Керелин Спаркс
Коледно желание (22)

Глава 22

— Държат ни като затворници тук! — Сабрина се разхождаше из сребърната стая.

— Пазят ни. — Тони отвори консерва с пилешка супа и я изсипа в една тенджера. — Тази стая е облицована със сребро и нито един вампир не може да се телепортира вътре.

Тя не смееше да каже на приятелката си, че знае как да отключи вратата. Последното, от което се нуждаеха, бе Бри да се шляе из Уайт Плейнс, твърдейки, че е видяла вампири и шейпшифтъри пантери. Щеше да свърши отново в „Сенчестите дъбове“, преди да е минала нощта.

Бри седна на едно кресло.

— Това е пълна лудост.

Тони разбърка супата, докато се топлеше на печката.

— Ще видиш, че нещата са по-лесни за приемане, щом организмът ти се изчисти от лекарствата.

— Защо ще искам да приема вампирите? И Карлос… Не мога да му повярвам. Чувствам се толкова предадена.

— Чичо ти бе този, който те предаде.

Тони притъпи гнева, който я изгаряше от часове. Първо Иън се опита да я командва. Ванда се отнасяше с нея като с мекотело. Карлос някак си бе забравил да й каже, че е шейпшифтър, дори след като тя му бе разказала за вампирите. А Сабрина се държеше сякаш бяха съсипали живота й, а не го бяха спасили.

Тони стисна зъби.

— Сигурна съм, че Карлос може да промени факта, че се е родил шейпшифтър, колкото и аз мога да променя това, че съм се родила извънбрачно.

Сабрина се прозя.

— Това е, нали? Приемаш всички тези… същества, защото са отхвърлени от обществото, а ти винаги си се чувствала така.

Тони щеше да спори, но се спря. Сабрина може и да бе права. Тя винаги бе изпитвала съчувствие към всеки, който се чувстваше недостоен или не се вписваше в обкръжението си. Иън мислеше, че не заслужава да бъде обичан, заради миналото си — това я бе разчувствало силно. Беше я направила целеустремена да му докаже, че греши. И готовността й тази вечер да се изложи на опасност, за да спаси вампирите — дали все още се опитваше да докаже, че самата тя бе достойна?

— Не мога да повярвам, че работиш за неживите — измърмори Бри. — Имам предвид, била си нападната от вампири и след това започваш да работиш за тях? Това е пълна лудост.

— Има огромна разлика между Бунтовниците, които ни нападнаха и вампирите, за които работя.

Тони сипа от супата в две купи и ги занесе до масата.

— На мен ми изглеждат еднакво опасни. — Сабрина седна на масата и се прозя. — Уморена съм.

— Взела си доста силни лекарства.

Тони сложи две лъжици на масата.

Бри потърка очите си.

— Не мога да повярвам, че видях един от най-добрите си приятели да се превръща в пантера.

— Ще се опитаме да те върнем към нормалния ти живот възможно най-бързо. Ще ти трябват документите ти. Знаеш ли къде е чантата ти? В „Сенчестите дъбове“ или в къщата на чичо ти?

Бри хапна малко от супата, докато мислеше.

— Не си спомням много. Мисля, че все още е в къщата на чичо Джо.

— Ние ще я вземем.

Бри се намръщи.

— Когато казваш ние, имаш предвид ти и онзи вампир?

— Да. Иън.

— Той те командваше.

— Опитваше да ме предпази.

Тони бе осъзнала прекалено късно колко беззащитна щеше да бъде. Винаги се бе била добре на тренировките, но добрите вампири се биеха с чест. Бунтовниците се телепортираха и вземаха заложници.

— Трудно е да се състезаваш с вампир.

— Точно. — Бри остави лъжицата си. — Не можеш да се състезаваш с тях, Тони. Ти не принадлежиш към техния свят. Какво те накара да се присъединиш към тях?

— Направих го заради теб. Исках да намеря доказателство, за съществуването им, за да докажа, че нямаш делюзии.

Очите на Бри се изпълниха със сълзи.

— Съжалявам. Ето ме тук, създавайки ти главоболия, когато ти си такава добра приятелка. Винаги си била тук за мен.

Сълзите пареха в очите на Тони.

— Стига толкова, че и двете ще се разциврим.

Бри подсмръкна.

— Страх ме е за теб, че си с тези създания. Не искам да те изгубя.

— Не си ме изгубила.

Бри се намръщи.

— Ти каза, че си влюбена в него.

Тони остави лъжицата си.

— Така е.

— От колко време го познаваш? Седмица?

— Малко по-дълго.

Тони занесе купата си до мивката.

— Но не достатъчно. Може ли една връзка, създадена толкова бързо да издържи цял живот?

Тони изми купата си, а след това и тенджерата. Коментарът на Бри бе хаплив, но тя знаеше, че приятелката й бе наистина загрижена за нея.

— Не съм сигурна как ще се подредят нещата. — И дали изобщо могат да се подредят. — Но наистина знам, че го обичам.

— Много е привлекателен, признавам си, но Тони, той е мъртъв.

— Само през половината време.

— И ти искаш половин живот?

Сабрина се прозя отново.

— Иди да си легнеш. Изтощена си.

Тони занесе купата й до мивката.

— Работим по плана си десет години.

— Знам.

Тони изми купата й.

— Не можеш да имаш и двата свята, Тони.

Тя се обърна и видя Бри да се качва на леглото. Същото легло, в което бе видяла Иън в мъртвешкия му сън, където бе докоснала трапчинката на брадичката му.

— Наистина го обичам.

— Това е една глава от живота ти, но тя вече приключи — прошепна Бри. — Точно като ада, през който преминах аз през последната седмица. Време е да продължим напред.

Тони изгаси лампите, за да може приятелката й да поспи. След това седна в креслото. В гърдите й се настани тъпа болка. Тя се увеличаваше все повече, докато действителността я нападаше.

През последните десет години се бе вкопчила в мисълта за сиропиталището като удавник за сламка. Това я караше да продължи напред, когато работата в училище й се виждаше прекалено трудна. Беше й давала благородна цел и идентичност, когато се бе чувствала маловажна и недостойна. Не бе очаквала Иън да се появи в живота й, или любовта да разцъфне в сърцето й и да я накара да се почувства цяла.

Няколко пъти през изминалата седмица се бе чувствала разкъсвана между двата свята — новия на вампирите и стария, където бе Бри. Когато Иън й бе предложил помощта си, за да спасят приятелката й, тя бе ликувала, сякаш двата свята най-после се бяха свързали и можеше да ги има едновременно.

Болката в гърдите й се усили, стискайки сърцето й. Ами ако тези два свята никога не можеха да съществуват заедно? Ако бе принудена да избере? Как можеше да предаде Сабрина след всичко, през което бяха преминали? Как можеше да се откаже от Иън?

 

 

Бе станало почти обяд, когато Тони се събуди в голямото легло. Тя погледна към Сабрина, която спеше спокойно до нея и се зачуди къде ли Иън прекарваше мъртвешкия си сън. Вероятно в другата стая заедно с останалите мъже.

Тя се изкъпа и пропусна сутрешните си убеждения. Сега те изглеждаха като жестока подигравка. Да, тя заслужаваше да бъде обичана, но това не й гарантираше, че нещата ще се получат. Облече униформата си и пусна телефона в джоба си. Време беше да иде да види мечката. Началника си.

Качи се до първия етаж с асансьора и тръгна по коридора. И каква мечка, всъщност бе той? Приятелски настроена малка мечка като БуБу или огромно гризли? През ума й мина картина как Хауърд се превръща в яркожълто пухкаво мече със слънце на коремчето. Тя изсумтя. Е, защо не? Щом вампирите наистина съществуват, защо да не съществуват и Грижовните мечета.

Тони подмина няколко смъртни работника, които вършеха всекидневните си задължения. Доколкото те знаеха, Роматех произвеждаше синтетична кръв за различни болници. И наистина бе така. Служителите нямаха идея, че нощната смяна се състоеше от вампири, които произвеждаха Шококръв, Кръв Лайт, Газирана кръв, Криски и Кървава бира.

Нощ и ден. Два различни свята. Дали бе възможно да живее и в двата?

Мина покрай забавачницата на Константин. Малкият й липсваше. Докато минаваше покрай стоматологичния кабинет на Шана, забеляза табелата на вратата. „В почивка съм, ще се върна скоро.“ Шана, която успяваше да живее и в двата свята, все още имаше проблеми с това да държи себе си и семейството си в безопасност.

Тони влезе в офиса на охраната на МакКей.

— Здрасти, Хауърд. — Не мисли за него като за мечка. — Съжалявам, че закъснях.

— Няма проблем. Не си изпуснала нищо. — Хауърд седеше зад бюрото си, изглеждайки ведър както обичайно. — Днес няма голямо раздвижване.

Не е гризли, помисли си Тони. Прекалено дружелюбен и добродушен. Може би розовата Веселушка^[1]. Тя седна до него точно когато той бутна кутията с понички към нея.

— Благодаря.

Тони се поколеба с ръка на половината път до кутията. Имаше обикновени понички и мечи лапи^[2]. Тя бързо взе една обикновена поничка и се вгледа в мониторите. Можеше да види Сабрина, която все още спеше в сребърната стая. Финиъс и Дугъл бяха на леглата в стаята на охраната, а Иън спеше на пода. Горкият. Макар че едва ли щеше да забележи твърдия под.

— Чух, че снощи нещата са се разгорещили в „Палави дяволи“.

Хауърд си взе една меча лапа от кутията.

— Да, доста.

Тони трепна и напъха поничката в устата си, за да не й се налага да говори.

— Като девица… — чу се да припява женски глас.

Тони седна изправена и се огледа наоколо.

Хауърд се изхили.

— Панталоните ти пеят.

Тя скочи и извади телефона от джоба си. Отговори и прекъсна твърдението на Мадона, че е докосната за първи път. Това без съмнение бе идеята на Карлос за шега. Можеше да се смее през целия път до ада.

— Ало?

— Menina, как си?

— Карлос — Тони прекоси офиса. — Кълна се, че ще ти изтръгна ноктите.

Той се разсмя.

— Виждам, че харесваш новия си рингтон. Как е Сабрина?

— Все още спи.

Тони погледна към монитора.

— Може ли да говориш свободно?

— Разбира се. Аз съм в офиса на охраната с Хауърд Беър^[3]… ъх, Бар.

Тя трепна.

Хауърд се изкиска и взе още една меча лапа.

— Menina, току-що полицията бе в сградата, търсейки теб и Бри. Тропаха на вратите на всички съседи и питаха за вас.

Тони преглътна тежко.

— Значи мислят, че съм замесена в изчезването й?

— Подозират те. Мен също ме разпитваха и искаха да разгледат апартамента ми.

— Господи, ами Теди?

— Не се тревожи. Тази сутрин му дадох малко пари и го пратих за нови дрехи и нова прическа. Трябва да се срещнем на площад Вашингтон в три часа.

— Значи той е добре?

Тони се бе притеснявала, че Теди не бе напълно готов за реалния свят.

— Много е щастлив. Полицията търси и него. Имат снимки на двамата с Бри. Предполагам, че болницата прави снимки на всичките си пациенти, когато ги приемат. Държах се сякаш съм напълно шокиран и притеснен относно изчезването на Бри.

— Добре.

Тони можеше да си представи как Карлос изнася правдоподобно шоу за пред полицията.

— Те си мислят, че Теди и Сабрина може да имат романтична връзка и да са избягали заедно.

— Казаха ли нещо за онзи Брадли? — попита Тони.

— Не, предполагам, че болницата иска да покрие този малък проблем.

Тони отново провери монитора. Бри все още спеше.

— Попитах я за чантата й. Тя си мисли, че може все още да е в къщата на чичо й.

— Хмм — Карлос млъкна. — Мога да отида и да проверя дали прислужницата ще ми я даде.

— Но проблемът с чичо й, който иска да я върне в психиатрията, ще е още на лице.

— И проблемите с полицията — добави Карлос. — Днес следобед ще доведа Теди и ще обсъдим възможностите.

— Това звучи добре.

— Аз… надявам се, че Бри ще преодолее страха си от мен — тъжно каза Карлос.

— И аз се надявам.

Тони затвори. Искаше й се Бри да преодолее страха си и от петте сирачета. Бедните деца се нуждаеха от помощ. Нуждаеха се от приемане и любов, за да не пораснат, чувствайки се като чудовища, които заслужават да бъдат избити като родителите им.

— Идва един пазач.

Хауърд се изправи и закуцука към вратата.

Тони забеляза охранителя от дневната смяна на Роматех на един от мониторите. Той носеше малка златна кутия. Хауърд отвори вратата.

— Да?

— На портата направиха доставка. За Тони Дейвис.

— Благодаря.

Хауърд затвори вратата и подаде малката кутия на Тони.

Тя я огледа внимателно.

— Наистина ли очакват да се хвана на това отново?

Хауърд се усмихна.

— Този път е истинска. Снощи видях Иън да го поръчва онлайн.

— Наистина ли?

Тони сграбчи кутията и отвърза златната панделка. В кутията, на легло от памук, лежеше красиво златно, изящно сърце. Тя се усмихна. Дизайнът му показваше, че вътре в сърцето няма нищо скрито. То бе чисто.

В горната част на кутията бе поставена бележка.

Скъпа моя Дайтона,

ти върна слънчевата светлина отново в живота ми.

Иън

Тони притисна бележката до сърцето си, което преливаше от емоции. В този момент знаеше, че каквото и да се случеше, тя щеше да постъпи правилно, стига да следваше сърцето си.

 

 

Щом Иън се събуди в четвъртък вечер, той предупреди Дугъл и Финиъс да бъдат още по-бдителни. Йедрек щеше да е напълно излекуван след мъртвешкия си сън и без съмнение щеше да крои планове за отмъщение заради срамната си загуба в Палави дяволи.

Докато Финиъс и Дугъл правеха обиколката си в Роматех и околностите му, Иън се обади на Ангъс, за да го информира и да поиска още пазачи. Шотландецът все още бе в дома на Жан-Люк в Тексас. Тъй като Джак и Золтан планираха да се приберат в Европа скоро, те се съгласиха да останат в Ню Йорк за няколко нощи, преди да се телепортират на изток. Щяха да пристигнат, преди да се съмне.

Бърза проверка на мониторите в офиса на охраната му показа местоположението на Тони. Тя бе в кафетерията на Роматех заедно със Сабрина, Карлос и Теди. Той се вгледа по-внимателно в монитора. Тони носеше верижката със сърцето, който той бе поръчал. Това бе добър знак. Смееше се с Карлос и Теди. Сабрина се хранеше мълчаливо и от време на време хвърляше притеснен поглед към Карлос.

Хауърд му бе казал, че шейпшифтърът и Теди са дошли преди час и са попълнили молби за работа в МакКей Секюрити енд Инвестигейшънс. От Карлос щеше да стане страхотен охранител, когато не бе зает да издирва останалата част от вида си. А що се отнасяше за Теди, Иън имаше други планове за него. Той спря в офиса на Шана и взе папката й, след това продължи към кафетерията.

Красивите зелени очи на Тони грейнаха, щом той ги приближи. Ръката й се премести към златното сърце на гърдите й.

— Благодаря ти.

— Моля.

Той я целуна по бузата, след това поздрави останалите.

Сабрина го наблюдаваше любопитно.

— Носи килт — прошепна тя на Тони.

— Той е средновековен шотландец — прошепна й Тони.

— Оу.

Очите на Сабрина станаха огромни.

— Остана ни малко начос — Карлос посочи към чинията на масата. — Но предполагам, че не си заинтересован.

— Вече се нахраних.

Иън седна накрая на масата.

— Някой, който познаваме? — кехлибарените очи на Карлос блеснаха. — Ох.

Той погледна към Тони.

Иън се усмихна, защото бе чул ритника под масата.

— Пия предимно АБ положителна. Тя ми е любима. — Щом бузите на Тони почервеняха, той пое дълбоко въздух. — Ухаеш като самия рай.

Тя се изчерви още по-силно.

— Може да усетиш различните кръвни групи? И можеш да разбереш какъв тип имат различните хора?

— Да. — Щом Сабрина се намръщи и се обърна настрани, Иън осъзна, че е най-добре да смени темата. Той потупа папката, която бе взел от офиса на Шана. — Това е нещо, по което Роман и Шана работят, откакто Константин започна да левитира, когато стана на три месеца.

Той погледна към Сабрина и Теди.

— Ще обясня. Роман Драганести е собственик на Роматех и създател на синтетичната кръв.

— Вече им казах кой, кой е — заяви Тони.

— А Хауърд разказа на Теди и мен за войната с Бунтовниците — добави Карлос.

— Добре — Иън отвори папката. — Роман и Шана очакват второто си дете. Хедър и Жан-Люк също планират да имат деца.

— Говориш за полувампирски деца? — попита Сабрина и носът й се сбръчка.

— Да, това е единственият начин да бъдем бащи — Иън хвърли един поглед към Тони, чудейки се как би се чувствала тя да даде живот на едно подобно дете.

Погледът й срещна неговия и очите й се разшириха. Дали знаеше какво си мисли той? Дали осъзнаваше колко дълбоко се влюбваше в нея?

Карлос прочисти гърлото си.

Иън прекъсна зрителния контакт и извади няколко големи снимки от папката. Постави ги на масата.

— Това е собственост в Горен Ню Йорк, която Роман купи наскоро. Има имение, доста други сгради, басейн, тенискорт и триста акра земя.

— Леле. — Теди сграбчи една снимка. — Огромно е.

Тони изучаваше снимката на основната сграда.

— Красиво е.

Тя подаде снимката на Сабрина.

— Впечатляващо. — Карлос гледаше въздушна снимка на цялата собственост. — Роман трябва да е изключително заможен.

— Да, но това не е замислено като нещо, с което да покаже богатството си. Роман иска да го запазим в тайна. Преди известно време двамата с Шана осъзнаха, че децата ще се нуждаят от безопасно място, където да се образоват и да опознаят специалните си сили.

Теди вдигна поглед от снимката, която изучаваше.

— Възнамерявате да превърнете това имение в училище?

— Да. — Иън им подаде останалите снимки. — Разбирате необходимостта от това всичко да остане в тайна? Децата, посещаващи това училище, ще бъдат уникални.

— А децата от моя вид? — попита Карлос. — Те ще бъдат ли добре дошли там?

— Да — кимна Иън. — Всяко дете с различни от нормалните способности. Или деца, които просто знаят прекалено много. Дъщерята на Хедър попада в тази категория.

— Това е страхотно! — Теди разглеждаше различните снимки. — Училище за бъдещи супергерои! Ще живеят ли в кампуса?

— Могат да го направят — Иън сви рамене. — Някои от децата на вампирите могат да бъдат телепортирани, ако предпочитат да живеят у дома си.

— Това е прекрасно. — Тони подаде друга снимка на Сабрина. — Нямам търпение да те запозная с Константин. Той е толкова умен и сладък. И вече може да левитира и да се телепортира.

Сабрина остана мълчалива, мръщейки се на снимките.

— Виж това. — Карлос посочи към снимката с езерото. — Тук има остров. Това ще е идеалното място за моите деца да тренират, без да поставят другите деца в опасност.

Тони се облегна напред, за да погледне.

— Това е страхотна идея.

— Главният проблем, който имат Роман и Шана — продължи Иън, — е да намерят учители и администрация, на които могат да се доверят.

— Бройте ме — каза Теди.

— Мен също — каза Карлос. — С удоволствие ще доведа сираците си тук.

Иън погледна Тони въпросително.

— Какво мислиш?

— Мисля, че е много умно от страна на Роман и Шана да планират това предварително. Не мисля, че Тино би бил щастлив в обикновено училище. — Тя се обърна към Сабрина. — Това би било интересно място за работа, не мислиш ли?

Сабрина бавно събра снимките.

— Мястото наистина е красиво. И идеята е интересна. — Тя погледна Тони притеснено. — Но това не беше нашият план. Ние искахме да помогнем на деца, които нямат дом, които гладуват или страдат. Този Константин има баща билионер, който ще се погрижи за него. Ами децата, които нямат никой? Не можем да им обърнем гръб само защото тези деца мутанти са по-интересни.

Бузите на Тони почервеняха.

— Моля те, не ги наричай мутанти.

Сабрина присви очи.

— Ти не планираш да имаш такова, нали?

Настана неловка тишина. Иън наблюдаваше Тони внимателно, но тя избягваше да го погледне. Изчервяването й се засили. Да не би да се срамуваше, че е обвързана с него?

Сабрина отблъсна купчината снимки.

— Това е достойно за уважение, но не е нашият план. Двете с Тони работим по нашата идея в продължение на десет години.

Тони затвори очи с болезнено изражение. В Иън се надигна вълна на паника. Ами ако тя реши да напусне света на вампирите завинаги? Какво щеше да стане, ако тя го напусне?

Той сграбчи снимките.

— Тук има триста акра. Може да построим още сгради. Няма да е нужно да обърнем гръб на нито едно дете.

Тони най-накрая погледна към него.

— Може да направим обикновено сиропиталище там?

Иън хвана ръката й.

— Ще трябва да съгласуваме всичко с Роман. Но аз наистина искам да запазиш и двата свята. Не трябва да избираш единия или другия.

Очите й заблестяха от влага.

— Това би било добре.

— Виж това поле зад имението. — Карлос показа снимката на Сабрина. — От него ще стане страхотно футболно игрище.

Тя изсумтя.

— Разбирам къде са насочени приоритетите ти.

— Хайде, Сабрина. — Теди се наведе напред. — Това е най-страхотната възможност.

Тя въздъхна.

— Ще си помисля. Още ми е необходимо време да се приспособя към… всичко това. — Тя погледна предпазливо към Карлос и Иън. — А и все още имам една година да уча. Стига да мога да се върна в училище без чичо ми да се опитва да ме заключи някъде.

— Точно за това говорехме, преди да се появиш. — Тони си взе от чипса и го хапна. — Трябва да вземем чантата на Бри от къщата на чичо й и някак си да го убедим да остави нея и парите й на мира.

Карлос взе солницата и поръси чипса с още сол.

— Днес дойде полицията и търсиха Бри, Теди и Тони. Трябва да оправим тази каша преди някой от нас да бъде арестуван.

Иън се замисли, докато прибираше снимките обратно в папката.

— Къде живее този чичо?

— Уестчестър. — Карлос си хапна от чипса. — Ходил съм там преди. Мисля, че мога да накарам прислужницата да ми донесе нещата на Бри.

— Аз трябва да отида — каза Сабрина.

Иън поклати глава.

— Не, ти си в по-голяма безопасност тук с Теди. — Той се изправи. — Карлос, закарай Тони до къщата на чичото. След това ми се обадете и аз ще се телепортирам, за да се срещнем там. Първо трябва да ида някъде другаде.

— Къде? — попита Тони. — Какво планираш?

— Оставих пелерината си в Шотландия. Но Роман има вампирска пелерина и смокинг в градската къща. Първо трябва да си облека костюма.

Тони го погледна изненадана.

— Костюм?

Теди се ухили.

— Яко! Винаги съм казвал, че ти трябва пелерина.

Сабрина се намръщи.

— Какво ще правиш с чичо ми?

— Не се притеснявай. Няма да му навредя — Иън се усмихна. — Но не мисля, че чичо ти ще се зарадва на запознанството си с граф Дракула.