Керелин Спаркс
Коледно желание (2)

Глава 2

Вече почти се зазоряваше, когато Иън се телепортира на задната веранда на градската къща на Роман в Горен Ийст Сайд. Той натисна бутона на безжичния си ключ, за да деактивира алармата, преди да отключи вратата. В кухнята беше тъмно, само клавиатурата до вратата светеше. Той въведе кода, за да активира отново алармата.

— Не мърдай — предупреди го рязко някой. — Обърни се бавно.

Иън се завъртя и забеляза отблясък на шотландски кинжал, който бе в ръцете на огромен мъж, стоящ до вратата на кухнята.

— Дугъл?

— Да. — Дугъл Кинкейд включи осветлението. В очите му не се появи искрата на разпознаването, докато погледът му не падна върху килта на Иън. — Ти ли си това, Иън?

— Да, аз съм. Искаш ли да видиш картата ми?

— Не. — Дугъл се усмихна, докато прибираше оръжието в чорапа си. — Познавам плейда ти по-добре от лицето ти. Не те очаквахме още една седмица.

— Отегчих се. — Беше самотен, ако трябваше да бъде точен, въпреки че Иън не искаше да си го признае. — Как са нещата тук?

— Спокойни. — Дугъл извади една бутилка със синтетична кръв от хладилника и я постави в микровълновата. — Вече се връщаш на работа?

— Не. Имам още една седмица почивка.

Една седмица, в която да се съсредоточи в търсенето на идеалната половинка.

Дугъл вдигна глава и се загледа в Иън.

— Чух, че си станал по-голям, но е невероятно колко различно изглеждаш.

— Да, и аз самият не мога да се позная.

Иън бе зяпал снимката, която му бе направила Ванда в продължение на пет минути. И не само лицето му бе различно. Тялото му се бе променило толкова бързо, че той едва бе имал време да свикне с него. От време на време блъскаше ръцете си в разни неща, когато се протегнеше, а понякога се препъваше в големите си крака.

Микровълновата изпищя и Дугъл извади питието си.

— Тъкмо проведохме тренировка по бойни изкуства долу. — Той отпи от кръвта. — Трябваше да присъстваш. Новият пазач събори Финиъс по задник.

— Сериозно?

Иън бе впечатлен. Не бе често срещано явление някой смъртен да повали вампир в ръкопашен бой.

Дугъл се запъти към вратата.

— По-добре да стигна до банята си, преди да се съмне.

Слънцето почти се бе показало на хоризонта. Иън можеше да усети как организмът му отслабва. Той последва Дугъл надолу по стълбите до стаята на охраната в мазето. Билярдната маса бе бутната към далечната стена до дивана, за да се отвори място за тренировките им.

Иън вдигна един паднал стол със счупен крак.

— Това трябва да е бил дяволски бой.

— Да. Малко засрамващ за Финиъс.

Дугъл приключи с питието си, докато влизаше в общата спалня, която се намираше зад следващата врата. Вратата на банята се затвори.

Иън влезе в спалнята, очаквайки да види Финиъс МакКинли, но младият чернокож вампир не бе там. И от двете бани се долавяше звук от течаща вода, така че той най-вероятно също се къпеше. Доста вампири предпочитаха да са чисти, преди да изпаднат в мъртвешки сън. Това им помагаше да се чувстват по-малко като мъртви, гниещи трупове.

Спалнята бе почти празна. Иън си спомняше времето, когато тук имаше десет ковчега, по един за всеки пазач от вампирите, в които да спят. Повечето от тях вече ги нямаше, бяха разпределени в Източна Европа в търсене на Касимир.

Горните етажи бяха също толкова празни. Преди там живееха Роман, десетте дами от харема и голям брой гостуващи вампири. Беше оживено място. Сега всички бяха заминали.

Роман живееше в Уайт Плейнс заедно с жена си, детето си и Конър, който бе техен бодигард. Охраната от вампири, които живееха в градската къща на Роман, работеха в Роматех Индъстрис, където се произвеждаше синтетична кръв и вампирската фюжън кухня. Конър бе начело на охраната там, но възнамеряваше да прехвърли длъжността на Иън, за да може той да се съсредоточи главно върху безопасността на Роман и семейството му.

Иън се радваше на предстоящото си повишение, но се дразнеше, че не се бе случило, преди да изглежда по-възрастен. Бе започнал работа в МакКей Секюрити енд Инвестигейшънс през 1955 година и никога не бе достигал по-висока позиция от тази да е втори в йерархията. Дори на най-добрите му приятели им бе трудно да се държат с него като с възрастен, когато изглеждаше като петнадесетгодишен.

Той свали плетения си пуловер и го хвърли в коша за пране. Разходи се около ковчега, в който бе спал повече от петдесет години. Възглавницата и одеялото бяха в червено и зелено, като тартана на МакФий, също като килта му. Махна спорана и ножа от чорапа си и ги остави на тоалетната масичка до ковчега. Свали обувките си и изведнъж спря, сещайки се нещо. Бе пораснал с дванадесет сантиметра.

По-дяволите. Ковчегът щеше да му е малък.

Легна в него и наистина краката му стърчаха навън. В спалнята имаше само още един ковчег и той бе на Дугъл. Голямото легло бе на Финиъс. Всички други легла бяха горе.

Е, защо пък не? След няколко седмици Иън щеше да е начело на Роматех. Можеше да спи, където си поиска. Излезе от спалнята и се запъти нагоре.

Обикновено пийваше нещо преди лягане, но тази вечер бе пил Кървава бира. Ванда се бе присъединила към него на бара около четири сутринта, за да обяви, че профилът му е готов и че официално е регистриран в сайта „Свободни в града“.

Третата чаша Кървава бира бе повдигнала самочувствието му. Бе разговарял с няколко дами и те се бяха съгласили да се срещнат с него в клуба утре вечер.

Щом стигна до основния етаж, се включи алармата. Той замръзна за секунда, след това осъзна какво се случва. Нарушител! И, по дяволите, но реакциите му бяха забавени. Не трябваше да пие четвъртата чаша Кървава бира.

Изтича в салона. Нямаше никой. Завъртя се, спъна се в собствените си крака и се запрепъва към клавиатурата на предната врата. Изключи алармата, за да може да чува. Долови тих звук, идващ от библиотеката и се запъти към входа й.

Студеното течение от отворения прозорец развяваше пердето. Човекът, отворил прозореца, бе задействал алармата и все още бе в стаята.

Жена. Смъртна. Ароматът на кръвта й се носеше около него и галеше кожата му като докосване на любовница. Бе любимият му вкус — АБ положителна.

Слава на бога, че Роман бе създал синтетичната кръв през 1987 година — така Иън и другите вампири вече не бяха роби на кървавия глад. Но дори сега тялото му реагираше със същия примитивен инстинкт, който го владееше, откакто бе превърнат през 1542 година. Венците го сърбяха. Имаше достатъчно практика, за да знае как да се контролира, но тази вечер му бе нужно малко повече усилие. Петата чаша Кървава бира бе лоша идея.

Тя бе застанала с гръб към него и изучаваше рафтовете с книги в далечния край на стаята. Без съмнение се канеше да открадне от редките заглавия в колекцията на Роман. В нея можеше да се намери всичко: от средновековни томове, които бяха писани на ръка от монаси до първите копия на книги от деветнадесети век.

Жената не го бе чула да влиза, защото бе по чорапи. Не бе доловила и алармата, тъй като тя бе настроена на честота, която можеха да чуват само вампирите и кучетата. И със сигурност не бе усетила реакцията, която разпалваше в него.

Той се чувстваше твърде разгорещен, въпреки студения декемврийски въздух, който нахлуваше през отворения прозорец. Лампата, която се намираше между двете кресла, светеше слабо и хвърляше златно сияние в стаята, очертавайки фигурата й с трептяща аура.

Тя беше зашеметяващ крадец, облечена изцяло в черна ликра, която прилепваше към кръста и приятно закръглените й бедра. Златната й коса висеше на конска опашка върху гърба й. А краищата на тази прекрасна грива се полюшваха леко през рамената й, щом завъртеше глава, за да огледа рафтовете с книги.

Жената пристъпи безшумно настрани и Иън забеляза, че бе само по чорапи, които също бяха в черен цвят. Трябва да бе оставила обувките си пред прозореца, като си бе мислила, че ще стъпва по-безшумно без тях. Иън огледа тънките й глезени, след това погледът му отново се върна на златната й коса. Трябваше да е внимателен, когато я залавя. Като всеки вампир той притежаваше свръхсила, а тя изглеждаше крехка.

Мина тихо край креслата до прозореца. Щом го затвори, прозорецът издаде скърцащ звук.

Тя се обърна, ахвайки. Погледна го изненадано. Очите й бяха зелени като хълмовете, заобикалящи дома му в Шотландия.

Надигащото се желание го остави за миг без думи. Тя, изглежда, бе също толкова безгласна. Без съмнение бе заета да измисли план за бягство.

Той тръгна бавно към нея.

— Не можеш да избягаш през прозореца. И няма как да стигнеш вратата преди мен.

Тя отстъпи назад.

— Кой си ти? Тук ли живееш?

— Въпросите ще ги задавам аз, веднага щом те обезвредя.

Иън можеше да чуе колко бързо бие сърцето й. Лицето й остана безизразно, с изключение на очите. Бяха красиви и в тях блесна предизвикателство.

Тя взе една тежка книга от близкия рафт.

— Да провериш способностите ми ли си дошъл?

Странен въпрос. Да не би да не бе разбрал ситуацията?

— Коя…

Иън залегна, щом тя рязко хвърли книга към лицето му. По дяволите, бе страдал прекалено много, за да получи по-възрастно и доста по-мъжествено лице, а тя за малко да го удари.

Книгата прелетя покрай него и събори лампата. Светлината премигна и изгасна. Със своето по-развито зрение, той можеше да види как тъмната й фигура се спусна към вратата.

Затича се след нея. Точно преди да успее да я хване, тя се завъртя и го ритна в гърдите. Иън залитна назад. По дяволите, жената бе по-силна, отколкото си мислеше. А той бе страдал прекалено много, за да се сдобие с тези широки и по-мъжествени гърди.

Тя продължи със серия от удари и ритници, които той блокира до един. С едно отчаяно движение, жената насочи ритника си към слабините му. По дяволите, бе страдал прекалено много, за да се сдобие с по-големите си и по-мъжествени топки. Отскочи назад, но пръстите й закачиха килта му. Без тежестта на спорана, килтът му се отметна нагоре.

Погледът й се плъзна надолу и се закова на място. Тя остана с отворена уста. Да, дванадесетте години растеж му се бяха отразили добре. Иън се хвърли напред и я събори на килима. Тя го заудря, затова той хвана китките й и ги прикова към пода.

Жената се извъртя в опит да го удари с коляното си. Ръмжейки, той я спря със своето коляно. След това бавно се отпусна върху нея, за да я държи неподвижна. Тялото й бе божествено топло, изпълнено с кръв, която пулсираше с жива енергия и го караше целият да трепери от желание.

— Престани да шаваш, девойче. — Големият му, по-мъжествен член, реагираше по доста бурен начин. — Имай милост.

— Милост? — Тя продължи да се извива под него. — Аз съм тази, която е притисната.

— Спри.

Той я притисна още по-силно.

Очите й станаха огромни. Нямаше никакво съмнение какво бе усетила.

Погледът й се спусна надолу, след това се върна на лицето му.

— Ставай. Веднага.

— Може да се каже, че вече съм го направил — измърмори той.

— Пусни ме!

Тя задърпа китките си от хватката му.

— Ако те пусна, ще ме ритнеш. А аз съм доста привързан към топките си.

— Чувството не е споделено.

Иън се усмихна бавно.

— Доста дълго гледа. Гледката трябва да ти е харесала.

— Ха! Толкова малко впечатление ми направи, че едва си спомням.

Той се изкикоти. Умът й се движеше със същата бързина като тялото й.

Тя го погледна любопитно.

— Миришеш на бира.

— Изпих няколко. — Иън забеляза подозрителния й поглед. — Добре де, малко повече, но все пак успях да те надвия.

— Ако си пил бира, това означава, че не си…

— Не съм какво?

Тя погледна към него с огромните си очи. Той имаше смътното чувство, че го мислеше за смъртен. Желаеше да е смъртен. Което означаваше, че тя знае за вампирите.

Иън се вгледа в красивото й лице — високите скули, изящната челюст и примамващите й зелени очи. Някои вампири твърдяха, че смъртните нямаха никаква сила. Грешаха.

Очите им се срещнаха и той забрави да диша. В тези зелени дълбини се криеше нещо. Самота. Рана, която изглеждаше прекалено стара за крехката й възраст. За миг му се стори, че вижда отражение на собствената си душа.

— Ти не си тук, за да крадеш, нали? — прошепна той.

Тя поклати леко глава, все още пленена от погледа му. Или може би той бе пленен от нейния.

— Иън. — Към тях се приближиха стъпки. — Иън, какво правиш, по дяволите?

Той откъсна поглед от нея и видя Финиъс да стои до тях.

— Какво?

Финиъс го погледна объркано.

— Защо се биеш с Тони?

Иън премигна и се вгледа в жената, която бе притиснал към пода.

— Ти си… Тони?

Новият им охранител бе жена?

— Ти си Иън? — В очите й светна разочарование, преди да погледне настрани. — Значи си един от тях.

Това болеше. В продължения на векове го съдеха по това, че изглежда прекалено млад и сега, след цялата болка, която бе преживял, той все още не бе достатъчно добър. Челюстта му трепна, щом стисна зъби.

— Имаш нещо против вампирите ли?

В очите й лумна гняв.

— Да. Имам склонността наистина да се ядосвам, щом ме нападнат.

— Тя има право, братле — измърмори Финиъс, нагласяйки колана на лилавия си сатенен халат. — Не трябва да я нападаш. Тони е наш приятел.

Иън се отмести от нея.

— Приятелството се печели.

Тя се измъкна от него и седна.

— Не съм тук, за да ти бъда приятел. Охрана съм ти. Това е всичко.

Той се вгледа в нея. Конър бе наел жена да пази мъжете? Това бе нечувано в света на вампирите. Смъртна жена нямаше да има силата да… освен ако тя не бе шейпшифтър като Фил и Хауърд.

— Ти… — Как можеше да я попита, когато шейпшифтърите бяха тайна? — Променяш ли се в определено време от месеца?

Тя го погледна скептично.

— Да не би да ме питаш дали страдам от ПМС? Ама ти, сериозно ли?

— Не! Нямах това предвид… — Иън спря, прекъснат от смеха на Финиъс.

— Знам, какво имаш предвид, човече, но тя е нормална.

— Нормална? — Тя погледна към Финиъс. — Направо те разбих по-рано тази вечер.

Финиъс вдигна ръце в знак, че се предава.

— Не ме наранявай, съкровище. Ти си много силна и красива.

Тя склони глава.

— Благодаря ти.

— Конър ми каза по телефона, че е назначил някой на име Тони — измърмори Иън. — Реших, че е мъж.

Тя присви очи.

— Мислех си, че ти ще си някой що-годе интелигентен.

— Бам! — Финиъс се ухили. — Направо те размаза, брато.

Иън се намръщи.

— Беше напълно логично да предположа, че Тони е име на мъж.

Тя повдигна брадичка.

— А логично ли е да нападаш хората без преди това да си поговорил с тях?

— В този случай, да, беше. Прозорецът бе отворен…

— Аз го отворих — прекъсна го тя. — Тук бе задушно като в гробница и ми стана горещо.

— Съкровище, това е от теб, толкова си секси, че разпалваш страстите. — Финиъс издаде няколко съскащи звуци.

Иън го погледна ядосано, след това поднови обяснението си.

— Сензорът на прозореца активира алармата и когато проверих, те намерих да оглеждаш доста скъпите книги, облечена като крадец.

— Да, наистина изглеждаш като горещата и секси Жена котка. — Финиъс направи движение сякаш котка драска във въздуха. — Мяу! Хъсс!

Сега тя погледна Финиъс ядосано.

— Това са дрехите ми за тренировка. — Насочи зеления си поглед към Иън. — И изобщо не съм чула аларма.

— Само вампирите и кучетата могат да я чуят.

— О, така ли? Кое от двете си ти?

— Бам! — Финиъс се плесна по крака. — Тя направо те разсипва, човече.

— Финиъс — изръмжа Иън. — Опитвам се да проведа разговор. — Той се обърна към Тони. — Съжалявам, девойче, но това няма да сработи. Не можеш да охраняваш къща, пълна с мъже. Виждаш как Финиъс реагира на присъствието ти.

— Доста по-мил е, отколкото си ти! — Очите й блестяха от гняв. — И не е мой проблем, че вие сте сбирщина сексистки прасета. Мога да се справя с работата си с или без ПМС. Преборих се с Финиъс по-рано и щях да те закова, ако имах още малко време.

— Девойче, никога няма да ме заковеш. — Той се наведе към нея. — Аз обичам да съм отгоре.

В очите й блесна зелен огън.

— Това беше добро! — Финиъс размаха юмрук във въздуха. — Връщаш се във форма, братле. Само така!

— Той е прасе — измърмори Тони.

— Квик-квик — изквича Финиъс.

— Достатъчно, Финиъс! — намръщи му се Иън. — Мога да разбера, защо си бил убит толкова млад.

Тони не можа да сдържи смеха си, но бързо се овладя и се намръщи срещу него.

Тя имаше чувство за хумор? Това не бе особено важно в момента, но Иън изведнъж усети как го обзема желанието да се изправи пред предизвикателството да я накара да се засмее отново или поне да я накара да се усмихне. За жалост, не му хрумваше нищо забавно.

Той се изправи на крака и се поклони галантно.

— Извинявам се, че те нападнах. Надявам се, че не съм те наранил.

Чертите й се отпуснаха леко.

— Добре съм.

Иън й предложи ръката си.

Тя го погледна подозрително.

— Няма да накараш Конър да ме уволни, нали? Аз наистина мога да върша тази работа.

Той почувства нещо странно. Защо, по дяволите, една прекрасна смъртна жена ще иска да работи като охранител на вампири?

— Ще ти позволя да останеш, ако ми отговориш честно на няколко въпроса.

На лицето й се изписа предпазливо изражение, но след това се усмихна ведро и пое ръката му.

— Разбира се. Какво искаш да знаеш? — попита тя и се изправи грациозно на крака.

Ръката му стисна нейната. Лошото чувство се засили. Той знаеше, че тя няма да бъде напълно честна. Усмивката й бе прекалено пресилена, а пулсът й току-що се ускори.

— Защо искаш тази работа? — попита тихо.

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Заплащането е доста добро. Получавам безплатен подслон и храна, които в Манхатън струват цяло състояние.

— И си затворена по цял ден в къща, пълна с трупове.

— Е, никоя работа не е идеална. — Тя скръсти ръце. — Никой от вас не се събужда, плачейки или пък с нужда от смяна на памперса, така че е по-добре от обичайната работа като бавачка.

Бавачка? Това вече беше прекалено.

Междувременно Финиъс се изкикоти.

— Да, погрижи се за мен, секси мамче. Нуждая се от баня. Може и малко масаж с бебешко олио. Чувствам се леко стегнат, ако се сещаш какво имам предвид.

Устата й трепна.

Да не би да намираше Финиъс за забавен? Това го вбеси още повече. Иън пристъпи към нея, стиснал зъби.

— Ние не сме бебета. Ние сме воини.

Тони му показа как трепери.

— Ох, уплаших се.

Да не би тя да се съмняваше в силите им? Иън се приближи към нея.

— Нямаш идея, колко свирепи можем да бъдем, девойче.

Усмивката й изчезна и на нейно място се появи болезнен поглед.

— Знам това прекалено добре. Няма нужда да ми напомняш.

— Някой да не те е нападнал? — Иън погледна към врата й, но не можа да види дали има следи от ухапване заради високата яка на черната й блуза. — Така ли разбра за нас?

Упорито вдигнатата й брадичка показваше, че не желае да разкрие повече информация. Но преди това бе споменала, че се ядосва, когато я нападат вампири. Слънцето щеше да изгрее скоро, тогава Иън и другите вампири щяха да заспят. През целия ден те щяха да лежат беззащитни и уязвими. А охраната им, изглежда, им имаше зъб.

— Девойче, защо да ти се доверя, да ни пазиш?

Тя повдигна вежди.

— Да не би да се притесняваш какво мога да ви сторя, докато сте напълно беззащитни и оставени на милостта ми?

Той я сграбчи за раменете.

— Заплашваш ли ни? Мога да изтрия паметта ти и да те изпратя да си ходиш още сега.

— Не! — Сега тя изглеждаше изпаднала в паника. — Моля те. Аз… аз наистина се нуждая от работата. Обещах на Конър, че никога няма да нараня някой от вас. Попитай го. Той ми вярва.

Иън пусна раменете й и отстъпи назад.

— Ще го попитам.

Тя го погледна нервно.

— Трябва да се преоблека в униформата си, преди да е започнала смяната ми.

Финиъс се прозя.

— Да. Започна да ми се приспива. Лека нощ, съкровище.

Той протегна свит юмрук към Тони. Тя му отвърна, усмихвайки се и удряйки го леко със своя.

— До утре, доктор Фанг.

Финиъс се ухили и се запъти бавно към стълбите.

— Да, това съм аз, доктор Фанг. С големи зъби и голям атрибут. — Той заслиза по стълбите към мазето, а гласът му все още се дочуваше. — Докторът е тук. О, скъпа, имам лек за теб.

Иън също усещаше притегателната сила на съня, но като по-стар вампир, можеше да му устои по-дълго от Финиъс.

— Може би трябва да започнем отначало. — Той протегна ръка. — Аз съм Иън МакФий.

Младата жена го погледна предпазливо.

— Тони Дейвис — отвърна тя и хвана ръката му, но после я пусна бързо и се запъти към стълбите.

Той я последва.

— Наистина си помислих, че си крадец. Обикновено не нападам жени.

— Освен ако не си гладен.

Тя започна да се изкачва по стълбите.

— Не нападам за храна. Еволюирали сме доста.

— Да бе, сигурно.

Тони продължи да се изкачва, без да поглежда назад.

Той вървеше след нея.

— Не ми ли вярваш?

Тя сви рамене.

— Виждала съм твоя вид да пие от бутилки.

— Значи знаеш, че се различаваме от Бунтовниците.

Тя се хвана внезапно за парапета и кокалчетата й побеляха. След това го пусна и продължи нагоре по стълбите.

— Предполагам, че тази ви благородна черта е нещо ново. Преди създаването на синтетичната кръв, трябва да сте нападали хора, за да се храните.

Той стисна зъби.

— Никога не съм използвал насилие.

Тя стигна горната площадка и се завъртя, за да го погледне.

— Използвал ли си контрол върху съзнанието?

Той трепна.

— Ти не разбираш.

— О, мисля, че разбирам. Контролът върху съзнанието прави манипулирането на хората детска игра. — Тя присви очи. — Но все пак са били жертви и ти си издевателствал над тях.

— Ние никога не сме били като Бунтовниците. Тези копелета са убийци. Никога не сме убивали за храна.

— Добре. Вие не сте убийци. Вие сте просто паразити.

Тя се обърна, за да продължи нагоре по стълбите.

Иън сграбчи ръката й и я спря.

— Ако ни мразиш, тогава защо си се съгласила да работиш за нас като ни пазиш?

Тя се освободи от него и започна да се изкачва по стълбите.

— Не ви мразя. И си имам причини.

— Какви причини?

Той се препъна на едно стъпало с новите си големи ходила.

Тя погледна назад.

— Защо ме следваш? Не трябва ли да идеш в мазето и… да умреш?

— Няма да спя там.

— Но аз съм виждала ковчега ти там. — Тя го погледна кисело. — Изглежда толкова удобен.

— Тогава ти иди да спиш в него.

— Само през трупа ми. О, почакай малко. Всъщност е твоят труп. Само след пет минути. Така че по-добре побързай.

Тя взе останалите стъпала по две наведнъж.

Умница. Погледът му се плъзна надолу по закръгления й, стегнат задник, така приятно очертан от черната ликра. Това бе достатъчно да го накара да пожелае отново да захапе нещо. Иън я последва, наблюдавайки как бедрата й се поклащат, докато върви по коридора. Тя се спря пред една врата от дясно.

Той спря до нея.

— Надраснах го.

— Какво? Егото си ли?

— Девойче, на теб не ти е нужно да носиш оръжие. Езикът ти може да направи човек на парчета.

Тя се усмихна.

— Ще приема това за комплимент.

— Надраснах ковчега си. Сега съм дванадесет сантиметра по-висок от последния път, когато бях тук.

Тя го погледна учудено.

— Конър спомена, че си пораснал, но аз не му повярвах особено. Мислех си, че вампирите си остават завинаги на възрастта, на която са били, когато са умрели.

— Това обикновено е така. Но аз остарях с дванадесет години през лятото.

— О. — Устата й трепна. — Добре дошъл в пубертета.

Иън постави ръка на стената до нея и се наведе напред.

— Ти надникна под килта ми. Знаеш, че съм истински мъж.

Тони повдигна предизвикателно брадичка, но бузите й станаха бледорозови.

— Опитвам се да изтрия този злочест инцидент от съзнанието си.

Той се усмихна бавно.

— Обади ми се, ако успееш.

Изчервяването й се задълбочи.

— Господин МакФий, ще трябва да ви напомня…

— Наричай ме Иън. Тони цялото ти име ли е?

— Не. Виж, опитвам се да се разбера с теб, тъй като след около три минути ще се строполиш мъртъв в краката ми.

— Ако го направя, ще ме сложиш ли в леглото?

— Подобен разговор не е уместен…

— Името ти Антония ли е?

Очите й потъмняха.

— Не.

— Тонатела? Тониша?

— Не.

— Тони Балони?

Устата й трепна.

— Опитвам се да бъда сериозна.

— Аз също. — Той остави погледа си да се спусне по нея. — Сериозен съм като смъртта.

Тя изсумтя.

— Господин МакФий, преди два дни подписах договор, в който ясно се заявява, че няма да се обвързвам с никой, който пазя.

Сърцето му спря за миг и това нямаше нищо общо с изгряващото слънце.

— Не осъзнавах, че сме се обвързали.

— Не сме! — разфуча се тя. — Но ти флиртуваш с мен и това трябва да спре.

Иън премигна. Наистина ли флиртуваше? Беше по-изкушен да извие врата й, отколкото да я съблазнява.

— Мислиш, че съм флиртувал?

— Ами, да.

Той се наведе по-близо.

— Хареса ли ти?

— Още го правиш.

Той се усмихна мързеливо.

— Съкровище, мога да го правя цяла нощ.

— Нощта свърши. — Тя се обърна и сграбчи дръжката. — Лека нощ, господин МакФий.

Иън отстъпи назад. Нямаше да допусне отхвърлянето й да го засегне. Защо трябваше да го притеснява?

— Не бях сериозен. Няма защо да се притесняваш, че ще ти досаждам. Аз търся истинската любов, но само с дама от вампирите.

Тя пусна дръжката на вратата и се обърна към него.

— Значи мислиш, че мъртвите жени са по-добри от живите?

— Не съм казал това. Но на мен повече ми подхожда вампирка.

— Наистина? Да не би живите да са прекалено трудни, за да се справиш с тях?

Да не би да го предизвикваше?

— Все още не съм срещнал жена, с която да не мога да се справя.

— Вярно. — Тони го погледна внимателно. — Вероятно използваш вампирския контрол върху съзнанието с тях.

По дяволите, тя знаеше точно къде да забие ножа си.

— Да, използвал съм контрол върху съзнанието им. И те го харесваха. Правеше оргазмите им по-силни. — Той повдигна вежда. — Би ли желала една демонстрация?

В очите й пламна гняв.

— Бих желала да се разкараш. И да умреш.

Тя отвори вратата на стаята си.

Иън се приближи до нея.

— Защо ще ни пазиш, щом не ни харесваш? Защо ще прекарваш дните си затворена в една къща, пълна с неживи?

— Лека нощ, господин МакФий.

Тя затвори вратата в лицето му.

— Ще разбера всичко за теб, Тони — извика той и се върна при стълбите.

Слънцето вече докосваше хоризонта. Можеше да усети притегателната сила на съня. Вгледа се нагоре в стълбището към петия етаж и се съсредоточи. В следващия миг бе там.

Запрепъва се навътре в офиса на Роман и затвори вратата след себе си. Тъй като алуминиевите щори бяха спуснати, в стаята бе тъмно, но това не бе проблем за неговото много силно развито зрение. Прекоси офиса, стигна до спалнята и се свлече на огромното легло. За бога, това бе къде-къде по-удобно от тесния ковчег. Протегна се, наслаждавайки се на чувството. Дишането му се забави, щом сънят го приближи.

Чакай. Той тръсна глава. Все още не бе разбрал за Тони. Претърколи се към масичката до леглото и сграбчи безжичния телефон. Зрението му бе замъглено, докато се опитваше да набере номера на Конър. Само още няколко минути — това бе всичко, от което се нуждаеше.

— Ало? — Конър звучеше сънено.

Иън се излегна по гръб и задържа телефона до ухото си.

— Разкажи ми за Тони.

— Ти ли си, Иън? — Конър се прозя. — Обади ми се по-късно.

— Разкажи ми за Тони. Как я откри?

— Натъкнах се на нея в Сентрал парк. — Конър се прозя отново. — В понеделник вечер.

А сега бе сряда сутрин. Иън отвори уста, но от нея не излезе нищо. Очите му се затвориха.

— Трима Бунтовници — гласът на Конър се забави, — нападнаха я… много яростно…

Нищо чудно, че мразеше вампирите. Иън изпусна телефона. Дали не планираше да ги убие, докато спяха?

Докато го налягаше съня, той се запита дали изобщо щеше да се събуди.