Керелин Спаркс
Коледно желание (13)

Глава 13

Един топъл душ помогна на Тони да прогони студа от костите си и да облекчи синината на бедрото й. Наведе се, за да увие хавлия около косата си и докато се изправяше, без да иска докосна бедрото си до шкафа.

— Ох!

Погледна синината. Беше се подула и имаше прекрасен нюанс на лилавото, който си подхождаше много добре с червените белези на гърдите й.

— Тони!

Тя подскочи като чу гласа на Иън да идва от спалнята й. Бедрото й се блъсна в шкафа.

— Ох! По дяволите!

Сграбчи поставката за хавлии, за да не падне.

— Тони, добре ли си? — Иън почука на вратата. — Някой да не те наранява? Да се телепортирам ли вътре?

— Не! — Какво правеше отвън? — Аз… аз съм вкарала тук всички нападатели на Ню Йорк Джайънтс. О, да, чувствам се страхотно! Вторият падна, остават още осем.

Последва пауза.

— Шегуваш се, нали?

Тя изсумтя.

— Брилянтно, Шерлок.

— Излез. Трябва да поговорим.

Не отново.

— Нямам никакви дрехи. Отивай си.

— Ще си затворя очите.

Сега беше неин ред да запази мълчание.

— Не ти вярвам.

— Брилянтно, Шерлок.

Проклет да е. Тя уви една хавлия около себе си.

— Отивай си.

— Не. Дойдох да те спася.

— От какво? Да не плесенясам?

— Ще изляза в коридора, за да може да се облечеш. Моля те, побързай.

Тони чу стъпки и вратата се затвори. Надникна навън. Спалнята бе празна. Тя забърза към гардероба.

— Защо ме тормозиш? Сега не съм на смяна.

Пусна хавлията и бързо облече някакви бикини.

— Това не може да чака — обади се Иън от коридора. — В опасност сме от един от убийците на Бунтовниците на име Йедрек Янов. Той е новият господар на руско-американското сборище в Бруклин, копелетата, които са те нападнали. Йедрек иска информация за лекарството, което взех, за да остарея, затова ще ме търси.

Каквото и раздразнение да изпитваше Тони, изчезна и се смени с внезапен страх. Тя се протегна зад гърба си и закопча сутиена си.

— Колко сериозно е това?

— Много сериозно. Ако дойде в къщата, няма да е сам. Ще доведе и други Бунтовници със себе си, и всички тук, включително и ти, ще бъдат нападнати.

От студа кожата й настръхна.

— Те знаят за тази къща? Мислех си, че е тайна.

По дяволите, тя си мислеше, че тук е в безопасност.

— Къщата на Роман е пазена в тайна, но това място винаги е било известно в света на вампирите. Всяка пролет, Роман провежда конференция в Роматех и господарите на сборища от целия свят идват, за да присъстват на нея. Винаги отсядат тук и компанията на Ангъс осигурява охраната. Облече ли се вече?

Можеше да я нападнат отново? Господи, не. Спомени от онази нощ заплашваха да я завладеят. Не, не отново.

Пред нея се появи някой и тя ахна.

Иън я погледна учудено.

— Тони.

Ръцете й полетяха към бикините и сутиена й. По дяволите! Бельото й не покриваше кой знае колко. И белезите й! Тя погледна към лицето му и видя как изражението му се промени от шок до ужас.

— Разкарай се!

Тя му обърна гръб. По дяволите, какво бе по-лошо? Да те хванат полугола или да видиш ужасената физиономия на един мъж, щом те види гола?

— Тони, ти си покрита със следи от ухапвания.

— Знам. Бях там, когато се случи.

Тя се спусна към гардероба и издърпа чифт дънки от закачалката.

— И бедрото ти. Имаш ужасна синина.

— Престани да ме гледаш! — тя обу дънките. — Паднах на един паркинг.

— Този на психиатрията „Сенчестите дъбове“?

Тони ахна и дънките се плъзнаха до коленете й.

— Как… — Тя забеляза как погледът му се плъзна надолу и бързо вдигна дънките си. — Откъде разбра?

— Аз съм много добър следовател.

Проклет да е. Тя закопча дънките си.

— Следил си ме?

Той тръгна към нея.

— Това твоят куфар ли е?

Тони отскочи настрана, за да запази малко разстояние между тях.

— Какво правиш?

Иън отвори куфара върху шкафа й и започна да го пълни с дрехите й.

— Приключвай с обличането.

Не я интересуваше авторитетният му тон. Или това, че я бе следил. Тя издърпа една тениска от закачалката и я надяна.

— Добре, ще се облека. Тогава може да не изглеждаш толкова ужасен от вида на тялото ми.

Той се спря с ръце пълни с бельото й.

— Ядосах се, когато видях как онези копелета са те надупчили цялата. Не бях ужасен. Тялото ти е красиво.

Как можеше да остане гневна, когато бе казал това?

Той пусна бельото й в куфара.

— Моля те, побързай. Трябва да тръгваме.

— Къде отиваме?

Тя изтича до банята взе четката си за коса и тази за зъби, козметичната си чантичка и лещите си и ги хвърли в куфара.

— Ще те заведа в Роматех. Там охраната е по-затегната. Тогава с момчетата ще можем да се върнем тук и да се бием с копелетата, ако дойдат.

Харесваше й идеята да бъде в безопасност и наистина не й допадаше да се срещне отново с Бунтовниците, но нещо в плана на Иън я дразнеше. Не й харесваше да я приема като девойка в беда. Тя седна на леглото и обу чорапите си.

— Няма да се скрия и да оставя цялата борба на теб и момчетата. Бях наета да се бия.

Иън се усмихна, докато вадеше дрехи от гардероба и ги пускаше в куфара й.

— Ти си една смела девойка, за което те поздравявам, но това не е твоя битка.

Обикновено тя щеше да се съгласи. Защо да рискува живота си заради един конфликт между вампири? Но в нощта, в която Бунтовниците я нападнаха, нещата станаха лични. И колкото и да не й се искаше да ги вижда отново, трябваше да го направи. Тя обу и ботушите си.

— Това е моята битка. Няма да си подвия опашката от страх. Ще си свърша работата, за която са ме наели.

Иън затвори куфара й.

— Съкровище, ти си наета като дневна охрана. Това означава, че се очаква от теб да се биеш с враговете ни през деня, а именно със смъртни. Вечер не си на смяна по основателна причина. Не можеш да оцелееш в битка срещу вампир.

— Онази вечер надвих Финиъс.

— Извадила си късмет.

— Виж какво, съкровище — тя се запъти към него. — Аз съм добра. Дяволски добра. Нуждаеш ли се от демонстрация?

— Може би ти се нуждаеш.

Той изчезна и миг по-късно бе зад нея, дърпайки я към гърдите си.

Тя реагира бързо, удряйки с лакът гърдите му. Беше като да удариш тухлена стена.

Ръцете му се преместиха към врата и лицето й, гласът му прозвуча тихо до ухото й.

— Следващият звук, който ще чуеш, ще бъде прекършването на врата ти.

Обзе я гняв. Да върви по дяволите, не можеше ли да ги победи? Споменът от нападението й се върна и я завзе, потапяйки я в ужас. Тони поклати глава, опитвайки се да пропъди образите, но те изпълниха ума й, припомняйки й всяка мъчителна подробност. Тя се разтресе цялата.

— Тони, всичко ще бъде наред — прошепна Иън.

— Не! — Тя се пребори със сълзите си, но колкото повече се съпротивляваше, толкова повече я завземаха чувствата й. Измъкна се от Иън и заотстъпва назад. — Аз… аз мразя твоя вид!

Лицето му пребледня. Тя сложи ръка на устата си, уплашена от силата на избухването си. Устата му трепна, а в очите му блесна болка.

— Поне сега си честна.

Тони постави ръце върху белязаните си гърди.

— Те ме дъвчеха, сякаш бях храна. Сякаш не бях човек. Бях просто парче месо. — По лицето й се спуснаха сълзи и тя избърса бузите си. — Не можех да се преборя с тях. Те владееха ума ми и сякаш душата ми бе смазана.

Той я придърпа в прегръдката си. Тя се стегна, но Иън я задържа.

— Девойче, няма да те нараня. Можеш да ми се довериш.

Тони пое бавно и разтреперано въздух и го изпусна.

— Знам.

Зарови лице в дебелия му пуловер и остави ароматът му да изпълни сетивата й. Той ухаеше чисто, но естествено. Сладко, но мъжествено.

Иън прокара ръце нагоре-надолу по гърба й.

— Надявам се да видя тези копелета довечера. Ще ми достави удоволствие да ги размажа за това, което са ти причинили.

Тони постави буза на рамото му. Той все още не разбираше напълно. Тя оценяваше желанието му да я защитава, но не искаше защитник срещу злите вампири. Това, което искаше, бе начин да се защитава сама. Но като се има предвид свръхразвитите им сили, не вярваше, че съществува такъв. И това я притесняваше най-много — неравенството и несправедливостта.

— Мога да ти сритам задника — прошепна тя.

Иън се изкиска.

— Това е моето момиче.

Тя сгуши бузата си в дебелия му пуловер. Той бе учудващо топъл и прекрасно солиден. Когато я пусна и се отдръпна назад, й се прииска да се хвърли обратно в ръцете му.

— Трябва да тръгваме, девойче.

Той издърпа куфара й от шкафа.

Тя взе палтото и чантата си.

— Ще шофираш ли?

— Ще се телепортираме. По-бързо е. — Хвана дръжката на куфара й с една ръка и протегна другата към нея. — Ще трябва да се държиш за мен.

— О.

Това не беше проблем. Тя обви ръце около врата му.

— По-близо.

Ръцете му се затегнаха около нея.

Тони се притисна към здравите му гърди.

— Така ли?

Той затвори очи за миг.

— Да.

Дъхът й спря, когато ги отвори.

— Каква е цялата тази работа с очите ти? Защо непрекъснато стават червени?

— Това е нормална реакция за един вампир.

— Не мисля така. — Тя се вгледа внимателно в светещите червени ириси. — Никой от другите вампири не е правил това.

— Това е добре. Не би ми се искало да се бия с някой от приятелите си.

— За какво говориш?

Той й се усмихна криво.

— Тони, очите ми стават червени, защото те желая страшно силно.

Тя преглътна трудно.

— Но това се случва в продължение на дни.

— Да, от първия миг, в който те видях. Но не оставяй това да те притеснява. Знам, че мразиш моя вид.

— Не те мразя, Иън. Не мразя никой от добрите вампири. Може би бе така в началото, но сега…

Той я наблюдаваше внимателно.

— Как се чувстваш сега?

Вълна от емоции предизвика сълзи в очите й.

— Аз… струпаха ми се много неща накуп. Не само ти, но и приятелката ми Сабрина. Толкова съм притеснена… и объркана.

Не трябваше да се чувства така силно привлечена от един вампир.

— Кажи ми какво става. Бих могъл да ти помогна.

Тя се вгледа в красивото му лице и видя искрената загриженост и състрадание. Искаше й се да му се довери. Мили боже, желаеше да остане в прегръдките му завинаги.

— Ще си помисля за това.

— Добре. Дръж се, съкровище.

Той я придърпа към себе си и всичко стана черно.

 

 

Веднага щом Иън се убеди, че Тони е на сигурно място в сребърната стая в Роматех, той се телепортира обратно в къщата заедно с Дугъл и Финиъс.

Щом се материализираха на задната веранда, те чуха високочестотното пищене на алармата в къщата. Мигновено извадиха мечовете си. Имаше само две обяснения за алармата — или някой смъртен бе нахлул в къщата и не чуваше алармата, или някой вампир се бе телепортирал вътре и не знаеше комбинацията, с която се изключваше.

Дугъл тихо отключи задната врата и я остави отворена. Те зачакаха с извадени мечове, готови някой да се покаже, за да провери какво става. Ако бе някой от Бунтовниците, главата му нямаше да остане дълго на раменете му.

Но никой не захапа стръвта. Иън се приближи до входа, но Финиъс го издърпа назад.

— Теб искат, братле. Стой между нас.

Финиъс влезе първи.

В кухнята цареше бъркотия. Шкафове и чекмеджета стояха отворени, а съдържанието им бе разхвърлено навсякъде.

— Сигурно са търсели лекарството.

Дугъл започна да набира комбинацията, за да изключи алармата.

— Не — спря го Иън. — Ако я изключим ще разкрием присъствието си.

Дугъл се намръщи.

— Прав си, но звукът е ужасен.

— Да, звучи като побъркана котка — измърмори Финиъс. Той застана на позиция до отворената врата. — Готови?

Иън кимна, и тримата вампири влязоха бързо във фоайето. Мигновен оглед ги убеди, че нарушителите не са на първия етаж. Книгите в библиотеката бяха разбутани по земята, а салонът бе претърсен.

Тримата слязоха бързо в мазето. Леглото на Финиъс бе разсечено, а ковчезите разбити.

— Мамка му. — Финиъс се вгледа в разбитата рамка на снимката на семейството му. — Закъснели сме.

— Трябва да проверим офиса на Роман — предложи Иън. — Сигурен съм, че са осъзнали, че той е измислил лекарството.

— Ще идем заедно — каза Дугъл. — Насочете се към площадката на петия етаж.

Тримата се телепортираха на площадката пред офиса и спалнята на Роман. Двете врати бяха отворени, а вътре се чуваха гласове, говорещи на руски.

Иън се приближи до вратата на офиса и забеляза Йедрек Янов на бюрото на Роман, който се суетеше с компютъра. Той изпсува и удари юмрук по клавиатурата. Тогава започна да рови из чекмеджетата на бюрото.

Дугъл надникна в спалнята на Роман и вдигна два пръста, за да покаже, че вътре има двама мъже. Иън вдигна един пръст. Бяха трима на трима. Той погледна Дугъл и Финиъс въпросително и двамата кимнаха.

Иън влезе в офиса, запътен направо към Йедрек. Убиецът погледна нагоре и се протегна към меча си, който бе оставил на бюрото. Иън вече размахваше своя, за да нанесе фаталния удар, когато Йедрек се телепортира.

Мечът на Иън разсече празния стол.

— По дяволите.

Той се обърна, за да провери дали Йедрек се е материализирал зад него.

Не беше. Господарят на руското сборище се появи в спалнята до двамата си последователи.

Иън тръгна към тях, докато Дугъл и Финиъс се приближиха отстрани.

— Точно този, който търсех — надсмя се Йедрек. — Стасио, Юри, хванете мъжа в средата.

Двамата Бунтовници се спуснаха към Иън, но Дугъл и Финиъс скочиха пред него и битката започна. Иън изруга вътрешно, задето се отнасят към него като с безпомощно пале. Той се засили към Йедрек, но страхливецът отново изчезна.

Иън се завъртя точно когато Йедрек го хвана отзад за ръката. Обзе го замаяно чувство и той осъзна, че Йедрек се опитва да се телепортира с него. Заби меча си в ръката на Йедрек и мъжът извика от болка точно преди да изчезне напълно.

— Страхливец! — извика Иън във вече празната стая.

Болезнен вик привлече вниманието на Иън обратно към боя с мечове. Финиъс бе прерязал противника си през торса. Руснакът се препъна назад и Финиъс го прободе в гърдите. Бунтовникът посивя, след това се превърна в купчина пепел на пода.

Другият руснак извика разярено, след това се телепортира, оставяйки Дугъл да ругае.

— Направих го! — Финиъс вдигна меча си във въздуха. — Видяхте ли това? Бях като машина за убиване!

Дугъл го удари по гърба.

— Да, първото ти убийство. Поздравления.

Финиъс вдигна ръка и им даде ръка за поздрав.

— О, да, доктор Фанг отново нанесе удар!

Иън се усмихна изморено. След няколко века прекарани в убиване на Бунтовници, той вече не усещаше тръпката. Запъти се към бюрото и изключи алармата.

— Йедрек бе ранен. Не мисля, че ще опита нещо друго тази вечер. Нека се връщаме в Роматех.

Роман и семейството му щяха да са в безопасност засега. Също и Тони.

 

 

Веднага щом Йедрек Янов се материализира в офиса си в Бруклин, той усети болката, изгаряща ръката му. Изпусна меча на земята и стисна ръката си при раната. През пръстите му се процеди кръв и покапа по скъпия турски килим.

— По дяволите!

— Сър, кървите — каза пазачът до вратата.

— Невероятно наблюдение, идиот такъв — изръмжа Йедрек. — Веднага ми доведи Надя.

— Да, господарю.

Пазачът изчезна.

Йедрек издърпа разкъсания си и окървавен пуловер и го захвърли в малкото кошче.

Пазачът се върна с Надя. Тя се спря до вратата, отказвайки да го погледне. Той знаеше, че е ядосана. Не й бе харесало да убие блондинката.

— Донеси превръзки. Ще превържеш раната ми.

Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— Раната ти ще се оправи по време на съня.

— Това е чак след пет часа, кучко. Веднага донеси превръзките.

Тя тръгна бавно. В нея все още имаше прекалено много дух, но той щеше да я пречупи скоро.

— Ти… — Той погледна към пазача. Името му бе Станислав, но Йедрек не обичаше да нарича хората с имената им. Това ги караше да мислят, че по някакъв начин ги харесваш. — Дай ми ризата си.

— Да, господарю.

Станислав разкопча бялата си риза.

Междувременно една размазана фигура се появи и стана солидна до бюрото. Беше Юри. Той прибра меча си и избягваше да погледне към Йедрек.

— Къде е Стасио? — поиска да разбере Йедрек.

— Той… той е мъртъв — прошепна Юри.

— Значи е трябвало да се бие по-добре. — Йедрек взе ризата, която Станислав му подаде и я намота около раната на ръката си. Белият памук се оцвети в червено от кръвта. — Кой го уби? Един от онези проклети шотландци ли?

— Не — отвърна Юри. — Беше чернокожият вампир.

— Чернокож? — попита Станислав. — Чудя се…

— Казвай — изръмжа Йедрек.

— За известно време в нашето сборище имаше един чернокож мъж — обясни Станислав. — Финиъс МакКинли. Алекс го превърна, защото беше наркодилър и Катя се нуждаеше от помощта му, за да се сдобие с беладоната.

За жалост, вече мъртвата Катя бе използвала всичката беладона в проваления си опит да достави Ангъс МакКей на Касимир. Йедрек се бе надявал да открие част от наркотика в офиса, но нямаше късмет.

— Къде е този Финиъс? Ако тази вечер имах беладона, можех да парализирам Иън МакФий и да го доведа със себе си.

— Не съм виждал Финиъс повече от година. — Станислав наклони глава, съсредоточавайки се. — Последният път, когато го видях, бе тук, в офиса. Каза, че търси Катя, но двете с Галина вече бяха в Украйна.

Йедрек присви очи. Бе открил бръмбарите, когато Катя бе господарка на сборището, а след това и когато той стана господар. Някой в сборището играеше и за двете страни.

— Разгледай снимките на бюрото ми. Има снимка на един чернокож вампир, който работи за МакКей.

Станислав прегледа снимките и изведнъж спря.

— Какво казах за некомпетентността? — изръмжа Йедрек.

Юри извади меча си и зачака заповеди.

Станислав отстъпи назад с пребледняло лице.

— Мислех, че той е на наша страна. Помогна ни за беладоната.

Йедрек пое дълбоко дъх. От Станислав като сладък парфюм се излъчваше страх.

— Ще имаш само един шанс да се поправиш. Ще убиеш Финиъс МакКинли.

— Разбира се — Станислав кимна ентусиазирано. — За мен ще бъде удоволствие.

Юри прибра меча си, изглеждайки разочаровано.

— Първо ще ми намериш нещо за закуска — каза Йедрек на Станислав. — Тази рана ме направи ужасно гладен.

— Да, господарю. Веднага.

Станислав излезе точно когато пристигна Надя; ръцете й бяха пълни с превръзки и лепенки. Тя го приближи, гледайки го внимателно.

— Отне ти прекалено много време. — Йедрек приседна на ръба на бюрото си и вдигна наранената си ръка. — Превържи я стегнато.

— Да, господарю.

Тя започна да обвива марлята около ръката му.

Той забеляза синините по ръцете й, където по-рано бе забил пръстите си.

— Доставя ми удоволствие да те наранявам.

Ръцете й трепнаха, докато превързваше неговата. Добре, показваше точното количество страх. Той обичаше да всява ужас в другите. Това му даваше надмощие над тях. Хората се кланяха пред боговете от страх.

— Какво ще правим с лекарството? — попита Юри. — И с Иън МакФий?

— Първо, трябва да се възстановя. — Йедрек сви ръката си. — Утре ще нападнем отново. Ще открием отговорите, които търсим. И онези вампири ще умрат.