Метаданни
Данни
- Серия
- Рискована любов (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Undead Next Door, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Димитрия Петрова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- Silverkata(2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Керелин Спаркс
Заглавие: Неочаквана любов
Преводач: Димитрия Петрова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Тиара Букс
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Излязла от печат: 15.08.2014
Редактор: Яна Иванова
ISBN: 978-954-2969-27-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13837
История
- —Добавяне
Глава 9
— Входът е след няколко километра надолу по този път — каза Хедър, поглеждайки към Жан-Люк, докато той шофираше.
— Добре.
Ръцете му почиваха безгрижно върху волана на БМВ-то, сякаш беше свикнал да кара с повече от сто и петдесет километра в час.
Нощта бе ясна, а звездите и наполовина пълната луна блестяха над тях. Чантата на Хедър лежеше на пода с Глок-а на Фиделия вътре. Усещаше успокояващата тежест на пистолета до крака си. Роби МакКей седеше на задната седалка с клеймора си и по-леката шпага на Жан-Люк, който бе настоял да вземат шотландеца по път.
Роби беше против Хедър да ги придружи, но Жан-Люк защити решението й. Това беше добър знак. Явно все пак не страдаше от мания за контрол. Уважаваше решенията й, дори когато не беше съгласен с нея.
Все още знаеше прекалено малко за него, но наистина й харесваше това, което беше научила досега. Спусна погледа си по него, докато той шофираше. Лицето му беше слабо, красиво, подчертано със силна челюст и високи скули. Снощи беше гладко обръснат, чист и спретнат в елегантния си смокинг като един секси Джеймс Бонд. Тази вечер изглеждаше още по-секси. Наболата му черна брада засенчваше челюстта му, а черните му къдрици падаха небрежно, сякаш не му бе останало време да се обръсне или среше от бързане. Черните му панталони и тениска изглеждаха износени и удобни, а дългото черно палто му придаваше нотка на опасност.
Нищо чудно, че Били го беше намерил за подозрителен. Жан-Люк изглеждаше загадъчен. И див. Беше достатъчно силен, за да извади лопатата от пръстта с една ръка. Подхождаше с богато въображение и творчество към дрехите, които създаваше за жени, ала в същото време преследваше убийци като Луи. Никога досега не беше срещала толкова интригуващ и сложен мъж. Определено криеше тайни. Но боже мой, беше толкова секси!
Дали наистина се надяваше тя да го съблазни? От начина, по който й говореше и я гледаше, Хедър подозираше, че той е този, който ще съблазнява. Умът й препускаше, представяйки си всевъзможни сценарии. Ако тя му скочеше, той нямаше да я спре. Беше сигурна в това, заради начина, по който я гледаше.
Погледът му се фокусираше върху лицето й с горещата си сила, която караше пръстите на краката й да се свиват, след което се спускаше надолу по тялото й, задържайки се тук и там. Дори самата мисъл я караше да изтръпва цялата. Усещаше съвсем осезаемо присъствието му. Въздухът помежду им беше наситен с някаква магнитна сила, която ги дърпаше един към друг.
— Добре ли си?
Той погледна към нея.
— Да — тя отмести очи. Явно беше почувствал, че го наблюдава. И той усещаше осезаемо присъствието й. — Ето го входа.
Хедър посочи към слабо осветен знак отдясно.
Жан-Люк намали и зави по тесния път.
— Тук е доста уединено — отбеляза Роби. — Добро място за скривалище.
— Лагеруващите са нататък.
Тя посочи към черен път, който се отклоняваше наляво.
— Лагеруващи?
Жан-Люк погледна към Роби притеснено.
— Лошо — промърмори шотландецът.
Хлад се спусна по голите ръце на Хедър.
— Мислите, че хората може да са в опасност?
— Ако Луи е бил тук, да — отвърна Жан-Люк, като продължаваше по пътя, оглеждайки се наляво и надясно. — Може да се нуждае от пари и… храна. Това ли е мястото? — посочи той напред.
Младата жена присви очи и едва успя да различи каменната постройка отпред.
— Да. Можеш да паркираш ето там до детската площадка.
Пързалките и люлките блестяха ярки и сиви под уличката лампа, а короната от светлина, която я обгръщаше, гъмжеше от летящи насекоми. Люлките висяха напълно неподвижно в топлия и влажен въздух.
Хедър излезе от паркираната кола, извади фенерче от чантичката си и го включи. Само след няколко секунди бе обградена от двете страни от Жан-Люк и Роби. И двамата носеха оръжията си.
Тя преметна чантата си през рамо.
— Готови ли сте?
Жан-Люк положи леко пръсти върху лакътя й.
— Стой близо до мен.
Роби тръгна напред, за да влезе пръв в каменната постройка, а тя изкачи стълбите с Жан-Люк до себе си.
Големи отворени прозорци опасваха четирите страни на убежището и позволяваха на вятъра да влиза свободно през горещите летни дни. По студения циментов под бяха разпръснати листа, а високо в гредите отекваше пърхането на птичи крила. Няколко дървени маси за пикник бяха поставени в средата на стаята.
Роби обиколи периметъра, очевидно способен да вижда в тъмното без светлината на фенерчето.
— Тук няма врата към мазе.
— Отвън е — Хедър освети стълбите. — Вдясно.
Шотландецът се отправи напред, докато Жан-Люк остана залепен за нея.
Топлият въздух се усещаше тежък и влажен върху голата й кожа. Един комар прелетя покрай ухото й и тя махна с ръка, за да го прогони.
— Проклети кръвопийци.
— Къде? — Жан-Люк вдигна шпагата си и се завъртя, за да огледа наоколо.
Хедър се засмя.
— Тръгваш след комара с шпага? Успех.
Той я погледна смутено.
— Мислех, че имаш предвид нещо по-голямо.
— Като какво например? Прилеп? Не мисля, че имаме прилепи-вампири в Тексас.
— Човек никога не знае — промърмори той, след което посочи към Роби. — Открил е избата.
Хедър чу дрънчене на вериги. Насочи фенера си към звука и видя спътника им, наведен над вратата на избата.
— Не ми казвай, че са я заключили. Предполага се, че трябва да служи за подслон на лагеруващите в случай на торнадо.
Роби издърпа веригите от халките върху вратата.
— Ключалката е счупена.
Той размени поглед с Жан-Люк.
Хедър се зачуди дали шотландецът е напълно искрен. Трябваше да е. Не бе достатъчно силен, за да счупи катинар.
— Нека ти помогна.
Жан-Люк отмести едната врата, докато Роби отваряше другата.
Хедър насочи фенера към зейнала черна дупка. Боже, какво я беше прихванало да дойде тук?
— И така, кой иска да влезе първи в черната адска яма?
— Аз ще отида.
Роби тръгна надолу по стълбите, държейки клеймора си в готовност.
— Не ти ли трябва фенерчето? — попита Хедър.
— Мога да виждам — промърмори той.
Младата жена продължи да насочва светлината към дупката.
— Прав беше — прошепна тя на Жан-Люк. — Не трябваше да идвам.
— А какво стана с „трябва да бъда господарка на собствената си съдба“?
— Все още стоя зад думите си и вярвам, че мога да се защитя. Просто се страхувам, че ще си по-загрижен за моята защита, отколкото да хванеш Луи.
— Права си. Затова доведох Роби.
— Не искам да те задържам. Или да те застрашавам.
— Ще се справя. — Той се премести от дясната й страна с шпагата в ръка. — Стой плътно зад мен — каза й и тръгна надолу по стълбите.
Тя си пое дълбоко дъх. Ти си във война със страха. Последва го надолу, положила ръка върху рамото му.
Когато стигна последното стъпало, Жан-Люк хвана ръката й, за да я заведе към центъра на стаята. Тя се завъртя, изстрелвайки в кръг лъч светлина в тъмната изба. Пасваше точно на описанието на Фиделия. Тъмно. Без прозорци. Каменни стени. От дебелия слой прах, който покриваше каменният под, я засърбя носа. Мръсотия и боклуци бяха събрани на малки купчини покрай стените.
— Виж тавана — прошепна тихо Жан-Люк.
Тавана ли? Хедър насочи фенера нагоре. Наистина ли очакваха Луи да виси от тавана? Това беше странно.
— Чисто е — съобщи Жан-Люк.
Тя въздъхна с облекчение.
— Страхотно. Тук няма маниакални убийци.
— Не. Достатъчно безопасно е.
Роби обиколи стаята. Когато приближи единия тъмен ъгъл, малки забързани крачки побягнаха надалеч от него.
— Плъх!
Хедър сграбчи ръката на Жан-Люк и се притисна към него, размахвайки диво фенерчето.
Той го взе от ръцете й и откри създанието.
— Не се тревожи. Просто една мишка.
— Шегуваш ли се? Това нещо е огромно.
— Това е безобидна малка полска мишка.
— Не си ли разбрал. В Тексас всичко е голямо.
— Френските плъхове биха се изсмели на твоята мишка. — Жан-Люк я прегърна през раменете. — Нищо не си видяла щом не си мяркала плъховете в Париж.
— О, това е толкова романтично… ама друг път.
— А, ето този вече е голям, с огромни нокти и остри зъби — той се засмя, когато Хедър се хвърли към него и обви врата му с ръце. — Да, ама не.
— Какво?
Тя осъзна, че е притиснала лице към неговото.
— Пошегувах се — отвърна и ръцете му я обгърнаха. — Но не мога да се извиня. Прекалено съм щастлив от резултата.
— Ах ти, разбойнико. Изплаши ме.
Тя трябваше го перне или поне да се отдръпне от него, но й беше особено приятно да усеща силните му ръце около себе си и топлината на гърдите му, притиснати към нея.
Той потърка брадичка в челото й. Нежното ожулване на брадата му беше едновременно мъжествено и успокояващо.
— Не вярвам Луи да е бил тук изобщо — съобщи Роби. — При този прашен под, щеше да има отпечатъци от стъпките му.
— Съгласен съм с теб.
Жан-Люк продължи да прегръща Хедър.
Роби измърмори нещо под нос.
— Да ви оставя ли насаме?
Приятелят му се засмя.
— Идваме — освободи Хедър и й подаде фенера. — Свършихме достатъчно за тази вечер.
Достатъчно с прегръдките или бяха приключили с търсенето на Луи? Би се насладила на още няколко минути гушкане. Или може би час-два. Тя ги последва до стълбите и хвана ръката на Жан-Люк, за да се изкачи нагоре. Нощният въздух ухаеше приятно в сравнение с мухлясалия, влажен въздух в избата.
— Ще опитаме отново утре — каза Жан-Люк, докато двамата с Роби затваряха вратите.
Утре? Утре беше неделя.
— Имам други планове, но може след това да отидем някъде.
— Какви планове? — Жан-Люк я изпрати обратно до колата. — Не мога да те оставя незащитена.
— Вече предложих да помагам на панаира утре. Църквата се опитва да събере пари за някои спортно-развлекателни съоръжения. Трябва да съм отрано там, за да подредя столовете и други такива. Фиделия и Бетани също ще дойдат.
Жан-Люк се намръщи.
— Публичните места могат да бъдат опасни. Ще се наложи двамата с Роби да дойдем.
Шотландецът изпъшка.
Хедър се усмихна.
— Чудесно. Започва в седем. В Ривърсайд Парк.
— Добре — Жан-Люк натисна дистанционното на алармата си, за да отключи колата и й отвори вратата. — След това ще продължим с търсенето на Луи. Ако се сетиш за други подобни места, които съвпадат с описанието на Фиделия.
— Добре.
Хедър се качи в автомобила и той затвори вратата.
После дочу Жан-Люк и Роби да обсъждат нещо тихо. Вероятно най-добрата стратегия, с която да опазят живота й и този на Бетани. Пусна фенерчето в чантата си до пистолета. С пристигането на Жан-Люк Ешарп, животът й беше станал много по-вълнуващ. Нямаше да позволи на Луи да й го отнеме.
Но можеше да загуби сърцето си по Жан-Люк.
На следващата вечер Хедър подреждаше столове в Ривърсайд Парк. Беше минал още един спокоен ден без следа от Луи. Сутринта бяха отишли на църква, а през остатъка от деня лентяйстваха. Жан-Люк бе обещал, че ще дойде скоро след залез-слънце. Осъзна, че очаква с нетърпение края на деня, за да може да го види.
— Имаш ли нужда от помощ?
Хедър се сви при звука на високия глас и се замоли въпросът да не е насочен директно към нея. Погледна нагоре. Уви, треньор Гюнтер вървеше наперено към нея. Футболният треньор на гимназия „Гуадалупе“ се опитваше да отбележи в нейната врата през последните шест месеца. Фактът, че Хедър не му беше позволила да стигне дори до първа база, не го разколебаваше.
— Не, благодаря ти.
Обърна се с гръб към него и продължи да разгъва металните столове. Оставаше й да подреди и последния ред пред беседката, където децата щяха да пеят.
Треньор Гюнтер я заобиколи, застана пред нея, така че да не може да го избегне и прие обичайната си поза на Супермен — широко разкрачени крака, ръце на хълбоците и изпъчени гърди. Освен това носеше обичайното си облекло — тениска без ръкави, с която да покаже напомпаните си бицепси и шорти, за да се виждат мускулестите му прасци.
Хедър го смяташе за миниатюрен пещерен човек — нисък на ръст и с още по-малко мозък.
В града имаше почтени жени, които колекционираха миниатюри. Наистина трябваше да си пробва късмета с тях. Някои дами точеха лиги по мъжествената му физика и той го знаеше. Хедър беше наясно, че той очаква да спре работата си и да му се възхищава, но тя продължи да разгъва столовете и да ги нарежда. Бетани беше нейна асистентка и сядаше върху всеки стол, за да се увери, че работят по предназначение.
— Как намираш банския ми?
Треньорът се завъртя, без съмнение, за да покаже стегнатите си задни части.
— Изглежда добре.
Младата жена дръпна още един стол от близкия куп.
— Ще съм на щанда с потапянето — продължи треньорът. — Трябва да дойдеш по-късно и да ме видиш целия мокър — намигна й той.
Хедър издаде неопределен, сумтящ звук, докато разтваряше следващия стол и го поставяше в редицата. Усмихна се на дъщеря си.
— Как е този?
Бетани се размърда върху стола.
— Добре е, мамо — тя погледна към треньора. — Аз ще пея тази вечер.
— Да, както и да е. — Мъжът й хвърли съмнителен поглед, след което лицето му грейна. — Хей, искаш ли по-късно тази вечер да отидем с майка ти за сладолед.
Бетани заподскача върху стола, с усмивка на уста.
— Обожавам сладолед! — възкликна тя и погледна към майка си с очакване.
О, нечестна игра! Хедър току-що бе взела още един метален стол и обмисляше дали да не удари треньора по главата с него. Но той щеше ли да го усети? С нейния късмет, вероятно щеше да го приеме като някаква неандерталска закачка. Отвори рязко стола и погледна съчувствено към дъщеря си.
— Съжалявам, миличка, но треньорът трябваше да попита първо мен. — Тя се изправи и се взря гневно в мъжа. — Вече имаме други планове за вечерта.
Той вирна брадичка напред.
— Значи слуховете са верни? Имаш ново гадже?
Понякога този град беше твърде малък. Хедър погледна към слънцето, което огряваше върховете на дърветата. Жан-Люк щеше да се появи след по-малко от час.
— Някои приятели ще ми дойдат на гости по-късно.
— Да бе — промърмори той. — Не знаеш какво изпускащ.
Мъжът се отдалечи.
Хедър грабна поредния стол и въздъхна. Оставаха още три. Панаирът започваше след пет минути. Вече имаше опашка от хора пред щанда за билети.
— Не го ли харесваш, мамо? — попита Бетани тихо.
— Треньорът ли? — Хедър остави стола до дъщеря си. — Той така и не ми помогна със столовете, нали?
— Аз ти помагам.
Бетани се качи върху този, който Хедър току-що бе поставила.
— Да, ти проверяваш качеството им. И се справяш чудесно. — Хедър взе нов стол от купчинката.
Бетани сбръчка малкия си нос, сякаш се бе замислила дълбоко.
— Той си мисли, че е хубав.
Гюнтер? Хедър се засмя, докато разтваряше стола.
— Мисля, че си права. Ти си умна бисквитка.
Бетани сви рамене в отговор, сякаш се подразбираше.
— Аз харесвам Ема.
— Аз също.
Хедър взе и последния стол.
— Тя ще ме види ли как пея?
— Мисля, че да.
Младата жена разтвори последния стол и седна до дъщеря си.
— Харесвам и мъжа, който говори смешно.
Сърцето на Хедър подскочи.
— Господин Ешарп ли? — През целия ден се опитваше да не мисли за него, но не успяваше. Той все още се промъкваше в мислите й, по десетина пъти на час.
Бетани кръстоса малките си крачета, имитирайки някой възрастен, после скръсти ръце и постави брадичката си върху едната си длан. Потупа брадичката си с пръст. Това беше нейната поза за сериозни мисли. Хедър я смяташе за очарователна и винаги й се приискваше да придърпа дъщеря си в мечешка прегръдка. Но се въздържаше, защото осъзнаваше, че трябва да насърчава момиченцето си да разсъждава самостоятелно. Погледна към слънцето още веднъж, опитвайки се да изчисли колко време остава до залеза. И до срещата й с Жан-Люк.
— Мистър Шарп не знае, че е хубав — каза Бетани, — но той е.
Устата на Хедър увисна. Мили боже, беше родила генийче.
— Мисля, че си брилянтна.
— Гладна съм. Може ли малко захарен памук, искам от розовия.
— Може, но след вечеря — Хедър погледна към беседката. — Виж, мис Синди те вика.
Бетани скочи от стола си и изтича към беседката, където се събираха всички деца от предучилищна възраст. Една от учителките, мис Синди, се опитваше да ги подреди в две редици — по високите отзад.
Хедър разтърка врата си. Физическият труд в горещината на Тексас и липсата на сън си казваха думата. Поне, когато слънцето залезеше, температурата щеше да падне с няколко градуса. Умно от страна на Жан-Люк да изчака.
Ето, отново беше в мислите й. Снощи цял час се мята и въртя в леглото, преди да успее да заспи. Изкушаваше се да слезе долу при него и да му прави компания цяла нощ. Господ й беше свидетел, че имаше още много неща, които да научи за него. Разказа му историята на живота си, а той беше споделил много малко с нея.
Какво правеше в Шницълбърг, Тексас, когато светът на модата беше съсредоточен в Париж? Каква беше истинската история с Луи? Наистина ли се намираше в такава опасност, в каквато твърдеше Жан-Люк?
Въпреки всичките си въпроси, беше привлечена от него. Сърцето й се ускоряваше всеки път, когато погледнеше в небесносините му очи. Копнееше отново да усети ръцете му около себе си.
Но го познаваше само от две нощи. Беше опасно да се влюби в един мъж толкова бързо. Трябваше да го смята за опасно, но вместо това усещането беше прекрасно и вълнуващо. Още една причина да не сваля гарда. Беше преживяла твърде много катаклизми в живота си, за да го прецака сега. Приоритет номер едно за нея трябваше да бъде да поддържа спокойна и любяща среда за дъщеря си.
Фиделия се пльосна на стола до нея и остави чантата си в скута. В чест на празничния повод беше облякла яркочервена пола със златни пайети.
— Ах, тези глупави стари църковни женички. Предложих им да направя павилион за гледане, но те вирнаха снобарските си носове и заявиха, че ще е твърде езическо за църковно събитие.
Хедър трепна.
— Съжалявам.
Без съмнение една от тези жени беше майката на Коуди. Старата Уестфийлд вече беше информирала Хедър, че малтретира Бетани, като допуска една циганка да живее в дома им.
Що се отнасяше до безопасността на дъщеря й, Хедър беше много по-притеснена от колекцията оръжия на Фиделия, отколкото от Таро картите й. Тя погледна към омразната чанта.
— Носиш ли ги?
— Само господин Глог. Другите ги оставих — Фиделия наведе глава. — Чувствам се малко зле заради катерицата.
Хедър я потупа по ръката.
— Снощи бях облекчена, че разполагам с пистолета ти.
Фиделия кимна.
— Ако този Луи се появи, ще му отнеса главата. Не ме интересува дали ще отида в затвора след това. Ти беше достатъчно добра да ме подслониш дори след като предадох майка ти.
Очите на възрастната жена се насълзиха.
Хедър се обърна с лице към старата си приятелка.
— Ти не си предала майка ми. Направи всичко възможно, за да я предупредиш.
— Ако си бях мълчала, може би и двамата ти родители щяха да са живи. Вероятно тези църковни женички са прави. Може би за нищо не ме бива.
— Не ти позволявам да говориш така! Майка ми плащаше за услугите ти и щеше да ти досади до смърт, за да получи съвета ти. Знаеш го. На нея беше невъзможно да й се окаже.
Фиделия подсмръкна и избърса сълзите си.
— Бих направила всичко, за да защитя теб и момиченцето ти. Поне това ти дължа.
— Нищо не ми дължиш. Винаги си била до мен, когато съм имала нужда от теб. Като втора майка — Хедър се засмя, за да овладее сълзите си. — Но много по-забавна от истинската.
Възрастната жена кимна.
— Майка ти беше жена със силна воля.
— Упорита и страхлива — поправи я младата жена. — Вече няма да живея в страх. Не искам и ти да го правиш.
Фиделия потупа чантата си.
— Моята смелост е тук вътре.
— Имаш кураж вътре в себе си и си добър човек. Ако не бях сто процента сигурна в това, никога не бих ти доверила грижите за дъщеря си.
Старата й приятелка преглътна сълзите и твърдостта се върна върху лицето й.
— Проверих тълпата и околните, както ме помоли. Нямаше непознати с побеляла коса и бастун.
— Това е добре. Благодаря ти.
Хедър погледна към слънцето. Оставаха около тридесет минути преди появата на Жан-Люк.
— Сънува ли снощи?
— Да, имах един много странен сън. Мисля, че беше Хуан, но не мога да кажа със сигурност. Изглеждаше като герой от онзи филм, който гледаш често, „Гордост и нещо-си…“
— „Гордост и предразсъдъци“? Изглеждал е като мъж, живял по време на регентството в Англия?
Фиделия присви очи, опитвайки се да си спомни.
— Така мисля, но беше само за секунда, след това изглеждаше като. Джордж Вашингтон, но по-красив.
— Това е странно.
— Si, а след това изглеждаше като… не знам. Беше… облечен с клин и смешни шорти, издути като балони.
— Като мъж от Ренесанса?
Фиделия сви рамене.
— Не знам какво означава.
Хедър пое дълбоко дъх. Бе отхвърлила теорията за безсмъртието, защото бе прекалено налудничава, но сега се зачуди отново. Фиделия я наблюдаваше отблизо.
— Имаш ли някаква идея?
— Прекалено е странно.
— Говориш с мен, миличка, нищо не е твърде странно.
— Мисля, че Жан може да е… различен по някакъв начин.
Фиделия се засмя.
— Той е дяволски различен от всеки друг мъж в този град, но може би е подходящият за теб.
— Искам да кажа наистина различен.
— Имаш предвид по свръхестествен начин? — Фиделия наклони глава, обмисляйки казаното.
— Може и така да е.
— Ти би повярвала в това?
— Казвала съм ти милиони пъти. Има толкова много неща, които не знаем. Това не означава, че не са истина.
Безсмъртен мъж. Ако Жан-Люк беше такъв, тогава и Луи беше такъв, и двамата враждуваха от векове. Въпреки жегата, Хедър потръпна.
— Мамо! Лельо Фи! — Бетани се затича към тях. — Видяхте ли ме на сцената?
— Разбира се, че те видяхме — Хедър я вдигна в скута си. — Изглеждаше прекрасно.
— Ще седнеш ли на първия ред да ме гледаш как пея?
— Определено — Хедър оправи шнолата в косата на дъщеря си, която беше украсена със синя панделка, за да отива на лятната й рокля.
— Гладна съм.
Хедър се усмихна.
— Ти винаги си гладна.
— Огледах павилионите — каза Фиделия. — Изборът ни е между германски наденички на клечка или хотдог.
Страхотно. Хедър се намръщи. Свинско или свинско.
— Аз искам хотдог — Бетани скочи от скута на майка си. — С много кетчуп.
Докато вървяха към щанда, Хедър си представи Бетани на сцената със синя рокля и голямо петно от кетчуп отпред.
— Хайде да сме по-внимателни с кетчупа.
— Трябва да опиташ дългия — каза й Фиделия.
— Не съм толкова гладна.
— Миличка, кой говори за храна — намигна бавачката.
Младата жена поклати глава и изсумтя.
— Трябва да опиташ някой с хубави френски хлебчета.
Хедър се засмя.
— Да, от доста време не съм яла въглехидрати.
— Вижте! Плюшено мече! — Бетани посочи към голяма жълта мечка, изложена на павилиона за игри. — Може ли да я получа?
— Мога да опитам.
Хедър изкара руло с банкноти от по един долар от джоба на дънките си и купи пет топки за пет долара.
Четири пъти успя да удари бутилките с мляко, но те така и не паднаха.
— Нагласено е — промърмори Фиделия.
— Осъзнавам го — въздъхна Хедър. — Поне е за добра кауза.
Още пет долара по-късно, а бутилките с мляко стояха все така непокътнати. Мъжът й подаде малко зелено мече.
— Страхувам се, че това е всичко, което успях да спечеля.
Хедър подаде мечето на дъщеря си.
— Няма нищо, то е бебе — рече Бетани и гушна играчката, докато се отдалечаваха.
Ала погледна с копнеж към голямата жълта мама Меца.
Поръчаха си по един ход дог и седнаха на една пейка под огромен дъб. Фиделия закачи Хедър, че се е задоволила само с малък, докато младата жена държеше тълпата под око. Имаше няколко мъже с бяла коса и бастуни, но тя познаваше всичките от църквата.
Слънцето се скри зад хоризонта. Уличните лампи, които заобикаляха парка от три страни, се включиха. Всички павилиони светнаха, а беседката заблестя с бели мигащи светлинки.
Единствената тъмна част беше тази долу до реката. Беше пуста, с изключение на няколко тийнейджърски двойки, които си разменяха целувки. Повечето хора от градчето бяха наобиколили павилионите, смееха се и харчеха пари. Учениците от гимназията се бяха събрали около потапящия павилион, опитвайки се напразно да вкарат треньор Гюнтер във водата.
Той ги подтикваше, а гласът му отекваше из целия парк.
Фиделия все още ядеше големия си хотдог, така че Хедър остави Бетани с нея, за да купи захарен памук. За съжаление, павилиона със захарен памук беше точно срещу павилиона за потапяне.
— Хайде, слабаци такива! — крещеше тренерът на тийнейджърите. — Кой ще успее да ме потопи?
— Свършиха ни парите, треньоре — отговори един от младежите.
— Мързеливи безделници! Намерете си работа! — подвикна им Гюнтер.
— Хей, г-жо Уестфийлд! — извикаха я няколко от учениците.
Тя ги поздрави по имена.
— Г-жо Уест — обади се тренера. — Елате да си поиграете с мен.
Учениците се закикотиха. Хедър изпъшка вътрешно и му обърна гръб, продължавайки да чака на опашката за памук. Понякога този град наистина беше твърде малък.
— Намерих те — дълбокият и тих глас с акцент накара сърцето й да подскочи.
Тя се завъртя и откри Жан-Люк зад себе си.