Керелин Спаркс
Коледно желание (10)

Глава 10

— О, боже мой — прошепна Тони, щом погледна през шпионката на входната врата.

Беше девет часа петък сутрин, уговореното време за детегледачките, но Тони се съмняваше, че двете момичета с коси на розови райета бяха Шана Драганести и майката на Грегори. Те отново почукаха на вратата.

Тони включи интеркома.

— С какво мога да ви помогна?

— Къде е Иън? — настоя да узнае едно от момичетата. — Опитахме се да му се обадим, но всеки път се свързваме с телефонния секретар.

— Да — съгласи се другото момиче. — Той каза, че не е свободен, но ние не вярваме. Искаме да го видим!

Тони изстена. Съобщението, което Иън бе оставил на телефонния секретар не вършеше работа. Някои от почитателките му прибягваха към по-отчаяни тактики.

— Моля, върнете се отново довечера.

— И да оставим конкуренцията да стигне първа до него? Няма начин!

Конкуренцията? Тони влезе във всекидневната и погледна през прозореца.

Господи! Имаше още дузина момичета, които обикаляха по тротоара. Те размахваха плакати из въздуха. „Избери мен, Иън!“, „Иън е толкова секси!“ Едно от момичетата имаше блестяща корона и плакат, на който пишеше: „Аз съм звездната принцеса на Иън!“

— О, боже мой! — Тони извади телефона от джоба си и се обади на Хауърд.

— По дяволите — измърмори той. — Сигурно са взели адреса преди Ванда да го махне. Почти стигнахме. Ще паркирам отзад. Ще се видим след няколко минути.

— Добре — Тони затвори, след това събра нещата си за училище в кухнята.

Скоро дочу гласове на задната веранда. Надникна през прозореца и видя Хауърд да подхвърля ключове в ръцете си. Зад него бяха възрастна жена с прошарена коса и млада блондинка, които носеха големи пазарски торби. Едно малко момче стоеше наблизо.

Тя изключи алармата и отвори вратата.

— Здравейте. Благодаря, че дойдохте.

— Няма проблем. — Хауърд се запъти към кухнята и мина направо към фоайето. — Ще видя дали мога да разкарам момичетата, които се навъртат отпред.

— Добре. — Тони се обърна да помогне на по-възрастната жена да остави торбите на масата. — Вие трябва да сте Радинка.

— Да, благодаря ти. — Радинка взе ръката й и я заоглежда любопитно. — Интересно — прошепна тя.

Красивата блондинка остави своите торби на масата.

— Здравей, аз съм Шана.

— Приятно ми е да се запознаем. — Тони протегна ръка, но Шана я придърпа в прегръдка.

— Чух как си била нападната онази вечер. — Шана я потупа по гърба. — Толкова се радвам, че сега си в безопасност. Добре ли си?

— Да.

Тони бе изненадана от това, колко мила и… нормална е Шана. Кой изобщо би повярвал, че е съпруга на един могъщ нежив господар на сборище? А малкото момче с лице на ангел, което стоеше до нея…

— Това е синът ми Константин.

Шана разроши русите му къдрици.

Тони се наведе.

— Здравей, Константин.

Той се усмихна, след това зарови лице в палтото на майка си.

По-възрастната жена се изкиска.

— Няма да е толкова срамежлив, щом свикне с теб. Грегори ми каза, че сте се срещнали снощи. Беше много впечатлен от танците ти.

Тони се разсмя.

— Той е много забавен.

— Да — Радинка присви очи. — Но не вярвам, че той е предназначен за теб, скъпа.

Тони премигна.

— Аз… аз не търся никой…

Шана докосна ръката й.

— Не се тревожи. Радинка винаги се опитва да сватоса хората.

По-възрастната жена изсумтя.

— Изобщо не се опитвам. Аз мога да видя, когато две сърца са предопределени едно за друго. — Тя посочи към челото си. — Аз съм медиум.

— Това е хубаво.

Тони не знаеше какво друго да каже.

— Не е нужно да си медиум, за да разбереш, че едно отегчено дете ще създава проблеми. — Радинка премести една от торбите си на пода. — Затова донесохме на малкия няколко играчки.

Константин се разрови из чантата, извади голяма книжка с картинки и се настани на един от кухненските столове.

— Искам да се науча да чета.

— Това е прекрасно. — Тони му се усмихна и той й отвърна срамежливо, а на бузите му се появиха трапчинки.

— Чичо Конър каза, че си добра. Каза, че знаеш как да сриташ нечий зад…

— Леле, чичо Конър говори прекалено много. — Шана свали палтото си, след това се обърна към сина си. — Нека свалим това яке.

Докато Шана закачаше връхните им дрехи на закачалката до вратата, Радинка вадеше продуктите от останалите торби на масата.

— Не бяхме сигурни дали ще имаш достатъчно храна. — Радинка постави една картонена кутия с мляко в хладилника, след това взе чайника от печката. — Ще направя на всеки по една хубава чаша чай.

Константин забеляза чантите с плодове, които все още бяха на масата.

— Може ли един банан?

— Ето ти, скъпи — отвърна Шана и му подаде един, след това прибра чантите в хладилника.

Тони тъкмо щеше да предложи на Константин да му помогне, когато забеляза, че той се справя сам. Момченцето обели банана, след това отхапа едно парче и се загледа в книгата си.

Той посочи към една дума.

— Това къща ли е?

Тя погледна над рамото му.

— Да, къща е.

Какво умно малко момче бе той. Тони се зачуди дали не бе плод на някоя от предишните връзки на Шана. Със сигурност вампирите не можеха да имат деца.

— Благодаря ви, че дойдохте днес.

— С радост го направихме. — Шана закачи празните чанти на закачалката при якетата им. — Доставчикът ще донесе едно дърво около обяд. Винаги украсяваме елха за охраната.

— Това е много мило.

С цялата бъркотия в живота й, Тони бе забравила, че наближава Коледа.

Радинка сложи три чаши и чинийки на барплота.

— Видяхме онези жени отвън с плакатите им. Не мога да повярвам, че се държат толкова глупаво.

— Да. — Тони седна до Константин. — Пълна лудост.

Шана поклати глава.

— Горкият Иън. Чух, че е страдал ужасно, за да изглежда по-възрастен.

Радинка издаде цъкащ звук, докато слагаше пликче с чай във всяка чаша.

— Грегори ми каза, че ще има телевизионно интервю с Корки Кърант тази вечер.

Шана направи физиономия.

— Това си е бомба със закъснител.

— Защо? — попита Тони.

Шана прехапа устната си, замислено.

— Трябва да оставя бележка на Иън, с молба да не го прави. В мазето ли е?

— Не, ковчегът му е отеснял. На петия етаж е. — Тони трепна. — В спалнята на съпруга ти.

Шана се разсмя.

— Е, изглежда, че ме чакат малко упражнения. Ей сега ще се върна — каза тя и излезе от кухнята.

Тони бе изкушена да тръгне с нея. Бе видяла Иън само веднъж тази сутрин точно преди да се обади с доклада си в осем часа. Тя стана в шест и половина и закусваше в кухнята, когато Финиъс и Дугъл бяха дошли да хапнат, преди да се оттеглят в мазето. Надяваше се да види Иън, но той се отправи право към петия етаж, без да се отбие да я види.

Защо не бе поискал да говори с нея? Тя се тревожеше, че е харесал някоя от онези петдесет вампирки, с които бе миналата нощ.

Чайникът изсвири и Тони се върна в настоящето. Трябваше да престане да мисли толкова много за Иън.

Хауърд влезе в кухнята.

— Тези жени са откачени! Една от тях ме удари с плаката си, когато й казах, че Иън не е тук.

Тони трепна.

— Съжалявам. Наистина изглеждат много непоколебими.

Радинка подаде чаша чай на Хауърд.

— Такава глупост. Все още ли са там?

— Накарах ги да си вървят, но се опасявам, че ще се върнат отново. — Хауърд отпи от чая си. — По-добре да проверя момчетата. Иън все още ли е на петия етаж?

— Шана тръгна натам.

Радинка постави чаша чай пред Тони.

— Тогава ще започна от мазето.

Хауърд изпи останалия си чай и излезе от стаята, мърморейки за луди жени.

— Това камион ли е? — Константин погледна към Тони, после посочи друга дума.

Тя погледна към книгата му.

— Да. — Той бе приключил с банана си. — Искаш ли нещо за пиене?

— Може ли малко мляко?

— Разбира се.

Тони се разрови из шкафовете, но не откри никакви пластмасови чаши. Трябваше да му даде стъклена. Тя я остави пред него и той отпи, без да се притеснява.

Тони седна до него.

— На колко години си, на четири?

Той й се усмихна с мустак от мляко.

— Почти на две съм.

Тони ахна, но бързо затвори уста, за да не засрами малкото момче.

— Ти… сигурен ли си?

— През март ще навърши две — Радинка добави малко мляко в чая си. — Много е умен, нали?

Повече от умен, помисли си Тони. Беше дете чудо.

— Тони с нас ли е? — попита Константин.

Радинка наклони глава, изучавайки Тони.

— Може би все още не го осъзнава, но мисля, че е.

Какво означаваше това? Тони отпи от чая си все по-объркана.

— Искаш ли да видиш какво мога да правя? — Константин се отдръпна от масата и се завъртя.

— Това е страхотно! — Тони се усмихна одобрително.

Той я погледна дяволито.

— Още не съм го направил.

— О, извинявай — тя остана с отворена уста, когато малкото момче бавно се издигна до тавана. — О, боже мой.

Радинка седеше на масата с чашата си чай.

— Той е много специален.

— Върнах се. — Шана влезе в кухнята. Тя взе чашата си и се огледа из стаята. — Къде е Тино?

Кикот от тавана привлече вниманието й и Шана изсумтя.

— Трябваше да се досетя. — Тя погледна Тони притеснено. — Опитвам се да го науча да чисти вентилаторите на тавана.

— Той… той се носи — неуверено каза Тони.

Константин се изкиска и изпълни предно салто.

— О, сега вече само се фукаш. — Шана отпи от чая си. — Трябва да го видиш, когато играят баскетбол с баща му.

— Блокирах топката на татко, като седнах на коша — похвали се Константин.

— Той… той наистина ли е син на Роман? — попита Тони. — Как…?

— Роман е истински гений. Не ме питай как, но той постави своята ДНК в човешка сперма. — Шана погали корема си. — Очакваме още едно през май. Момиченце.

— Поздравления.

Тони наблюдаваше как Константин се спусна от тавана. Тя не можеше да повярва. Шана и Радинка пиеха чай, сякаш бе напълно нормално да създадеш дете, което бе наполовина човек и наполовина вампир.

— Попита ли първо дали може, преди да левитираш? — обърна се Шана към сина си.

— Да, мамо.

Той се качи обратно в стола си.

— Това е добре. — Шана седна срещу него. — Учим го да бъда внимателен с левитирането. Не е нещо, което желаем всеки да види.

— Като дядо например — каза Константин и отпи от млякото си.

— Опасявам се, че е така — съгласи се Шана. — Баща ми е начело на екип на ЦРУ, създал операция, наречена Колове. Те искат да премахнат всички вампири от земята.

Тони трепна.

— Това трябва да е малко неприятно за семейните срещи.

— На мен ли го разправяш. За щастие, баща ми е луд по внука си, затова не обръща внимание на добрите вампири и се е съсредоточил върху Бунтовниците. Но ако разбере, че Тино е наследил някои необикновени гени, това може да предизвика проблем.

Малкото момче се прегърби над книгата си.

— Дядо няма ли да ме обича повече?

— О, скъпи. — Шана се спусна да прегърне сина си. — Той винаги ще те обича. Всички те обичаме толкова много.

— Наистина е така.

Очите на Радинка блестяха от чувства, докато гледаше детето.

Тони усети леко бодване на ревност. Колко щастливо бе това момче да бъде толкава обичано. Тя винаги бе искала любовта на майка си, но това никога не се случи. Майка й бе заминала, за да се омъжи за мъжа на живота си и да има още две деца. Тони никога не бе добре дошла при тях. Единственият й опит с майчина обич бе от страна на баба й и това бе свършило рязко, когато тя бе на тринадесет. Когато се бе провалила.

Когато Тони бе навлязла в света на вампирите за първи път преди няколко нощи, бе очаквала да открие плашещо място, пълно с чудовища. Вместо това бе отрила група вампири и смъртни, които бяха грижовни и състрадателни. Очевидно бе, че се грижеха един за друг. Шана бе изкачила пет етажа само за да остави бележка на Иън.

Беше ли тя с тях? Това бе попитал Константин. Леко шокирана, Тони осъзна, че би могла да бъде член на това голямо семейство — семейство, в което се грижат един за друг и си вярват. Тя можеше да е част от всичко това. Никога нямаше да я отхвърлят отново. Нямаше да я карат да се чувства сякаш не е достатъчно добра.

Това бе толкова… изкушаващо. Но и притеснително, защото вече бе планирала живота си заедно със Сабрина. Тя бе нейното семейство, не тези хора от света на вампирите. Веднага, щом бъркотията със Сабрина бъде оправена, Тони можеше да напусне света на вампирите завинаги. Само преди два дни, нямаше търпение да напусне. Сега започваше да се чувства… желана. И ценена. За първи път осъзна, че е раздвоена.

— Всичко наред ли е скъпа? — попита Радинка.

— Аз… по-добре да вървя. — Тя погледна към часовника над мивката. — Изпитът ми започва след час.

Константин постави малката си ръка върху нейната.

— Всичко ще е наред, Тони.

Ръката й изтръпна, щом вълна от топла енергия премина през ръката на момчето. Тя се скова, след това мигновено се отпусна, докато силата преминаваше през нея с успокояваща нежност. Напрежението й се стопи, оставяйки усещане за благосъстояние и чувство, че може да постигне всичко.

Тони погледна към малкото момче и той й се усмихна. В ясните му сини очи се четеше интелигентност, която би трябвало да е плашеща в едно толкова малко дете, но тя се чувстваше прекалено спокойна, за да се притеснява. Константин излъчваше доброта, затова тя знаеше, че няма смисъл да се плаши.

Той махна ръката си и съсредоточи вниманието си върху книгата с картинки. Тони събра нещата си и се сбогува. Докато вървеше към метрото, въпросът на малкото момче не спираше да се повтаря в съзнанието й. Тони с нас ли е? Колко надълбоко бе затънала в този нов свят? Щеше ли да й бъде трудно да се откаже от него, когато го напусне? Нямаше да е толкова тежко, ако изтриеха напълно спомените й. Но как можеше да се откаже от спомените за Константин и останалите?

Как можеше да се откаже от това да види отново Иън?

 

 

Тази вечер Тони празнуваше завършването на колежа с голяма купа тройно шоколадов сладолед и двойно шоколадово брауни, когато Иън влезе.

— Добър вечер.

Той я хвана с пълна уста. Тя преглътна.

— Здрасти.

Иън отвори уста да каже нещо, но след това явно размисли. Отиде до хладилника и извади бутилка с кръв. Поколеба се и я върна на мястото й.

— Не си ли гладен? — тя загреба още сладолед и го изяде.

— Вече ядох.

Той заобикаля из стаята, а килтът му се виеше около коленете.

— Видя ли коледното дърво в салона? Много е красиво. Шана и Константин го украсиха.

— Да, хубаво е.

Той продължи да обикаля.

Изглеждаше й нервен.

— Ще правиш ли интервюто довечера?

— Така мисля. — Той сви ръце, докато обикаляше. — Но имам лошо предчувствие за това.

— Шана мисли, че трябва да го пропуснеш. Видя ли бележката, която ти остави?

— Да, но Ванда работи много усилено, за да организира всичко. Не искам да я разочаровам. — Той въздъхна. — Уредила ми е и няколко късни срещи.

Тони захапа от браунито.

— Още вампирки?

— Да.

Той се облегна на кухненския плот и скръсти ръце.

— Тони, не знам как да го кажа, но…

Дали щеше да й каже, че е привлечен от нея?

— Да?

— Не мога да се видя, когато се бръсна. Чудех се дали изглеждам добре. За интервюто, нали знаеш.

— О! Добре, дай да видя — тя се приближи и заоглежда бузите му, челюстта му, силния му врат, брадичката му с онази трапчинка. Усети как лицето й почервенява. — Изглеждаш ми добре.

Очите й срещнаха неговите и сърцето й подскочи леко. По дяволите, като го познаваше, той със сигурност го бе чул. Тя се отдръпна.

— Горе нямам четка, затова просто хванах косата си.

— Аз имам една.

Тя се разрови в чантата си, която стоеше на кухненската маса и извади една четка. Тъкмо щеше да му я предложи, когато осъзна, че това е шансът й да докосне косата му. С бумтящо сърце му посочи стола до масата.

— Седни.

Той го направи.

Тони се загледа в тила и раменете му. Дори отзад беше великолепен. Отвърза кожената връзка и я остави на масата. След това прокара четката през гъстата му коса. Блестящите къдрици се спускаха до раменете му. До много широките му рамене.

— Имаш къдрава коса.

Тя прокара ръка по къдриците му. Косата му бе толкова мека, колкото си бе мислила, че ще бъде.

— Когато я носех къса, бе къдрава — каза той. — Благодаря ти за помощта. Аз… аз искам да изглеждам добре за интервюто, но не желая да оставям впечатление, че съм суетен.

Тя се усмихна.

— Не мисля, че си суетен.

Великолепен, но не и суетен. Тя събра косата му на опашка. Никога не бе ходила с някой с толкова дълга коса. Това бе много по-секси, отколкото бе осъзнавала. Без да бърза придърпа копринените кичури около челото и ушите му.

— Докосването ти е много нежно — прошепна той.

Тони се наведе, за да вземе кожената връзка от масата и гърдите й се докоснаха до главата му. Той погледна към нея и тя затаи дъх.

— Добре ли си? Очите ти изглеждат малко зачервени.

— Малко съм уморен.

— О.

Тя не бе мислила, че вампирите могат да се уморяват. Завърза връзката около опашката му в основата на врата му.

— Не знам какво да облека — панталони или килт.

— Килтът е добре. Това е… това си ти. А ти искаш да бъдеш себе си. Имам предвид, ако една жена не те обича заради самия теб, значи не е подходяща за теб.

Той остана тих.

Тя отстъпи назад.

— Срещна ли някоя, която харесваш?

— Да. Срещнах.

Сърцето й натежа.

— Ясно. Е, аз приключих тук.

— Благодаря ти. — Той се изправи бавно. — Когато споделих на Ванда, че търся истинската си любов, й казах, че търся вампирка, която да бъде честна, лоялна, умна и красива.

Сърцето на Тони потъна още повече. Тя не пасваше много на описанието.

— Но сега започвам да мисля, че в любовта има много повече от това да отговориш на нечии изисквания.

— Така е.

Тя пусна четката в чантата си.

Той се запъти към кухненската врата, след това се поколеба.

— Ако не беше моя охрана, можеше да изляза с теб.

Сърцето й замря. Той искаше да излезе с нея?

Иън се намръщи.

— Но ако не беше моя охрана, спомените ти щяха да са изтрити. Тогава нямаше да ме познаваш.

— Знам — сърцето й трепна. — Това е някак… тъжно.

— Да, така е.

Той се обърна и напусна стаята.

 

 

Малко след десет часа се обади Карлос.

— Прибирам се вкъщи.

Тони вече бе с пижама, излежавайки се в леглото си.

— Как мина срещата ти?

— Добре. Мария ме пусна в кабинета на доктор Проктър и открих копие на завещанието. Сабрина не може да наследи сумата от тръста, докато не завърши колеж. Междувременно леля й Гуен остава попечител на тръста.

— Значи се опитват да й попречат да се дипломира? — Тони седна, ахвайки. — Карлос! Ами ако възнамеряват да я държат заключена в онази психиатрия завинаги?

— Опасявам се, че точно това се опитват да направят — прошепна Карлос. — Но не се тревожи. Открих къде работи доктор Проктър. Психиатрична болница „Сенчестите дъбове“. Обадих се, но не могат да потвърдят дали Сабрина е пациент там.

— Трябва да я открием.

— Знам, menina. Ще го направим. Ще се срещнем утре, щом свършиш работа и ще идем до „Сенчестите дъбове“ заедно.

— Добре.

Тони затвори телефона. Бе открила Сабрина. И щеше да я измъкне от онази болница. Нямаше да я разочарова.