Керелин Спаркс
Коледно желание (12)

Глава 12

— Има ли смисъл в това? — Тони пристъпваше бавно в снега, докато оглеждаше триметровата тухлена ограда.

Карлос бе настоял да проверят отвън Сенчестите дъбове, преди да влязат във фоайето. Паркингът за посетители бе отпред, паркингът за служители бе от източната страна, а входът за охраната бе отзад. В момента те бяха от западната страна, обикаляйки пространството, което се славеше с няколко сенчести дъба.

Тя осъзна, че въпросът й бе останал без отговор, затова се обърна към приятеля си. Но него го нямаше.

— Карлос? — Тони се завъртя и чантата й се изплъзна от рамото. — Карлос, къде си?

— Шшт, не толкова силно.

Тя проследи звука на гласа му и го забеляза високо на един от дъбовете, да лежи на един дебел клон, който се простираше над тухлената стена. Господи, сигурно бе на около пет метра височина.

— Карлос, какво правиш?

Тя ахна, когато той скочи от дървото и се приземи леко на краката си.

— Как направи това?

— По-важният въпрос е защо? — той се запъти към нея. — Трябваше да видя какво има зад стената. Вътрешен двор. Всички сгради са обърнати към него. Мисля, че сградите с номер са болничните отделения, където държат пациентите. Другите постройки изглеждат като кафетерия, гимнастически салон и вътрешен басейн. Мястото е много тузарско.

— Можеш да разбереш всичко това от дървото?

— Да, дори по-добре, видях група пациенти да се разхождат около беседката да пушат. С тях имаше само един пазач.

Той тръгна към предния паркинг.

— Това с какво ще ни помогне?

Тони намести чантата си на рамо и го последва.

— Всяка информация ни е от полза. Сега аз ще вляза първи във фоайето да разгледам. Ти чакай тук извън обхвата на охранителните камери.

— Но… — тя спря, щом автоматичните врати се затвориха зад него. — Страхотно. Просто ще чакам тук на студа.

Кръглата алея до входа бе обградена от каменни статуи и затрупан със сняг жив плет. Тя можеше да види какво става във фоайето през големите прозорци. Вътре изглеждаше топло и уютно, имаше кожени дивани и столове. Карлос бе прав, че Сенчестите дъбове бе тузарско място.

Той излезе, носейки лист хартия в ръка и дойде до нея извън обхвата на охранителната камера. След това пъхна хартията в джоба на коженото си палто.

— Какво беше това? — попита Тони.

— Молба за работа. Ето го разположението. Администраторката е зад информационното бюро. От двете страни на фоайето има по една заключена врата, които водят към източното и западното крило. Задната стена на фоайето е стъклена и гледа към двора. Има врата, но пред нея има пазач.

— Значи няма как да излезем в двора? — въздъхна тя. — Предполагам, че това не е от значение, тъй като съм сигурна, че пациентите се държат под ключ.

— Дворът е достъпен. Забравяш много удобно разположения дъб.

Тя се нацупи.

— Аз не мога да се кача на него.

— Не е и нужно. Аз ще го направя и да се надяваме, че ще успея да отвлека вниманието на пазача от фоайето. Тогава ти ще провериш списъка с пациенти, който видях на бюрото на администраторката. Ако откриеш името на Сабрина, запомни идентификационния й номер. Няма да можем дори да говорим по телефона с нея, ако не го знаем.

— Добре — Тони отърси калта и снега от ботушите си. — Не се чувствам напълно удобно с тези шпионски трикове. — И как така Карлос бе толкова добър в тях? — Как ще отвлечеш вниманието им?

Отново бе прекалено късно. Карлос вече бе тръгнал. Той заобиколи зад ъгъла на комплекса без съмнение, запътил се към любимото си дърво.

— Господи.

Тони запристъпва на място, за да стопли краката си. Тя му даде няколко минути да започне каквото бе намислил. Издиша, оставяйки въздухът да премине в студена пара и се запъти към фоайето. Време е за шоу. Автоматичните врати се затвориха зад нея, и пазачът и администраторката я погледнаха едновременно.

Времето за посетители бе минало отдавна, затова тя бе сама.

— Мога ли да ви помогна? — попита администраторката, изучавайки я над очилата си за четене с черни рамки.

Тони се огледа бързо наоколо. Едва можеше да види градината през прозореца. Беседката бе слабо осветена и сенките на пациентите се губеха. Цигарите им се отличаваха с малките оранжеви светлини, щом дръпнеха от тях.

Администраторката прочисти гърло.

— А, чудех се… — Тони се наведе над бюрото и забеляза списъка на пациентите под лакътя на администраторката. — Как някой може да бъде приет в тази болница? Имам една приятелка със сериозен проблем.

Администраторката я погледна иронично.

— И какъв точно е проблемът на вашата приятелка?

Тони осъзна, че жената мислеше, че говори за себе си, затова се включи в играта.

— Ами, аз… приятелката ми е пристрастена към… секса. Страшно много секс. През цялото време. Не може да се насити.

— Ясно. — Администраторката сви устни. — Обикновено психологът ви ще ви насочи към нас. Виждате се с психолог, нали? Имам предвид, приятелката ви.

Тони се усмихна смутено.

— Добре, де, хванахте ме. Да, виждах се с един терапевт, но жена му ни хвана да се натискаме на задната седалка на неговия Хамър, така че…

Администраторката свали очилата си.

— Имали сте сексуални взаимоотношения с терапевта си?

— Разбира се. Спя с всичките си терапевти. Също така и доктори, учители, водопроводчика си, онзи с гълъбите на покрива. — Къде по дяволите бе Карлос? — Нали знаете, това е заболяване.

От двора изведнъж се чуха писъци и пазачът скочи на крака, за да надникне през прозореца. Администраторката се изправи.

— Какво става?

— Не знам — отговори пазачът. — Пациентите тичат наоколо.

Писъците станаха още по-силни и ужасени. Какво правеше Карлос, по дяволите? Тони подскочи, когато един пациент се блъсна в прозореца.

— Помощ! — извика той. — Пуснете ме!

Пазачът натисна клавиатурата, за да отвори вратата.

— Не трябва да ги пускаш във фоайето — предупреди го администраторката.

Точно тогава силен рев разкъса въздуха и разтресе прозорците. Писъците от двора се засилиха.

Една жена се хвърли към стъклото.

— Помощ! Нападна ме!

Пазачът отвори вратата и двама пациенти нахлуха вътре.

— Вижте какво ми направи! — жената показа палтото си. Ръкавите бяха разкъсани и подплатата висеше. — Беше истинско чудовище. Черно чудовище с блестящи очи!

— Дорис, заведи ги в клиниката — нареди пазачът на администраторката. Извади зашеметяващо устройство от колана си. — Не се тревожете хора. Ще се погрижа за това… чудовище.

Той хвърли развеселен поглед към Дорис. Без съмнение подозираше, че пациентите в психиатрията бяха луди.

Дорис дотича до пациентите.

— Елате. Насам.

Тя отключи вратата, водеща към западното крило и ги поведе натам.

В двора продължиха да се носят писъци и Тони забеляза сенките на другите пациенти, които бягаха наоколо и се блъскаха по вратите на другите сгради. Каквото и да правеше Карлос, бе изкарало ума на всички. Междувременно фоайето бе празно. Тя бързо заобиколи бюрото и прегледа списъка с пациенти. И там, на последната страница, бе Вандеруърт, Сабрина. Трето отделение. ВС48732.

Тони записа информацията на един бележник, откъсна страницата и я прибра в чантата си. Излезе през входната врата и бе изминала половината път до колата на Карлос, когато се подхлъзна върху заледената пътека. Падна тежко на бедрото си.

— Ох! По дяволите! — тя се изправи на крака и закуцука към колата. — По дяволите.

Провери чантата си, за да е сигурна, че листът все още бе там.

След една дълга, изнервяща минута, забеляза Карлос да тича към нея. Какво по дяволите? Бе бос, носеше ботушите си в едната си ръка, а коженото си яке в другата. Черната му риза бе разкопчана и се вееше диво, докато тичаше към нея. Той прехвърли якето в другата си ръка и извади ключовете от джоба на панталоните си. С едно натискане на ключа и вратата се отключи.

Той метна обувките и якето си на задната седалка.

— Взе ли информацията?

— Да — тя отвори вратата си. — Какво ти се е случило?

— Побързай. — Той се пъхна на седалката на шофьора. — Дочух пазачът да се обажда на полицията.

Тя се качи, естествено не мина без оплакване от страна на бедрото й, и закопча предпазния колан.

— Какво направи? Чух толкова много писъци.

— Отвлякох им вниманието.

Той даде назад, след това подкара към изхода.

Тя погледна към голите му гърди и частично закопчаните панталони.

— О, боже мой. Не ми казвай, че си пробягал гол през двора.

— Нещо подобно. — Той излезе на улицата. В далечината се чуха полицейски сирени. — Ще дойдем пак утре, след като нещата се поуспокоят. Часовете за свиждане са след пет часа в неделя. Ще успееш ли?

— Така мисля.

Тони забеляза две полицейски коли да минават покрай тях с примигващи светлини. Погледна през рамо и видя как спират на паркинга пред болницата. Какво бе накарало пазачът да се обади на полицията? Тя си спомни жената със скъсаното яке. И ужасените й думи — черното чудовище с блестящи очи.

Едно неприятно чувство сви стомаха й. Какво, за бога, бе направил Карлос?

 

 

Иън прибра шестте шишенца с лекарството „Остани буден“ в помещението в мазето на Роматех — една стая, която бе облицована изцяло в сребро, за да не може никой вампир да се телепортира в или извън нея. Сребърната стая бе снабдена със собствен източник на въздух и достатъчно храна, вода и бутилирана кръв, за да държи един смъртен или вампир жив в продължение на три месеца.

Междувременно Конър и Роман се подсигуряваха, че формулата за лекарството бе изтрита от всички компютърни файлове. Сега имаше само два източника на формулата — един диск в сребърната стая и в ума на Роман. Конър искаше да изпрати Драганести и семейството му да се укрият, но мъжът не мислеше, че ситуацията е толкова крайна.

Тъй като Иън все още имаше няколко дни почивка, Конър не очакваше да се навърта наоколо, затова се върна в къщата. В офиса на петия етаж, той свърза компютъра с проследяващото устройство в чантата на Тони. Увеличи, за да види мястото. Психиатрия „Сенчестите дъбове“? Защо Карлос би я завел там? Светлината започна да мига. Бяха потеглили.

Телефонът му звънна и той го извади от спорана си.

— Ало?

— Иън, Ванда е — прошепна тя. — Трябва да дойдеш в клуба, но не през входа или главния салон. Телепортирай се направо по гласа ми.

— Какво има?

— Просто ела тук, веднага! — изсъска тя.

— Добре.

Той се съсредоточи върху гласа й. Няколко секунди по-късно се озова в една тъмна стая до приятелката си.

Огледа наоколо. Големи възглавници с пискюли в червена, лилава и златна коприна бяха разхвърлени по пода около ниски маси. Стените бяха покрити с фини завеси в червено и златно. На масите имаше свещи, поставени в златисто стъкло като мозайка, хвърлящи блестящи светлини из стаята. Музика и още светлина се процеждаше през дървени паравани, които обхождаха стаята.

— Какво е това място? — прошепна той.

— ВИП стаята — отвърна Ванда. — Тъй като бяхме от харема, решихме, че ще е готино да я направим да изглежда като харем. Дървените паравани се отварят, за да може ВИП гостите да наблюдават през перилата долу. Но ако искат уединение, можем да ги затворим.

Иън погледна през процепа в паравана. Отдолу наистина се виждаше клубът. Пред сцената дамите подскачаха в тон с музиката, докато танцьорът на сцената се въртеше в черна, диплеща се вампирска пелерина. Под нея бе гол, като се изключи черната папийонка и червеното блестящо бельо.

Иън трепна. Дракула щеше да се обърне в гроба си.

— Между другото всички момичета долу питаха за теб — каза Ванда. — Искат да се видят с теб.

— Защо? За да ми се изсмеят?

Ванда изсумтя.

— Всъщност всички те искат да имат честта да отнемат девствеността ти.

— По дяволите — измърмори той. — Каза ли им, че са закъснели с около петстотин години?

— Опитах се, но те предпочитат версията на Корки. Предполагам, мислят, че да бъдат първата ти жена ще ги направи известни и ще им даде време в предаването на Корки.

— Ох. Значи са привлечени от славата, а не от мен. Има ли някоя важна причина поради, която ме извика тук?

— Опасявам се, че има. — Ванда надникна през паравана. — Виж на бара.

Погледът му се плъзна към Кора Лий, чиято руса глава бе много близо до един набит вампир. Стомахът на Иън се преобърна, щом го разпозна.

— По дяволите.

Ванда го погледна притеснено.

— Значи го познаваш?

— Да. Йедрек Янов.

Иън бе видял последно смъртоносния член на Бунтовниците в Украйна, в нощта, в която бе отишъл там с Жан-Люк и останалите да спасят Ангъс и Ема. Йедрек бе там с Касимир, но когато Бунтовниците започнаха да губят битката, и двамата се бяха телепортирали, оставяйки руските си другари да бъдат надвити.

Бащата на Шана и екипът му от ЦРУ поддържаха постоянно наблюдение над руско-американските вампири и държаха Ангъс в течение, тъй като той бе успял да постави подслушвателни устройства в главния им щаб. За нещастие, бръмбарите бяха унищожени преди няколко нощи. Йедрек явно бе много старателен.

— Обикновено се навърта из Източна Европа — обясни Иън, — но наскоро оглави руско-американското сборище в Бруклин.

— Но той е поляк — протестира Ванда.

— Наполовина поляк, наполовина руснак и дясната ръка на Касимир. — Иън погледна любопитно Ванда. — Откъде го познаваш?

По лицето й се изписа болка.

— Нека просто кажем, че се разбираше доста добре с нацистите. Той е безмилостен убиец и се наслаждава на това.

— Истински пример за Бунтовниците. — Иън надникна през паравана. — Пие от Кървавата бира, за да заблуди Кора Лий да мисли, че е обикновен вампир.

— За нещастие не е много трудно да заблудиш Кора Лий.

Иън наостри уши, но не успя да дочуе тихия глас на Йедрек от силната музика и виковете на жените.

— Трябва да разбера какво казва.

Ванда се намръщи, замислено.

— Ако ида долу, той ще ме познае и… ох, сетих се. На бюрото ми има интерком, който е свързан с бара. Използвам го, когато искам да говоря с Кора Лий. Насам.

Тя се запъти към вратата частично скрита зад една прозрачна червена завеса. Иън я последва надолу по стълбите и стигна до офиса й.

— Това ли е? — той се протегна към интеркома на бюрото й.

— Чакай. Връзката е двупосочна — предупреди го тя. — Трябва да сме напълно тихи.

Той кимна и натисна бутона с пръст.

— Значи познаваш Иън? — попита Кора Лий.

— Разбира се — отговори Йедрек с фалшив бруклински акцент. — Знаем се от едно време. Още не мога да свикна с начина, по който изглежда сега.

— Нали! От началото дори не го познах — призна си Кора Лий. — Не мога да повярвам, че е пораснал така.

— И казваш, че се е случило в Тексас? — попита Йедрек.

— Така ми каза Иън.

— Съкровище, може ли да ми дадеш още една Кървава бира? Това нещо е направо фантастично. Роман е истински гений.

— Наистина е така. И него ли познаваш?

— Кой не го познава? Той е известен — отвърна спокойно Йедрек. — Но знаеш ли какво? И той изглежда малко остарял.

— Да, внезапно посивя по слепоочията.

— Но той не е ходил в Тексас, нали? — попита Йедрек.

— Не, беше тук, когато се случи. За бога, не мога да си представя защо някой ще пожелае да изглежда по-стар.

— Може да искат, ако има някаква много важна тайна причина зад всичко това — каза Йедрек.

Ванда ахна и Иън поклати глава, за да й напомни да остане тиха. Без съмнение тя бе разбрала пълната опасност на ситуацията. Ако Бунтовниците открият способността на лекарството да ги държи будни през деня, щяха да започнат да убиват вампири, които бяха безпомощни в мъртвешкия си сън.

Телефонът на бюрото на Ванда иззвъня и Иън бързо вдигна пръст от интеркома, за да прекъсне връзката. Ванда се намръщи и вдигна телефона.

Иън се върна по стълбите във ВИП стаята и надникна през паравана. Кора Лий трябва да бе чула позвъняването, защото бе вдигнала телефона. С объркана физиономия тя затвори телефона. Междувременно Йедрек оглеждаше наоколо с присвити очи. Без съмнение подозираше нещо.

Иън обмисли да се телепортира долу и да го предизвика, но преди да прехвърли плюсовете и минусите, Йедрек изчезна.

— Какво стана? — попита Ванда, втурвайки се в стаята.

— Изчезна.

— Проклетият телефон — измърмори Ванда. — Беше танцьорът, който уволних в четвъртък вечер. Чул, че Корки мисли да ме съди и затова решил и той да се пробва. Нещастник.

— Ще разбера името на адвоката на Ангъс — предложи Иън. — Той е най-добрият във вампирския свят. И не се тревожи за Корки. Ще й платя да спре с глупостите. Не мога да я оставя да те тормози, заради мен.

— Но аз съм тази, която я нападна. — Ванда прокара ръка през щръкналата си коса. — А сега сме забъркани и в тази бъркотия с Йедрек Янов. Той няма да се спре, докато не разбере какво е предизвикало стареенето ти. И ако се добере до лекарството…

— Знам. Ще ни убият в съня ни.

Ванда постави ръка на челото си.

— Всичко това е по моя вина. Направих те прекалено известен и сега си в опасност. Йедрек ще те открие. Той ще… той ще…

— Всичко ще е наред.

— Но аз се издъних — изплака тя. — За мен ти си като един от по-малките ми братя. А аз ги изгубих всички. Не мога да понеса да изгубя и теб, не и когато е изцяло по моя вина.

— Шшт — той я придърпа в прегръдка и потупа гърба й. — Не те виня, Ванда. Сърцето ти бе искрено. Но бих бил благодарен, ако накараш Кора Лий и Памела да държат устите си затворени.

— Ще го направя, ще го направя — Ванда отстъпи назад и подсмръкна. — И ще продължа да търся идеалната ти половинка. Ще направя списък с момичетата, които искат да се срещнат с теб и ще ги интервюирам сама, за да отсея онези, които просто искат да бъдат известни.

Иън предполагаше, че щяха да са всички, но не искаше да отхвърли идеята на Ванда.

— Това ще е прекрасно. Благодаря ти.

Тя затвори очи.

— Искам да си щастлив, Иън. И в безопасност. — Щом отвори очи, в тях блестеше гняв. — Господ да ми е на помощ, ако това копеле Йедрек те нарани…

— Ванда, обещай ми, че няма да правиш нищо що се отнася до Йедрек Янов. Остави го на мен и Конър.

Тя въздъхна тежко.

— Добре, но, моля те, бъди внимателен. Той ще иска отговори, а ти си единственият, който ги има.

— Знам.

Иън осъзнаваше, че Йедрек може би го преследваше точно сега. И първото място, където щеше да провери, бе градската къща на Роман.

— Трябва да използвам компютъра ти.

Спусна се надолу по стълбите до кабинета на Ванда и се свърза с проследяващото устройство в чантата на Тони. Беше върнала в къщата. И бе съвсем сама.

Стомахът на Иън се сви. Тони, помисли си той точно преди да се телепортира.