Керелин Спаркс
Коледно желание (5)

Глава 5

Йедрек Янов мина бавно през новия си офис в Руско-Американското сборище в Бруклин. Дотук, добре. Скенерът му не засичаше никакви бръмбари. Когато пристигна в четвъртък вечер, бе открил няколко. Подозираше, че в сборището му има къртица, но преди да открие копелето, щеше да продължава да проверява офиса си всяка нощ.

Подобна нелоялност и негодност нямаше да бъде толерирана. Като новия господар, предишната вечер той бе дал да се разбере, че ще очаква повече от сборището си. Всеки член, който не е готов да умре, за да постигне целите му, спокойно можеше да умре още сега. Той подсили речта си, като заби кол в един от членовете на сборището, който не изглеждаше особено впечатлен.

Това обикновено действие бе направило чудеса за мотивацията на всички останали. Мъжете бяха предложили да ловуват за него. Жените бяха предложили да го изчукат. Всички, с изключение на една. Малката брюнетка, Надя, изглеждаше ужасена от него.

Така че, естествено, той избра нея. Усмихна се, припомняйки си бруталния час, който бе прекарал с нея. Когато най-накрая я бе оставил да си тръгне, облята в сълзи, се наслади на факта, че сега страхът й от него се е увеличил. Но тя все още имаше останал дух. Щеше да го пречупи достатъчно скоро. Това бе игра, на която се бе наслаждавал много пъти през вековете.

Приключи с претърсването на стаята. Беше чисто и щеше да остане така сега, когато той отговаряше. Предишните господари на сборището са били идиоти. Иван Петровски бе свършил предаден и убит от собственото си сборище. Катя Миниская бе натрупала много пари само за да ги пръсне след това в патетичен опит да убие бивш любовник, който я бе зарязал.

Нито Иван, нито Катя бяха разбрали какво бе наистина важното. Когато Роман Драганести бе нахлул в тази сграда през деня, за да спаси един от слугите си, Иван просто бе увеличил броя на дневната охрана. Какъв идиот! Драганести е бил буден през деня. Важността на този факт напълно бе убягнал на Иван. И на Катя.

Един вампир, който може да остане буден през деня, можеше да управлява света. Всички вампири щяха да му се кланят от страх да не бъдат убити през мъртвешкия си сън.

— Господарю?

Юри почука на вратата. Тя бе отворена, но той се страхуваше да влезе, преди да получи разрешението на Йедрек.

Добре. Бързо се учеха. Йедрек седна зад бюрото си и пусна детектора за бръмбари в шкафчето.

— Влез.

— Нося доклада и снимките, които поискахте.

— Покажи ми ги.

Юри остави няколко дигитални снимки на бюрото.

— Това е Роматех и някои от вампирите, които работят там.

Йедрек разпозна на снимките Драганести и бодигарда му Конър Бюканън.

— Кой е това?

— Грегори Холщайн. Вицепрезидентът на Роматех.

— Къде е информацията за дома на Драганести?

Юри преглътна.

— Не успяхме да го открием, засега — бързо прибави той в отговор на погледа на Йедрек. — Ето няколко снимки на градската му къща в Горен Ийст Сайд.

Йедрек ги разгледа. Имаше един шотландец, облечен с килт и млад чернокож с униформа на МакКей.

Юри посочи към снимката на трети мъж.

— Този мъж пристигна миналата вечер. Не сме сигурни, кой е. Не съвпада с никоя от по-старите ни снимки.

Йедрек изучаваше снимката на млад мъж, облечен в килт с червено и зелено.

— Още един проклет шотландец. Кълна се, че МакКей има несекващ запас от тях. — Той вдигна последната снимка, на която имаше млада руса жена.

— Кой е това? Курвата им?

— Сигурно. — Юри пристъпи на място. — Тя е смъртна.

— Откъде знаеш?

— Аз… познах я. В понеделник вечерта се хранех от нея.

Йедрек остави снимката.

— Не беше ли това вечерта, в която остави да убият Сашенка?

— Конър Бюканън го уби — бързо каза Юри. — Всичко бе под контрол, докато не се появи той.

Йедрек сви ръце в юмруци.

— Били сте трима срещу един. Трябвало е да убиете проклетия шотландец. Какво ви казах за некомпетентността?

Юри пребледня.

— Няма да бъде толерирана.

Йедрек се вгледа в мъжа, оставяйки страхът на Юри да нараства с всяка изминала минута. Той пое дълбоко въздух. Обичаше миризмата на страха.

— Късметлия си, че това се е случило, преди да стана господар. Сега съм гладен. Доведи ми някоя смъртна.

— Да, господарю. — Юри се поклони. — Веднага.

Йедрек прокара пръст по лицето на момичето от снимката.

— Доведи ми блондинка. Чувал съм, че с тях е по-весело.

 

 

След като взе метрото, а после повървя малко до площад Вашингтон, Тони стигна до апартамента на втория етаж, който делеше със Сабрина. Остави чантата и ключовете си на масичката за кафе, свали якето и шала си и ги метна върху малкия диван. Котката на Сабрина Уондъркити скочи от едно кресло и се заувива из краката й.

— Здрасти, Уон. — Тони я погали зад тигровите й уши. — Виждала ли си майка си?

Уон я погледна раздразнително, след това измарширува до обособената кухня и застана в кралска поза до купичката си за храна.

— Не ми се прави. Знам, че Карлос те е хранил.

Тони надниква в стаята на Сабрина.

Помещението изглеждаше по същия начин, като в неделя — захвърлени дънки на пода, отворени учебници лежаха върху пурпурната кадифена завивка. Преди да излезе в неделя вечерта, Сабрина бе прекарала по-голямата част от деня, учейки за изпитите тази седмица — изпити, които бе пропуснала. Тони бе ходила при всички професори на Бри в понеделник, за да им обясни, защо Бри ще отсъства. Тя щеше да бъде скъсана по всичките си пет дисциплини.

Сякаш животът на Сабрина внезапно бе замразен, наред със стаята й. Тони се зачуди дали животът им ще бъде същият отново.

Включи лампата до леглото, след това се разрови из чекмеджето на нощната масичка. Сърцето й се сви, щом забеляза картичката за рождения й ден, която Бри бе запазила. Тони й я бе подарила преди години. Това бе първият път, в който бе взела картичка предназначена за сестра.

Доколкото се отнасяше до Тони, Бри бе нейна сестра. Двете бяха приятелки от десет години. Прекарваха празниците и почивките си заедно. Господ бе свидетел, че собствените им семейства не ги желаеха.

Затова бе толкова странно, че Бри бе напуснала болницата с леля си и чичо си. Тони бе чувала толкова малко за двойката през годините, че не можеше да си спомни пълните им имена. Джо и Гуен нещо си, които от време на време се сещаха да пратят на Бри по една картичка за Коледа. Защо изведнъж се бяха заинтересовали от племенницата си?

Тони откри пухкав розов тефтер с адреси и запрелиства страниците. Тъжно бе колко малко адреси бяха записани. Още по-тъжно бе колко имена бяха задраскани през годините. Горката Бри. Беше й толкова трудно да намери хора, на които да вярва.

Тони занесе тефтера във всекидневната и седна на дивана. Уондъркити скочи върху задната облегалка и замърка до ухото й.

— Липсва ти твоята мама, нали? — Тони изтълкува силното мъркане като потвърждение. — Да, на мен също.

Тя прехвърли страниците на тефтера.

— Аха! — Под буквата „П“ откри д-р Джо Проктър и Гуен, които живееха в Уестчестър. Това трябваше да са те, макар че Тони не знаеше, че чичо Джо е доктор.

Тя се протегна през облегалката на дивана за безжичния телефон и забеляза, че индикаторът за съобщения свети. Четири съобщения. Три бяха от нея, тъй като се бе обаждала три пъти. Може би четвъртото бе от Бри.

Тони пусна съобщенията и чу как гласът й става все по-тревожен с всяко следващо съобщение. Най-накрая дойде ред на последното съобщение.

— Бри, Джъстин е. Трябва да ми простиш, скъпа…

Да бе. Тони спря съобщението. След това набра номера на семейство Проктър. Какъв доктор бе Джо? Проктолог? Изсумтяването й бе прекъснато от женски глас с испански акцент.

— Домът на доктор Проктър.

— Здравейте. Сабрина там ли е?

Тони дочу приглушени гласове в далечината.

На телефона прозвуча друг глас.

— Добър вечер. Обажда се Гуен Проктър.

— Аз съм Тони, съквартирантката на Бри. Бих желала да говоря с нея.

— Опасявам се, че това не е възможно в момента. Тя спи и не мисля, че трябва да я събуждаме, горкичката. Преминала е такова изпитание.

На мен ли ще ми разказваш. Тони също бе преживяла нападение от вампири.

— Добре ли е?

— Да, разбира се. — В гласа на Гуен се прокрадна студенина. — Благодаря, че се обадихте.

— Ще й предадете ли да ми се обади, щом се събуди?

— Не искаме да разстройваме деликатното й състояние.

Това не ли беше?

— Бри ще иска да говори с мен.

— Може би, но вие не сте квалифицирана да говорите с нея. Съпругът ми е отличен психиатър и експерт в тежките психози като тази, в която Сабрина е изпаднала в момента.

Стомахът на Тони натежа, сякаш бе пълен с камъни.

— Бри няма психоза.

Последва пауза, в която Тони чу шептене.

— Госпожице Дейвис? — по телефона прозвуча груб мъжки глас. — Обажда се доктор Проктър, чичото на Сабрина. Уверявам ви, че тя получава възможно най-добрата грижа.

— Просто искам да говоря с нея.

— Като се има предвид обстоятелствата, не мога да позволя това.

Тони сви юмрук около слушалката.

— Вижте какво, тя е на двадесет и три години. Не можете да решавате с кого да говори и с кого не.

— Няма да й повлияете положително в този момент — спокойно й отвърна той. — Горкото момиче вярва, че е било нападнато от вампири.

Тони стисна зъби.

— Да, знам това…

— И сега се страхува, че те могат да се върнат, за да я наранят отново. Ние ще й предоставим безопасната среда, от която се нуждае за възстановяването си.

— Това е прекрасно, но аз все още искам да говоря с нея.

— Последният път, в който е говорила с вас, ви е накарала да докажете, че вампирите наистина съществуват — продължи доктор Проктър. — А вие сте се съгласила.

— Тя лежеше ранена в болницата. Как бих могла да й откажа?

— Не мога да й позволя да разговаря с никой, който ще окуражава параноичната й заблуда. Сериозно ще заплашите напредъка, който постигнахме.

Тони преглътна трудно.

— Какво й правите?

— Даваме й професионална помощ. Приятна вечер.

Той затвори.

— Чакайте! — Тони се вгледа в слушалката. — Задник!

— Надявам се, че това не се отнасяше за мен.

Изплашена, Тони подскочи на дивана, след това се обърна към мъжа, който прескочи кухненския прозорец.

— Карлос! — скара се тя на съседа си. — От колко време стоиш там и подслушваш?

— Достатъчно дълго.

— В такъв случай, да, за теб се отнасяше.

Тя затвори телефона. Сега, като се замислеше, се радваше, че той бе подслушал разговора й. Нуждаеше се от приятел, с който може да сподели случващото се, а сега, когато Сабрина я нямаше й бе останал само Карлос.

Това не бе първият път, в който се бе промъквал зад нея. Той се движеше тихо с такава лекота. Тони предполагаше, че бе усвоил това си умение по време на пътуванията си в джунглата на Амазонка, където бе най-добре човек да не известява присъствието си. С дългата си до раменете черна коса, черните си пуловер и кожени панталони, Карлос почти не се виждаше на площадката на аварийното външно стълбище между двата им апартамента.

Той бе седнал на прозореца, като единият му крак бе в апартамента, а другият отвън и в тъмнината зъбите му светнаха, щом се ухили.

— Хайде сега, скъпа, трябва да си мила с мен. Както изглежда, ще имаш нужда от някого с моите таланти.

Тя изсумтя.

— За кой талант става въпрос? За таланта ти в танцуването на самба, облечен в прашка с пайети?

Той изглеждаше обиден.

— Облечен съм с нещо повече от прашка. Имам яркорозова копринена пелерина и украса на главата от щраусови пера. Огромна е. — Той й намигна. — Като всичко останало в мен.

Тони се разсмя. Карлос винаги се връщаше в Бразилия за няколко дни по времето на карнавала. Тъй като той работеше върху магистратурата си по антропология в НЙУ, винаги бе твърдял, че пътуването бе с образователна цел. Тони и Бри със сигурност бяха научили някои нови неща от видеото, което бе донесъл със себе си.

Той преметна и другия си крак през прозореца, след това провря и дългото си, слабо тяло. Бе великолепен, но беше по-вероятно да им даде съвети за модата, отколкото да излезе с тях на среща. Уондъркити скочи от дивана, тласна се от пода и се озова в ръцете му.

— Мен никога не посреща по този начин — измърмори Тони.

— Тя знае, кой е шефът тук. Здравей, скъпа. — Той потърка главата на котката в гладката си, загоряла буза, а после я остави на пода. — Тъкмо идвах, за да я нахраня, когато те чух да ставаш раздразнителна по телефона.

— Това бяха лелята и чичото на Сабрина. Взели са я у тях и не ме оставят да говоря с нея.

— Хмм. Някои хора са толкова груби. — Карлос отвори шкафа под мивката и извади храната на Уон. — Menina, каза, че ще ми разкажеш какво става.

— Да, знам. — Но как можеше да му разкаже, без да звучи като откачена? — Нямам идея откъде да започна.

— Започни от копелетата, които нападнаха Сабрина. — Карлос сипа от храната в купичката на Уон. — Беше неделя вечер, нали?

— Да. Тя отиде да се пързаля с кънки заедно с Джъстин в Сентрал парк. Скарали са се и си е тръгнала сама.

Карлос прибра храната под мивката и блъсна вратата на шкафчето.

— Merda. Трябвало е да ми се обади.

— Или на мен — съгласи се Тони. — За жалост, Джъстин я е разстроил толкова много, че не е мислила.

Кехлибарените очи на Карлос се присвиха.

— Да не я е наранил той?

— Емоционално да. Казал е нещо от сорта на това как трябва да похарчат парите, които тя ще наследи.

Карлос трепна.

— Не мислех, че той знае за тях.

— Нито аз. Както и да е, Бри се е почувствала напълно предадена и си е тръгнала сама. И тогава лошите момчета са я нападнали.

— Горката menina.

Карлос влезе във всекидневната и се настани на страничната облегалка на дивана.

— Имало е трима… нападатели — обясни Тони. — Бри е свършила с натъртвания и пукнати ребра. Някакви хора са я открили да лежи на снега в безсъзнание и са се обадили на 911. Полицаите са я разпитвали в болницата, но са решили, че все още е в шок от хипотермията и загубата на кръв. Не са повярвали на историята й.

Карлос издаде звук на отвращение.

— Било е очевидно, че е била нападната. Да не са мислили, че се е наранила сама?

— Не, но са решили, че си е измислила, че нападателите са нещо различно от това, което в действителност са били.

— Пребили са я и са я оставили да умре. Какво може да е по-лошо от това?

Вампири. Но никой не бе повярвал на Бри. Дори Тони бе решила, че приятелката й си е измислила някакви несъществуващи чудовища, вследствие на преживяната травма.

— Бри се разстроила, когато никой не й е повярвал, затова ме помоли да ида в парка и да открия хората, които са я нападнали.

Карлос се облегна назад.

— Да не си откачила, скъпа? Трябваше да ми се обадиш, за да дойда с теб.

Той имаше право. Карлос бе експерт по бойните изкуства. Когато бе срещнал Тони и Бри за първи път, преди две години, бе настоял те да тръгнат на курсове заедно с него.

— Иска ми се да го бях направила. Но не мислих, че нещо ще се случи наистина.

Карлос се намръщи.

— Ти също не си й повярвала?

— Сега й вярвам. Понеделник вечер бях сама в парка и тогава се появиха трима… мъже. Опитах се да се преборя с тях, но…

Тони се бе справяла добре, преди те да започнат да се движат супербързо. Това бе първата й улика, че нападателите й не са обикновени хора. Тогава в главата й се бе разбила студена вълна и те бяха нахлули в съзнанието й. Споменът предизвика тръпки, които се спуснаха по гръбнака й.

— Menina. — Карлос седна до нея на дивана. — Какво не ми казваш?

— Аз… не мога да го обясня. Прекалено е странно.

Той я погледна раздразнено.

— Прекарал съм част от детството си в амазонската джунгла. Миналото лято прекарах в джунглите на Малайзия. Виждал съм толкова странни неща, каквито ти не можеш да си представиш.

Тони пое дълбоко въздух. Не би трябвало да казва на никого за вампирите, но как би обяснила дилемата на Сабрина, без да разкрие съществуването им?

— Искам да ми обещаеш, че няма да повториш това пред никого. Говоря сериозно. Ще си имам големи неприятности, ако истината излезе наяве заради мен.

— Мога да пазя тайна. Кажи ми.

— Лошите момчета ухапаха Сабрина. Мен също.

Карлос се стегна.

— Те са били като животни? Искали са… плътта ви?

— Не. Искаха кръвта. Те бяха… вампири.

Тя наблюдаваше лицето му, страхувайки се, че той ще й се изсмее. Карлос остана загледан в нея за няколко мига, след това я погледна подозрително.

— Сериозно ли говориш?

— Мога да ти покажа следите от ухапването.

— Вампири?

— Да. Имат гадни дълги зъби. Могат да се движат невероятно бързо и най-лошото е, че могат да контролират ума ти.

Карлос прокара ръка през черната си коса и я избута назад, разкривайки малки златни обици.

— Боже, menina, как си се измъкнала?

— Значи ми вярваш?

— Да. Знам, че не би си измислила нещо подобно. — Той хвана ръката й. — Разкажи ми всичко.

Тя затвори очи за малко.

— Бях ужасена. Те бяха в главата ми, нареждаха ми да правя разни неща против волята ми. Умът ми пищеше не, но не можех да ги спра.

Карлос стисна ръката й.

— Всичко е наред, скъпа.

— Тогава от нищото се появи един огромен мъж, облечен в килт, размаха меч и се развика на вампирите да ме оставят на мира.

Кехлибарените очи на Карлос светнаха.

— О, мъжественият герой.

— Така си помислих и аз. Мъжът прободе един от вампирите със сабята си и той се превърна в прах. Другите ме освободиха, за да могат да се бият с него. Тогава осъзнах, че умът ми е освободен. Затова се присъединих към борбата.

— Браво на момичето.

— Но в този миг двамата мъже изчезнаха и…

— Изчезнаха?

— Да, това е друг вампирски трик. Тогава шотландецът ме сграбчи и ние също изчезнахме.

Карлос ахна.

— Merde! Къде отидохте? — той присви очи. — Да не ми казваш, че и шотландецът е бил вампир?

— Да, но той е от добрите. Казва се Конър и ме заведе в Роматех Индъстрис.

Карлос кимна бавно.

— Чувал съм за това място. Ръководи се от някакъв известен учен, който е измислил синтетичната кръв.

— Роман Драганести. Срещнах се с него. Той е водачът на добрите вампири.

— Добри вампири?

— Да. Роман ми направи преливане на кръв. След това Конър предложи да изтрие паметта ми. Те наистина не желаят хората да знаят за съществуването им.

Карлос я погледна притеснено.

— Мога да повярвам на това.

— Но не можех да ги оставя да изтрият паметта ми, защото трябваше да кажа на Сабрина, че не съм била права.

— Claro^[1].

— За щастие имаше и друга опция. Конър знаеше, че мога да се бия, затова ми предложи работа, да пазя вампирите през деня. Разбираш ли те са напълно беззащитни тогава. И отчаяно се нуждаят от смъртни, на които да могат да се доверят.

— Значи там си била през деня? — попита Карлос. — Пазила си вампирите?

— Да. Днес бе вторият ми ден. Доста лесна работа е. През деня те буквално са мъртви, така че нямам много задължения. Но трябва да съм там. Ще си навлека големи неприятности, ако ги оставя без охрана.

Карлос изсумтя.

— Ако са мъртви, как ще разберат, че не си била там?

— Трябва да се обаждам с доклад на началника си, Хауърд. Той ме наблюдава и през камерите. Доста е отзивчив. Ще поеме смяната ми в петък, за да мога да си взема последния изпит. И ми позволи да включа телефонния секретар днес, когато всяка откачена жена в града се обаждаше заради… него.

— Него?

— Не искам да говоря за него. Имам си достатъчно проблеми и без… него.

— Ааа — Карлос се подсмихна. — Значи, този него е един от тях?

— Той е вампир, да. Доста досаден, при това.

От всички вампири, Иън бе единственият, който я подозираше в скрити подбуди. Фактът, че бе прав само правеше нещата по-лоши.

Този мъж направо я побъркваше. След атаката тя имаше всички причини да мрази вампирите. Проклетите чудовища заслужаваха да бъдат мразени. Сякаш бяха премахнали човечността й, принизявайки я до източник на храна. А когато взеха контрол над ума й, се бе почувствала, сякаш буквално смачкват душата й. Така че как, по дяволите, можеше да намира Иън за толкова привлекателен?

За миг бе помислила, че той може да контролира съзнанието й. Но не бе почувствала в нея да прониква студ. Нито бе чула гласа му в ума си. Не, привличането бе истинско. Откачено, но истинско.

Всеки мъж би бил благословен и поласкан да получи любовта ти. Сърцето й почти бе спряло при изричането на тези думи. Това бе най-милото нещо, което някой й бе казвал. Накара я да се чувства привлекателна и… достойна. Аз заслужавам да бъда обичана.

Начинът, по който я бе погледнал, сякаш виждаше дълбоко в нея, я бе накарал да почувства болезнено празнината в душата си. Той бе опасен. И красив.

— Menina, на мен ми изглежда, че тук има сблъсък на интереси.

— Няма да му позволя да ми влияе.

Карлос се усмихна.

— Нямах предвид него. Макар да предполагам, че той е отговорен за сантименталната ти физиономия.

— Моля?

Карлос се разсмя.

— Имах предвид новата ти работа. Плащат ти, за да пазиш вампирите, нали?

— Да. Положила съм клетва да ги пазя.

— Но в същото време искаш да докажеш, че Сабрина говори истината за вампирите. На мен ми изглежда, че ако разкриеш истината за съществуването им, ще нарушиш клетвата си да ги пазиш.

— Мислила съм за това. Виж, ако кажа истината само на един адвокат или психиатър, те ще бъдат обвързани с поверителността към клиента си. Така че ще знаят, че Сабрина не е луда, но в същото време няма да могат да разкрият истината за вампирите и да им навредят.

— О! — кимна Карлос. — Сложен план, но доста добър.

— Проблемът е в това да намеря доказателство, за съществуването им. Мислех си да направя снимки, докато спят, но те изглеждат напълно нормално.

— Сякаш спят? — попита Карлос.

— Точно. Е, Дугъл изглежда като мъртъв, защото спи в ковчег, но дори тогава ще изглежда просто като снимка на някой мъртвец. А хората умират постоянно. Едва ли е някакво откритие. Разрових се в библиотеката им…

— Имат библиотека? Не живеят в някоя тъмна, потискаща крипта някъде в гробището?

— Не, имат си луксозна градска къща. Пет етажа пълни с красиви антики и произведения на изкуството. Няма да повярваш в какво легло с балдахин спя.

— О, боже! — Карлос притисна ръце към широките си гърди. — Звучи прекрасно. Кога мога да го видя?

— Не мога да те промъкна покрай камерите за наблюдение.

Той се подсмихна.

— Не залагай на това, скъпа. Е, какво става със Сабрина?

— Леля й и чичо й са я изписали от болницата и са я завели у дома си в Уестчестър. Чичо й Джо е психиатър и каза, че тя страда от тежка психоза. Няма да ми позволи да говоря с нея.

Карлос се намръщи.

— Какво знаеш за тези леля и чичо?

— Не много. Никога не са проявявали голям интерес към Бри преди.

— Да, но щом завърши, тя ще наследи доста пари, нали?

— Да, осемдесет и пет милиона.

Карлос я погледна изненадано.

— Нямах представа, че са толкова много!

— Е, тя не го разгласява по разбираеми причини. Родителите й не искаха да се превърне в безполезна наследница, така че в завещанието си са поставили условие, че трябва да завърши колеж, преди да наследи цялата сума. Тя получава годишна издръжка откакто е на четиринадесет.

— Кога ще завърши?

— Следващата година. Всъщност малко по-късно, защото няма да може да завърши този семестър.

Карлос се изправи и закрачи из стаята.

— Може да има сериозни проблеми.

Тони преглътна трудно.

— И аз се опасявам от същото.

— Ще ми трябва цялата информация, която имаш за тези леля и чичо.

— Това е. — Тони му подаде пухкавия розов тефтер. — Фамилията им е Проктър.

Той откъсна страницата и я сгъна.

— Ще ги проверя, особено финансовото им състояние.

— Как ще направиш това?

Той прибра бележката в джоба на тесните си кожени панталони.

— Имам компютър.

— Аз също, но нямам идея как да проверя някой.

— Без да се засягаш, скъпа, но на теб ти отне месеци, за да се научиш как да свалиш писмо от пощата си.

Тони въздъхна. Вярно бе. Напълно бе изостанала, що се отнасяше до модерните технологии. Бе прекарала първите тринадесет години от живота си в къщата на баба си в провинциална Алабама, където единственият им телефон имаше шайба за набиране, а единственият им телевизор беше само с четири канала и нямаше дистанционно.

— Това ми напомня — тя зарови в чантата си и му подаде телефона си. — Трябва ми друга мелодия на звънене.

Той се ухили.

— Не искаш да разбиеш момчетата?

— Не, ще оставя това на теб. Трябва ми нещо не толкова… силно, ако обичаш.

— Няма проблем. — Той пусна телефона в джоба си. — Колко време мислиш да останеш тук?

— Около половин час. Трябват ми малко дрехи.

— Добре. Ей сега ще се върна — каза Карлос и се измъкна през прозореца на кухнята.

Тони погледна в хладилника за нещо за пиене, но всичко там съдържаше кофеин. Не вършеше работа, тъй като трябваше да е заспала до десет вечерта, защото се налагаше да става много рано всяка сутрин. Сипа си чаша студена вода и се запъти към спалнята си, за да си събере багажа.

В понеделник вечерта, когато бе преживяла нападението и се бе съгласила да работи за вампирите, бе натъпкана на задната седалка на един седан и Дугъл я бе докарал да си вземе някакви дрехи. Тя все още бе в шок и бе взела само някои неща от спалнята си, докато Дугъл я бе чакал във всекидневната. След това я бе откарал направо в къщата и от тогава тя бе там.

Сега осъзнаваше, че вампирите не са искали да я изпуснат, като бяха наясно какво знае тя за тях. Фактът, че й позволиха да излезе тази вечер, говореше, че бяха решили, че може да й се има доверие. Колко дълго щеше да й се наложи да живее с тях? Трудно бе да се каже. Как можеше да помогне на Сабрина, когато не можеше дори да говори с нея?

— Телефонът ти е готов — каза Карлос, влизайки в стаята.

Тя подскочи. Господи, той бе прекалено добър в промъкването зад хората. Тони пусна телефона в куфара си до кутийката с контактните си лещи.

Карлос се приближи да огледа по-добре дрехите й.

— Хмм, това е прекалено старомодно. О, боже, обожавам това черно кожено елече. Какъв срам, че е прекалено малко за мен.

Той извади елечето, за да му се наслади.

Тони се усмихна и изпразни шкафчето си с бельо в куфара. Карлос й бе липсвал.

— Между другото, направих бърза проверка на финансите на доктор Проктър. Затънал е в дългове чак до малките си алчни ушички. Живее много над възможностите си.

Тони остана с отворена уста.

— Нямаше те само двадесет минути и си научил всичко това?

Карлос сви рамене и закачи елечето обратно в гардероба. После ахна.

— Скъпа, никой ли не ти е казвал да не носиш хоризонтално райе? — Той извади провинилата се тениска. — Това трябва да бъде изгорено.

— Благодаря. Точно нея търсех.

Тони издърпа тениската от ръцете му и я метна в куфара си.

— Хмм. — Карлос продължи да разглежда дрехите й. — Ето това вече е хубаво. Трябва да го вземеш.

Той извади оскъдна червена сатенена нощничка.

— Декември е. Ще си взема няколко дебели пижами.

— Но, menina, не искаш ли да изглеждаш секси за него?

Тони блъсна капака на куфара си.

— Определено си останал с погрешно впечатление относно него.

Кехлибарените очи на Карлос блеснаха.

— Сигурна ли си? Трябва само да спомена за него и бузите ти почервеняват като роза.

— Това е гняв, не привличане. — Тони издърпа куфара от леглото си и излезе от стаята. — Трябва да тръгвам, Карлос. Грижи се за Уондъркити.

— Не се безпокой. Ще видя и какво друго мога да открия за чичото на Сабрина.

— Благодаря ти. — Тони спря, за да го прегърне. — Не знам какво щях да правя без теб.

Той се ухили.

— Сега бързай да се върнеш при него.

— Млъквай, Карлос.

Тя напусна апартамента си под звука на кикотенето му. Ако имаше късмет, Иън щеше да е зает цяла вечер да преследва вампирки. Ако имаше истински късмет, щеше да се върне в къщата и да стигне стаята си, без да й се наложи да се вижда с него.