Керелин Спаркс
Коледно желание (14)

Глава 14

Звук от иззвъняване събуди Тони. Къде беше? О, да, сребърната стая в Роматех Индъстрис.

Един проблясък привлече вниманието й и тя се скова, когато осъзна, че не е сама в стаята. Тогава позна килта в червено-зелено. Широките рамене и черната опашка, която се къдреше в края си.

Червената светлина на знака за изход над вратата, хвърляше червено сияние в цялата стая. Иън извади една бутилка с кръв от микровълновата. Това трябва да бе източникът на звъна. Тя погледна към часовника до леглото. Беше време да става за работа. Тони седна и се засуети с чаршафите, защото Иън се обърна към нея.

— О, не исках да те събудя.

— Няма нищо. Време ми е да ставам.

— Може да поспиш още, ако искаш.

Тя мигновено падна в леглото.

— О, господи, да.

Той се изсмя.

— Всички ще останат тук по време на съня си. В мазето има няколко спални — всички имат камери за наблюдение. Хауърд е в офиса на МакКей и ни наблюдава.

Тони погледна нагоре към камерата в ъгъла. Червената светлина свидетелстваше, че работи.

— Има друг офис за дневната охрана — продължи Иън. — Те наблюдават смъртните работници и охраняват сградата. Чувал съм, че през деня горе е много натоварено. Много смъртни произвеждат синтетична кръв, бутилират я и я изпращат към болници и кръвни банки.

— Не се ли тревожите, че някой смъртен работник може да се натъкне на някой заспал вампир?

— Смъртните не се допускат до сутерена. Трябва да имаш специална карта-ключ, за да накараш асансьора да стигне дотук или да минеш по стълбището. Оставил съм една на масата за теб.

— Изпуснах ли нещо, докато спах?

Той повдигна едното си рамо.

— Къщата бе нападната.

— Какво? — тя седна. — Бунтовниците са били там?

— Да. Финиъс уби един. Много е горд от себе си. Йедрек се опита да се телепортира заедно с мен, но аз пронизах ръката му, за да се освободя.

— Господи — прошепна Тони. Това бе ужасно. — Добре ли си?

— Да. — Иън изпи бутилката си и я изплакна в кухненската мивка. — Очакваме, че тази вечер ще опитат нещо, така че трябва да си починеш още докато можеш.

— Добре. Само ще ида първо до банята.

Тони тръгна натам. Щом приключи, затвори вратата зад себе си и изчака очите й да се приспособят към червеникавата тъмнина. Иън вече не бе в кухнята.

Тя пристъпи към леглото и застина. Бе там, в далечния край. Лежеше върху завивките, облечен в килта си, бяла тениска и чорапи до коленете.

— Какво правиш?

Тони се огледа из стаята. Имаше само едно легло. Може би ако събереше креслата заедно, щеше да успее…

— Няма да те закачам, девойче. Много скоро няма да мога да мърдам. — Той сключи ръце върху стомаха си и се загледа в тавана. — Макар че се надявам ти да не си играеш с мен, когато няма да съм в състояние да се защитавам.

Тя изсумтя.

— Да бе. Защото има нещо толкова неудържимо в един труп.

Той се усмихна леко, щом погледна към нея.

— Ако те притеснява да спиш до мен, мога да легна на пода. Щом веднъж умра, няма да има никаква разлика.

— Излизала съм с няколко мъже с подобна степен на чувствителност — измърмори тя, докато обмисляше дали да се върне в леглото.

Той се прозя и затвори очи.

— Скоро ще заспя.

Тя седна на ръба на леглото.

— Боли ли?

— Да знам, че до мен лежи една красива жена, а аз няма да мога да я докосна? — Иън отвори очи и в тях блестеше веселие. — Това е истинско мъчение. Но няма да е за дълго.

Тони се подсмихна.

— Имам предвид дали те боли всяка сутрин, когато умираш?

Той лежеше там, а погледът му се спусна по нея, забавяйки се на места, сякаш се опитваше да запомни всеки малък детайл. Кожата й изтръпна в отговор на погледа му. Точно когато си мислеше, че няма да й отговори, той се обади тихо.

— Сякаш пропадаш в черна дупка, толкова черна и дълбока, че там няма светлина, няма чувства, няма мисли. — Той премигна и блясъкът в очите му изчезна. — Щеше ми се да можех да сънувам.

— Какво биха сънували вампирите? Огромна бъчва с кръв? Чисто нов ковчег с кожена тапицерия?

— Не. Аз щях да имам прекрасен сън. — Лека усмивка изви устните му, а очите му се затвориха. — Щях да сънувам теб. — Лицето му се отпусна.

Мен? Сърцето на Тони заби по-бързо. Той щеше да сънува нея? Тя се наведе напред, за да го погледне.

— Мъртъв ли си вече?

Той не отговори. Просто лежеше там. Най-прекрасният мъж, който бе виждала. Погледът й се спря на трапчинката на брадичката му. Миналият ден искаше да я докосне. Беше се протегнала, но бе изгубила кураж.

Сега щеше да има куража. Но не и възможността. Погледна към охранителната камера. Нямаше да е добре Хауърд да я види как докосва лицето на Иън.

Тя се пъхна под завивките и легна по гръб до него. Господ да й бе на помощ, искаше й се да се сгуши до мъртвото му тяло. Това бе грешно по толкова много начини.

Тони се завъртя и легна с гръб към него. Толкова грешно. И въпреки това, започваше да изглежда така правилно.

 

 

Слава на бога, че в неделя следобед в „Сенчестите дъбове“ работеше друга администраторка. Тони се бе притеснявала, че Дорис можеше да е там и да я разпознае като секс маниачката. Тя се опита да изглежда по-различно, като носеше очила, вместо лещите си и бе сложила плетената си шапка така, че да скрива русата й коса.

Карлос я бе взел от Роматех. Слънцето все още грееше и всички вампири все още бяха мъртви. Хауърд я бе уверил, че всичко е под контрол и че може да върви. И въпреки това тя усещаше онова тревожно чувство, че е разкъсвана в две посоки. Иън мислеше, че Бунтовниците ще нападнат отново. Ненавиждаше мисълта, че няма да е там, за да помогне.

— Тук сме, за да се видим със Сабрина Вандеруърт — каза тя на администраторката.

— Трябва да се разпишете и да попълните тази бланка.

Докато Карлос ги вписваше, Тони набързо попълни бланката, която включваше името и идентификационния номер на Сабрина.

Администраторката свери бланката с регистъра, същият, в който Тони бе надникнала предната вечер.

— Ще ми трябват документите ви.

Тя провери шофьорските им книжки и надписа имената им върху табелки.

— Ще задържа документите ви, докато се върнете, за да се отпишете. — Тя им подаде баджовете. — Носете ги през цялото време. Не можете да внасяте никакви лични вещи, храна или напитки в отделенията. Разбрахте ли?

— Да.

Тони бе насочена към пазача, който прерови чантата й, след това провери самата нея и Карлос.

Пазачът отключи вратата.

— Следвайте пътеките около двора, след това завийте надясно към трето отделение.

Докато минаваха през двора, Тони се огледа наоколо. Вътре във всяка сграда имаше по още един пазач. Тя потръпна. Мястото беше като затвор.

Карлос отвори вратата на трето отделение и я последва в малкото фоайе. Пазачът провери баджовете им и взе бланката им, след това я пусна в една плъзгаща се метална кутия. Тя се плъзна в отделението за сестрите, което бе обградено със стъкло.

— Сложете палтата и личните си вещи в тези кутии.

Пазачът посочи към няколко пластмасови сандъка върху масата.

Докато те ги пълнеха, в отделението на сестрите влезе мускулест медицински служител и прегледа бланката им.

— Елате до вратата — каза той през интеркома.

Последва бръмчащ звук, след това металната врата се отвори.

Медицинският служител им даде знак да влязат. Тони забеляза, че на баджа му пишеше Брадли. А коридорът миришеше на дезинфектанти и отчаяние.

— Мен ли идват да посетят? — попита един млад мъж, докато се приближаваше към тях, влачейки крака, обути в пантофи от рипсено кадифе.

Пижамата му на Спайдърмен бе намачкана, а червеният цвят бе избледнял до розово.

— Не са тук за теб, Теди — изръмжа Брадли. — Върни се в стаята на мъжете.

— Добре.

Теди прокара ръка през тъмната си коса, която по средата бе оцветена в бяло, което го караше да прилича на скункс. Той затътри крака надолу по коридора.

— Насам. — Брадли ги поведе надясно. — Сабрина е в стаята за жените. Държим мъжете и жените разделени, освен по време на хранене. Така е по-добре, тъй като от време на време имаме по някой сексманиак.

Тони трепна.

— Ето че пристигнахме.

Брадли посочи към отвореното пространство, след това тръгна надолу по коридора.

Една сестра седеше зад гишето, наблюдавайки всички. В средата на обикновена бяла стая имаше две маси, заобиколени от оранжеви пластмасови столове. Още столове бяха наредени по три от стените на стаята. Високо в единия ъгъл имаше закачен телевизор, на който вървеше анимационен филм с намален звук. Въздухът бе застоял и топъл. Задушаващ.

Две жени на средна възраст стояха до стената срещу телевизора, взирайки се глупаво в него. Ръката на едната жена не спираше да потреперва, а устата на другата бе отворена. Очите им изглеждаха мъртви. Сърцето на Тони се сви в гърдите й.

В ъгъла една млада пациентка стоеше до мъж посетител, вероятно съпругът й. Двамата стояха тихо, сякаш вече не знаеха какво да си кажат.

Сърцето на Тони вече бе разбито, когато видя Сабрина. Тя носеше долнище на фланелена пижама и синя тениска. Косата й, обикновено жизнена и блестящо руса, бе останала без блясък и стоеше рошава. Тя седеше на една маса, поклащайки крака напред-назад, докато разглеждаше едно списание. Кецовете й се поклащаха свободно на краката й. Връзките ги нямаше.

Щом Тони се приближи, тя осъзна, че Сабрина не разглежда списание, а книжка за оцветяване. Младата жена прехвърляше страниците и се спря на такава, която все още не бе оцветена. Извади един счупен розов пастел от пластмасовата кутия и започна да оцветява.

Това беше първокласната студентка от НЙУ, която бе начело в класациите на декана през последните шест семестъра. Тони стисна очи. Няма да плача пред нея. Ще бъда силна.

— Мога да убия чичо й — прошепна Карлос.

Тони пое дълбоко въздух и лепна усмивка на лицето си.

— Здрасти, Сабрина!

Бри се обърна към тях с безизразно лице и след това премигна.

— Тони! Карлос! — Тя се изправи. — Дойдохте да ме видите.

— Разбира се, че ще дойдем. — Тони я прегърна. — Тревожехме се за теб.

— Изглеждаш добре, menina. — Карлос също я прегърна, а после седна на масата срещу нея. — Как си?

— Добре съм. — Бри вдигна ръка, за да им покаже синята пластмасова идентификационна гривна на китката си. — Днес ме издигнаха до синьо. Толкова се радвам, че вече не съм жълто.

— Какво не му е наред на жълтото? — попита Тони.

— То е за пациенти със склонност към самоубийство. — Бри избра зелен пастел от кутията. — Не че аз съм била такава.

Тони преглътна трудно.

— Това е добре — прошепна тя.

— Просто така поставят под специално наблюдение всички, които пристигнат първоначално тук — обясни Бри.

— Чудя се защо ли — прошепна Карлос, докато се оглеждаше из мрачната стая.

— Бях толкова самотна — продължи Бри. — Трябваше да се храня сама и да стоя тук сама, докато другите ходеха до салона.

— Здрасти, Сабрина.

Те се обърнаха и видяха Теди да влиза, влачейки крака в стаята.

Той наклони глава настрани.

— Имаш посетители?

— Теди! — Брадли се запъти към него. — Колко пъти да ти повтарям да стоиш в стаята за почивка на мъжете?

— Добре.

Теди се запъти надолу по коридора.

— Побъркан идиот — измърмори Брадли, щом тръгна след него.

— Аз не съм побъркан — запротестира Теди.

Сабрина продължи да си оцветява, сякаш всичко бе напълно нормално.

— Срещнах се с Теди днес на обяд. Мисля, че е самотен. Никой не идва да го посещава. — Тя се усмихна на Тони. — Радвам се, че дойде.

Няма да плача. Тони се усмихна.

— И аз се радвам.

— Теди не е луд — прошепна Бри. — Той просто е много тъжен. Претърпял е автомобилна катастрофа заедно с приятелката си и тя е починала. Той е карал, затова се чувства виновен.

Тони кимна.

— Ужасно е да се чувстваш, сякаш си предал някого, когото обичаш. — И Господ да й е на помощ, тя щеше да предаде Сабрина, ако не я измъкне от това място. — Искаме да те върнем вкъщи.

— Опитвам се да се оправя. Имам самозаблуди.

— Не е вярно — настоя Тони.

— Трябва да си го призная, ако искам да се оправя. Това казва терапевтът ми. Както и да е, много от хората тук имат самозаблуди. — Бри се усмихна. — Дори някои от пазачите. Снощи те казаха, че са видели огромна черна котка да тича из двора.

Тони погледна към Карлос, но лицето му бе безизразно.

Бри взе лилав пастел от кутията.

— Трябва да оцветя косата на Жасмин в лилаво. Взеха всичките черни пастели, защото се прекалено депресиращи.

Тони потисна нуждата да изпищи. Как някой, който бе на това място, можеше да не е депресиран?

— Бри, аз направих това, което искаше. Отидох в Сентрал парк, за да видя дали някой вампир ще дойде да ме нападне.

Бри поклати глава, докато оцветяваше.

— Вампирите не са истински.

— Права си — бързо каза Карлос и погледна остро Тони, когато тя се опита да го прекъсне. — Трябва да кажеш на чичо си, че си сгрешила. Просто си била травматизирана от атаката. Но сега вече си добре и трябва да те пусне оттук.

Тони знаеше, че това няма да свърши работа. Бри се нуждаеше от разрешението на чичо си, за да бъде изписана, а той никога нямаше да го даде.

Приятелката й остави лилавия пастел обратно в кутията.

— Чичо Джо иска да остана тук, докато намерят точната комбинация от лекарства за мен. Може да отнеме няколко седмици.

Или завинаги, огорчено си помисли Тони. Докато чичо Джо отговаряше за бъдещето на Бри, тя нямаше да има такова.

Тони просто искаше да помогне на Сабрина да докаже, че вампирите съществуват, но засега се бе провалила в откриването на истинско доказателство. А и предвид обстоятелствата се съмняваше, че чичо Джо би приел каквото и да било уверение. Просто изобщо не бе в негов интерес да пусне Бри да си тръгне от тази болница.

Докато минутите течаха, Тони бе обзета от паника. Карлос задаваше рутинни въпроси, като това какво ядат на вечеря. На Тони й бе трудно дори да диша.

— Искаш ли да вземеш тази рисунка? — попита Бри, щом свърши с оцветяването.

— Да.

Тони се усмихна насила.

Брадли тръгна към тях.

— Часът за посещение свърши — обяви той.

— Утре ще правим коледни чорапи и ще украсим дървото. — Бри подаде картината на Тони. — Може ли пак да дойдеш?

— Разбира се. Имам предвид, че ще се опитам.

Опасяваше се, че чичо Джо ще й откаже достъп, щом види името й в списъка с посетители.

— Да вървим — нетърпеливо ги подкани Брадли.

Двойката в ъгъла се раздели. Съпругът се запъти надолу по коридора. Жената потъна в стола си и започна тихо да плаче.

— Насам, моля — гневно ги погледна Брадли.

Тони прегърна приятелката си, след това тръгна бързо, за да не може Бри да види сълзите в очите й. Тя последва Карлос обратно до фоайето и трепна, щом тежката метална врата се затвори зад тях, изщраквайки.

Бавно облякоха палтата си и събраха вещите си, за да може съпругът да си тръгне преди тях. Няколко минути, след като той излезе, те тръгнаха през двора.

Студеният въздух удари Тони в лицето, донасяйки й чувство на неотложност.

— Трябва да я измъкнем оттук — прошепна тя.

— Знам — отвърна Карлос. — Цяла вечер се опитвах да измисля план.

— Чичо й никога няма да я пусне. — Гласът на Тони се повиши от паника. — Ще трябва да…

— Шшт — предупреди я Карлос. Той посочи към дъба и масивния клон, който се простираше над стената. — Мога да се опитам да я кача на дървото, но все още съществува проблемът с това как да я изкараме от отделението. Това проклето нещо е заключено по-здраво от девствения пояс на някоя монахиня.

— Трябва да направим нещо.

— Не виждам никакво решение.

Тя сграбчи ръката на Карлос.

— Не казвай това! Трябва да има някакъв начин.

Просто трябваше да минат през пазачите и заключените врати.

— О, боже мой, знам как ще го направим.

— Как? — попита Карлос.

— Ще я телепортираме оттам.

— Не можем да направим това.

— Но познаваме някой, който може.

— Ще помолиш онзи вампир, Иън? — попита Карлос. — Сигурна ли си, че може да му се вярва?

— Мисля, че да. Надявам се да е така.

Той бе предложил да й помогне. И колкото повече Тони мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че това е единственият вариант.

 

 

Тони настоя Карлос да я върне директно в Роматех. Докато стигнаха, вече бе тъмно. Пазачът на главната порта я позна и им махна да продължат.

Карлос спря колата пред входната врата.

— Знам, че искаш да говориш сама с Иън, но ме дръж в течение. Това ще изисква сериозен план.

— Добре.

Тя свали шапката си и разроши косата си. Искаше да изглежда добре за разговора си с Иън.

— Щом веднъж измъкнем Бри, ще ни трябва сигурно място, където да я пазим. Не можем просто да я върнем в апартамента й.

— Защо не?

Тони прибра очилата си в калъфа им и го пусна в чантата си. Зрението й бе малко замъглено в далечината, но за разговор очи в очи нямаше да има проблем. Свали сенника и се огледа в огледалото.

— Тони, чичо й може да заподозре, че ние стоим зад изчезването й и да ни обвини в отвличане.

Думите му я накараха да се вцепени. Тя върна сенника обратно.

— Но Бри ще дойде с нас по своя воля.

— Сигурна ли си? След всичко, през което е преминала, наистина ли очакваш да се довери на един вампир?

— Е, аз го направих. — Тони трепна. — Но имах силни мотиви. Опитвах се да помогна на Бри. — Сълзите отново заплашваха да я надвият. — Трябва да я измъкнем оттам.

— Съгласен съм. Не ми харесва какво правят с нея тези лекарства. Изгубила е желанието си за борба. Вече не е себе си.

— Знам.

Тони пое дъх накъсано. Едва държеше емоциите си под контрол.

Карлос потупа ръката й.

— Всичко ще е наред, menina. — Той погледна в огледалото за обратно виждане. — Какво, по дяволите, е това?

Тони погледна през рамо. Паркингът бе добре осветен и тя забеляза към вратата на Роматех да върви нисък мъж, свил се заради студа. На рамото си носеше голяма торба за боклук.

— Носи нещо доста тежко.

— Той? — Карлос погледна отново, после върна поглед към огледалото. — Няма го в огледалото. Видях само една торба да се носи из въздуха.

— Наистина ли? — Тони свали сенника и погледна в огледалото. И в действителност торбата за боклук се движеше сама. — Това изглежда толкова странно. Сигурно е вампир.

Те стояха в колата и наблюдаваха как ниският мъж мина през входната врата.

— Чудя се какво ли носеше в торбата — измърмори Тони.

Карлос изсумтя.

— Труп?

Тони го удари.

— Тези вампири не са такива.

— Ти ги познаваш само от една седмица, Тони. Как може да си сигурна на какво са способни?

— Те ме спасиха, когато бях в беда. Нека се надяваме, че могат да спасят и Сабрина. — Тя отвори вратата на колата и излезе. — Ще ти се обадя утре.

Карлос й помаха и тръгна към изхода.

Тони влезе в голямото фоайе с блестящите му мраморни подове и огромните цветя, които прикриваха охранителните камери и металните детектори. Тръгна надолу по коридора наляво, запътвайки се към офиса на охраната на МакКей.

Ниският вампир с пълната торба за боклук бе на половината път по коридора. Той спря пред една врата и набра кода на клавиатурата.

Вратата от другия край на коридора се отвори и Шана забърза навън. След това спря.

— Ласло! Колко е хубаво, че те виждам.

— Госпожо Драганести. — Ниският мъж се поклони леко. — Как сте?

— Добре съм. — Тя се приближи към него. — Какво носиш?

Той отвори торбата си и тя надникна вътре.

— Ласло, прекрасни са! Благодаря ти!

Той се изчерви.

— По-добре да ги вкарам вътре.

Мъжът влезе в помещението с мистериозната си торба.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Какво става? — Тони посочи към заключената врата.

— Тони! — Шана я прегърна. — Видя ли вече кабинета ми? — Тя посочи към зъболекарския кабинет отсреща.

— Не.

Тони предположи, че Шана се опитва да измести темата.

— Трябва да си запишеш час — продължи тя. — Всички служители на МакКей получават по два безплатни прегледа всяка година. Е, всъщност не са безплатни. Ангъс плаща за тях. Срещна ли вече Ангъс?

Определено се опитваше да смени темата.

— Не, не съм.

— Здрасти, мамо! Здрасти, Тони! — извика Константин.

Тони го видя да се носи из въздуха на поне един метър височина в помещението до кабинета на Шана. Това сигурно беше детската стая. Долната част на вратата бе затворена. Горната част бе отворена и Константин бе левитирал, за да може да ги види в коридора.

— Здрасти, Константин.

Тони надникна в стаята за игри. Тя бе пълна с играчки, книги, плюшени животни, двойно легло и няколко удобни стола.

— Леле, имаш доста неща.

— Може да го повториш — измърмори Радинка, докато връщаше няколко книги на рафтовете. — Вие двете по-добре побързайте или ще закъснеете за службата.

— Добре. — Шана се наведе над вратата и прегърна сина си. — Ще те видя след това, скъпи. — Тя тръгна по коридора, но се спря, когато Тони не я последва. — Няма ли да дойдеш?

— Съжалявам, но трябва да говоря с Иън — посочи Тони към офиса на охраната.

— В момента там е само Хауърд. — Шана се приближи. — Всички вампири са в параклиса, за да се убедят, че там е безопасно. Опасяват се, че Бунтовниците ще опитат да направят нещо тази вечер.

— Какво например?

Шана въздъхна.

— Миналата година взривиха параклиса. За щастие, по това време там нямаше никой.

Тони трепна.

— Това е ужасно.

— Да. — Шана погледна към детската стая и сниши глас. — Затова оставих Тино в забавачницата с Радинка. Просто за всеки случай. Хайде. Трябва да се срещнеш с отец Андрю. Той е прекрасен.

Тони я последва надолу по коридора до главното фоайе.

— Не знам дали трябва да идвам. Не съм отгледана като католичка.

Шана се ухили.

— Нито пък аз. Но тези стари вампири са толкова средновековни, само това знаят. Знаеше ли, че съпругът ми е бил монах?

— Не знаех. — Тони последва Шана в дясното крило. Тя се зачуди колко ли стар бе в действителност Иън, но не искаше да привлича внимание с интереса си към него. — Всички ли мъже са от средновековието?

— Не. Грегори е млад. Роман го е превърнал през 1993 година, когато няколко Бунтовници са го нападнали отвън на паркинга. Горкият просто е дошъл да прибере майка си от работа.

— Колко тъжно. — Тони се намръщи. Но това поне обясняваше как може да има смъртна майка, която все още бе жива. — Ами Конър и… Иън?

— Те са превърнати след една битка в Шотландия около 1500 година, при това в една и съща нощ, затова винаги са били толкова близки. Роман е превърнал Конър, а Ангъс — Иън.

— Те са искали да бъдат превърнати? — попита Тони.

— О, да. И двамата са били смъртоносно ранени. Или е трябвало да се превърнат, или да умрат. — Шана влезе в стаята отдясно. — Това е салонът, в който всички се събираме след църква. Исках да се убедя, че всичко е готово.

В помещението имаше две дълги маси — и двете застлани с дълги бели покривки. Беше очевидно, че едната е предвидена за вампирите, а другата за смъртните. На масата за смъртните бяха сервирани плато със сирена и месо, плато със зеленчуци и сос, купа с пунш и плато с шоколадови бисквити.

Върху другата маса имаше два големи сандъка с лед и бутилки с кръв. В ъгъла й беше поставена микровълнова, а в средата наредени чаши.

— Дами, службата почва — от коридора се чу мъжки глас.

Този дълбок, енергичен глас не можеше да бъде сбъркан. Сърцето на Тони се разтуптя в гърдите й. Когато се обърна към него, то направи още по-голям скок.

— Ще говорим по-късно.

Шана я потупа по ръката и побърза да излезе от стаята.

Тони се приближи към Иън и сърцето й заби още по-бързо под изпитателния му поглед.

— Трябва да говоря с теб.

Той повдигна вежди.

— Най-после си готова да разкриеш тайните си?

Лицето й почервеня. Всички останали вампири й се бяха доверили от самото начало. Само Иън подозираше, че има скрити намерения.

— Откъде знаеш, че имам тайни?

Той се наведе по-близо и прошепна:

— Сърцето ти препуска. Бузите ти са червени. — Той се усмихна бавно. — А сега очите ти блестят в гневно, но въпреки това прекрасно зелено.

— Ти си като човешки детектор за лъжа. — Тя погледна към него. — Много е вбесяващо да изгубиш правото си да лъжеш.

Иън се разсмя, докато я хващаше за ръката.

— Казват, че изповедта е добра за душата.

Звукът от песен се понесе от параклиса. Дълбоки мъжки гласове. Вампирите пееха химн.

— Защо един вампир би се тревожил за душата си? — прошепна тя. — Може да живеете вечно.

— Никой от нас не живее вечно.

— Значи се молите за избавление?

Тони реши, че в това има смисъл. Кой би се нуждаел от изкупление повече от един вампир?

— Моля се за много неща, Тони. — Ръката му се плъзна надолу по нейната и се заигра с пръстите й. — Моля се да ми се довериш изцяло.

А тя щеше да се моли той да я разбере.