Керелин Спаркс
Коледно желание (17)

Глава 17

Иън тръгна надолу по коридора.

— Дамската или мъжката?

— Моля? — попита Тони.

— Коя тоалетна предпочиташ? Искам да се поизмия малко.

— О. Дамската предполагам. Ако нямаш нищо против.

Той се усмихна.

— Стига да е празна. — Той бутна вратата на дамската тоалетна. — Ехо?

Тони го последва вътре и погледна под вратичките.

— Роматех е почти празна в неделя вечер. Има само няколко човека, които идват на литургията.

Той пусна водата и изми ръцете си.

Тони застана зад него.

— Не се отразяваш в огледалото. Мога да видя себе си, сякаш теб изобщо те няма. Толкова е зловещо.

— Благодаря ти. — Той напълни вода в шепите си и я плисна в лицето си. По мивката се разсипа кръв. — Сега ми кажи тайните си.

Той дръпна хартиена салфетка от автомата и избърса лицето си.

— Внимателно — предупреди го тя. — Не искаш да забиеш някое стъкло по-навътре.

— Очевидно не мога да видя какво правя.

Той захвърли салфетките в кошчето.

— Ето, дай на мен.

Тя намокри няколко салфетки и ги сгъна. След това внимателно забърса челото му.

— Тайните ти?

— Добре. — Тони издърпа едно парче стъкло от косата му и го хвърли в кошчето. — След като баба ми почина, когато бях на тринадесет, ме изпратиха в пансион в Чарлстън. Бях толкова нещастна, преди да срещна Сабрина.

— Съквартирантката ти?

— Да. Дойде в училището, след като и двамата й родители починали в катастрофа с малък самолет. Тя бе единствено дете, затова бе наистина сама. Отначало просто си мислих, че е готино да има някой, който е по-нещастен от мен, но тогава я опознах и станахме най-добри приятелки. Повече като сестри.

— Да.

Иън можеше да разбере това. За него Конър и Ангъс винаги са били като по-големи братя.

Тони хвърли окървавената салфетка в кошчето, намокри нова и я прокара по бузите му.

— Сабрина и аз измислихме план за бъдещето си и работим по него от години. Нали знаеш как някои знаменитости осиновяват деца от чужди страни?

— Да.

— Мислим да направим това в по-голям мащаб. Ще създадем сиропиталище, в което ще цари истинско любящо обкръжение, като в семейството, което винаги сме искали. И ще спасяваме деца от цял свят. Аз изучавах бизнес и социология, за да мога да управлявам сиропиталището, а Сабрина ще вземе степен по образование, за да може да ръководи училището. А Карлос вече е открил няколко сираци за нас.

Не такова нещо бе очаквал Иън. Това бе голямо начинание.

— Ще ви трябват много пари.

Тони внимателно избърса брадичката му.

— Родителите на Сабрина й оставиха огромно наследство. Осемдесет и пет милиона.

Иън повдигна вежди.

— Тя може да наследи цялата сума само след като завърши колеж. Родителите й не са искали да бъде поредната безполезна наследница.

Иън кимна бавно, въпреки че умът му препускаше. Ако Тони имаше такива големи планове, защо работеше като охрана? И тя със сигурност нямаше намерение да остава. Щеше да бъде ужасно егоистично от негова страна да се опита да я задържи, когато тя имаше такъв благородна идея за бъдещето си.

— Всичко вървеше по план до миналата неделя — продължи Тони. — Сабрина бе нападната в Сентрал парк. Тя свърши в болница със счупени ребра, сътресение и… следи от ухапване.

Иън пое остро въздух.

— Бунтовниците.

— Да. Изпаднала в истерия, когато полицията я разпитвала. Заявила, че е била нападната от вампири.

— Идиоти. Трябвало е да изтрият спомените й.

Тони се ококори.

— Мислиш, че е добре това, което са й направили?

— Не, разбира се, че не. Но всеки вампир, добър или лош, знае, че няма нищо по-важно от това да пазим съществуването си в тайна.

Тони трепна, докато хвърляше мръсната салфетка. Издърпа още салфетки от автомата.

— Нека да изчистя коленете ти.

Тя започна да кляка, но Иън левитира, докато коленете му стигнаха до нивото на мивката.

— Така ще е по-лесно.

— О. — Тя погледна към него. — Това е странно.

— Благодаря ти. Обратно към историята ти…

— Да. — Тя внимателно издърпа окървавените чорапи от коленете му. — Попечителският фонд на Сабрина се ръководи от леля й и чичо й. Чичо й е психиатър и й е поставил диагноза психоза и делюзии. Настанил я е в психиатрия.

— Тя е в психиатрията „Сенчестите дъбове“, нали?

— Да. — Очите на Тони заблестяха гневно. — Чичо й иска парите й, затова прави всичко по силите си да се убеди, че никога няма да я изпишат. Двамата с Карлос отидохме да я видим тази вечер и беше ужасно.

Иън се спусна към пода.

— Била си там преди литургията?

Нищо чудно, че бе реагирала така.

Тони кимна.

— Не мога да я предам така, както направих с баба. Трябва да я измъкна оттам.

Той стисна ръката й.

— И си помислила, че може да ти трябва моята помощ? Затова ли прие работата като моя охрана?

— Аз наистина се нуждая от помощта ти, но нещата не се случиха точно така. След като Сабрина бе нападната, тя ме помоли да открия вампирите, които са я атакували, за да докажа, че тя не си измисля.

Иън се скова.

— Нарочно си отишла в парка, за да те нападнат?

— Не смятах, че нещо ще се случи наистина, защото не вярвах, че вампирите са истински. Но…

— Ти си била нападната — завърши изречението й той. — Можело е да умреш, ако Конър не се е появил.

— Повярвай ми, знам колко лошо бе. Конър предложи да изтрие паметта ми, но аз не можех да направя това, не и когато тъкмо бях разбрала, че Сабрина е права. Затова приех работата, надявайки се, че мога да намеря доказателството, от което тя се нуждае.

От Иън се разнесе хлад.

— Възнамеряваш да докажеш съществуването ни? — той пусна ръката й. — Дала си клетва, че никога няма да ни разкриеш.

Тони трепна.

— Знам.

— Нима не разбираш цялата значимост на тайната ни? Ако съществуването ни стане публично достояние, ще има милиони смъртни, които ще искат да ни унищожат. По улиците ще плъзнат убийци, носейки проклети колове. Ще има учени, които ще искат да правят експерименти с нас или да ни изучават. А ако открият за лечебните свойства на кръвта ни, ще ни подгонят като животни и ще ни пресушат. Разкриването ни означава измиране.

Тя пребледня.

— Никога не съм искала да нараня някого. Мислех, че мога да дам доказателството на психолог или адвокат, който ще го пази в тайна. Нещо като отец Андрю.

— Това е голям риск. Не можеш да си сигурна, че някой ще си трае, особено ако ни счита за сериозна заплаха за човечеството.

— Бунтовниците са сериозна заплаха.

— Не можеш да разкриеш тях, без да разкриеш и нас! А само ние сме способни да се справим с тях. Не мога да повярвам, че ще подложиш на такъв риск живота ни.

Той се отдалечи от нея.

— Отначало не знаех колко са мили вампирите. Веднъж, щом ви опознах, знаех, че няма да мога да ви нараня.

— Това е ужасно великодушно от твоя страна — намръщи се срещу нея Иън. — Трябваше да ми кажеш от самото начало.

— Не знаех дали мога да ти имам доверие. Отне ми няколко дни да те опозная.

Иън не знаеше какво да мисли. Усещаше ужасното чувство за предателство.

— Аз… аз трябва да помисля по въпроса — каза той и тръгна към вратата.

Тя го последва.

— Иън, трябва да знаеш, че аз никога не бих те наранила.

Той се чувстваше прекалено объркан, за да знае как да отговори.

— Лягай си, Тони. Ще се видим утре.

— Съжалявам, Иън.

Той не можеше да понесе да гледа посърналото й лице, затова се върна в чакалнята. Шана бе готова да го прегледа. Седна на операционната маса, премисляйки нещата, докато Шана вадеше стъклата от лицето и коленете му.

Не можеше да повярва, че Тони бе планирала да разкрие тайната им. Тя вероятно не разбираше, колко важно бе това. Но Конър сигурно й бе обяснил.

Можеше да й се признае, че поне имаше благородни намерения. Опитваше се да спаси приятелката си Сабрина. Иън би се чувствал по същия начин, ако се отнасяше за някой негов приятел. Но тя възнамеряваше да разкрие вампирите. Това караше вътрешностите му да се бунтуват.

Щом Шана приключи, той тръгна надолу по коридора. Тони бе подписала договор, с който се заклеваше да ги защитава. Как е можела да планира да ги предаде?

Но тя не го бе направила. Трябваше ли да я вини за намеренията, които е имала, преди да ги опознае? След като Бунтовниците я бяха нападнали, може да си е помислила, че всички вампири са зли и трябва да бъдат разкрити.

Но тя си бе послужила с измама. Той се бе заклел, че в потенциалната му половинка, нищо не е по-важно от честността и лоялността. Затова ли се тормозеше толкова? Виждаше Тони като своя потенциална половинка. Господ знаеше, че я желае. Болеше го от копнеж по нея. Мислеше за нея през цялото време. Но можеше ли да й се довери?

След часове, в които не стигна до никъде, той реши, че му трябва съвет. Затова се телепортира в офиса на Ванда в „Палави дяволи“. След като тя се съвзе от шока заради раненото му лице, той й разказа подробно историята на Тони.

Ванда седна зад бюрото си.

— Тази малка кучка.

Иън се скова.

— Тя не заслужава това. Опитва се да спаси приятелката си, която е в беда.

Ванда повдигна вежди.

— Да не би сега да я защитаваш? Мислех, че й се сърдиш.

— Не съм сърдит. — Той закрачи из офиса. — Объркан съм.

— Защо? Този проблем може да се реши много лесно.

Той спря.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Уволни жалкия й задник и изтрий паметта й. Тогава тя няма да бъде повече заплаха и ще бъде вън от живота ти завинаги.

Вън от живота му? През него премина вълна на паника. Как можеше да понесе да я загуби?

— Но… какво ще стане с приятелката й?

— Какво ти дреме? Тя не ти дължи никакви пари.

— Тя е заключена в психиатрия…

— Да, да, от злия й чичо. Леле — мале. Това е просто един човек. Смъртен. А Тони бе готова да ни изложи на ужасна опасност заради това.

— Само защото я е грижа толкова много — протестира Иън.

— Тя не е единствената — измърмори Ванда.

Иън се намръщи.

— Добре, ще си призная. Грижа ме е за нея. Нямаше да съм толкова разстроен, ако не беше така.

— Само преди седмица ми се закле, че единственото нещо, което искаш, е вампирка. Имам списък с двадесет жени, всички проучени от мен, които нямат търпение да се запознаят с теб. Може да започнеш да се срещнеш с тях тази вечер.

Преди седмица, това щеше да звучи прекрасно. Но сега Тони бе в живота му и всичко се бе променило.

— Не искам да се срещам с никой друг. Свали профила ми от сайта за запознанства.

— Иън, тя е планирала да ни предаде.

— Но не го направи. Никога не е направила нещо, с което да ни навреди.

Най-накрая той бе способен да разбере положението й. Тя искаше да спаси Сабрина, защото я обичаше. И не го бе разкрила, защото държеше на него. Той бе видял това ясно, когато тя го търсеше на паркинга като обезумяла. Наистина държеше на него. Но в същото време не можеше да понесе да предаде приятелката си. Сърцето й бе разкъсвано на две.

Всичко, което трябваше да направи, бе да й помогне да спаси приятелката си. Тогава тя нямаше да бъде разкъсвана в две посоки. Щеше да бъде свободна да тръгне изцяло към него.

А това той желаеше повече от всичко друго. Искаше Тони да бъде свободна да го обича. Тя бе единствената, която желаеше.

 

 

Тони се събуди бавно. Не бе могла да заспи цяла вечер, защото имаше чувството, че върху гърдите й лежи огромна тежест. Иън. Можеше да го изгуби. Обърна се по гръб и осъзна, че не е сама.

— Иън?

Тя седна. Той бе там до нея.

През нея премина вълна на облекчение. Не можеше да й е сърдит, щом е легнал до нея, нали? Миналата вечер тя се опасяваше, че връзката им е приключила. Той изглеждаше толкова разстроен.

Сега сякаш бе напълно спокоен. Лежеше по гръб с ръце, скръстени на корема си.

Тя погледна към часовника на нощното шкафче. Осем и четиридесет и пет? Бе нагласила алармата за шест и половина. Сигурно той я бе изключил, преди да легне при нея. Отново се обърна към него. За първи път, откакто го познаваше, той не носеше килт. Бе облякъл долнище на пижама, което също бе от червено-зелен плейд и това я накара да се усмихне. Бе измил цялата кръв и мръсотия от себе си.

Тони се наведе по-близо да провери порязванията по лицето му. Вече изглеждаха много по-добре. Вдигна една от ръцете му. Дълбоките рани се бяха затворили и белезите избледняваха. До залез-слънце щеше да бъде великолепен, както преди.

Изведнъж осъзна, че държи за ръка един мъртвец. И нито трепна, нито го пусна. Защо не откачаше? Погледна към лицето му. Той все още бе същият смел воин, който се бе спуснал да спасява Грегори, същият самоотвержен герой, който бе настоял тя да се върне на безопасно място, докато той стоеше там, кървейки; същият мил мъж, който я бе целунал страстно, а след това бе поел цялата вина за това.

Тя стана от леглото и отиде до банята. Там откри бележка залепена за стъклото.

Тони,

искам да ти помогна да спасим приятелката ти.

Моля те, прости ми, че бях такъв задник.

Иън.

Смеейки се, тя притисна бележката към гърдите си. Разбираше я. Можеше да му се довери. И щяха да спасят Сабрина. Тя дотича обратно до спалнята.

— Благодаря ти, Иън. Благодаря ти.

Той просто си лежеше там.

Тони седна на леглото, усмихвайки му се.

— Ти не си задник. Ти си един прекрасен мъж.

И тя се влюбваше в него.

Тони се изпълни с трепет. Как можеше да не го обича? Той бе най-милият, сладък, секси мъж, който бе срещала някога.

Продължи да изучава лицето му, докато любовта растеше в нея. Това изобщо не приличаше на предишните й две връзки. Бе се хвърлила в тях с отчаяние, предизвикано от отхвърлянето на майка й. Имаше нужда да се чувства обичана.

Сега беше различно. Не искаше да се влюбва в Иън. За първи път това не бе свързано с нея и с нуждата й да бъде обичана. Всичко бе за Иън и любовта, която тя изпитваше към него. Бе станало болезнено ясно, когато избухна експлозията и тя се страхуваше, че може да е мъртъв.

Докосна трапчинката на брадичката му. Не можеше да избяга от него. Щеше да бяга от собственото си сърце.

Тони се изкъпа, преоблече се и остави Иън в безопасност в сребърната стая. Когато излезе от асансьора на приземния етаж, се изненада от многото хора. Истински хора. Те се движеха шумно из коридора. Повечето носеха лабораторни престилки. Всички имаха баджове с логото на Роматех, закачени на джобовете си.

Докато вървеше към офиса на охраната на МакКей, тя се обади на Карлос.

— Познай? Иън се съгласи да ни помогне да спасим Сабрина.

— Това е страхотно! — Карлос сниши глас. — Кажи ми, menina, какво направи, за да го убедиш?

Тя изсумтя.

— Говорих с него.

— Хайде де, сигурно си била доста… дружелюбна.

— Карлос, трябва да измъкнем Бри оттам, колкото може по-скоро. Мислиш ли, че е възможно да го направим тази вечер?

— Да — гласът му стана по-сериозен. — Ще начертая няколко плана и ще дойда да те видя този следобед.

— Добре.

Тони затвори и влезе в офиса на охраната. Хауърд бе зад бюрото, а превързаният му крак бе подпрян върху един стол.

— Съжалявам, успах се — каза тя и седна до него.

— Няма проблем. — Той посочи към мониторите. — Не се случва нищо. Дневната охрана почиства бъркотията на паркинга.

Тони погледна към мониторите, които показваха паркинга. Една аварийна кола издърпваше опожарения автомобил.

— Какво каза полицията за снощи?

Хауърд захапа една поничка.

— Свикнали са Роматех да бъде бомбардирана. Казах на главния следовател, който бе начело, че сме набелязани от група луди фанатици, които са против производството на синтетична кръв. Което в действителност е съвсем близо до истината.

Да, не може да намериш някой по-побъркан от един Бунтовник. Тони прегледа другите монитори. Единият показваше стая с няколко легла. Финиъс и Дугъл спяха там. Сребърната стая бе на друг монитор. О, страхотно. Дали Хауърд я бе видял да докосва лицето на Иън?

— Дневната охрана не намира ли за странно, че сме тук и наблюдаваме как няколко мъртъвци спят?

— Те си имат собствен офис. Стоят настрана от нашата работа. — Хауърд побутна кутията с поничките към нея. — Искаш ли една?

— Разбира се. — Тя си избра една обикновена. — Е, какво се случи, докато спах?

— Конър заведе Роман и семейството му, заедно с Радинка, на сигурно място към три сутринта. Никой не знае къде. Така е по-добре, щом кретени като Йедрек могат да ровичкат из мозъка ти.

— Йедрек е онзи, който нападна Грегори?

— Да.

Хауърд приключи с поничката си и облиза пръстите си.

Йедрек бе и този, който се бе опитал да отвлече Иън. Тони въздъхна. Съмняваше се, че го бяха видели за последно.

Хауърд плъзна един лист по бюрото си.

— Това е списък с нещата, които трябва да се направят за Коледния бал. Шана и Радинка бяха малко разочаровани, че няма да са тук, за да помогнат, но им казах да не се притесняват.

Тони хапна последната хапка от поничката си. Списъкът беше огромен.

— И всичко това трябва да се свърши преди утре вечер?

— Не се притеснявай. Погрижил съм се. Дадох едно копие на Тод Спенсър, вицепрезидента по продукцията от дневната смяна. Той знае какво да прави. Шана организира коледно парти всяка година, а имаме и вампирски конференции и галавечер всяка пролет.

— Тод трябва да е смъртен. Знае ли за вампирите?

Хауърд се размърда в стола си.

— Тод знае много неща. Вече е накарал няколко работници да подредят масите и столовете.

— Номер едно е украсата на голямо коледно дърво — прочете на глас Тони от списъка. — Не си спомням да видях дърво.

— Ще пристигне около обяд.

Хауърд отпи от чашата си за кафе.

Тони погледна отново към списъка. Задача номер десет бе да се потвърди групата. Беше записан и телефонен номер.

— Ще се обадя на групата.

Хауърд се изкиска.

— Изчакай до довечера. В момента „Високоволтовите вампири“ не могат да запалят и една крушка.

— Това е вампирска група?

— Да, свирят на всички големи вампирски празненства и сватби. — Хауърд стана и се запъти към вратата. — Ела. Ще ти покажа балната зала.

Точно отдясно на основното фоайе, имаше няколко стаи за срещи с междинни стени, които можеха да се прибират като голям акордеон. Тони бе изненадана колко голяма бе залата. Задната стена бе основно от прозорци, които гледаха към градината. Пред прозорците Тод Спенсър надзираваше група работници, които издигаха сцената. Хауърд я представи.

— Приятно ми е да се запознаем — извика Тод, за да заглуши шума, докато се здрависваше с нея. — Време бе от МакКей да назначат и жена.

Тони се огледа из голямата зала, пълна с работници.

— Колко хора работят през деня?

— Сега са над двеста, разделени в четири отдела — обясни Тод. — Изследване, продукция, пакетаж и доставка.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Тони.

— Можеш да помогнеш с украсяването, ако желаеш.

Тод й показа пластмасовия кош пълен с украшения и зеленина.

Хауърд закуцука обратно към офиса, за да наблюдава мониторите, а Тони прекара няколко часа, слагайки покривки и окачайки гирлянди. Хапна набързо нещо за обяд в кафетерията и се обади в „Сенчестите дъбове“.

— Бих желала да говоря със Сабрина Вандеруърт от трето отделение.

Тони издиктува идентификационният й номер.

— Опасявам се, че не можем да разрешим това — отвърна администраторката. — Лекарят й остави стриктни инструкции, че тя не може да приема посетители или външни обаждания.

Тони трепна. Чичо Джо бе открил посещението им.

— Не може ли да получим второ мнение за това? Със сигурност е от полза за пациента да знае, че има хора, които ги е грижа за него.

— Решението е окончателно — отвърна жената и затвори телефона.

— По дяволите.

Тони се върна в балната зала и откри, че е пристигнала почти петметрова елха. Тя помага с украсяването й няколко часа, след това отиде до офиса на МакКей.

— Как са нещата?

Хауърд посочи към мониторите.

— Все още са мъртви, но трябва да се събудят след около двадесет минути.

Телефонът на бюрото иззвъня и Хауърд го вдигна.

— Да? — той се заслуша, след това покри слушалката с огромната си ръка. — Обажда се охраната от главната порта. Някой е дошъл да те види. Кара черен ягуар.

— Това трябва да е Карлос — предположи Тони и се запъти към вратата.

— Карлос кой? — попита я Хауърд.

— Карлос Пантера.

— Тя потвърди името му — каза Хауърд на пазача по телефона. — Пусни го.

Тони забърза към предната врата и излезе точно когато Карлос паркира колата си. Беше хладно, тъй като слънцето залязваше, затова тя разтърка ръцете си, докато вървеше към мястото, където бе паркирал.

Той излезе от колата си, изглеждайки като шпионин, целият облечен в черно. Карлос посочи към изгореното място, заобиколено с оранжеви конуси.

— Какво се е случило там?

— Няколко вампира дойдоха снощи. Взривиха една кола и причиниха леки щети. Нищо съществено.

Карлос погледна към изгореното място и се намръщи.

— Да не би да казваш, че вампирите не са много приятелски настроени едни срещу други?

— Моите са добрите — те пият от бутилки. Лошите се наричат Бунтовници. Те са тези, които нападнаха мен и Сабрина. Те мразят хората, за които работя.

Карлос я погледна разтревожено.

— Тони, ти си се набъркала във война.

Тя потрепери.

— Знам.

— Студено ти е. Нека влезем вътре. — Той отвори багажника си и извади лаптопа си и едно руло бяла хартия. — Донесох плановете, за да ги разгледаме. Ще го направим тази вечер, нали?

— Да.

Поне Тони се надяваше, че Иън ще се съгласи да го направи тази вечер.

Карлос посочи към раницата си.

— Взех някои дрехи и обувки за Сабрина. И малко въже и тиксо за всеки случай.

— Добре.

За пореден път тя се запита дали Карлос не бе нещо повече от студент по антропология.

Той затвори багажника и тръгна с нея към предната врата.

— В безопасност ли си тук?

— Така мисля. Вампирите се чувстват достатъчно сигурни, че да проведат Коледния си бал утре вечер.

— Веселят се в лицето на опасността? Мисля, че ще харесам твоите вампири.

Карлос се ухили, докато отваряше вратата. Влезе вътре и усмивката му мигновено изчезна. Подуши въздуха и на лицето му се изписа притеснение.

— Внимателно — предупреди я той и вдигна ръка, за да блокира пътя й.

— Какво има?

— Опасност — прошепна той.