Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рискована любов (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undead Next Door, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 22гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Silverkata(2020)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Керелин Спаркс

Заглавие: Неочаквана любов

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 15.08.2014

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-27-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13837

История

  1. —Добавяне

Глава 8

Жан-Люк изскочи на верандата, насочвайки шпагата си към натрапника.

Една руса жена изпищя и залитна назад. Тънкият ток на обувката й се заклещи между две дървени дъски и тя се строполи върху верандата.

— Мамка му.

Изглеждаше му позната.

— Коя сте вие? — попита я той.

Беше смъртна, но това не означаваше, че е безопасна. На Луи му харесваше да използва вампирския контрол над ума, за да принуждава смъртните да извършват убийствата му.

— По дяволите — жената разтри кльощавия си глезен. — Най-добре се надявай да съм в състояние да ходя по подиума. — Тя се втренчи в него. — Луд кретен! Изплаши ме до смърт с тази шпага.

Сега вече я разпозна. Саша Саладин, манекенката, която Алберто беше наел. Очевидно нямаше представа кой е той.

Все още просната на пода, тя свали обувките си и огледа токчетата си с кристални шипове по тях.

— Кълна се, че ако обувките ми са пострадали, ще съдя задника ти. Струват четиристотин долара, знаеш ли? Аз купувам само най-доброто.

Вече му липсваше Хедър. Харесваше му, когато го предизвикваше. Беше остроумна и забавна. А тази жена беше просто досадна. Докато продължаваше да го мъмри с пискливия си глас, той огледа двора за някакви признаци на движение.

— Там ли ще стоиш цяла нощ, като идиот или ще ми помогнеш да се изправя? — тя огледа верандата. — Това е къщата на Хедър, нали? Тук живееше, когато бяхме в гимназията.

Жената погледна през рамо към колата му.

— Мамка му. Тя ми каза, че няма приятел — оплака се и му отправи предпазлив поглед. — За какво ти е този проклет меч?

— Пистолет ли предпочиташ?

Фиделия блъсна Жан-Люк, минавайки покрай него с бира в едната ръка и Глок-а в другата.

— О, боже мой! — Саша скочи на крака и вдигна ръце. — Не стреляйте. Мислех, че това е къщата на Хедър.

— Фиделия, внимавай! — Хедър изхвърча на верандата с пушка в ръка.

Саша ахна.

— А аз си мислех, че Ню Йорк е опасен.

Жан-Люк изстена вътрешно.

— Хедър, не ти ли казах да стоиш вътре?

Тя го пренебрегна и се обърна към русата манекенка.

— Саша? Какво правиш тук?

— На път съм да бъда застреляна или пронизана, но не знам кое от двете.

— Ами решавай. Не мога да те чакам цяла нощ.

Фиделия остави бирата си на верандата и изкара връзка ключове от джоба си. След това непохватно напипа ключето, в опит да освободи предпазителя на спусъка на пистолета си.

— Спри — предупреди я Хедър. — Подпийнала си.

Фиделия изсумтя.

— Не съм пияна. Контролирам се напълно — заяви и ядно дръпна предпазителя. Бум! Пистолетът гръмна, уцелвайки близкото дъбово дърво.

Жените изпищяха. Жан-Люк трепна. Една катерица падна от дървото и се приземи в двора с леко тупване.

Фиделия сви рамене.

— Това ми беше и целта. Проклетият гризач постоянно дълбаеше по къщата. И крадеше всичките ядки от ореховото ни дърво.

Хедър постави ръце на кръста си.

— Не съм ли ти казвала милион пъти да държиш предпазителя вдигнат?

Фиделия наведе глава, изглеждайки подобаващо разкаяна.

— Ще бъда по-внимателна — тя вдигна предпазителя и прониза Жан-Люк с многозначителен поглед. — Знам как да се справям с отрепки, които имат орехчета.

Устните му потръпнаха.

— Ще го взема под внимание.

В този момент Ема се появи на верандата с кол в ръка.

— Тук ли е?

— Не — отвърна Жан-Люк. — Фалшива тревога.

Ема се огледа.

— Но аз чух изстрел.

— Да — той посочи към предния двор. — Имаме жертва.

Очите на Ема се разшириха.

— Нападнала ни е катерица?

— Дяволски вярно — отговори Фиделия. — И аз се погрижих.

— О, боже, Хедър — прошепна Саша. — Наркотици ли пласираш?

— Какво? — обърна се Хедър към нея. — Не!

— О! — Приятелката й изглеждаше разочарована. — Тогава, каква е работата с всички тези оръжия?

Младата жена въздъхна.

— Ще ти обясня. По-късно.

— След като всичко е наред, се връщам на поста си. — Ема хвърли развеселен поглед на Жан-Люк, докато се отправяше обратно към фоайето. — А ти си мислеше, че ще ти е скучно в Тексас.

Той кимна. Животът му бе станал много по-интересен напоследък.

— Преживях достатъчно вълнения за един ден — заяви Фиделия и се заклатушка след Ема. — Ще си взема дълга гореща вана и ще си легна.

— Лека нощ. — Хедър остави пушката си на верандата. — Страхотно. Сега трябва да се занимавам и с катерицата.

— Няма какво да се занимаваш — увери я Жан-Люк. — Катерицата е мъртва.

— Не мога да я оставя да лежи там. Бетани ще я види, а тя си мисли, че това е Санди, приятелката на Спондж Боб.

Жан-Люк нямаше представа за какво говори тя.

— Мога да я погреба. И дори да й дам последно причастие.

Знаеше думите наизуст, след като бе слушал Роман да ги повтаря повече от сто пъти за загиналите им другари по време на Великата вампирска война.

Устните на Хедър се извиха в усмивка.

— Не знаех, че нашата катерица е католичка.

Тя подиграваше ли му се?

— Ако предпочиташ, няма.

— Не, моля те. Искам да го направиш. — Дари го с ослепителна усмивка. — Мисля, че си много мил.

Сърцето му разпери крила. Mon Dieu, един мъж можеше да се пристрасти към това чувство.

— Имаш ли лопата?

— Да, в гаража — посочи тя наляво с ръка.

Той забърза надолу по стъпалата на верандата и зави вляво към алеята. Носеше със себе си шпагата в случай че Луи се криеше в сенките или в гаража.

Саша Саладин го загледа, докато я подминаваше, след което изсъска на Хедър.

— Ах ти, лъжкиньо такава! Каза ми, че нямаш гадже.

— Той не ми е гадже — прошепна Хедър.

Жан-Люк продължи да подслушва разговора им, докато вървеше към гаража.

— Къде, за бога, го намери? — прошепна Саша.

— Запознах се с него снощи, на официалното откриване.

— Шегуваш се! Този красавец е бил там? По дяволите, изчуках грешния човек.

— Саша!

— Спа ли вече с него?

— Разбира се, че не — изпуфтя Хедър. — Запознах се с него едва вчера.

Възмущението й накара Жан-Люк да се усмихне. Той се спря пред страничната врата на гаража, за да чуе още.

— Ако не го искаш, аз ще го взема — продължи Саша. — Алберто малко ме разочарова, но поне ми обеща повече излизания на подиума. Е, какво ще кажеш?

— Ами, поздравления?

— Не, говоря ти за красавеца с шпагата. Мога ли да се пробвам или не? Ти искаш ли го?

Той се напрегна в очакване на отговора й.

— Жан! — извика Хедър. — Вратата заключена ли е?

Той завъртя топката на дръжката, при което вратата изскърца и се отвори.

— Всичко е наред.

Той се вмъкна вътре, но остави вратата леко открехната, за да продължи да слуша. Огледа се наоколо. Гаражът беше празен.

— Джон? — попита Саша. — Джон кой?

— Жан Ешарп — отговори Хедър. — Това е синът на Жан-Люк Ешарп.

Приятелката й ахна.

— Шегуваш се! О, по дяволите! Наистина съм изчукала грешния човек.

Жан-Люк поклати глава. Сякаш би могъл да пожелае тази суетна заядливка. Хедър обаче беше друго нещо. Искаше му се да види зелените й очи, премрежени от удоволствие, докато дланта му се спуска по гърдите й или я гали между сладките бедра. Искаше му се да види как бузите й горят от топлина, а устните й се отварят с гърлен стон. Щеше да…

Най-добре беше да спре преди очите му да почервенеят. Грабна лопатата и излезе от гаража. Жените продължаваха да говорят, но той вече не беше темата на разговор.

— Къде е колата, която нае? — попита Хедър. — Как дойде дотук?

Саша се люлееше на люлката на верандата, като се отблъскваше от пода с босия си крак.

— Алберто ме докара. Току-що вечеряхме и той реши, че съм пила прекалено много, за да шофирам. Но се кълна, че изпих само две маргарити.

— Яде ли нещо?

— Разбира се, но не го задържах, ако разбираш какво имам предвид.

Саша посочи с показалец към устата си.

Жан-Люк направи физиономия. Тя беше булимичка. Точно затова той използваше Симон и Инга като главни модели. Те бяха вампири и не им се налагаше да се нараняват, за да останат слаби. За съжаление, пресата започна да се чуди защо и те не остаряват.

— Не трябва да се шегуваш с булимията — смъмри я Хедър. — Това е болест.

— Отчаяние е. Аз съм на двадесет и шест години и се опитвам да се съревновавам с бебета. — Саша забеляза Жан-Люк да минава покрай тях и се изправи на крака. — О, господин Ешарп, такова удоволствие е за мен да се запознаем. Надявам се, че не сте се обидил от всичко, което казах. — Погледът й се премести към шпагата, която той все още държеше в дясната си ръка. — Хедър каза, че сте тук, за да я защитите. Мисля, че това е много благородно от ваша страна.

Тя му се подмазваше. Жан-Люк беше свикнал с това. Нямаше нищо общо с него. Преди много години бе осъзнал, че някои модели ще преспят и с гърбушкото от Нотр Дам[1], ако това ще им помогне да се издигнат в кариерите си.

— За мен е чест да се запознаем. — Той премести погледа си към Хедър. — Къде би искала да я погреба?

Тя огледа предния двор.

— Какво ще кажеш под дъба? Там беше домът й и мисля, че ще й хареса.

— Както желаеш.

Той се запъти към дървото. Видя празно място между две лехи с цветя и започна да копае. Ако жените влезеха в къщата, би могъл да използва вампирската си скорост и да приключи със задачата за няколко секунди.

Люлката на верандата изскърца, когато Саша отново седна на нея.

— Хората говорят колко приятелски настроени са малките градчета, но това въобще не е вярно. Старата госпожа Херман ме изхвърли от хотела си. Можеш ли да повярваш?

— Това е странно — отговори Хедър — Тя е вдовица. Мислех, че има нужда от парите.

— Тя е стара превземка. Поканих Алберто снощи и когато го видя да напуска стаята ми тази сутрин, ми каза сърдито, че хотелът й не е публичен дом. По-късно двамата се опитахме да се върнем след вечеря, но тя не ни пусна вътре. Кълна се, че тази жена е просто един стар фригиден прилеп.

— Беше учителката ни в неделното училище — промърмори Хедър — Имаш ли къде да отседнеш?

— Е, наистина не ми се иска да оставам с лудата си майка в малката й каравана, така че си мислех, че мога да остана тук — измънка Саша — Как мислиш?

— Къде ти е багажа?

— Не се нуждая от него. Спя гола.

— Страхотно — промърмори Хедър.

— На сутринта ще си взема нещата и колата под наем. Нямам търпение да се махна от това градче. Утре отивам в Спа Елеганс в Сан Антонио. Искаш ли да дойдеш?

— Трябва да остана тук.

— Как успяваш? — Гласът на Саша стана писклив. — Вече не издържам. Няма молове, нито нощни клубове. Поръчах си портокалово фрапучино в закусвалнята и ме изгледаха така, сякаш съм извънземно.

Хедър въздъхна.

— Живя тук в продължение на осемнадесет години. Знаеш как е.

— Повярвай ми, постарах се да забравя всичко, свързано с тази забравена от бога дупка.

Гласът на Хедър беше нисък и напрегнат.

— Аз все още живея тук.

Жан-Люк спря да копае и погледна към жените на верандата. Можеше да види зачервените бузи на Хедър и гневният зелен блясък в очите й.

Саша сви рамене.

— Ами, ти губиш.

Той се замисли дали да не изкопае по-голям гроб.

— Тъй като нямаш кола и къде другаде да отидеш — продължи Хедър, — ще пренебрегна обидните ти коментари и ще те заведа в стаята за гости.

Устните на Жан-Люк се извиха в лека усмивка. Въпреки скорошния си развод, Хедър все още притежаваше милостива и състрадателна природа. Но дали щеше да прояви такова разбиране, ако знаеше истината за него? Усмивката му се стопи, когато си припомни снощното й описание на вампирите. Зловещи чудовища. Как би могла някога да го приеме?

— Боже, Хедър. — Тънките рамене на Саша клюмнаха. — Не исках да нараня чувствата си. Ти си единствената истинска приятелка, която имам. Всички останали искат просто да ме използват. Е, да, и аз ги използвам, но само с теб мога наистина да разговарям.

Лицето на Хедър омекна и тя прегърна манекенката.

— Добре — отвърна и отвори входната врата. — Хайде да те сложим да си легнеш.

След като вратата се затвори, Жан-Люк огледа къщата още веднъж. Тя бе нещо повече от дом, беше убежище за хора в нужда. Хедър беше отворила вратите си за Фиделия, а сега и за Саша. Със своето щедро и любящо сърце, тя винаги щеше да има приятели и семейство.

Една картина премина през съзнанието му. Семейна картина — Роман и Шана Драганести и малкият им син Константин. Жан-Люк стисна силно дървената дръжка на лопатата. Никога не бе имал семейство и никога нямаше да има.

Заби лопата в земята. Заради вампирската сила, острието се вряза в почвата с цялата си дължина, почти разсичайки един от корените на дървото. Гробът вече беше достатъчно голям за катерицата, затова се отправи към мъртвото животно. След две крачки обаче застина.

Бяла полицейска кола отби пред къщата на Хедър. Отстрани на колата с флуоресцентен надпис бяха изписани думите „Градски шериф“. Merde! Подобно на повечето вампири, Жан-Люк беше предпазлив към изпълнителите на закона. Нито един вампир не можеше да си позволи да бъде разпитван в някоя от стаите с отразителни стъкла, не и когато телата им нямаха отражение.

Погледна към шпагата си, която беше оставил облегната на дървото. Върна се и я скри под един гъст храсталак в основата на дъба. Междувременно шерифът беше излязъл от патрулната кола. Той тръгна към къщата, изглеждайки особено представителен в спретнато изгладената си униформа в цвят каки, допълнена от колана с кобура за пистолета му. Наблюдаваше Жан-Люк с присвити очи и си играеше с клечка за зъби, премятайки я в устата си.

— Отдръпнете се от дървото и вдигнете ръцете си така, че да мога да ги виждам — нареди шерифът.

Жан-Люк направи крачка встрани и разтвори ръцете си с длани напред.

— Има ли някакъв проблем, шерифе?

Младият полицай спря и задъвка клечката си.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм Жан Ешарп.

— Джони Шарп, а? Откъде сте, господин Шарп?

Жан-Люк реши, че е по-добре да не го поправя.

— От Париж.

Шерифът кимна знаещо.

— О, нагоре, северно от Далас. Бил съм там.

Жан-Люк остана изненадан в продължение няколко секунди.

— Има Париж в Тексас?

— Дам, но говориш прекалено странно, дори за човек от севера. Явно си някой от онези жабари.

Жан-Люк стисна зъби.

— Аз съм от Франция.

— Много лошо. — Погледът на шерифа се фокусира върху наскоро изкопания гроб. Извади клечката от устата си и я хвърли на земята. — Един от съседите се обади, че е чул изстрел. А сега те хващам в крачка, да копаеш гроб.

Жан-Люк посочи към дупката.

— Както виждате, гробът е доста малък.

— Е, може и да обичаш да кълцаш жертвите си и да ги погребваш на части.

Шерифът постави ръка на кобура си.

Жан-Люк го изгледа гневно.

— Никого не съм убивал. — Все още. Той посочи встрани. — Жертвата лежи ето там.

— Мамка му — Шерифът приближи до мъртвата катерица и после погледна сърдито французина. — Вижте, господин Шарп, не ми харесва тук да идват чужденци и да стрелят по нашите катерици.

— Не я застрелях аз.

Мъжът изсумтя.

— Да бе, сигурно е самоубийство. — Той вдигна ръка, когато Жан-Люк се приближи. — Отдръпнете се. Това е местопрестъпление и не искам да го замърсявате.

Вампирът въздъхна. Очевидно не се случваше нищо в този град.

— Казах на Хедър, че ще погреба катерицата вместо нея.

Очите на шерифа се присвиха.

— Познаваш Хедър?

— Разбира се. — Жан-Люк вирна брадичка. — Това е нейната къща, в случай че не знаеш.

— Знам това! — шерифът разкрачи крака и кръстоса ръце — С нея бяхме гаджета две години в гимназията. Ти от кога я познаваш?

Значи това беше мъжът, който майката на Хедър бе решила, че е прекалено опасен. Ако тя не се беше намесила, дали Хедър щеше да се омъжи за този голям дръвник? Жан-Люк усети чувство на гняв в стомаха си. Осъзна с изненада, че е ревност. Merde! Не бе се чувствал по този начин повече от двеста години.

— Били! — извика Хедър от верандата. — Какво правиш тук?

Тя затвори вратата и слезе по стълбите.

— Здравей, Хедър. — Шерифът вдигна ръка в знак на поздрав. — Телма се обади, че е имало изстрел. — Той погледна Жан-Люк подозрително. — И аз намерих този жабар да разкопава двора ти. Сигурно търси охлюви за ядене.

Мъжът се изкиска на собствената си шега.

Хедър го изгледа намръщено.

— Жан е мой гост. И бе така любезен да ми помогне с бедната мъртва катерица.

Тя го защитаваше. Отново. Това му хареса. Но си личеше, че Били не е впечатлен. Изглеждаше направо бесен.

— Молиш някакъв чужденец да ти погребе катерицата? Това е работа за истински мъж.

Били грабна мъртвото животинче и тръгна към дупката.

Жан-Люк погледна към Хедър, за да провери дали бе впечатлена от подобни неандерталски прояви. За щастие, тя не се взираше в Били с преклонение в очите. Всъщност, изглеждаше силно раздразнена.

— Били, това не е необходимо. Жан държи всичко под контрол.

Мъжът хвърли катерицата в гроба.

— Трябваше да ми се обадиш, Хедър. Казвал съм ти и преди, ако имаш нужда от нещо, да ми се обадиш.

Той грабна лопатата, но тя беше забита дълбоко. Дръпна я силно, но тя не помръдна.

— Може ли аз?

Жан-Люк се приближи до гроба.

— Отдръпни се.

Били разкрачи крака и сграбчи лопатата с две ръце. Напрегна се. Ниско ръмжене отекна от гърлото му. Пот изби по челото му.

Лопатата не помръдна.

Той изгледа гневно Жан-Люк.

— Какво си направил с това проклето нещо?

— Нека погледна — Жан-Люк хвана лопатата с една ръка и я изкара от пръстта. — О, прав беше. За тази работа трябва истински мъж.

Хедър покри с ръка устата си, за да скрие усмивката си. Били изръмжа неуверено, сякаш не беше сигурен дали са го обидили. Преди да успее да го проумее, радиостанцията му се включи и се чу глас. Той натисна единия бутон, за да отговори.

— Тук е шерифът, какво става?

— Някой се обади за обществени безредици зад бара на Шмити — докладва женски глас.

— Кати, използвай правилния код — изръмжа Били.

— Няма никакъв код за мъж, който се държи като хлебарка — изкрещя жената. — Вмъкнал се е в контейнера за боклук и се въргаля вътре.

Хлебарка? Жан-Люк погледна Хедър. Това трябваше да е бившият й съпруг. Тя се намръщи, но запази мълчание.

— Проклети пияници — измърмори Били в микрофона си. — Ей сега идвам! — Той се намръщи на Жан-Люк. — Ще те наблюдавам, господин Шарп.

После се отправи към патрулната кола.

Жан-Люк използва лопатата, за да хвърли пръст върху катерицата.

— Мисля, че бившият ми е полудял — прошепна Хедър.

— Луд е, щом те е изпуснал.

Той използва плоския край на лопатата, за да изравни гроба.

— Много мило от твоя страна, но се притеснявам да оставя дъщеря си с него.

— Трудно е да намериш хора, на които можеш да се довериш.

— На мен ли го казваш.

Тя се намръщи на патрулната кола, докато се отдалечаваше.

Жан-Люк взе шпагата си изпод храстите и използва острието й, за да изпише кръст в пръстта на гроба.

— Нямаш ли доверие на шерифа? — Когато тя поклати глава, той продължи. — Така си и помислих. Не му спомена за Луи.

Хедър го погледна насмешливо.

— Ти също.

Жан-Люк тръгна към гаража, за да остави лопатата.

— Свикнал съм сам да се грижа за собствените си проблеми.

Тя вървеше до него.

— И аз съм един от твоите проблеми.

Той спря.

— Не, изобщо. Наслаждавам се на времето с теб. Най-голямото ми съжаление е, че двете с дъщеря ти сте в опасност.

Хедър го изгледа преценяващо.

— Тогава признаваш, че съм в опасност заради теб?

Накъде биеше с това?

— Да.

Жан-Люк продължи да крачи към гаража.

— Тогава ще се съгласиш да дойда с теб, за да потърсим Луи.

Той спря отново.

— Няма.

— Ще го направиш. Нали разбираш, че съм във война със страха.

— Да, разбирам, но не искам да те поставя в по-голяма опасност, отколкото…

Жан-Люк замлъкна, когато тя се приближи и положи ръка на гърдите му. Начинът, по който го гледаше, с тези умоляващи очи, го предизвикваше да пусне лопатата и шпагата и да я издърпа в прегръдките си.

— Госпожице Уестфийлд, да не се опитвате да ме омаете с женски хитрини?

Тя издърпа рязко ръката си от гърдите му. След това се усмихна и я върна обратно.

— Мислиш ли, че мога?

— Може би. Колко… убедителна можеш да бъдеш?

Хедър преплете пръсти в ревера на палтото му.

— Прекалено много са ме командвали през живота ми. Имам нужда да поема контрол.

— Значи планираш да ме прелъстиш?

— Не, просто искам да дойда с теб. Имам нужда да взема активна роля в това.

— Колко разочароващо.

— Фактът, че искам да определя собствената си съдба? — изсумтя тя.

— Не, разочароващо е, че не се опитваш да ме прелъстиш. Мисля, че би ми харесало една силна, самостоятелна жена да ме съблазни.

Хедър се засмя и му отправи кокетен поглед.

— Нощта все още е млада.

— Да, така е — усмихна се той.

— Значи се споразумяхме — заяви тя. — Идвам с теб.

Merde! Усмивката му увехна. Кога бе загубил напълно контрол в тази връзка? Хедър Уестфийлд го въртеше на малкия си пръст. И бог да му е на помощ, но на него му харесваше.

Бележки

[1] Уродлив герой от романа на Виктор Юго — „Парижката света Богородица“. — Б.р.