, ще трябва да пропусна.

— Няма да ти трябват пари, bellissima. Можеш да останеш в моя palazzo.

— Това като замък ли е?

— Ще се качим на гондола под лунната светлина — продължи той. — И ще ти покажа любимите си места.

— Как може мъж, работещ като детектив, да си позволи palazzo?

Той сви рамене.

— Не е много голям palazzo. Принадлежи на семейството ми от години. А пък работя, защото искам нещо различно от просто съществуване. Желая да правя нещо смислено, като да спасявам света от лошите. Това е общото между нас, нали?

— Да, но аз нямам суперсили като теб.

— Имаш сила, bellissima. Можеш да накараш мъж да коленичи.

Тя изсумтя.

Той се усмихна половинчато.

— Може и да се изненадаш какво мога да правя аз, когато съм на колене.

Бузите й пламнаха.

— Значи, този твой palazzo — някой от семейството ти живее ли там? — попита тя небрежно, надявайки се да получи повече лична информация за него.

— Не. Не ходя там често. Обикновено само по задачи.

— Имаш ли изобщо някакво семейство?

— Имам… далечен братовчед, който управлява семейния бизнес. Аз съм главен инвеститор.

— И какъв е семейният бизнес?

— Корабоплаване. — Той я погледна развеселено. — Малко или много съм запознат с океаните.

— Добре. Сега се чувствам много по-спокойно.

Той изсумтя тихо.

— Cara mia, никога не си напълно в безопасност с мен.

Кожата й настръхна.

— Заплашваш ли ме?

Джак й се усмихна шеговито.

— Нищо болезнено. Ако ти се нахвърля, ще го направя, за да ти доставя удоволствие.

— О! — Сега цялото й лице пламна и тя обърна глава към прозореца.

Минутите се изнизваха и напрежението в колата растеше. Светофари светваха и се надуваха клаксони, но всичко това изглеждаше далечно, сякаш бяха сами в света, като че ли нищо не можеше да ги докосне в усамотения им пашкул. Бяха само той, тя и странната магнетична енергия, която ги придърпваше един към друг.

Особено чувство за предопределеност завладя мислите й, карайки я да се чувства сякаш целият й живот е минал единствено и само за да достигне този момент. Този миг с Джак.

Мислеше си, че ако мълчи, това ще помогне, но не беше така. Тежко желание я заобикаляше, обливайки я в горещина. Усещаше го толкова плътно, че можеше да се закълне, че имаше физическа връзка между нея и Джак. Ако той не караше, вече да се беше преместила в него.

Той сви по канала, карайки на изток. Прочисти гърло.

— Джак?

— Да? — Гласът му беше неестествен.

И той ли го усещаше?

— Ако някога… имам предвид, ако спим заедно, искам да е изцяло мое решение. — Тя се обърна към него. — Обещай ми, че няма да използваш манипулативните си сили, за да ме плениш по един или друг начин.

— Обещавам. — Джак я погледна тъжно. — Не бих го приел другояче.

— Благодаря ти. — Тя си пое дълбоко въздух. — Как е фамилията ти, Джак?

— Добър въпрос. Представям се е името Джакомо ди Венеция, тъй като фамилията ми винаги е била под въпрос. — Очите му проблеснаха развеселено. — Аз съм копеле, но сигурен съм, вече си забелязала.

Тя се усмихна.

— Да, беше болезнено ясно от началото.

Той се изсмя.

— Според удостоверението ми за раждане аз съм Хенрих Джакомо Соколов.

— Шегуваш се. Ти си… чех?

— Наполовина чех от страна на майка ми. Името на съпруга й е било Соколов. Никога не съм използвал това име, тъй като нямам кръвна връзка с този измамен съпруг, който отказа да ме пусне в къщата.

— Съпругът на майка ти те е отхвърлил, докато си бил бебе?

Джак сви рамене.

— Защо не? Бях доказателство за изневярата на жена му. Той я изпрати опозорена обратно при семейството й и тя умря след няколко години. Не съм я познавал наистина.

— Това е ужасно! — Лара се наведе към него. Горкият Джак. — Какво стана с теб?

— Изпратиха ме до… палата, където баща ми работеше. Стара бавачка ме отгледа. — Джак подкара по моста на Манхатън. — Не беше чак толкова зле. Нана Хелга беше мила жена, пък и виждах баща си, когато можех. Той ме научи на италиански. Говорех на чешки с всички други.

— Значи, баща ти е италианец?

— Беше. Умря, когато бях на седем.

— О, боже, Джак — Лара докосна ръката му. — Толкова съжалявам.

— Няма за какво. Баща ми беше на седемдесет и три, когато умря. Имаше пълноценен живот. Много при това.

— Какво стана с теб след това?

— Изпратиха ме да живея с чичо си и няколко братовчеда във Венеция — той стисна ръката й. — Влюбих се в града. Бих искал да ти го покажа.

— Е, може би. Ще бъде хубаво. — Лара осъзна, че все още не й беше казал фамилията си. Още нещо в историята му й се струваше странно познато. — Баща ти е бил италианец, но е работел в Чехия, където е срещнал майка ти?

— Живял е на много места, но някак е успявал да не оставя следи. — Джак се насочи към нейната улица в Бруклин. — Мога ли да те видя утре вечер? Може да поработим още малко по случая.

— Имаш предвид отвличането? — Беше толкова заинтригувана от историята му, че почти беше забравила за Аполон.

— Какво ще кажеш за осем и четиридесет и пет? — Той сви по улицата й. — При теб?

— Добре. — Тя събра нещата си. — Благодаря, че ми помогна.

— Лара… — Той спря колата пред сградата й. — Искам Аполон да бъде спрян. Моля се момичетата да са още живи. Но преди всичко желая да защитя теб.

— Ще се оправя. — Тя откопча колана.

Той докосна бузата й. Сърцето й подскочи.

— Искам да те целуна — каза той тихо. — Може ли?

— Да.

О, боже, да.

Тя прокара пръсти по високите му скули, след това по бузата му и по тъмната набола брада по челюстта му.

Той се наведе напред и притисна устните си в нейните. Устата му се движеше бавно, сладострастно, карайки я да желае силно да отвори своята. Тя плъзна ръка по задната част на врата му и прокара пръсти през меката му тъмна коса. Беше толкова вкусен, толкова изкушаващ.

Той прекрати целувката и се настани на седалката си.

— Лека нощ, Лара.

Копелето. Сигурно знаеше, че я оставя разгорещена и притеснена. Червеният оттенък в очите му й показа, че и той е възбуден колкото нея.

— Лека нощ, Джак.

Тя слезе от колата и побърза към трите стъпала, водещи до сградата.

— Е, как мина? — ЛаТоя се беше облегнала на рамката на вратата за спалнята, облечена в пижама.

Лара включи компютъра на бюрото си.

— Беше страхотно. Вече имаме описание на престъпника. Висок, рус и се представя като Аполон.

— Супер. — ЛаТоя се прозя. — И Джак се държа прилично?

— Да. — Лара се свърза с интернет и потърси в гугъл Джакомо Казанова. — Изглеждаш уморена. Отивай да си лягаш. Ще ти разкажа утре.

— Добре. Лека нощ — ЛаТоя затвори вратата към спалнята си.

Когато Джак й беше разказал за детството си, някои неща я притесниха и й беше отнело известно време да разбере защо. Бащата на Джак беше живял толкова неприличен живот, че старият отец, който обучавал Джак, се притеснявал, че ще последва пътя му. Баща му бил женкар, който е живял на много места. Последната му работа е била в Чехия, където прелъстил майката на Джак. Умрял на седемдесет и три.

Докато Лара преглеждаше биографията на Казанова, сърцето й се сви. След това заби силно. Джакомо Казанова. Известен женкар. Живял на много места, докато някакъв скандал не го накарал да се премести. Последната му работа била като библиотекар в замъка на Дуке в днешната Чешка република, където умрял на седемдесет и три. През 1798 г.

Стомахът на Лара се обърна и тя притисна ръка към устата си, за да спре жлъчката, която се покачваше в гърлото й.

Не, беше някакво странно съвпадение. Хората не живееха повече от двеста години. Просто си представяше. Но беше ли си измислила супер бързината и слуха на Джак? Способността му да се телепортира и да контролира умове?

Тя скочи на крака и започна да обикаля хола. Кой беше той? Какво беше той?

Трябваше да е човек. Сърцето му биеше. Беше го почувствала. Беше почувствала дъха му срещу лицето си, когато я беше целунал. И беше почувствала ерекцията му под ципа на панталоните му.

Лара крачеше напред-назад, но нищо нямаше смисъл. Строполи се на дивана и грабна тефтерче от масичката за кафе. Щеше да разгадае това, мамка му. Ако щеше да става детектив, то трябваше да е достатъчно умна, за да разрешава загадки.

Написа заглавие на страницата: „Не познаваш Джак“. След това започна да изрежда характеристики. Интелигентен. Силен. Красив. Остроумен. Секси. Сладък. Великолепен. Закрилнически настроен. Подкрепящ. Щедър. Палав. Целува се добре. Лара се смръщи към листа, след това го задраска с голямо Х. Изглеждаше като лист с пожелания за перфектното гадже, не улики за истинската му същност.

Погледът й премина отново през листа. По дяволите, щеше да е перфектното гадже, ако в него нямаше нещо странно. Трябваше й списък със странните му характеристики. Започна да пише. Телепортация; чете мисли и манипулира; супер скорост, сила и слух. Това бяха очевидните. Трябваше да дълбае по-дълбоко. Истината можеше да се крие в неизвестното.

Потаен. Определено имаше нещо потайно в него.

Трудолюбив. Мотивиран. Беше останала с впечатлението, че не му трябва да работи, за да се прехранва. Той се бореше с, както сам ги беше нарекъл, лошите.

Има врагове. Беше споменал за такива няколко пъти. И приятелите му, и враговете му имаха способността да контролират умове.

Какво друго? Старомоден. Това я накара да трепне. Беше казал, че е бил на седем, когато баща му е умрял. Ако баща му беше умрял през 1798 г.?

Никога не пие с мен. Като се замисли, никога не го беше виждала и да яде.

Блед. Мегън беше казала, че и Аполон е блед.

Очи, които могат да светят в червено.

Лара се загледа в листа си. Мислено отмяташе възможностите, които ЛаТоя беше споменала в нощта, когато беше дошъл на вечеря. Тогава идеите й бяха изглеждали глупави, но не и сега. Супергерой. Мутант. Извънземно. Биодроид.

Можеше ли тайната на Джак да има нещо общо с Роматех Индъстрис? Ако Роман Драганести беше успял да клонира кръв, какви други странни неща беше успял да измисли?

Лара хвърли списъка на масичката за кафе и се излегна на дивана. Разтърка челото си. Каквото и да беше Джак, предизвикваше силно главоболие. Ако беше поне малко умна, щеше да го избягва. Но знаеше, че няма да го направи. Когато ставаше дума за Джак, Лара беше безнадеждно заинтригувана. И се увличаше бързо по него.